Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (34)

33

В събота следобед бях готова половин час по-рано и крачех из стаята. Бях нервна по много причини: че трябва да се срещна с Моника и че трябва да оставя у Патрик добро впечатление, което зависеше от представянето на Мина. Искаше ми се да бях видяла последната репетиция с костюми, да й кажа колко е страхотна и колко се гордея с нея…

Мина. Внезапно ми хрумна една идея и се изненадах, че не съм се сетила по-рано. Качих се в спалнята си и отворих гардероба. Вътре беше короната ми от „Лебедово езеро“: Мина щеше да изглежда божествено с нея. Осъзнах с тъга, че причината, поради която не съм се сетила, е била, че съм била прекалено заета със себе си, белег за стария ми живот. Че съм била прекалено голяма егоистка.

Сложих короната в чантата си и слязох на първия етаж да чакам. Летният следобед сякаш трая цяла вечност, мек и благоуханен. Дълги сенки и ленив бриз. Патрик се показа на алеята точно в пет. Моника беше на предната седалка.

— Здравейте — казах аз и се качих отзад.

— Здравей, Ема — отвърна Патрик, включи на скорост и зави към пътя. После изгледа остро Моника, която произнесе едно недоволно „здравей“.

Облегнах се и се загледах през прозореца. Тя се държа хладно — ако не и враждебно — по време на цялото пътуване. За мое неудобство и за притеснение на Патрик.

Изпитах облекчение, когато спряхме на паркинга зад училището.

Патрик ни подаде билетите ни.

— Трябва да отида да оправя озвучаването — каза той. — Извинете ме.

— Искам да се видя с Мина, ако е възможно. Има ли проблем, ако стоя зад кулисите?

— Разбира се, че не.

Отидох отзад, където Марлон се опитваше да развесели децата. Децата бяха нервни, родителите също.

— Търся Мина — обърнах се аз към една майка.

— В другия край на сцената.

Заобиколих. Сцените по цял свят миришат по един и същ начин: на лак за коса, на грим, на нагорещени лампи. В това крило беше тъмно, един-единствен слаб прожектор осветяваше пътя ми. Заварих Мина да седи на стол и да се взира в далечината.

— Здравей.

Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Здрасти.

— Вълнуваш ли се?

— Малко съм уплашена.

— Нормално е. Даже е добре. Най-големите балерини винаги мъничко се страхуват.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Това означава, че ги е грижа. Виж, имам нещо за теб.

— Какво?

Извадих короната от чантата си.

— Помниш ли я?

Тя се пресегна и я сложи на главата си. Оправих я, нагласих я стабилно, докато й говорех:

— Аз вече не мога да танцувам, Мина. Не и по начина, по който го правех. Затова няма да мога повече да използвам тази корона. Искаш ли да я задържиш?

Очите й се разшириха.

— Да, да, да!

— Трябва да си внимателна. Тя е много деликатна. Беше… — За нея не означаваше нищо че в Чехословакия я бяха изработили ръчно специално за мен. — Някога беше много специална за мен — завърших аз.

— Вече не е ли специална?

— Преформулирах „специална“ — казах аз и се усмихнах. — Вземи я. Стои ти много красиво.

Тя кимна.

— Знаеш ли какво? Татко дойде.

Бях шокирана.

— Това е чудесно. Ще се гордее много.

— След това ще ме заведе на пица. Аз наистина обичам пица.

Прегърнах я.

— А сега по-добре да отида да си седна на мястото. Късмет, миличка. — Оставих я да седи в тъмното, очарована от вълнението около нея.

Залата започваше да се пълни. Погледнах номера на стола си и видях, че е точно до този на Моника. Разбира се. Патрик беше взел билетите и те бяха един до друг. Стегнах се и седнах.

Тя погледна, но не каза нищо.

— Съжалявам — казах аз. — Искаш ли да се преместя на друго място?

Тя сви рамене.

— Няма значение. Скоро ще дойде една приятелка. — Тя потупа празната седалка от другата си страна. — Няма да се налага да водим любезни разговори. Мога да се преструвам, че не те познавам.

Не се сдържах и се разсмях.

— О, Моника. Нямах представа, че си чак толкова люта.

Ъгълчетата на устата й се извиха, но тя не си позволи да се усмихне.

— Може ли да ти обясня нещо? — попитах аз.

— Можеш да опиташ.

— До съвсем скоро не знаех кое е важно. Мисля, че трябваше да го изгубя за известно време, за да разбера, колко много ми липсва.

Тя ме погледна.

— За Патрик ли говориш?

— Заедно с останалите неща.

Тя ме гледа мълчаливо няколко секунди, докато шумът и бърборенето се усилваха.

— Брат ми е влюбен в теб, Ема. Ако му разбиеш сърцето, ще те убия. — Сега се усмихна.

Леко, бълбукащо чувство мина по ребрата ми.

— Наистина ли? Влюбен?

— Не искам да ми се налага да те убивам.

— Няма да се наложи. Ще бъда добра.

Скоро след това приятелката й пристигна и аз се облегнах и зачаках. Накрая всички места се заеха. Чуваха се нетърпеливи подвиквания. Затворих очи за секунда и си спомних — толкова много изпълнения, из цяла Европа — след това ги отворих. Тъгата изчезна.

Точно тогава видях бащата на Мина. Беше дошъл малко преди да затворят вратите и се опитваше да си пробие път до мястото си, настъпвайки хората по краката. Най-после седна, през четири седалки от мен. Седеше сковано, с ръце на бедрата. Гледах го известно време, но той не ме видя. В един момент осветлението угасна и се включиха прожекторите, аудиторията изръкопляска и концертът започна.

Първото парче беше провал. Най-малките деца бяха тотално уплашени и не започнаха да танцуват чак до деветия такт, след което настъпи пълна бъркотия и липса на всякакъв синхрон. Но въпреки това бяха весели и доволни, и публиката ги възнагради с бурни аплодисменти. Второто изпълнение мина по-гладко. Беше стара мелодия и няколко от децата бяха толкова решени да направят всичко както трябва, че подът трепереше под краката им.

Отпуснах се в седалката си, наслаждавах се на шоуто, на топлото усещане за общност. Почувствах се благословена.

Изпълнението на Мина беше последно. Музиката започна и шест деца в бяло излязоха и оформиха полукръг. След това Мина, като кралица с нейната корона, отиде грациозно до средата на сцената и се усмихна. Беше толкова красива, като звездна светлина. Повдигна ръце… и се понесе. Всеки такт беше прецизен, всяко движение на ръцете — пълно с енергия и внимание. До такава степен бях погълната от изпълнението й, че забравих да следя реакцията на баща й. При завършването на мелодията хвърлих поглед към него. Беше захлупил лице в шепите си и плачеше.

 

 

След концерта Моника остана с приятелката си. Щеше да прекара останалата част от уикенда в Хобарт. Останах да чакам Патрик, докато той и Марлон изпращаха развълнуваните родители и следяха за опаковането на озвучителната техника и осветлението.

— Съжалявам — каза Патрик, когато и последната част от оборудването беше натоварена на камиона. — Ще се прибереш късно тази вечер.

— Нямам нищо против. Никой не ме чака.

Той ми се усмихна.

— Убедила си бащата на Мина да дойде.

— Да.

— Аз щях да оставя нещата както са си. Но ти не го направи. Беше права.

— Поне за едно нещо да съм права.

— Добре, да се прибираме.

Нощта беше топла, със звезди над реката. В колата беше тъмно, с изключение на цветните лампички на таблото, които се отразяваха в кожата на Патрик. Радиото беше включено тихо, едва се чуваше. Говорехме на кратки изблици за концерта, за децата, след това настъпи дълга тишина. Широкото поле, благородните силуети на изсъхналите дървета, ясното звездно небе, магическата тъмнина и сред нея ние, които се носим към къщата ми.

Той спря в алеята, но не изключи двигателя. Искаше да ме накара да го помоля.

— Ще влезеш ли? — попитах аз.

— Сигурна ли си, че искаш?

Радвах се, че е тъмно и не може да види как се изчервявам.

— О, да.

Той изключи двигателя, излязохме и тръгнахме към входната врата. Намерих се в прегръдката му, преди да успея да си поема дъх. Устните му върху моите бяха твърди и топли. Обвих ръце около врата му и започнахме да се целуваме като тийнейджъри. Ръката му ме докосна по гърдите и имах чувството, че ме изгаря.

— Горе — казах.

— Горе — повтори той.

* * *

Събудих се, имаше птици. Пееха и чуруликаха шумно, както винаги. Отворих очи и видях Патрик, още спеше. Бледите му голи рамене над чаршафите. Патрик, гол, в леглото ми. Имах чувството, че ще припадна.

Гледах го известно време и накрая клепките му потрепнаха. Сгуших се до него и го целунах по рамото.

— Добро утро — прошепна той с ръка в косата ми.

— Вчерашният ден беше изненада.

Лежахме така, преплели ръце и крака, и слушахме веселия хор на птиците отвън.

После той ме попита:

— Какво ще правиш сега?

— Ти какво мислиш?

Той се измъкна от мен, седна и ме погледна.

— Концертът мина. Продаваш ли къщата? Връщаш ли се в Сидни?

— Разбира се, че няма да продам къщата.

— Значи оставаш?

— Предполагам, че трябва.

Той се усмихна.

— Ако искаш да остана.

По време на закуската направих списък на всички неща, които бях отлагала, защото не исках да се обвързвам с оставане.

— Купи нов хладилник — поръчах му аз. — С фризер, който работи.

— Акордирай пианото. Моля те — каза той.

— Освен това ще вземем телевизор. И истинска миялна.

— Ще бъде като дом.

— Това е дом — възразих аз. Щракнах с пръсти. — Главната спалня. Ще се преместя в нея най-после, както Моника ми казваше. Ще се преместя още днес.

След като се нахранихме, се качихме в главната спалня. Той ме люби там, на прашното легло, сладко и пламенно. Дръпнах завесите след това, погледнах евкалипта и си помислих за баба и Чарли.

— Ще купиш ли нов матрак за това легло? — попита ме Патрик, докато се обличах. — Пружините на този са се отпуснали.

Обърнах се. Той продължаваше да лежи, без риза, върху леглото.

— Може би. Но засега просто ще го обърна.

— Искаш ли да ти помогна?

— Разбира се.

Дръпнахме покривката на леглото, като кихахме от праха, и се заехме да обръщаме матрака на другата страна.

— Ема.

— Видях я. — Картонена папка, смачкана от годините между матрака и подматрачната рамка. Той повдигна матрака и аз я взех. След това го пусна на мястото му, седнахме на леглото и я разтворихме.

Снимки. Дузини снимки. Малкото момиченце, което и да беше то, в различни роклички и пози. На гърба на кон, играещо с кучета, наведено над градината, позиращо пред коледна елха.

— О, боже — прошепнах, докато ги прелиствах. Тук беше баба, млада жена с малкото момиченце, и махаше на някого зад обектива. И един висок, тъмнокож мъж, със скрито под шапката лице, седнал уверено на гърба на един кон. Продължих нататък: Чарли, беше написала баба на гърба. Показах я на Патрик.

— Мистерията е разгадана — каза той.

— Беше повече от мистерия. — Започнах да гледам гърбовете на останалите снимки. Едно име изникваше отново и отново. Луси. — Луси — казах аз. — Името й е Луси. — Не знам защо това толкова ме развълнува; бях на път да се разплача.

— Питам се какво ли е станало с нея.

На дъното на папката открих писмо. Прочетох адреса.

— Заминала е за Шотландия — казах.

Патрик прочете адреса над рамото ми.

— Защо Бийти не го е изпратила?

— По същата причина, поради която никога не ни е казала за Луси. Едно незаконно дете тогава е означавало много повече. — Пликът беше запечатан.

— Ще го отвориш ли?

— Не ми се вижда редно.

— Отвори го — подкани ме той.

Подадох му го.

— Не мога. Ти го отвори.

Той отвори плика и извади едно писмо.

— Искаш ли да ти го прочета?

Кимнах.

Скъпа моя Луси,

Минаха много години, откакто те видях и те държах. Тогава беше само момиченце и лека като птиче, когато те прегърнах за довиждане. Знам, че Моли и баща ти са направили онова, което са мислели, че е правилно за теб, но ако знаех онзи последен път, че никога няма да те видя отново, щях да те държа много по-здраво. Никога нямаше да те пусна да заминеш.

Вече си голяма жена, ти самата имаш деца и сега, когато знаеш колко силна е връзката между майка и дете, може би ме съдиш, че съм те оставила да заминеш. Наистина се опитах да остана в живота ти, както знаеш. Когато ми каза да стоя извън него, ти повярвах. Разбира се, че не е трябвало. Трябваше да настоявам, защото още не си била достатъчно голяма и не си знаела какво искаш. Но ме беше срам — не от теб, никога от теб — а от самата мен, от миналото ми. Омъжих се за мъж с публичен живот и здравият разум ми каза, че трябва да те оставя на мира, още повече че ти самата настояваше да се освободиш от мен.

Но ние никога няма да сме свободни една от друга, аз и ти. Ти порасна в мен, излезе от тялото ми, биенето на сърцето ти зависеше от биенето на моето сърце. И когато се роди, се нуждаех от теб точно толкова, колкото ти от мен. Независимо какво се случва, тази връзка никога няма да бъде разкъсана. Моли, макар да й харесва да си мисли, че тя е била майката, от която си имала нужда, никога няма да познае тази първична любов. Ние си принадлежим една на друга, Луси, макар и да сме разделени от толкова отдавна.

Не знам дали би приела това писмо някога в живота си, затова предполагам, че няма да го изпратя, но то ме накара да се почувствам по-добре, като ти казвам за обичта си отново и колко опустошена се чувствах от загубата ти. Една част от мен винаги да липсва. Моя Луси, мое скъпо момиченце с мека като коприна кожа. Никога не се съмнявай, че съм те обичала, че продължавам да те обичам и така ще бъде, докато звездите угаснат и настъпи вечна тишина.

Твоя любяща майка,

Бийти

Сърцето ми се сви. Любимата ми баба беше крила тази болка от всички ни в продължение на години. Патрик разтърка леко гърба ми. Не бях осъзнала, че плача. Накрая изтрих сълзите си и бях в състояние отново да погледна снимките. Бийти и Луси. Баба изглеждаше толкова красива и толкова щастлива.

— Тя прилича на теб — обади се Патрик.

— Всички го казват. Мама прилича повече на дядо. Висока и поразителна. Аз приличам повече на баба.

— Не, имах предвид малкото момиченце. Луси. Прилича на теб.

Взех една от снимките и я загледах изучаващо. Луси, която се усмихва. Наистина приличаше на мен. В усмивката, бабината усмивка. Моята усмивка.

— Какво ще правиш? — попита ме Патрик.

Обърнах се към него. Лицето му беше толкова меко, очите му бяха приковани в моите.

— Ще направя правилното нещо — отвърнах аз.