Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (31)

30

„Дивото цвете“ беше едновременно ужасно познат и не съвсем такъв, какъвто го помнеше. Изглеждаше по-голям. Дърветата бяха много по-високи, бараката по-отдалечена от къщата. Но начинът, по който светлината се променяше върху ливадите, по който листата на евкалиптите шумоляха, начинът, по който скорците и врабчетата чуруликаха и пееха на здрачаване беше съвсем същият.

Горката къща, беше мрачна и запусната. Старият хладилник отдавна беше отказал, а пералнята още приютяваше един медник и преса за пране; тя бе свикнала с леснината на двойната си автоматична пералня. През първите два дена Бийти се справяше с неудобствата, но си каза, че е глупаво: все пак беше богата жена. Звънна на две места в Хобарт и уреди да й бъдат доставени някои неща. След това се зае да изчисти бързо мястото, уши нови завеси, погрижи се за някои дребни ремонти.

Опасенията й бяха големи. От една страна бе привързана към „Дивото цвете“, защото той означаваше много за нея и заслужаваше да се грижи добре за него. Но от друга страна си създаваше удобства тук… за всеки случай. След години усилена работа — въртене на бизнес, гледане на деца, усилия да бъде перфектната съпруга на политик — Бийти щеше да е доволна да си почине от всичко това и да бъде себе си. През първите няколко седмици тук започна да се чувства по-млада. Мислеше ли да напусне Рей?

Може би, да.

Говореше всяка вечер с него по телефона, гласът й беше спокоен и овладян под бушуващите чувства. Децата настояваха да говорят с нея. Майки беше весел и лъчезарен, както винаги. Луиз беше по-разсъдлива, с мрачна ирония зад думите. Те знаеха. Знаеха, че се е махнала, за да обмисли бъдещето си. И не бяха щастливи.

Вината я изгаряше най-много нощем, когато имаше време в тъмното да мисли за всичките си деца. Не само за Майкъл и Луиз, но и за Луси. Понякога се забавляваше с фантазии един ден всички да се съберат, но след това си казваше да не бъде глупачка. Не беше първата жена на света с тайна и незаконно дете, и едва ли щеше да е последната. И все пак мислите й се връщаха отново и отново към собствената й тленност, към състоянието, което щеше да остави след себе си. Щеше ли да е честно да остави всичко на Майкъл и Луиз, а нищо на Луси? Колко ли неясна бе останала Бийти в съзнанието на Луси? През повечето нощи тя премисляше тези въпроси, въпроси, на които още нямаше отговор.

* * *

Навън, точно пред прозореца на спалнята й, беше Чарли. Той беше първото нещо, което виждаше всяка сутрин, когато отваряше завесите, и последното нещо, което виждаше вечер, преди да ги затвори. Вярно, имаше само едно дърво. Но независимо от това той беше там. Можеше да го почувства, да го види, сякаш стоеше право пред нея. Разбира се, изобщо не се беше променил. Косата му беше все така гъста и черна, тялото все така жилаво и силно. Ако затвореше очи в тези моменти, можеше дори да го подуши; и започваше да изпитва толкова силен копнеж — копнеж да бъде отново млада, да е във времето преди всичко да се обърка толкова, да е влюбена и да е с малкото си момиченце, — че от това цялото тяло я заболяваше. Колко нечестно беше, че трябваше да остарее! Не я интересуваха нито бизнесът, нито богатството, нито къщата, която бяха построили на пристанището. Би продала всичко това, само да се озове отново в 1939: замръзнала за един момент там, завинаги.

* * *

Една сутрин Бийти реши да отиде в града. Беше свършила продуктите, които си бе донесла от Хобарт. Въпреки че бяха минали двайсет и пет години, откакто беше живяла тук, пак почувства как пулсът й забързва, когато наближи Люинфорд.

Градът сега бе по-голям, улицата — павирана. Много от старите сгради си бяха на същото място: пощата, универсалният магазин, кръчмата. Офисът на Лео Сампсън сега беше магазин за антикварни предмети: Лео беше починал през 1959 г. Бийти си пое дълбоко дъх и влезе в универсалния магазин.

Беше като връщане в миналото. Дървените рафтове, дългият стъклен тезгях, чувалите с брашно, натрупани на пода. Но вместо Тили Хароу с неодобрително стиснатите й устни, зад тезгяха стоеше червендалест мъж на средна възраст. Той й се усмихна широко.

— Здравейте, страннице — каза той.

Тя не бързаше да се усмихва. Когато продавачът разбереше коя е… Но след това тръсна глава. Беше изминало много време.

— Здравейте — отвърна тя. — Аз съм от „Дивото цвете“.

Почака, осъзнавайки, че следи напрегнато реакцията му.

— „Дивото цвете“? Вие ли сте новата наемателка?

— Всъщност собственичката — каза тя.

Очите му се разшириха.

— Наистина? Вие сте Бийти Блексланд? Вие… Почакайте тук. Отивам да извикам жена си. — Той се втурна по стълбите и извика силно: — Ани, слез долу! Няма да повярваш кой е дошъл в града!

Бийти се изчерви от удоволствие. Малко след това една висока русокоса жена предпазливо се спусна по стълбището.

— Какво има? — попита тя.

— Погледни — каза мъжът. — Това е Бийти Блексланд.

Ани се усмихна и протегна ръка на Бийти.

— Значи това сте вие!

— Да приема ли, че харесвате моделите ми? — каза Бийти гордо.

— Моделите ви? О, да, страшно много ги харесвам. Но ние ви знаем отпреди да станете известна.

— Нима?

— Заповядайте горе — каза Ани. — Да пием чай.

Бийти едва не се засмя. Беше толкова различно от поканите, които бе свикнала да приема в града. Тя последва Ани зад тезгяха нагоре по стъпалата към уютна, пълна с цветя всекидневна.

Ани сложи чайника да кипне и седна до Бийти.

— Баща ми… Съжалявам, би трябвало да кажа пастрокът ми. Работил е при вас. Михаил Кирилов.

— Михаил! Ваш пастрок? Значи сте дъщеря на Катрин?

— Да. Не мога да повярвам, че помните името на майка ми. — Тя се усмихна широко. — Двамата бяха много щастливи дълго време.

— Да не би той…? — Бийти не можа да се застави да произнесе думата.

— Да е умрял? О, да. Мама почина през 1958 г. и той каза, че иска да се върне тук. Мястото му липсваше много. Но тъй като беше доста стар и не беше добре, го докарахме. В същото време бизнесът тук беше на лизинг, а районът ни хареса. Татко почина през 1961 г. тук в спалнята. — Тя махна с ръка. — Замина си мирно. Искате ли да видите някои семейни снимки?

— Да, разбира се.

Ани отиде до един отрупан с книги рафт и извади два фотоалбума.

— Ето, разгледайте ги. Ще отида да направя чая.

Бийти се взираше в по-скорошните фотографии, прелиствайки страниците внимателно. Михаил — прегърбен и побелял, но все пак същият Михаил — се усмихваше от снимките. Ани и съпругът й бяха на много от снимките, заедно с децата, които с всяка следваща страница ставаха по-големи. Тя взе другия албум. Страниците се разпадаха. Снимките, държащи се на отдавна разлепени бели ъгълчета, се плъзгаха между пропуканите страници.

Опита се да ги подреди. Учуди се като видя една, направена във всекидневната в „Дивото цвете“.

Сигурно беше правена точно преди Михаил да тръгне. Имаше елха. Спомни си, че тогава Катрин носеше фотоапарат. Беше направила няколко снимки на мястото по негова молба, така че да си го спомня, след като замине. Като присви очи, Бийти вадеше снимките една по една, за да ги гледа.

Ето го. Ето го Чарли. Един силует на кон, шапката закриваше по-голямата част от лицето му. Но сърцето й пропусна един удар.

— Намирате ли нещо? — попита Ани, като се върна с подноса с чай.

Тя извади снимката.

— Това е Чарли Харис.

— Татко е говорил много за него. Били са големи приятели. Вземете я, ако искате. На мен не ми трябва.

— Наистина ли? — Тя усети, че лицето й се стопля.

— Вземете тези от „Дивото цвете“.

— Не, не, ще ви ги оставя със спомените за баща ви. Но ще взема тази. Той беше… много специален за мен. — Ето: сърцето й биеше прекалено силно. В кръвта й още имаше капки млада кръв.

Ани наля чай и Бийти я разпита за другите жители на града, които си спомняше. Ани не беше чувала никое от имената. Тя прекара сутринта в спомени, след това реши, че е по-добре да си вземе продуктите и да се прибере.

— Ани… — В главата й се беше оформила идея. — В „Дивото цвете“ известно време няма да има никого, но искам да изпратя малко кашони, които да бъдат складирани там. Ако ви дам ключ, мога ли да ви помоля да се отбивате от време на време, да наглеждате мястото и да ги подредите вътре вместо мен? Ще ви платя.

— Ако е за платена работа, ще я оставя на сина ми — каза Ани. — На седемнайсет е и има нужда от някаква почасова работа. Освен това може да бърше праха и да поддържа градината вместо вас, ако искате.

— Би било чудесно — каза Бийти. Може би когато дойдеше следващия път, къщата нямаше да е толкова запусната. Ако дойдеше. — Как се казва той?

— Андрю — отвърна тя. — Андрю Тейлър. Няма да ви подведе.

Когато се прибра вкъщи, Бийти закачи снимката на Чарли на стената до леглото си. По някаква причина присъствието на снимката караше призрака му да си отиде. Това я натъжи, но тя не я свали. Скръбта й бе по-малко плашеща, хваната между четирите бели ръбчета на снимката.

* * *

Бийти започна да осъзнава, че е дошла в „Дивото цвете“, за да потъгува. Не само за Чарли и за Луси, които вече бе оплакала. Беше дошла да оплаче загубената си младост, това, че животът бе станал такъв, какъвто беше, вместо такъв, какъвто е можело да бъде. Докато времето минаваше и единствените звуци бяха собствените й мисли и тези на мирната земя, тя откри, че скръбта е намаляла, че е започнала да вижда по-ясно колко благословена е била. Любящ съпруг, две чудесни деца, шанса да сбъдне мечтите си. Чарли бе спрял да се появява под прозореца й, и за нейна изненада тя започна да проявява нетърпение за Сидни, за Рей, за Майк и Луиз. Облекчението беше огромно.

След това една нощ, две вечери, преди да се прибере вкъщи, сънува сън.

Присъни й се Луси. Беше деветгодишна: ясни очи, бледи лунички по лицето, сладък, топъл дъх. Детето стоеше право пред Бийти, която се бе навела да завърже коланчето на кръста й.

— Скъпата ми — каза Бийти.

— Коя си ти? — попита детето.

— Твоята майка. — Болката от това, че не я позна, беше смазваща.

— И ще бъдеш моя майка завинаги? Докато звездите угаснат и настъпи тишината?

— Да! Да, аз…

Бийти се събуди, преди да успее да произнесе думите. Разплака се и стана. Ранната утринна дрезгавина беше студена. Облече халата си и слезе долу в кабинета.

Там написа писмо. Изля душата си, всички неща, които искаше да каже на малкото момиченце в съня си, но никога нямаше да каже на възрастната жена, в която Луси се бе превърнала; онази, която бе казала на Бийти да я остави на мира. Докато пишеше, тя не спираше да хлипа, и в един момент усети, че ребрата я болят. Накрая запечата писмото в плик. Дори го надписа — онзи адрес, на който никога нямаше да отиде, прогорен завинаги в съзнанието й, — макар, разбира се, да не възнамеряваше да го пусне. Достатъчно беше, че го е написала. Замисли се какво да прави с него. Не беше правилно да го изгори, както и да го хвърли, така че го прибра внимателно, заедно с други неща за спомен, които не бяха за очите на Рей, и се приготви да се върне към живота си в Сидни.

* * *

На заминаване сутринта заключи къщата и отиде под евкалипта. Беше израснал красив — висок и силен като Чарли — и се почувства щастлива да знае, че той ще е тук много след като нея вече няма да я има, и ще гледа „Дивото цвете“.

На алеята се появи такси и избибипка клаксон.

— Сбогом — прошепна Бийти. — Сбогом, моя любов.

И напусна „Дивото цвете“ завинаги.