Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (9)

8

Бийти: Хобарт, 1933 г.

Бийти простираше прането на тънкото въже, което минаваше между стряхата на къщата и страничната ограда, когато чу подсвирването на пощальона откъм улицата. Този звук, толкова невинен, я изпълваше със страх напоследък, когато дълговете им се увеличаваха и нетърпеливите кредитори им напомняха какво им дължат.

Тя свърши, като защипа ризата на Хенри с дървените щипки, обърса ръце в престилката си — кокалчетата на ръцете й бяха зачервени и напукани от сутрешното търкане и извиване на дрехи над вдигащия пара леген — и се насочи към пощенската кутия с тревога.

Беше красива мартенска утрин, свежа и студена, и въпреки това небето изглеждаше широко и слънчево. Дорис Пени от съседната къща тупаше килим в предния си двор и ритмичните удари ехтяха между къщите по тясната уличка и изпращаха облаци прах във въздуха, закривайки слънцето. Бийти извади един-единствен плик от пощенската кутия, прехвърли го в ръцете си и не видя името на някого, на когото да дължат пари. Облекчението й трая кратко. Защото името беше по-лошо от името на всеки кредитор.

— Здравей! — извика Дорис с надежда в гласа.

Бийти пъхна писмото в джоба на престилката си, наведе глава и се върна в къщата. Хенри беше пределно ясен, като й каза, че не трябва да завързва приятелства, не трябва да говори прекалено дълго с никого, защото иначе тайната им ще бъде разкрита. Дорис беше неуморима в опитите си да изгради някакви отношения, но Бийти й предлагаше само забързани извинения, кратко вдигане на ръка в жест, който можеше да мине както за поздрав, така и за предупреждение да стои надалеч. На Бийти не й бе позволено да се свърже и с никого от къщи — макар да бе изпратила няколко писма на Кора чрез Били. Кора не отговори. На Бийти й липсваше дома, липсваха й приятелите, липсваха й родителите й. Тя копнееше да излее сърцето си пред някого, но Хенри й беше забранил.

Вратата се затвори след нея, тя прекоси малката кухня, седна до масата и извади писмото. Прочете отново името на подателя: Моли Макконъл. Съпругата на Хенри. Неговата истинска съпруга, не измислената, за каквато минаваше Бийти повече от три години. Пръстите й отчаяно мечтаеха да го отворят, но тя не посмя. Хенри имаше непредсказуем нрав и ставаше още по-непредсказуем, когато финансовите им трудности се задълбочиха. А те се задълбочаваха повече, когато Хенри се напиеше, за да забрави колко са сериозни, колкото повече играеше на комар, опитвайки се да ги изкара от ямата, в която бяха затънали.

Бийти внимателно подпря писмото на рафта над печката. Трябваше да изчака Хенри да се прибере вкъщи, да го прочете и да й каже за какво става дума. Със сигурност вече бяха разкрити: щом Моли си бе дала труда да го намери, значи си го искаше обратно. Бийти изпита леко бодване на вина; идеята Хенри да е проблем на някого другиго я накара да изпита миг на облекчение, от гърдите й се вдигна товар. Но, разбира се, тя още обичаше Хенри. И сега двамата бяха свързани в една неразкъсваема мрежа от усложнения.

В коридора се чу звук от отваряне на врата. След това надникна сънено личице.

— Мама?

Бийти стана, взе в ръце Луси и я целуна по топлата бузка.

— Наспа ли се добре, скъпа?

Луси кимна и разтърка очи с малките си юмручета.

— Искам обяд.

Бийти остави детето на кухненската маса и започна да й приготвя много тънък сандвич от храната, която беше останала. Отряза четири малки парченца и ги сложи пред Луси, която вирна нос:

— Не обичам това.

— Не си го опитала. Сирене и туршия.

Луси поклати глава, но на бузите й се образуваха трапчинки.

— Това е любимото на татко — каза Бийти, както казваше всеки ден на обяд.

Луси театрално потърка коремчето си и издаде сърбащ звук, после се зае със сандвича. Да се каже, че детето е силно привързано към баща си, щеше да е прекалено слабо. Луси и Хенри бяха от едно тесто. Приличаха си дори по червените коси и сивите очи. Само когато Луси се усмихнеше, Бийти можеше да долови някаква прилика със себе си. От мига, в който се беше родила, Хенри я бе обикнал безумно. Тя беше болнаво дете, не позволяваше на Бийти да подвие крак. И въпреки това всяка вечер, когато Хенри се върнеше от работа, бе достатъчно единствено да я вземе на ръце и да й заговори нежно, за да я накара да спре да плаче, да се отпусне на рамото му и да заспи. Бийти беше прекалено шокирана и изтощена от майчинството, за да проявява ревност.

Сега, когато Луси беше тригодишна, любовта между татко и дъщеря бе така здраво циментирана, че на Бийти й се струваше, че се намира някъде далече от тях, че гласът й не се чува достатъчно ясно, а лицето й не се вижда отчетливо. Разбира се, тя бе тази, която прекарваше по цял ден с Луси, която правеше с нея парцалени кукли и й пееше, за да я приспи. Но тази физическа близост не можеше да се сравни с емоционалната близост, която споделяха Хенри и Луси. Така че в дните, когато животът с Хенри бе най-тежък — когато той се прибираше вкъщи прекалено късно и прекалено пиян, когато я тормозеше заради усмивката, която е разменила с хлебаря, когато блъскаше от гняв кухненската маса с юмруци и сърцето й се свиваше, като знаеше, че иска да удари нея — тя не можеше да си позволи да мечтае да грабне Луси и да го остави. Детето нямаше да го понесе.

Докато Луси ядеше, очите на Бийти се връщаха отново и отново върху плика. Може пък да бяха добри новини. Може Моли да се е запознала с друг мъж и най-после да е решила да даде развод на Хенри. Може би го е издирвала месеци наред, за да му върне свободата. Само че Бийти не можеше да се отърси от чувството на страх.

Луси отблъсна празната чиния от себе си.

— Може ли да поиграем в градината?

— Не, скъпа, трябва да отидем да пазаруваме. Нямаме храна за вечерята на татко. — Нямаха и пари за храна, но тя се надяваше, че в бакалията ще й дадат да вземе още веднъж на вересия.

Луси слезе от стола и се затича да намери обувките си. Бийти погледна за последен път писмото и си каза, че трябва да го изхвърли от съзнанието си, докато Хенри не се прибере вкъщи. И се помоли този път да се върне рано.

* * *

Бийти слезе от хълма към магазините, докато Луси тичаше няколко крачки пред нея, спирайки се да погледне някое камъче или улична котка. Оттук Бийти можеше да вижда мачтите в пристанището през целия път до часовниковата кула на пощенската станция. Гледката на корабите винаги й вдъхваше страх. Тя и Хенри бяха прекарали два месеца на борда на смърдящ товарен кораб, за да стигнат дотук. Първите десет дена бяха като неясно, размазано петно в съзнанието й с пристъпите на морска болест, а тези, които последваха, бяха клаустрофобични кошмари в мръсната им каюта, докато чакаше и чакаше светът да се върне отново под краката й и тя най-после да си почине. Но стигането до сушата не й донесе радост. Защото това не беше родният дом, а непозната страна с широко небе, където някои хора още използваха коне и каруци. Носталгията, която изпитваше, бе почти непоносима и в някои дни тя се питаше дали само перспективата от друго дълго пътуване не беше това, което я спираше да загърби всичко и да се върне обратно. Беше се заклела, че никога няма да стъпи отново на борда на кораб.

Хенри беше започнал работа бързо и дните им скоро се превърнаха в рутина. Бяха наели от Били Уайлдър малко жилище на улица с тухлени къщи зад жив плет от глог.

Луси се бе родила в ранните часове на един уикенд, бързо и болезнено. Нямаше време да викат акушерка и Хенри бе този, който извади гърчещото се бебе от тялото й и го уви в меко одеяло, докато дойде помощ. С насълзени очи беше казал на Бийти, че имат момиченце, дъщеря, и бяха останали да седят в благоговейно мълчание, държейки детето — малката Луси с нейните ярки очи и червеникав мъх вместо коса, — докато съмна. Такова щастие бе обхванало сърцето й. Само че това щастие бързо отлетя.

В бакалията работеха две възрастни жени и на Бийти всеки път й бе трудно да ги различи — Джийн и Лесли. Не бяха обаче някои мили, възрастни жени. А по-скоро неприветливи и самодоволни. Бяха много близки, но не сестри, и Бийти си мислеше, че може да са много повече от приятелки. Хенри, когато сподели пред него предположението си, се ядоса и избухна, че говорела скандални неща. Това я натъжи: трябваше ли вече да премисля, преди да му каже мнението си? Как можеха да са близки, ако я съдеше така ожесточено?

Но като се замислеше, дали изобщо някога са бивали близки? С изключение на страстния флирт в задната стаичка на клуба, първото време, което бяха прекарали заедно, беше на палубата на кораба за Хобарт. И бяха установили, че няма много какво да си кажат.

Джийн и Лесли въртяха процъфтяващ бизнес, но винаги се оплакваха, че не им стигат парите. По тази причина изключваха лампите в магазина през деня, така че задният ъгъл винаги тънеше в полумрак. Това бе ъгълът, в който бяха избрали да сложат играчките, високо на дъбови етажерки, възбуждайки желания у децата с това, че не могат да ги достигнат. Това беше любимата секция на Луси. Тя загледа с копнеж куклите на мадам Александър. Дебелото бебе в червена пижама беше любимото й и Бийти бе сигурна, че само страхът от острите гласове на Джийн и Лесли я спира да се качи на рафта и да го вземе. Бийти я остави да гледа, взе кошницата и обиколи магазина, като избираше само най-необходимото, но въпреки това разтревожена от това колко бързо се пълни.

После със страх се приближи до стъкления тезгях, с подредени по дължината му буркани с бонбони и въртящи се стойки с пощенски картички.

Джийн — а може и да беше Лесли — не, Джийн беше тази с оловносивата коса — се усмихна напрегнато.

— Добро утро, госпожо Макконъл.

— Добро утро… Аз… питах се дали съпругът ми може да мине по-късно и да плати за това…?

Усмивката на Джийн не трепна, въпреки че очите й станаха студени.

— Доколкото си спомням, още чакаме съпруга ви да плати за стоките от миналия четвъртък.

— Да, знам. Ще дойде и ще плати за всичко тази седмица.

— Петък, ден за заплата. Не че оставаше много. Осем месеца след раждането на Луси Били Уайлдър бе основал собствена компания и бе назначил Хенри. Само седмици след това му беше казал, че не може да си позволи да го задържи — толкова много хора бяха загубили работата си, — освен ако Хенри не се съгласи на по-ниска заплата. И от тази седмична заплата, още преди да е влязло и едно пени в джоба на Хенри, Били си удържаше наема за къщата и дълговете му за хазарт. Онова, което им оставаше, понякога беше толкова малко, че по-добре щеше да е да преминат на карта за получаване на храна за бедни. — Трябва да ядем — каза тя тихо.

Джийн въздъхна.

— Някои хора са толкова нещастни, госпожо Макконъл, че си правят супа от трева. Но тъй като съпругът ви всъщност има работа, ще ви дам още един шанс. — Тя се обърна и отвори едно чекмедже зад нея, измъквайки омачкан от прелистване тефтер. Плесна го на тезгяха и го отвори. — Ще удължа кредита ви до края на месеца. На трийсет и първи март, ако не сте си изчистили задълженията, няма да можете да пазарувате повече оттук. Разбирате ли?

Бийти само кимна. Докато Джийн отбеляза сумата и забоде бележката в тефтера, тя се постара да преглътне срама си. Днес беше малко по-лесно да го понесе, защото имаше нещо много по-обезпокоително, което тревожеше ума й. Едно писмо чакаше Хенри вкъщи и тя не знаеше какво може да означава това.

* * *

Бийти се надяваше, че Хенри ще се прибере рано и ще я измъкне от безпокойствата й. Тя се зае да разчиства къщата и да приготвя вечеря. Помисли си дали да не отвори писмото на пара, но се възпря. Не си заслужаваше да предизвиква гнева на Хенри. Накрая облече дебело Луси и я изведе в градината. Докато не пропълзяха дълги сенки по неравната трева, Луси тича с разперени ръце, неуморна в игрите, заравяше куклите си от свързани клечки и парцали в земята, след което ги изравяше и се втурваше отново. Часът за обичайното връщане на Хенри настъпи и отмина, слънцето залезе и Луси започна да мрънка, че е гладна, когато Бийти осъзна, че е решена да издържи и да дочака Хенри, а ако трябва и да пие с него.

Тя внесе Луси вътре и й направи вечеря — хляб с мас от пръжки и остатък от грахова супа, — но самата тя нямаше апетит. Вечерта бе заета с домашни задължения — къпане на Луси, чистене, разказване на приказки преди сън. Луси се разплака, че татко й не си е вкъщи, но Бийти я успокои, че колкото по-бързо заспи, толкова по-бързо ще дойде утрото и тя ще може да го види.

Бийти седна с шивашките си принадлежности и се зае с работа. Тя шиеше всичките дрехи за себе си и за Луси, търсейки такива за изхвърляне, които могат да се разпорят и да бъдат прекроени наново. Детинските й мечти да бъде дизайнер изглеждаха сега смехотворни, но тя още обичаше да скицира идеи за дрехи и много от местните жени бяха коментирали красивите роклички на Луси. Бийти винаги държеше главата си сведена, кимаше любезно, но не влизаше в разговор. Беше подхвърлила на Хенри, че може да започне малък бизнес, да шие детски дрешки и да ги продава.

Хенри се беше изсмял на идеята.

— Никой няма пари, а и децата израстват толкова бързо, че е глупаво да се харчат пари за нови дрехи. Ти се грижи за себе си.

Докато шиеше, Бийти осъзна, че е станало много късно. Не беше гладна, но хапна малко и остави за Хенри, когато се прибере. Очите й се връщаха отново и отново към писмото, и с усилването на вятъра откъм морето и студа се усилваха и страховете й. Моли. Ирландската хрътка. Жена, която никога не беше срещала, и с която бе дълбоко свързана. Бийти бе откраднала съпруга на Моли. Ето на, беше си позволила да мисли за това. А какво се случваше на жени, които крадяха съпрузи? Бийти предположи, че скоро предстои да разбере.

Беше десет часа, когато се отказа. Дори и да се прибереше сега, Хенри нямаше да е достатъчно трезвен, за да говорят. Тя намъкна нощницата и си легна. Поривите на вятъра периодично разтърсваха стъклата на прозорците и тя спеше на пресекулки, в някакъв полусън, измъчвана от тревожни фантазии.

В ранните часове на утрото, когато светът изглеждаше най-далеч от слънцето, се чуха гласове.

Бийти седна в леглото и сънят я напусна веднага. Беше Хенри. Дали вече беше видял писмото? Тя стана и отвори вратата. От коридора се виждаше дневната, лампата светеше, огънят пукаше. С Били говореха някакви глупости, за богат клиент, подхвърляха неприлични шеги и се смееха гръмогласно. Чу се звън на чаши. Пиеха. Бийти се надяваше, че Били е купил алкохола, защото Хенри нямаше пари за това.

Тя се върна в леглото, оставяйки вратата открехната, за да чува. Разговорът им промени темата си и тя престана да долавя думите. Последва шумен изблик на смях и малко след това вратата на стаята на Луси се отвори. Бяха я събудили.

Бийти облече халата си и чу сънения глас на Луси в коридора.

— Татко?

— Малкото ми момиченце! — изломоти пиянски Хенри. — Ела, скъпа. Ела и кажи здрасти на чичо Били.

Кожата на Бийти настръхна при мисълта „чичо Били“ да е наблизо до дъщеря й и тя побърза да пресрещне Луси в коридора към дневната.

— Хайде, скъпа. Връщай се в леглото.

Хенри вдигна очи към нея.

— Не съм я виждал цял ден. Позволи ми да й кажа „здравей“, жено.

Бийти прехапа език, за да не му каже, че вината за това да не я види си е само негова, защото е останал да пие. А сигурно и да играе комар.

Луси се втурна в прегръдките на баща си, той я вдигна и я прегърна силно.

— Одрала ти е кожата, Хенри — каза Били.

— Докато не се засмее. Тогава цялата е на Бийти.

Били погледна към Бийти, очите му се отклониха към нощницата й. Тя придърпа по-плътно халата си на шията. Той се усмихна жестоко — всъщност, не беше виждала друга усмивка у него — и вдигна една празна чаша за уиски.

— Ще пиеш ли?

— Един след полунощ е.

— Ще ти помогне да заспиш.

Бийти не отговори. Погледът й се спря на рафта. Писмото си стоеше неотворено.

Хенри пусна Луси и каза:

— Ще изпееш ли една песничка на чичо Били? Онази за птиченцата, дето я измисли? — Той се обърна към Били: — Умница е тя, Били, няма да повярваш.

Бийти се намеси:

— Детето наистина трябва да спи, Хенри.

— Искам да остана с татко.

Хенри отстъпи.

— Майка ти е права. Само че толкова се радвам като те видя, пиленцето ми. — Той я погали нежно по косицата. Хайде, иди да си легнеш. Утре ще ми я изпееш.

Бийти я занесе в стаята и я сложи в кревата. Луси се беше ококорила, изглеждаше неспокойна и Бийти се съмняваше, че ще успее да заспи.

— Просто затвори очи — прошепна тя. — И отиваш в страната на сънищата. Аз ще те посрещна там под едно голямо кестеново дърво. Ще си направим пикник.

Луси се усмихна.

— Ще има ли и торта?

— Да, торта с конфитюр в средата.

Луси се престори, че яде голямо парче, после се обърна и стисна очи. Бийти я остави, затвори тихо вратата, след което спря на прага на дневната. Хенри сега беше по-кротък, но Били се смееше силно на някаква шега. Тя го изчака да утихне, след това се усмихна любезно.

— Имаш ли новини от брат си, Били? Кора роди ли вече?

— Да, да, Теди е горд баща. Кръстиха момченцето Франк. Преместиха се в Единбург, купиха къща с градина. Домашна идилия.

Бийти осъзна, че й е трудно да скрие ревността си.

— Ще ги поздравиш от мен, нали? — Тя обърна поглед към Хенри. — А, Хенри, дойде едно писмо за теб. — Тя кимна към полицата. — Може да е важно. Аз отивам да си легна.

След това се обърна и напусна стаята. Сърцето й биеше оглушително. Затвори вратата, но след малко я открехна леко и погледна. Дълго мълчание. Той четеше писмото.

— Какво не е наред, Макконъл? Лоши новини?

— Няма нищо — побърза да отговори Хенри. Тя го видя да пресича стаята и да отива към огъня. — Просто някакви глупости. Още едно питие?

Бийти си легна и затвори очи. Беше го изгорил. Това означаваше, че не го интересува. Това означаваше, че всичко е наред. Не е ли така? Сънят бягаше от нея. След половин час Били затръшна входната врата на излизане и Хенри се пъхна в леглото до нея тихо, опитвайки се да не я буди.

Тя се обърна към него.

— Хенри, писмото.

— Не питай.

— Тя какво иска? Какво…

— Казах: не питай — извика той толкова силно в нощната тишина, че тялото й потръпна от шок.

Отвори уста да заговори, но не искаше да го кара да вика отново. Той го беше изгорил. Искаше да го забрави. Това би трябвало да е достатъчно.

* * *

Понякога Хенри си мислеше, че е по-добре сам да се погрижи за нещата. Няма значение колко пъти беше казвал на Бийти, че трябва да отиде в бакалията и да преговоря с тях; тя настояваше, че не можела, че двете жени с каменни физиономии, които въртяха магазина, нямало да увеличат кредита им и с едно пени. Хенри не повярва на това и за секунда. Бийти беше малко мързелива и прекалено се притесняваше за това какво си мислят другите хора. Така че той си нахлупи шапката и тръгна нататък, стиснал Луси здраво за ръката, и решил да накара Джийн и Лесли да проявят разум. Не можеше да плати: във всеки случай не веднага, въпреки че очакваше да е скоро. Трябваше най-после късметът му на масата за карти да проработи. Казано честно, не би могло да е по-лошо.

— Татко, вървиш прекалено бързо.

Хенри забави и стисна леко ръчичката й.

— Съжалявам, миличка.

— Мама ми разрешава да събирам камъчета.

— Днес нямаме време. — Но го засегна, че го сравнява с Бийти. — Ох, днес съм голям мърморко. Давай, Луси. Намери си хубави камъчета.

Топлите й пръстчета пуснаха неговите и тя хукна към края на пътя. Гледаше я с усмивка на лицето, давайки си сметка, че детето винаги го караше да заприличва на идиот. Всеки път, когато я погледнеше, всяка мисъл за нея го размекваше. Нощта, в която се беше родила — смесица от ужасни гледки с кървища и гърчене на тяло, които не можеше да забрави колчем погледнеше Бийти — беше като че ли Луси директно се бе озовала в ръцете му и сякаш му казваше: „Аз съм твоя, никога не ме оставяй“.

Стигнаха до подножието на хълма. Магазинът беше празен в късния следобеден час. По-едрата жена, Лесли, внасяше вестниците, докато Джийн броеше касата вътре. Луси изтича към задния ъгъл с куклите, а Хенри се приближи до щанда.

Джийн погледна нагоре, без да се усмихва.

— Господин Макконъл? Надявам се, че сте дошли да си платите сметката.

Хенри не беше от хората, които се усмихват и очароват. Той заговори просто и с достойнство.

— Не съм в състояние да платя в момента. Искам да удължа кредита си до трийсети април, когато очаквам, че ще мога да го изчистя напълно. — Ето. Не беше чак толкова трудно да се каже, защо Бийти толкова се плашеше?

— Не.

Хенри примига.

— Моля?

— Не. Не мога да удължавам кредити на лоши длъжници. Много хора изпитват финансови трудности, господин Макконъл. Истински. Но само вашето семейство моли за повече, отколкото сме в състояние да ви дадем.

Изпълни го ярост. Какво имаше предвид тя под „истински“? Да не би Бийти да им беше казала за хазартните му дългове? Не можеше ли да си държи устата затворена? Глупачка такава! Ръцете му се свиха в юмруци и той изпита непреодолимо желание да ги стовари върху шкафа, на който ги бе подпрял, да чуе успокоителното разбиване на стъклените му витрини.

— Виждам, че това, което ви казвам, не ви харесва — каза Джийн, — но нищо не можете да направите, за да промените мнението ми. Освен, разбира се, ако не дадете парите, които ми дължите.

Хенри успя да се съвземе. Кимна веднъж, след което безмълвно се завъртя на пети. Отиде до задния ъгъл, където Луси се взираше с големи, кръгли очи в една колекция от малки кукли, до които не можеше да достигне.

— Татко — каза тя, — бебето.

Той вдигна поглед и видя малка кукла бебе, по-малка от ръката му, облечена в червени дрешки. Луси го погледна с молещи очи. Той се прокле. Ако не беше загубил толкова много от Били — проклетия Били, мътните да го вземат! — щеше да може да купи тази малка играчка за детето си. Но в замяна на това…

Огледа се крадешком. Джийн си броеше парите, Лесли още беше отвън, задният ъгъл беше тъмен.

За един кратък миг куклата се озова в джоба му. Той избута Луси навън бързо, изшътквайки на възторжения й смях. Взе я на ръце и забърза към празния пазар, където двамата седнаха и тя превърна в малка игра пребъркването на джобовете му, докато не намери куклата.

След това обви малките си ръчички около врата му и изпищя щастливо.

Докато Луси си играеше с куклата, докато листата на чинара се сипеха около тях, докато параходите бавно се люлееха на котвите си в пристанището, яростта на Хенри утихна и той се почувства напълно нормално. И леко смутен. Че е откраднал играчка за дъщеря си. Дотам ли беше изпаднал? Някога знаеше какво да прави със себе си, с живота си. Но тогава се появи Бийти с нейните големи сини очи и нежната си бяла кожа… Дълго време тя беше най-голямата му любов. Сега, обаче, беше неговото най-голямо съжаление.

Особено сега, когато Моли го беше открила. Особено сега, когато Моли му беше писала, за да му каже, че баща й в Ирландия най-после е умрял и й е оставил малко състояние. Тя още си го искаше, въпреки всичко. Такъв човек беше Моли. Добър: сърце, направено от ръце на ангели.

Той се опита да се отърси от тези мисли. Онова вече не беше неговият живот. А този тук. Изгледа дълго Луси, усмихвайки се. Детето му донесе такова щастие и ако трябваше да избира наново, пак би стигнал дотук — до този миг на заедност; заслужаваше си. Би издържал без парите на Моли, без обожанието на Бийти. Заради любовта на дъщеря си би издържал всичко.