Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (18)

17

Не бях забравила за снимката, макар да не я бях поглеждала от нощта, когато я намерих. В съзнанието ми тя се беше прекомпозирала: мъжът и баба се бяха раздалечили повече, начинът, по който баба държеше детето, беше по-безучастен, по-малко изпълнен с майчинска обич. Но когато я извадих отново, видях, че нищо от това не е истина.

Ръката на мъжа около кръста на баба беше собственическа. Тя е моя. Ръцете на детето около врата й говореха същото. Всеки можеше да каже само като погледне снимката, че са семейство.

Стоях и я гледах дълго, след това реших, че жената на снимката изобщо не е баба. Сигурно беше братовчедка, някоя с близка семейна прилика. Мозъкът ми почти успя да ме убеди. Почти.

Само че това беше баба и баба изглежда е имала друго семейство.

Представих си какво ще каже майка ми, ако види фотографията, и реших да не й казвам още. Може би междувременно щях да открия някоя друга снимка и щеше да стане ясно, че съм реагирала пресилено. Или писмо от братовчед, в което пише: „О, спомняш ли си, когато вървяхме по улицата в Хобарт и ти държеше бебето ми, а всички мислеха, че сме семейство?“.

Този път занесох писмото на първия етаж и го подпрях на масата в дългия коридор, точно до телефона.

* * *

Моника не можеше да дойде. Телефонира ми след единайсет, за да каже, че е болна.

— Някакъв стомашен вирус — каза тя със слаб, далечен глас. — Прекарах в тоалетната цяла сутрин.

Благодарих й за откровеността и й пожелах бързо да се оправя. Бях се зарекла да започна с малката предна стая днес, онази, която беше пълна догоре с кашони. Да го правя без Моника щеше да е трудно. Всъщност, когато отворих вратата и надникнах, ме изпълни отчаяние.

Разбира се, разбира се, можех да занеса всички тези кашони право на сметището. Съдържанието им беше запечатано от години; имаше ли някакво значение, че никога няма да видят светлината на деня? Но след това си спомних фотографията и се запитах какви ли други неща може да се крият в дълбините им.

Самата стая беше тъмна и малка, така че измъкнах първите два кашона в коридора и опънах крака си. Отворих капака и започнах.

Докато часовете минаваха често се чудех дали баба се е канила да дойде тук и сама да сортира тези неща. Външно нямаше никаква система: първият кашон беше пълен със стари винилови грамофонни плочи, готварски книги и поздравителни картички. Вторият съдържаше половин дузина книги с меки корици, снопче бизнес кореспонденция от петдесетте и плик след плик със снимки — от онези, които не са достатъчно хубави, за да влязат в албум. Тук беше и майка ми, като тийнейджърка; вуйчо Майк — извън фокуса на апарата, протегнал кльощава ръка към баскетболния кош. Идеята за вуйчо Майк като кльощав ме смая и дълго гледах снимката. И другото: майка ми и вуйчо ми като тийнейджъри. Минаването на времето. Помнех се като тийнейджърка и това ми изглеждаше съвсем неотдавна. Времето от началото на кариерата ми като седемнайсетгодишна до края й като трийсет и двегодишна беше минало като едно мигване на окото.

И сега какво, Ема, сега какво?

По дяволите Моника! Точно сега ли трябваше да се разболее. Не можех да се справя сама. Мислите ми се върнаха към мен самата. Искаше ми се да имах радио. Искаше ми се да си бях донесла айпода. Нещо, което да ме разсейва. Но решително ги бях оставила вкъщи. Три седмици. Щях да съм тук само три седмици.

Хвърлих поглед към пълната с кашони стая зад гърба ми. Дори да бях тук за съвсем кратък период от време, можех да направя така, че да се чувствам уютно. Да си купя радио, мобилен телефон, истинска прахосмукачка, вместо онази примитивна подочистачка, която Моника толкова смело бе използвала.

Но нямаше ли да прилича на заселване за постоянно? Тази мисъл ме накара да се почувствам като в капан. Това не беше Лондон. Това не беше моят живот.

Когато изтрих сълзите, си дадох сметка, че от известно време не съм плакала. Дали бях започнала да приемам ситуацията? Не можех да понеса мисълта.

И все пак създаването на някакъв комфорт щеше да е практично. Изправих се и реших да отида в града да си купя нещата, от които имах нужда. Упражнението щеше да е полезно за мен, за коляното ми.

Денят бе по-слънчев, отколкото бях очаквала, и търсех сенките през целия път надолу. Коляното ме болеше, но продължавах да вървя, съсредоточена върху мускулите около ставата.

Шофьорът, който ме беше докарал в „Дивото цвете“ от летището, беше минал през Люинфорд, но още не бях ходила в града. Покрай главната улица се редяха стари каменни фасади на магазини. Но зад ъгъла имаше голяма бакалия със собствен паркинг, и комплекс от магазини. Някои бяха празни, имаше един железарски, магазин за цветя, за електрически уреди, ветеринарен кабинет, кафене, вестникарска будка и химическо чистене.

Купих си малка прахосмукачка, сиди плейър и мобилен телефон — разполагаха само с един и кутията му беше покрита с прах — от магазина за електрически уреди, след като се записах да ми бъдат доставени вкъщи, и отидох в съседното ателие за цветя, тъй като онези, които Моника беше донесла, бяха започнали да увяхват.

Самата цветарка беше стара жена с възлести ръце. Поръчах два букета: един с бели лилии, защото обичах аромата им, и един пъстър за кухнята. Опитах се да се насладя на чувството за удоволствие от свиването на гнездо, макар да беше едва доловимо.

— Нещо друго, скъпа? — попита ме цветарката.

Аз поклатих глава и подадох кредитната си карта, гледайки я, докато извършва трансакцията. След това ми хрумна, че може би е живяла в града през целия си живот; може би познаваше баба. И може би беше в състояние да ми каже нещо за снимката.

— Всъщност — започнах аз, — има още нещо. Баба ми навремето е живяла в „Дивото цвете“, през трийсетте години. Дали не я познавате?

— Бийти Блексланд? Вие сте й внучка? — Тя погледна името на кредитната ми карта, за да се увери, после се усмихна широко. — Толкова се радвам да се запознаем. Вие ли сте балерината?

— Аз съм. Бях. — Сърцето ме сви. — Контузих се. Не мога да танцувам повече.

Тя изцъка с език.

— Ама че работа. Люинфорд се гордее с вас, а всички ние се гордеехме с баба ви. Никой не я е виждал, обаче. Мисля, че е идвала само веднъж или два пъти през последните шейсет години.

— Значи не я познавате?

— Не, скъпа. Израснах далеч на север. Преместих се тук, когато се омъжих.

— А съпругът ви? Дали е познавал Бийти?

Тя поклати тъжно глава.

— Той почина преди много време. Преди да ми хрумне да го попитам.

— Има ли някой, който може да я е познавал от времето, когато е живяла тук?

— Ще поразпитам наоколо. А вие трябва да попитате Пинелъпи Сайкс. Тя ръководи местното историческо общество. Записала е много стари истории на лента и ги прехвърля на хартия една по една. Ето, ще ви дам телефонния й номер.

Стиснала телефонния номер на Пинелъпи Сайкс в една ръка и с два букета цветя под мишница, аз спрях отвън пред кафенето. Миришеше хубаво, но дори лошото кафе мирише хубаво. Бях разглезена от кафенетата в Лондон и Сидни.

Докато се опитвах да реша, чух името си. Огледах се и видях Патрик да се приближава откъм паркинга.

— О, здравей — усмихнах се аз, преминавайки на „ти“.

— Как стигна до града? — попита той. Беше облечен с дънки и бяла тениска. Заради часа предположих, че току-що е свършил работа. Не можах да си спомня никой мой учител от гимназията да се е обличал толкова неофициално, но пък майка ми винаги бе настоявала да посещавам скъпи частни училища.

— Пеша. Трябваше да купя някои работи.

Той посочи отворената врата на кафенето.

— Ще пиеш ли кафе?

— Аз… не мога да реша. — Усмихнах се слабо. Малко съм придирчива.

— Тук правят страхотно кафе. Отбивам се всеки следобед.

Не знаех дали да му вярвам, или не, и дали изобщо беше някакъв критерий. Но той изглежда не се обиди.

— Хайде, ще ти взема едно — каза той. — След това ще те откарам до вас, ако искаш.

— Наистина ли? Ще е чудесно. Да ме откараш вкъщи, имам предвид. Както и кафето. И двете неща. — Осъзнах, че дрънкам глупости и се спрях. Последвах го вътре.

Той взе две кафета лате за навън и се оказа дяволски прав. Кафето беше супер. След това отвори малката си мазда и ми каза да се настаня удобно, докато той донесе електроуредите и канселира доставката.

Седях благодарна в колата, опънала крак през предната врата, докато чаках. На пода в купето видях снопче черно-бели брошури, свързани с ластиче. Думата „танц“ прикова очите ми, така че вдигнах снопчето и измъкнах една.

Осъзнах веднага, че това е танцовата трупа, за която Патрик свиреше на пиано, „Холихокс“. Един поглед към снимката — и си дадох сметка, че Патрик не ми е казал всичко за „наистина специалните“ деца: повечето от тях бяха със синдрома на Даун. Почувствах се толкова засрамена. Почувствах такава огромна вина. И му се ядосах, че ме е поставил в такова положение.

Патрик се върна и натовари покупките ми в багажника на колата си. Прибрах вътре крака си и се опитах да се настаня удобно. Малко след това той вече седеше зад волана и излизахме от паркинга.

— Прав ли бях за кафето?

— Защо не ми каза, че децата, които танцуват, са инвалиди?

Той ме погледна, после вниманието му се върна към пътя.

— Ядосана си.

— Чувствам се така, сякаш си ме направил на глупачка.

— Виж, Ема. Знам, че си контузена. Не исках да ти причинявам болка. Помислих си, че ако ти кажа всичко за „Холихокс“, може да се почувстваш притисната да дойдеш и да ги видиш. Пътят до Хобарт е дълъг, особено за човек с болно коляно, който не е свикнал с разстоянията. — Той ми се усмихна. — Не се чувствай виновна, че си отказала.

Само че се чувствах виновна. Чувствах се като егоистична примадона от най-лошия вид. Щеше да ми коства само леко болящо коляно, за да отида в Хобарт, да видя тези деца и да поговоря с тях за танцуването.

— Ще дойда — казах аз.

Той вече клатеше глава.

— Не, категорично не. Каза, че не можеш да пътуваш.

— Всичко ще е наред, стига да направим няколко почивки по пътя.

— Не искам да го чувам, Ема. Чувствам се така, сякаш искам от теб прекалено много. Тук си за съвсем кратко, освен това Моника няма да може да ти помага няколко дена. Имаш прекалено много работа.

— Наистина ще дойда. Кога отново ще репетират?

Той се бори със себе си мълчаливо известно време, след което каза:

— Всяка събота сутрин от десет до дванайсет. Това е флаер за концерта им, ще е след няколко месеца.

— Кога ще дойдеш да ме вземеш?

Не му се искаше, виждах го, но също така имаше голямо желание да отида.

— Ако настояваш…

— Настоявам.

— Към осем, тогава. Така ще имаме достатъчно време да спираме по пътя и да пийнем кафе, когато стигнем в Хобарт.

— Страхотно. Чудесно.

Той изчака малко. След което каза:

— Сигурна ли си?

— Да — отговорих бързо, питайки се в какво се забърквам.

— Сигурна съм.

* * *

Нямах сидита за пускане, така че разчитах на радиото. Намерих една станция с класическа музика, която пускаше джаз вечер, налях си чаша вино и седнах с един кашон за сортиране. Този беше много стар, с грубо разкъсана мукава. Вътре имаше стари — много стари — счетоводни книги за бизнеса в „Дивото цвете“. Тънки бележници с пожълтели страници, всички изписани старателно с мастило. Опитах се внимателно да проследя трансакциите, но не бях съвсем сигурна какво означават. Разпознах почерка на Бийти в колонките, но имаше и друг почерк. Не толкова равномерен като нейния. Мъжки почерк, предположих. Но на кой мъж?

Тръснах глава. Въображението ми отново се развихряше. Със сигурност не е ръководила цялата ферма сама, трябва да е имала служители.

Вадех книга след книга от кашона и мислех за жената от историческото общество. Дали щеше да иска тези неща? Може би щеше да съзре нещо ценно в тях. Стори ми се нечестно да ги изхвърлям. Само че изобщо не бях сигурна, че искам да се замесвам с някаква обществена организация. Не исках посетители.

Накрая открих една папка, привързана с червена панделка. Вътре имаше дузина договори за покупка и продажба на различни неща. Мебели. Овце. Дори договор за парче земя, която Бийти беше продала през 1934 г. А най-отдолу в купчината беше договорът за самия „Дивото цвете“.

Ноември 1934 г.; продава се на Беатрис Алисън Блексланд от Рафаел Уилям Джеймс Бланчард. За сумата от нула паунда.

Гледах тази цифра дълго. Някой на име Рафаел Уилям Джеймс Бланчард беше подарил на баба „Дивото цвете“. Само че това не можеше да е вярно, защото мама ми беше казала нещо различно. „Дивото цвете“ бил западащ бизнес, губейки пари по време на Депресията. Бийти била наследила малка сума от някакъв стар чичо. Останалите пари взела от банката и трябвало да се мъчи ужасно през първите години, за да ги изплати.

Горях от нетърпение да се обадя на мама. Да я попитам знае ли кой е Рафаел Бланчард. Но си помислих за снимката и знаех, че трябва да бъда внимателна. Мама я теглеше към драми както мравките ги тегли към меда. Освен това имаше и други начини да се разбере кой е мъжът.

Докато чаках да стане време за закуска в Лондон и да настъпи подходящ час за обаждане, успях да убедя себе си, че мъжът с баба на снимката е въпросният Рафаел Бланчард, че са имали тайно дете на любовта, че той е подарил на Бийти имота, за да си мълчи… Разбира се, нищо от това не пасваше на нещата, които знаех за баба, но колкото повече вино пиех, толкова по-правдоподобно ми се струваше.

Обадих се на Аделаид.

— Събудих ли те? — попитах.

— Не. — Тя се прозя. — Ъ-ъ-ъ… да. Не трябва да те лъжа повече, ако си досадна, тъй като не си ми шефка, нали?

— Съжалявам — отвърнах. — Трябва ми помощ. Търся информация за човек на име Рафаел Бланчард. Тук нямам интернет. Можеш ли да го проучиш вместо мен?

— Танцьор ли е? — Тя отново се прозя.

— Не. Защо си толкова уморена?

— Снощи Летящият фашист имаше парти.

— И те е поканил?

— Поднасях сандвичите. Изчакай секунда, ето, сядам пред компютъра. Как беше името?

Произнесох го по букви. Чух тракането на клавиатурата.

— Така. Кой?

— Как кой?

— Рафаел Бланчард първи, втори или трети? Дребен аристократ.

— Аристократ? В Англия?

— Да.

— Онзи, който може да е живял в Австралия през трийсетте години.

Поредно тракане на клавиатурата, поредно прозяване.

— Първи. Живял е в Австралия от 1930 до 1934 г., по-специално в Тасмания. Да не би да ме караш да ти търся родовата история от Лондон? Оценяваш ли иронията?

— Има ли негова снимка?

— Разбира се. Само че е малка… Не, почакай. Има и по-голяма.

Отидох до масата в коридора и взех снимката на баба ми с непознатия мъж.

— Опиши го. Набит, с четвъртита челюст.

— Нищо подобно. Прилича на пудинг, с тъмна къдрава коса и момичешки очи.

Погледнах мъжа на снимката. Нямаше начин да бъде описан като пудинг с къдрава коса и момичешки очи. И все пак ми беше трудно да се откажа току-така от идеята.

— Искаш ли да ти я изпратя по факса?

— Нямам факс — отвърнах.

— По мейла, тогава?

Това щеше да отнеме прекалено много време.

— Можеш ли да намериш номера на факса на местната гимназия и да я изпратиш там? Гимназията в Люинфорд. Изпрати я на вниманието на Патрик Тейлър и кажи, че е за мен. — Чух се и мигновено изпитах вина. — Съжалявам, Аделаид. Знам, че вече не съм ти шефка, но…

— Всичко е наред, Ем. Днес по-късно ще я изпратя. Само че би трябвало да се уредиш с имейл.

— Няма да оставам толкова дълго — казах аз. — Скоро си тръгвам. — Боже, бях се уморила да се слушам как го повтарям.

* * *

Моника, вече оздравяла, се върна на работа в четвъртък с факса от брат си.

— Е, кой е той? — попита тя, когато ми подаде сгънатата снимка.

Разгънах я внимателно. Разочарование.

— Не този, който си мислех, че може да е — отвърнах. — Поредната мистерия. Този мъж явно е подарил фермата на баба ми през 1934-та, но не знам защо.

— Би трябвало да отидеш при Пинелъпи Сайкс.

— Да, и цветарката ми го каза. — Само че не ми се тръгваше по този път, да създавам нови запознанства, да се свързвам по-здраво с града. Може би щях да намеря всичко, от което се нуждаех, тук, в къщата.

* * *

В петък сутринта седях на кухненската маса, ядях препечена филийка и пиех кафе, когато на вратата се почука. Моника си имаше ключ, затова знаех, че не е тя. Станах неохотно — не обичах да ме прекъсват, докато се храня, нито пък очаквах неканени гости — и отидох да отворя. На прага стоеше дребна жена със ситно къдрава черна коса. Сигурно наближаваше петдесетте, но всеки сив косъм бе старателно боядисан.

— Мога ли да ви помогна? — попитах аз, мислейки си за кафето, което изстива на масата.

Тя веднага протегна ръка да ме поздрави.

— Аз съм Пинелъпи Сайкс. Чух, че сте питали за мен.

— Това не е съвсем вярно, хората ми казаха за вас — казах аз. — Не ви очаквах.

— Минавах наблизо. Отивам за уикенда на гости на сестра си в Ласистън. Удобно ли е да поговорим сега?

— Заповядайте — поканих я неохотно. — Тъкмо закусвах.

Пинелъпи огледа всяка подробност от къщата с любопитство, докато влизахме в кухнята.

— Никога ли преди не сте били в „Дивото цвете“? — попитах аз и се зачудих дали ще е прекалено грубо, ако продължа да си пия кафето, без да й предложа, знаейки, че ще е грубо.

— Не, беше заключена от десетилетия. Много история има тук.

— Кафе?

Тя отказа и отношението ми към нея се стопли.

Седнах и възобнових закуската си.

— Да, много история. Има много книги, които можете да вземете, стари архиви за фермата.

Очите й се разшириха.

— Страхотно.

Свих рамене.

— Иначе щяха да отидат на боклука.

— Не изхвърляйте такива неща. Ще ги взема. Един ден мисля да напиша книга за Тасмания по време на Депресията. — Тя седна срещу мен. — Майка ми познаваше баба ви.

— Наистина?

— Не много добре. Но е идвала и е играла в „Дивото цвете“ по време на някои от училищните ваканции. Живели са в съседната ферма две години. Мама ми е казвала, че имало малко момиченце, което идвало през всяка ваканция и си играели заедно по цял ден. Не си спомням името й, обаче.

— Майка ви дали ще си спомни?

— Тя почина преди четири години.

— Съжалявам. Знаете ли нещо друго за момиченцето? Виждате ли, натъкнах се на малка загадка. — Разказах й за снимката и тя поиска да я види.

— Направена е през 1929 или през 1930 година — каза тя. — Съдя по дрехите, а така също и от уличната сцена. Това е Хобарт. Имало е улични фотографи, които правели снимки на минаващите, след това им ги продавали в края на седмицата много евтино. Но този магазин тук… — Тя забоде пръст в табелката на един магазин, който не бях забелязала. „Селскостопански продукти от Макуилям“. Фалираха през 1931 година, по време на Депресията.

— Значи това дете…

— Тя е на около годинка тук, което означава, че е била на същата възраст като майка ми. Чудя се дали е същото момиченце, с което си е играла. Било червенокосо. Тичали тук като дивачета, казваше ми мама, без всякакъв надзор.

— Мислите ли, че е била дъщеря на Бийти?

Пинелъпи поклати глава.

— Не. Мама казваше, че в края на ваканцията идвала една черна кола и я вземала. Мъж и жена. Според майка ми били родителите й.

Почувствах се измамена, макар да не знаех защо.

— О, разбирам…

— Предполагам, че Бийти й е била леля.

— Бийти не е имала никакви братя и сестри.

— Тогава сигурно са били близки семейни приятели… Завършихте ли закуската си? Бих искала да видя онези книги.

Допих кафето си и я заведох в дневната, като благодарно й предоставих книгите, натрупани върху пианото. Тя загледа с копнеж писмата, но те бяха прекалено лични и прекалено тясно свързани със семейството ми, за да ги давам. Пинелъпи обеща да прегледа някои от материалите си вкъщи и да се опита да разбере дали Бийти не се споменава някъде другаде, след което си тръгна тъкмо при пристигането на Моника.

Оставих отново фотографията на масата в коридора, чувствайки се странно разочарована.