Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (23)

22

1938 г.

Коледа нямаше да бъде същата без Михаил.

Стаята бе изпълнена със смях и музика, Питър и брат му Мат, работниците във фермата, пееха някаква пиянска песен, Луси подскачаше нагоре-надолу, въртеше се около елхата и непрекъснато питаше какъв е „големият зелен подарък“. А Михаил стоеше до празната камина, прегърнал годеницата си, широко усмихнат, както през всичките шест месеца, откакто я бе срещнал. Михаил се женеше за Катрин — вдовица с две големи деца — и сега се местеха в Лонсестън, за да са близо до възрастните й родители. И Бийти трябваше да се научи да се справя без него.

— Хайде — каза тя, вдигайки капака на пианото. — Росела, ще ни изсвириш ли една песен, за да спреш ужасното пеене на тези мъже?

Росела беше новата й съседка. Тя и съпругът й бяха взели на лизинг фермата на Фаркър в началото на годината, и двете с Бийти се бяха сприятелили.

Дъщеря им Лизи беше на същата възраст като Луси и те прекарваха всеки момент от ваканцията си заедно, тичаха из ливадите, строяха си колиби и правеха кюфтета от кал.

Когато Росела седна и засвири „Джингъл белс“, и всички се включиха, Бийти обви ръце около Луси и премина с поглед по всички лица, пресмятайки коледните си дарове. Два фантастични настрига вълна и разрастващ се допълнителен бизнес в проектирането на дамски облекла й бяха донесли финансовата сигурност, за която отдавна мечтаеше. Пианото, малкият удобен камион, стъклените коледни украшения. Това бе предизвикало дори неохотното уважение на Хенри, и с това — разрешението му да пусне Луси да прекара цял срок тази година с Бийти, като й преподава гувернантка. Въпреки че тя толкова се разсейваше от случващото се на ливадата, че едва научаваше нещо, което не убягна на Моли.

— Тя трябва да започне нормално училище през януари — размаха бледите си ръце Моли. Моли знаеше, че губи Луси; Бийти не й съчувстваше. Щеше да бъде болезнено за Луси да я изпрати обратно, след като са били толкова дълго заедно, но Бийти знаеше, че — бавно и безвъзвратно — тя печелеше.

Онова, което финансовият успех не й бе донесъл, беше спокойно сърце. Чарли още работеше при нея и се бе преместил отново в бараката на стригачите. Да, беше й позволил да му купи истинско легло, скрин и шкаф за нещата му. Но я държеше на разстояние. Наистина не се налагаше да се виждат често. Той движеше неговата част от бизнеса, тя — нейната. Нямаше други жестове на обич след онзи случай, когато й подари топа вълнен плат. Беше само от другата страна на ливадата, но можеше да е на милион километри оттук. Тя се опита да не мисли за него. Обикновено успяваше да държи горещите си фантазии под контрол. Но още не бе срещнала мъж, който можеше да се сравни с него.

Чарли видя очите й да блуждаят из стаята и й се усмихна. Просто приятелска усмивка, без никакъв скрит подтекст. Но тази дребна проява на обич — сдържана, доколкото можеше да бъде — придаде на коледната музика нотка на меланхолия, сякаш някъде — съвсем близко — се свиреше друга мелодия.

Песента свърши и Бийти помоли всички за тишина, за да може да каже няколко думи.

— Михаил — започна тя, — когато нямах нищо, ти беше до мен. Остана с мен в най-лошия момент от живота ми и затова винаги ще съм ти задължена.

Михаил махна с ръка неловко. Катрин се изправи на пръсти да целуне загорялата му буза. Всички изръкопляскаха, някой се провикна за още бренди и Бийти осъзна, че е станало прекалено късно за Луси.

— Лека нощ, малка червенокоске — каза Чарли с обич, когато Луси пожела лека нощ на всички от прага.

Бийти я заведе до горе и я сложи да легне.

— Почти единайсет е — каза й тя със смях. — Не казвай на Моли.

Луси се разсмя.

— Непослушна мами.

Бийти седна на ръба на леглото, наслаждавайки се на хладната тъмнина в спалнята на Луси след ярката топлина в дневната.

— Липсва ли ти Моли?

Луси кимна.

— Най-много ми липсва тате. А когато съм при него, ми липсваш ти. Не е честно. Където и да съм, все някой ми липсва.

Бийти отметна искрящата й червена коса от челото.

— Съжалявам, миличка.

— Знаеш ли, понякога преиначавам тази история в главата си. И в нея Моли умира, а ти и тате разбирате, че още се обичате. После всички се събираме заедно.

Бийти трябваше да потисне смеха си.

— Не бива да искаш Моли да умира.

— Не го искам, изобщо не го искам! — извика Луси. — Само си го мисля понякога. И знам, че ще ми е тъжно и Моли ще ми липсва, но ако ти, татко и аз сме заедно, може би не бих имала нищо против.

Бийти й се усмихна в тъмното.

— Съжалявам, Луси, но това е просто история. Двамата с татко ти никога вече няма да се съберем.

Луси кимна тъжно.

— Знам. — След това помисли малко, преди да добави: — Но някога си го обичала, нали?

— Да, разбира се. — Бийти се опита да си спомни какво чувстваше тогава.

— Защото аз попитах и него, и той ми каза, че те е обичал много. Някога. И че усмивката ми е също като твоята.

По някаква причина тези мисли изпълниха Бийти с меланхолия. Да, бяха се обичали. Глупава любов. И бяха създали това прелестно дете, след което не бяха направили нищо, освен да се карат за него.

— Но Моли чу — продължи Луси. — И много се ядоса. Никога не съм я виждала толкова ядосана.

Бийти не знаеше как да обясни ситуацията на дъщеря си, така че замълча. Момиченцето беше само на девет. Може би когато станеше дванайсетгодишна, Бийти щеше да й разкаже цялата история. И се надяваше, че Луси няма да я съди прекалено строго.

— А сега е време да спиш — каза Бийти.

— Само още едно нещо, мами. Татко сега си има Моли, а ти си нямаш никого.

— Не ми трябва никой. Оправям се чудесно и сама.

— Това е добре. — Луси се обърна на една страна. — Защото не искам друг татко.

Бийти я потупа по рамото и стана, дръпна завесите, за да блокира упоритата звездна светлина, и се върна долу.

Мат, Пит и Чарли бяха отишли в бараката, а Росела и семейството й се приготвяха да си тръгнат. Щяха да приютят Михаил и Катрин за през нощта, тъй като автобусът за Лонсестън спираше близо до задната им ограда. Гледката на чантите на Михаил, изправени до входната врата, накара очите й да се изпълнят със сълзи. Сред вихрушката от оживление и гласове, тя го намери.

— Довиждане, стари приятелю — каза тя и стисна ръката му здраво. — Ще ми липсваш.

— А-а, бързо ще ме забравиш.

— Никога. Никога.

Той наведе глава и целуна кокалчетата на ръката й.

— Ти си най-добрият шеф, който съм имал някога.

— Хайде, Михаил — извика Катрин. — Превозът ни тръгва.

— Идвам, идвам — отвърна той дрезгаво. След това се наведе близо до Бийти, така че никой да не чуе, и каза: — Най-голямото щастие е да си влюбен.

— Много се радвам за теб.

— Надявам се ти също да го изпиташ.

Бийти се усмихна несигурно.

— Е, аз…

— Не би трябвало да го издавам. Той ми го каза преди една, може би преди две години и не съм си позволявал да го спомена. Но винаги съм вярвал, че ти и Чарли ще се влюбите.

Бийти усети, че лицето й пламва.

— Чарли ти е казал да не ми казваш това?

Михаил кимна важно.

— Загрижен е за твоята репутация. — Той изсумтя. — Казвам му, че Бийти не я е грижа много за репутацията. Не бива. Имаш мозък, имаш и пари. И си много красива. — Той се отдръпна и се усмихна на Катрин. — Макар и не чак толкова, колкото бъдещата ми съпруга.

Катрин направи нетърпелив жест. Дъщерята на Росела, Лизи, хленчеше от умора.

— Време е да тръгваме, време е да тръгваме — пропя Катрин.

— Сбогом — каза Михаил.

— Но не завинаги — отвърна Бийти.

Шумът се отдръпна и вратата се затвори.

Бийти се върна в дневната, събра чашите и чиниите, избърса пепелта от цигарите върху масата. Бавно, грижливо подреди стаята, потупвайки възглавниците. Включи радиото. Коледни песни. Каква прекрасна промяна от дневните приказки за Хитлер и Чърчил.

Какво беше казал Чарли на Михаил и защо? Наистина ли е имал чувства към нея и ги е скрил в някакъв погрешно разбран опит да я предпази от мнението на града? Беше объркана. Беше похабила толкова време да се самоубеждава, че любовните й чувства изобщо не са такива: че са само глупава прищявка на самотна жена. Какво трябваше да направи сега?

Но Чарли вече се беше отчуждил от нея. В един момент, онази нощ, когато Михаил беше болен, двамата бяха близки. На няколко сантиметра един от друг. Онази дълга нощ на истории и тайни сега изглеждаше толкова отдавна; след нея ролите им във фермата се бяха определили далече един от друг. Той беше в бараката с момчетата, тя вкъщи със сметките и новата си шевна машина. Със сигурност не можеше да се прокара мост над тази бездна. Прокле се, задето беше решила, че мнението на някакви празноглави еснафи в Люинфорд е много по-важно от чувствата, които изпитва към него.

А сега беше прекалено късно.

* * *

Преди да замине, Михаил бе научил Бийти как да кара малкия трактор с тракащия му двигател и широки гуми, така че тя сама закара Луси в Хобарт в средата на януари. Момиченцето плака на тръгване, но Бийти не беше сигурна дали сълзите бяха, че оставя Бийти, или че Хенри й е липсвал. Хенри прегърна Луси буйно. Не можеше да се отрече връзката между тях.

— Благодаря ти, че я върна невредима — каза Моли, докосвайки леко Луси по рамото. — Липсваше ни толкова много.

— А сега е мой ред да ми липсва — каза Бийти. — Ще дойдеш ли малко да повървим?

Луси и Хенри влязоха вътре, а Моли излезе през портата с Бийти и се отправиха към големия евкалипт в края на улицата. Горещ вятър духаше от дни откъм запад и правеше кожата на Бийти суха и напукана.

— Искам Луси за по-дълго. Искам я за половин година — каза Бийти без предисловия. — Тя работи добре с гувернантката.

Моли вече клатеше глава.

— Това е прекалено разрушително за детето. Необходимо е да свикне повече с училището. Освен това не ходи на църква, когато е при теб. Подивява.

— Не подивява — отвърна Бийти, питайки се дали това е лъжа. Луси определено имаше много неуплътнено време във фермата. — Учи какво се прави във фермата. Вече може добре да язди кон и помага с пилетата и градината.

— Това не е живот за младо момиче. Тя се нуждае от граници. Нуждае се от маниери, трябва да е в състояние да се приспособява. Освен това лицето й се покрива с лунички. — Моли се намръщи, вдигайки глава към слънцето. Днес то беше безмилостно, опичаше всичко. — Хенри няма да иска да чуе за това, отсега те предупреждавам. Мрънкаше през цялото време, докато я нямаше. Направо е непоносим. Обича това дете повече, отколкото можеш да си представиш.

Бийти не натисна повече. Раздялата с Луси винаги бе достатъчно тежка и без възбуждането на старото зложелателство.

* * *

Бийти се отби в два от бутиците в Хобарт, за които правеше дрехи, за да получи пари и нови поръчки. Беше спряла да напазарува във „Фицджералдс“, когато осъзна, че не е в състояние да удовлетвори търсенето. Беше сама жена. Така че се съсредоточи върху няколко дизайна в няколко размера, сложи им четири пъти по-висока цена и вземаше специални поръчки, ако е необходимо. Намери вълнен плат, подходящ повече за практични дрехи, а не за лекомислените рокли, които обичаше да измисля като тийнейджърка. Започна да оценява красотата на простите линии. В главата си имаше дузина модели и понякога разсеяно ги скицираше. Но без екип от шивачки нямаше да има време да го прави, така че се концентрира да задържи бизнеса да върви гладко.

Горещината трептеше върху пътя и Бийти шофираше към къщи с отворени прозорци. Колата изглеждаше много празна на връщане без бърборенето на Луси. Тя винаги преживяваше отсъствието на момиченцето като бавна болка, която не отминаваше. Бяха изтекли почти десет години от деня, когато разбра, че е бременна. Десет години като едно мигване на окото. Защо чакаше, надявайки се, че Хенри и Моли ще се смилят над нея? Със сигурност сега бе достатъчно богата и влиятелна, за да се издигне над всички техни опити да я дискредитират.

Тя шофираше през хълмове и долини, изгорели под жълтото слънце. Шосето свърши и премина в черен път. Намали. Приближаваше Люинфорд. Реши да спре. Този път нямаше да позволи на Лео да я разубеди. Ако не искаха да си поделят Луси, то тогава щеше да я вземе за постоянно.

* * *

Бийти изпита почти любопитство какво става в Люинфорд напоследък. Обикновено пътуваше по един час на север, за да се снабдява с продукти до един по-голям град, където не се интересуваха кой е собственик на „Дивото цвете“ и защо. Когато паркира калния си пикап пред пощенския офис — срещу малката каменна къща на Лео — един-двама от местните клюкари спряха да видят на кого е. Бийти излезе гордо, свали ръкавиците и ги пъхна в чантичката си. Франк с очите като цепки, съпругът на Тили Хароу, метеше пред магазина. Той спря и се намръщи. Тя сви рамене. Беше облечена хубаво — със собствени модели — и тъмната й коса бе идеално сресана и прибрана зад ушите. Знаеше, че изглежда добре: стройна и гъвкава от тежката работа и добрия начин на живот. Нека сега се пукат от яд, че е богата.

Горещият вятър духна в шапката й и тя вдигна ръка да я задържи. Пресече улицата и натисна звънеца. Лео отвори и я покани вътре на хладно.

— Бийти! Колко се радвам. Изглеждаш прекрасно. Влез, влез.

Той я въведе в малък кабинет с лакирани дъски на пода и дъбово бюро, което не пасваше много на стаята. Беше избутано плътно до един прозорец, който гледаше към канавка с избуяли храсти. Брадата на Лео сега бе почти напълно сива, а пръстите му пожълтели от никотин. Кабинетът му миришеше силно на тютюн.

Известно време разменяха обичайните любезности, но после той я попита как е Луси. Бийти започна направо.

— Точно за това съм тук. Искам пълно попечителство. Ще го заведа в съда, ако трябва.

Лео кимна.

— Това може да се окаже скъпо.

— Мога да си го позволя.

— Но може да не спечелиш. И да ти намалят достъпа. Съдът няма да погледне благосклонно на теб. Той е женен, а ти не си.

— Едно момиче трябва да живее при майка си.

Лео сякаш се канеше да каже нещо, но се спря.

— Предупрежденията ми от последния път, когато разговаряхме, още важат — каза той вместо това.

— Знам. Но искам да го направя. Имам минало и не се гордея с него. Но и Хенри има минало. Мога да призова свидетели, ако е необходимо. Били Уайлдър, Дорис Пени, жените, които държаха магазина, където беше натрупал всичките си дългове. Хора от Глазгоу, ако трябва. Бях само на осемнайсет. А той на трийсет.

Лео седна и се замисли над думите й. Накрая каза:

— Напиши всичко това в писмо. Не бързай. Пиши го бавно и внимателно, изреди имената на хората, които могат да помогнат. Когато ми го дадеш, ще съм в състояние да го задвижа.

Тя се изправи и протегна ръка.

— Благодаря ти. Радвам се, че си на моя страна.

* * *

Бийти се събуди късно през нощта. Беше толкова горещо, че бе оставила прозореца отворен, и видя, че е изритала чаршафите. Това ли я бе събудило? Горещината?

Не, беше нещо друго. Усети лек, но явно доловим мирис на пушек.

Сепна се и скочи от леглото. Наведе се през прозореца и подуши въздуха. Пушек, носен от вятъра, а вятърът беше горещ и бърз.

Тя облече халата си и забърза надолу по стъпалата, отвори задната врата и като мина през пералнята, излезе на двора. Пред нея се откри гледката на полята зад къщата на север, към издигащия се склон на планината. Замъгленото небе гореше като кехлибар. Евкалиптовата гора беше в пламъци.

Бийти замръзна за миг, листата на дърветата зад къщата шумоляха тревожно на вятъра. Духаше от североизток. Това означаваше, че пожарът идва насам.

Тя изскимтя и хукна към къщата на стригачите.

— Чарли! Чарли! — викаше тя, а вятърът отнасяше гласа й. В пресекулките между виковете й се чу ужасяващ звук като грохот на влак. От огъня ли беше? Аби и Бърч вече бяха уплашени, ритаха в конюшните, разтревожени от миризмата на пушека.

— Спокойно! — извика им тя. Сърцето й думкаше. Чарли щеше да знае какво да прави, нали?

Той я посрещна на вратата, лицето му бе отпуснато от съня. Отвори уста да попита какво не е наред, но сетивата му вече му бяха казали.

— Господи, Бийти — каза той и хукна. Кучетата го последваха. — Оседлай Аби веднага и изтичай колкото можеш по-бързо да отвориш портите. Вземи кучетата, но не се бави да изкарваш овцете, те сами ще разберат.

— Няма ли да се качим в пикала и да избягаме? — попита тя.

Той се обърна към нея, очите му блестяха в тъмнината.

— Искаш да изгубиш всичко?

Тя поклати глава.

— Тогава оставаме.

Сърцето й се блъскаше в гърдите. Тя се втурна към конюшните и с треперещи ръце оседла уплашената Аби. Бърч се откъсна в минутата, в която вратата се отвори, и се понесе в галоп на юг. Бийти едва се качи върху Аби, която въртеше глава и се мяташе от една страна на друга. Тя я погали и й заговори кротко, макар да й се плачеше от страх. Какво, по дяволите, щеше да прави, ако изгубеше всичко? Къщата? Не можеше никога да я построи отново. Стадото? Дори ако купеше нови овце, какво щяха да ядат в една изпепелена ферма?

— О, Боже, моля те, моля те — прошепна тя и стисна силно очи. След това подкара Аби напред, подсвирна на кучетата и препусна по неравната земя в осветената от пожара нощ. Халатът й се закачи в телената ограда и се раздра. Над нея започнаха да прелитат големи, тънки парчета пепел. Първо едно-две, после дузина. От небето валеше пепел. Зад гърба й се чуха топуркащи стъпки, явно семейство кенгурута пресичаха фермата, устремени на юг, далече от пожара, прескачаха оградата, сякаш изобщо я нямаше. На Аби й бе дошло в повече. Тя наведе глава и заплашваше да я изхвърли от гърба си. Въртеше глава, ноздрите й се бяха разширили и пръхтеше от страх. Плашеше се от сенките, спираше, отскачаше от падналите клони. Поради неопитност за Бийти беше трудно да се задържи на седлото.

— Стой! Стой, момиче — каза Бийти, но усети как започва да се изплъзва. Слезе бързо, Аби рязко извъртя глава и тя изпусна поводите от ръцете си. Кобилата се освободи за секунда и се отдалечи в галоп.

Бийти се обърна. Обзе я ужас. Пламъците фучаха надолу по планинския склон. Не знаеше какво да прави.

Чарли. Беше сам в къщата.

Тя се обърна към кучетата:

— Вървете. — Тя посочи в посоката, в която бе изчезнала кобилата. — Вървете.

Животните я погледнаха. Изглеждаха несигурни.

— Хайде! Вървете! — Тя се затича обратно, към Чарли. Не я интересуваше дали на проклетите овце, които притежаваше, им е станало нещо; щеше да остане до Чарли.

Пепелта, която падаше сега, гореше, а когато докоснеше земята, започваше да пращи в задимената безжизненост. Бийти тичаше по-силно от когато и да било, бедрата я заболяха, сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите. В далечината можеше да види, че конюшните горят. Сигурно под стряхата бяха паднали въглени. На фона на червеното небе силуетът на Чарли се движеше по покрива на къщата. Тя затича още по-силно.

Внезапно вятърът утихна. Стана тихо и зловещо.

— Чарли! — извика тя. — Вятърът спря.

Той се обърна и я видя, че тича към него.

— Сега ще обърне — каза Чарли. — Стой там.

Миг по-късно дърветата започнаха да треперят отново. Най-тънките клончета се огъваха в кръг, след това се откъсваха и излитаха. Над тях заваля нов дъжд от пепел.

Тя беше вече в пералнята и можеше да види, че Чарли е вдигнал маркуч на покрива и гаси въглените, които се сипеха върху къщата.

— Насочи се на изток — извика Бийти и изпита облекчение въпреки задушаващия пушек. — Вятърът смени посоката. Ще мине точно покрай нас.

Горе на покрива Чарли ругаеше.

— Какво има?

— Помпата отказа.

— Ще донеса вода.

— Не, забрави за кофите. Провери помпата.

Бийти погледна към помпата мълчаливо. Нямаше идея какво да прави. Въглените летяха около нея.

— Провери къде е свързан маркучът — провикна се той.

Тя едва успяваше да се концентрира. Маркучът се беше огънал, прекъсвайки струята. Оправи го с треперещи ръце и водата я заля. Маркучът се беше изхлузил.

— Бийти, бързо, за бога!

Тя се зае несръчно, свърза го отново към помпата и натисна клемата колкото може по-силно.

На покрива се чу звук от вода.

— Точно така! — каза той. — Точно така!

Силуетът му горе, на фона на пламъците, накара сърцето й да се свие. Ами ако се подхлъзнеше и паднеше? Ако огънят го обхванеше? Ако къщата й се запазеше, но Чарли не беше в нея, тогава не си струваше да я спасява. С внезапна яснота осъзна, че го обича. Че всичките й тревоги за това какво ще кажат хората са абсурдно дребнави и незначителни. Защо трябваше да позволяват мнението на другите да диктува живота им?

— Внимавай, Чарли — извика тя. — Моля те, моля те, бъди внимателен!

Той не отговори. Огънят не беше напреднал и тя си позволи предпазлива надежда. Притисна яката на халата към шията си. Дъждът от пепел намаля. Вятърът бе отнесъл огъня в друга посока. Но какво му пречеше отново да завърти?

Минаха секунди, сърцето й продължаваше да препуска. Вятърът спря. Пепелта се слегна и притихна.

— Смятам, че вече можеш да откачиш маркуча, Бийти — извика той. — Аз ще остана тук горе.

— Тогава и аз ще се кача.

— Ти ще стоиш долу.

Но тя не слушаше. Откачи маркуча и изтича в къщата. На втория етаж, в стаята на Луси, имаше стълба към тавана, която излизаше на покрива. Оттам можеше да се изкатери на керемидите. Чарли седеше, оставил маркуча отстрани. Беше обхванал коленете си с ръце, лицето му беше покрито със сажди.

— Казах да не се качваш — произнесе той.

Тя подпря ръце на улука, за да се издигне, но той стана внимателно и й махна да слезе долу.

— Аз ще сляза — каза той. — Можем да наблюдаваме пожара.

Плъзна се по покрива и по парапета до нея. Оттук можеха да гледат към ливадите и към дърветата отвъд, оранжевият блясък избиваше през пушека.

— Ще ни подмине ли? — попита тя.

— Така изглежда. Освен ако вятърът не промени посоката си отново.

Дълго време гледаха мълчаливо. Конюшнята изгоря и рухна с изригване на вулкан от пепел и въглени. Постепенно бученето на огъня в далечината започна да утихва. Бийти осъзна, че продължава да стои със здраво стиснати юмруци. Бавно ги отпусна. Чарли стоеше до нея, достатъчно близо, за да може да почувства горещината на тялото му. Хвърли му поглед и усети замайване, сякаш изпадаше от кожата си.

Почувствал погледа й, той леко се извърна, сякаш се страхуваше да срещне очите й.

— Благодаря ти — каза тя.

Той сви рамене.

— Това ми е работата.

— За втори път спасяваш нещо, което е ценно за мен.

Той не отговори, но този път позволи на очите си да срещнат нейните. През тялото й премина адреналин.

— Чарли… — започна тя.

Дълго мълчание. Стомахът й се сви. Цялото й тяло крещеше да бъде притиснато към неговото. Погледна устните му — за някаква част от мига, — после отклони очи. Но мисълта за тези устни, докосващи нейните, прогаряше кожата й.

— Бийти — произнесе той толкова благоразумно и търпеливо, че това я предупреди, че ще я отблъсне, — трябва да си лягаш. Аз ще остана тук да наблюдавам.

— Ще остана с теб.

— Категорично не.

Прииска й се да се разплаче от отчаяние и от изтощение.

— Няма смисъл и двамата да сме изморени на сутринта. Чака ни работа. Иди и се наспи. Ще те извикам, ако вятърът отново промени посоката си. Можеш да ми вярваш.

— Знам, че мога — каза тя.

* * *

Събуди се четири часа по-късно за едно мрачно утро; откъм опустошения от огъня планински склон се носеше смрад на изгоряло. Бийти стоя дълго до прозореца, ужасена от отчайващата гледка на пушещите скелети на дърветата. На дневна светлина можеше да види колко близко е бил пожарът до „Дивото цвете“. Запита се с болка, която я изненада, какво ли е станало със съседите й.

Погледна надолу и видя Чарли, седеше под прозореца й. Кучетата му се бяха върнали, лежаха изтощени от двете му страни.

Бийти облече скъсания си и покрит със сажди халат, и забърза надолу.

— Чарли?

Той се обърна да я види и умората в лицето му накара сърцето й да се свие. Скъпият й Чарли.

— Здрасти, Бийти — поздрави той с лека усмивка. — Пожарът замина на изток. Създаде истинска бъркотия тук, но не пострадахме много. Само конюшните и гледката.

Страх, изтощение… много чувства, които не можеха да бъдат назовани. Беше на ръба да изгуби всичко. Започна да трепери. Той стана, отначало неловко, протегна ръка, а после я дръпна.

Тя падна на гърдите му и той я хвана. Тялото му срещу нейното беше горещо и силно. Ръцете му нежно я обгърнаха, потупаха я по гърба.

— Хайде — каза той. — Всичко е наред.

Тя вдигна глава и погледна в очите му. Онова, което той видя, сигурно го ужаси, защото отстъпи назад.

— Бийти, аз…

Тя вдигна ръка и притисна пръсти към устните му да замълчи.

— Мисля, че ще умра, ако не ме целунеш — каза тя.

Мигът се разтегна, тялото й се изопна в очакване на реакцията му. След което той свали ръката й от устните си и се приближи още по-плътно до нея. Тя простена тихо и се остави да бъде прегърната, позволи му да отметне косата й и да целуне с горещите си устни шията, ушите и накрая устата й. Тялото му бе толкова твърдо срещу нейното, прегръдката му толкова здрава и силна. Светът изчезна, тя остана да съществува единствено за този миг, за тази изгаряща страст между тях. Ръцете му се преместиха към халата й и бавно го смъкнаха от лявото й рамо. Миг след това устните му отново бяха върху кожата й: топли, благоговейни. Тя се притисна към него трескаво.

— Ела горе с мен, Чарли — прошепна.

— Целият съм в сажди и прах — засмя се той, като се измъкна и отстъпи назад. След това лицето му стана отново сериозно. — Бийти, сигурна ли си за това?

— Сигурна съм.

* * *

Лежаха в слънчевата светлина, която се процеждаше през отворените завеси дълго след това, плетеница от ръце и крака, и захвърлени дрехи. През прозореца нахлуваше топлият утринен въздух, изпълнен с острата миризма на пушек и рухнали евкалипти. Пръстите на Чарли лениво се движеха по лявото й рамо, докато тя слушаше туптенето на сърцето му.

— Трябва да ти кажа нещо, Бийти — каза той, гласът му беше дрезгав от недоспиване и пушек.

— Кажи.

— Влюбих се в теб много отдавна.

Тя се усмихна, макар той да не можеше да види лицето й.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Ще забравим за света около нас и ще се обичаме.

Чарли замълча и следващия път, когато го погледна, той вече спеше.