Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (17)

16

Ема: Тасмания, 2009 г.

Шофьорът на колата, която бях наела, не спираше да говори. Горях от желание да съм свободна. Имах нужда да си протегна крака. Болното ми коляно беше сгънато повече от час от летището и два часа преди това в самолета. Опитах се да го протегна на задната седалка за малко, но от позата ме заболяха гърбът и хълбоците.

Така че изхъмквах на правилните места, но нямах търпение пътуването да свърши. Да мога да си почина някъде. Най-после поехме по последния непавиран път и между каменните порти нататък по алеята. Погледнах отпред чифлика. Бях го виждала само на снимки, когато изобщо не бях очаквала да е мой. Остарелият пясъчник, острите прозорци, обраслите градини. Веднага щом шофьорът отвори уста да си поеме дъх, избърборих:

— Благодаря много. Тук. — И му оставих бакшиша.

Той го прибра, докато отварях вратата и най-после протягах крака си. Чувствах го добре. Изправих се и вдъхнах свежия селски въздух. Като се изключи боботенето на колата, беше тихо. Шофьорът отиде до багажника за куфарите ми и ги занесе до входната врата. Сивите павета бяха покрити от лишеи.

Той спря, свивайки рамене към едно дърво от южната страна на къщата.

— Опосуми.

— Опосуми?

— Убиват го.

Погледнах към дървото. Под него имаше гирлянди изсъхнали сиво-бели клони и между тях растеше остролиста ломандра.

— Опосумите ли го убиват?

— Изяждат новите издънки. Вижте, едната страна умира. Тук ще ви трябват трима мъже, за да му набодат яка.

— На опосума?

— На дървото.

— А, разбирам. — Не разбирах. Всъщност, не ме интересуваше. Бръкнах в чантата си за връзката ключове, които господин Хибърд ми беше дал. Имаш електричество, газ и свързан отново телефон. Но никой не е идвал тук след смъртта на Бийти, ми беше казал адвокатът. Предполагам, че ще е доста прашно. Ще ти трябва ли помощ за почистването?

Бях отказала. Не исках да се срещам с никого, нито да завързвам приятелства: прекалено сложно. Планирах сама да се заема с чистенето. Имах резервиран полет за вкъщи след три седмици.

Сега, след като колата си тръгна, оставяйки след себе си само светлина и вятър, пъхнах ключа в ключалката и бавно отворих входната врата.

Светлината обля дървения под на дълъг коридор. Във въздуха танцуваха прашинки. Вътре къщата беше тъмна и непроветрена. Дробовете ми се свиха. Оставих вратата отворена след себе си и качих куфарите на горното стъпало. Като подрънквах с ключове, влязох вътре.

Пред мен се виеше стълбище: можех да се справя с това по-късно. С ключове в ръка, започнах да отварям стая подир стая. Малка предна стая, пълна с кашони. Трапезария, където бял прах покриваше отдавна пода. Прокарах пръсти по масата за хранене. Дебел слой прах. Носът ме засърбя. Още кашони в трапезарията, подредени прилежно към стената до камината. Дръпнах завесите, за да погледна алеята и входната порта. Прозорецът беше затворен от толкова отдавна, че изсъска, когато го дръпнах, за да го отворя. Нахлу вятър, вдигайки праха. Кихах неконтролируемо известно време, след това отидох в отсрещната стая.

Може би някога е била всекидневна: имаше диван, пиано. Но сега бе заета от кашони. Мукавени кашони, които се бяха огънали с времето от тежестта, хлътнали и разкъсани; някои пластмасови кутии с по-нови неща вътре. Лениво прегледах най-горната. Документи, книги, поздравителни картички за рождени дни… Сърцето ми се сви. Видях една картичка, която бях изпратила на баба, когато бях дете. Снимка на ириси отпред; от вътрешната страна, с деветгодишния си почерк: Скъпа бабо Бийти, честит рожден ден и да знаеш, че те обичам, Ема.

Сълзи. Откъде се бяха взели? Пъхнах картичката обратно в кутията и ги избърсах. Когато мама ми се беше обадила, за да каже, че баба е умряла, беше такъв шок. Въпреки че наближаваше деветдесет, винаги си бях представяла, че е неуязвима. Безсмъртна. Изглеждаше толкова силна. Винаги съм си мислила, че ще я видя отново.

Сълзите и прахът ме накараха да се разкихам отново. Отворих още прозорци, отворих вратите към двора. Минах през кухнята и вътре нахлуха светлина и въздух.

След това се приготвих: стълбищата вече ми се удаваха по-лесно, но все пак ме изнервяха. Единият крак пред другия, като се държах за прашния парапет. Когато го направих, спрях за минутка да си почине ставата ми. Пулсираше тъпо. Килимът горе правеше въздуха да изглежда още по-застоял. Минавах от спалня в спалня, разтварях завесите и прозорците, пускайки бриза вътре, и се чудех колко много кашони с вещи имаше Бийти. Тя всъщност не беше живяла в „Дивото цвете“ десетилетия преди да умре, но явно го бе използвала като място за складиране. Може би е възнамерявала да се върне един ден и да сортира всичко, а може би, след като не го е виждала, й е излязло от ума.

Последната стая беше главната спалня. Въпреки остарелия килим и шарените тапети изглеждаше просторна и слънчева. Прозорецът гледаше към клоните на големия евкалипт, за който шофьорът толкова се беше разтревожил. Срещу оградената ливада имаше малка къща, стар, открит навес и рухналите останки на нещо, което някога явно са били конюшни. Отвъд се виждаха поля, простираха се до хоризонта. Ненарушавана от нищо тишина, само шумоленето на бриза в дърветата. След това бризът внезапно спря и остана само биенето на сърцето ми. Бийти беше продала всичко, с изключение на пет акра от фермата, и всичкия добитък много, много отдавна. Някога са били две хиляди акра, процъфтяващ бизнес. Не можех дори да си представя две хиляди акра, камо ли пък що за работа се е искало, за да се грижиш за тях. На стари години баба приличаше толкова на изискана дама, свързана по-скоро с дизайна и платовете, отколкото със селския живот.

Дръпнах покривалата от мебелите. Легло с желязна рамка, дървен гардероб с разядено огледало, нощни шкафчета отстрани, полица, натъпкана със стари книги с меки подвързии, ракла от камфорово дърво за чаршафи. Отворих раклата. Миризмата на нафталин беше потресаваща.

Затворих вратата на главната спалня с твърдото решение да не я използвам по време на престоя си. Това щеше да изглежда прекалено много като че ли се установявам за дълго време. Беше далеч по-лесно да изчистя някоя от по-малките спални и да изкарам три седмици с онова, което имам в куфарите. Избрах една от западната страна на къщата, така че да е приятно и тъмно сутрин. Отворих прозореца и изтупах покривалата за прах, чувствайки се смазана от цялата работа, която ме чакаше. Чистене. Сортиране. Представях си го по съвсем различен начин. Мислех, че ще прегледам няколко кашона, ще изпратя повечето от тях на боклука, ще лъсна мястото и ще го оставя на агента за недвижими имоти. Лесно. Но никоя от тези работи всъщност нямаше да е лесна, нито пък бърза. Може би ако бях физически здрава… Но тогава нямаше да съм тук, на първо място.

Силно почукване и дружелюбен вик откъм входната врата ме изтръгнаха от самосъжалението, преди да ме е обхванало. Посетители? Вече? Бях чувала разкази за хората по селата, но се надявах, че не са истина. Не исках безкрайна върволица от гости. Не ме биваше много в общуването; не можех да водя любезни разговори. Винаги казвах погрешното нещо или оставах неразбрана, или изглеждаше, че се държа като принцеса.

Излязох от спалнята и отидох до площадката на стълбището, после спрях. Наистина не ми се искаше да се качвам и да слизам, ако не се налагаше.

— Кой е? — провикнах се.

— Господин Хибърд ме изпрати — отвърна женски глас. — Вратата е отворена, може ли да вляза? Знам, че имате проблем с коляното.

Господин Хибърд. Бях му казала ясно, че не се нуждая от помощ. Но преди да успея да отговоря, тя влезе с по един от куфарите ми във всяка ръка, спирайки в основата на стълбището. Беше млада — може би малко след двайсет, с руса коса, вързана на опашка. Носеше дънки и синя тениска.

— Здравейте. Аз съм Моника Тейлър.

— Ема.

— Знам коя сте — усмихна се тя. — Всички в града знаят коя сте.

— И всички ли ще дойдат да ме посетят неканени? — Съжалих за грубостта още в мига, в който произнесох думите. Кога се бях превърнала в такава опака и раздразнителна жена?

Моника поклати глава.

— Окей, вижте, господин Хибърд ми плати, за да дойда тук днес следобед. Баща ми се е грижел за градината, когато е бил тийнейджър, така че ни е в кръвта да помагаме. Имам някои неща за вас в колата. Нови чаршафи, хранителни продукти, дори цветя. Не съм дошла, за да ви прекъсвам или да ви бъда най-добра приятелка, само се отбих да оставя тези неща и си тръгвам.

Въздъхнах.

— Съжалявам. Заради стълбите е. Изнервят ме. Знам, че трябва да свикна с тях и че не е чак толкова лошо, както мислех, че ще е… — Опитах се да се усмихна. — Наистина съм ви благодарна. Дайте ми секунда и ще сляза долу.

— Няма нужда. Ще оставя продуктите в кухнята. — Тя излезе навън, а аз тръгнах надолу — при слизането винаги боли повече, — след което се срещнахме в кухнята. Тя настоя да седна: „На мен ми се плаща, оставете ме да си заслужа парите“, докато включи хладилника, разопакова новия електрически чайник, изми някои чаши и чинии и прибра продуктите. През цялото време не спираше да приказва. Не била срещала Бийти, но всички в града се гордеели с нейната независимост, с нейния дух и начина, по който настоявала модната й линия от световна класа да се изработва с вълна от Тасмания. Аз слушах, гледах чайника и копнеех за чаша чай.

Моника изглежда прочете мислите ми.

— Какво ще кажете да ви направя чаша чай и да изчезна оттук?

— Да изпием и двете по един — казах аз, все още опитвайки се да компенсирам предишната си липса на любезност.

Моника светна, дребното й бледо лице се озари.

— С удоволствие.

Така че седнахме да пием чай. Тя ми разказа как е имала работа в Хобарт, но напоследък все повече не можела да понася градския живот — аз се опитах да не се разсмея, Хобарт беше толкова малък — и се върнала в Люинфорд, за да живее с брат си, който преподавал английски в местната гимназия. Печелела, като работела каквото й падне, и няколко часа седмично в местното ателие за химическо чистене. Докато говореше, аз си помислих за голямата работа, която ме чакаше. Ако исках да си тръгна след три седмици, се нуждаех от помощ.

— Моника — казах аз, — ако си търсите работа, може би ще мога да ви плащам да идвате тук няколко дена седмично и да ми помагате в оправянето на къщата. Каня се да я продам, но първо трябва да я опразня. Има стотици кашони и трябва да се изчисти основно.

— С удоволствие! — изписка тя. — Ще е толкова забавно. Чудех се как ли ще успеете с това ваше коляно. Определено се нуждаете от помощ. Кога искате да започна? Сега? Мога да разчистя кухнята вместо вас, а вие да отидете да си починете.

Колкото и това да ме караше да се чувствам като бабичка, трябваше да призная, че мисълта да подремна в хубави чисти чаршафи, докато някой друг подрежда кухнята ми, беше много блазнеща.

— Добре тогава — казах. — Действайте.

* * *

Към три след полунощ се събудих от звуците на дъжд и си спомних, че съм оставила всички прозорци отворени. В началото лежах в леглото и слушах. Беше слаб дъжд, сигурно нямаше да намокри вътре. Но след това се усили, изви се вятър и знаех, че трябва да стана. И да се срещна със стълбището.

Включих всички лампи, спомените от нощта, когато бях паднала, се върнаха в съзнанието ми. Тръгнах надолу и усетих прилив на глупава гордост. Влизах от стая в стая, като затварях прозорците, заключвайки праха вътре. След това отново се качих по стъпалата и се върнах в леглото.

Само че вече бях напълно будна и не можех да заспя.

Взирах се в тавана дълго, вслушвах се в дъжда, мъчех се да определя кое време е в Лондон и какво може да прави Джош; кой може да е в студиото за репетиции; дали всичките листа на големия дъб пред апартамента ни вече са опадали. После, тъй като от това болеше прекалено много, известно време се опитвах да не мисля за нищо. Осъзнах, че температурите са паднали и че внезапно вече не ми е уютно. Трябваше ми одеяло.

Станах отново, отидох до главната спалня и се приближих към скрина.

Вдигнах капака. Миризмата беше силна. Извадих чаршафите, сгънати най-отгоре, и ги разгънах. Бяха избелели и стари. Нямаше смисъл да ги запазвам. Цялото нещо — скринът и съдържанието му — можеше да отиде на боклука в края на седмицата. Моника беше казала, че брат й Патрик ще дойде и ще помогне с някои тежки и големи неща.

Още чаршафи, никакви одеяла. По-надолу се намери едно старо и бодливо, вонящо толкова силно на нафталин, че очите ми се насълзиха. Предположих, че ще се наложи да облека още един кат дрехи за през нощта. Тъкмо се канех да го прибера вътре, когато забелязах стара тетрадка за упражнения, лежеше на дъното на скрина. Прелистих я. Страниците бяха празни. Но тъкмо реших да я хвърля, отвътре изпадна една снимка и кацна на купчината чаршафи.

Вдигнах я. Черно-бяла. Долният ляв ъгъл беше повреден от вода. Двойката на фотографията беше облечена скромно, но спретнато — той в костюм, тя в подходяща рокля с шапка и ръкавици. Стояха на улицата. Жената държеше бебе с шапка с волани.

Отне ми секунда, за да осъзная. Жената беше баба. Не можеше да бъде сбъркана. Кръглите й очи, широките скули и тази усмивка, която бях наследила, и която винаги изглеждаше фантастична върху нея, но някак глупаво върху мен.

Но кой беше мъжът с нея? Не беше дядо, който беше много по-висок и по-слаб от този мъж. Ами детето? Мама и вуйчо Майк бяха родени през петдесетте, но тази снимка изглеждаше правена много по-рано.

От миризмата на нафталин синусите ме заболяха, затова оставих снимката, хвърлих чаршафите вътре и затворих капака. Отидох в банята да измия лицето си, после се върнах да взема снимката и я занесох в леглото. Мъжът беше прегърнал баба през кръста; изглеждаха като семейна двойка. Двойка с дете. Но сигурно грешах. Може би мъжът беше братовчед или близък семеен приятел. Знаехме малко за семейството на баба във Великобритания. Прехвърлях известно време мисълта в съзнанието си, после пъхнах снимката в чекмеджето на нощното си шкафче и като угасих лампата, зачаках да съмне.

* * *

Трябва да съм задрямала. Бях отново в Лондон и апартаментът беше пълен с птици. Шумът беше оглушителен. Стреснах се и се събудих, осъзнавайки, че звукът от птици е реален. Никога не бях чувала толкова много птици наведнъж в живота си. Станах, отворих прозореца и се заслушах, изненадана как въздухът вибрира от сутрешните им песни откъм дърветата зад къщата. Защо, по дяволите, хората говореха за спокойствието на селския живот? Това беше по-шумно от уличен трафик.

Сънуването на Лондон ме изпълни с меланхолия. Върнах се в леглото, стиснах здраво очи и се опитах да не мисля какво прави Джош. Питах се дали е чул изобщо, че съм напуснала Англия, че кариерата ми е съсипана.

Седнах в леглото. Разбира се, че не е чул. Новината за нараняването ми беше заляла вестниците, но той никога не четеше друго, освен секциите за бизнес и финанси. Джош не знаеше. А може би ако знаеше, щеше да ме съжали и…

Опа. Толкова ли бях отчаяна, че да търся съжаление?

Погледнах часовника си, оставен до леглото. В момента беше осем сутринта в Лондон. Не можех да звънна на Джош, но можех да се обадя на Аделаид. Вече не ми беше подчинена, но сигурно нямаше да има нищо против да помогне.

Първо трябваше да преодолея стълбището. На площадката сърцето ми запърха. Кога щях да се преборя с това чувство? Тъй като знаех, че тук няма кой да ме види, седнах на стъпалото, опънах болния си крак напред и се пуснах по задник. До долу. Като хлапе. Това поне прекрати чувството за виене на свят.

Имаше само един телефон и той бе закачен към една стена в коридора на долния етаж. Наистина се нуждаех от портативен апарат с дериват на втория етаж или от ужасния си мобилен телефон; но не се канех да оставам тук достатъчно дълго, за да се тревожа за това. Звъннах в Лондон на познатия номер на Аделаид и зачаках да вдигне.

— Ало? — Прозвуча задъхано, сякаш е тичала.

— Здравей, Аделаид. Ема е.

Изненада.

— О, Ема! Очаквах някого другиго. Новият шеф.

— За кого работиш сега?

Тя въздъхна.

— Алберто Морети.

— Не! Летящият фашист! Защо, по дяволите, прие тази работа?

— Последната му асистентка напусна същата седмица, когато ти замина за Австралия. И да, с него наистина е толкова гадно да се работи, колкото разправят. Звъни по всяко време денем и нощем, иска всичко от днес за вчера. — Тя се засмя. — Толкова се радвам да те чуя. Напомня ми за добрите стари времена, когато работех при нормален човек.

— Била съм нормална? Започнах да разбирам, че съм била доста погълната от себе си.

— Да, но по приятен начин. Как е в Сидни?

— Не съм в Сидни. В Тасмания съм. На шест раздрусващи километра черен път извън малък град на име Люинфорд. Баба ми ми остави къща и сега я чистя, за да я продам. — Разказах й цялата история, дори за мистериозната фотография, която бях намерила снощи; знаех, че говоря несвързано: прекалено объркана, за да й кажа защо всъщност й се обаждам.

След няколко минути тя каза:

— Съжалявам, Ема. Наистина трябва да излизам. Сигурна съм, че Алберто се опитва да се свърже с мен и ще побеснее, ако не ме хване.

— Почакай… Аз само… Дали си чувала… или виждала Джош?

Аделаид спря за момент, мислейки.

— Джош? Не.

— Аделаид, сигурна съм, че ме мислиш за глупачка, но… Не знам дали Джош знае за злополуката с мен и…

— Знае — прекъсна ме тя бързо. — Телефонира ми, когато ти беше в болницата за една от операциите. Прочел е във вестниците.

Омекнах вътрешно.

— Наистина ли? Защо не си ми казала?

— Той ме помоли да не го правя. Не искаше да… Не знам.

— Да събужда надеждите ми?

— Да — призна тя. — Това каза.

Заболя ме. Задържах дъх за секунда.

— Наистина трябва да вървя — каза тя.

— Ако го видиш — продължих аз, — кажи му, че съм се върнала в Австралия. Дай му телефона на майка ми. Връщам се в Сидни след няколко седмици.

— Защо сама не му се обадиш? — каза тя предпазливо. — Бяхте заедно дълго време. Сигурна съм, че ще се радва да те чуе.

Преглътнах пристъпа горчив смях.

— Не искам да си мисли, че се надявам на нещо. — Дадох на Аделаид подробности за връзка с мен и я оставих да чака обаждането на шефа си. Отидох до входната врата и излязох навън в хладната свежа утрин. Птиците продължаваха да пеят, светлината падаше върху влажните поля, небето беше синьо като извадено от сънищата. Напомняше сцена от лъскава книга и знаех, че би трябвало да съм поразена от това спокойствие и красота. Но вместо това се чувствах празна и изгубена.

* * *

След закуска Моника пристигна. Докато аз бях напълно объркана от работата по чистенето на къщата, тя беше уверена и организирана.

— Искате ли да ви изчистя главната спалня? — попита тя, докато слагаше в хладилника дузината яйца и бекона, за които изобщо не я бях молила.

— Не, ще спя в тази, която е най-близко до банята — казах аз.

— Главната стая обаче е толкова приятна и слънчева.

— Знаете ли какво ще е добре? Да проверите дали някой от тези ключове става за къщата срещу ливадата.

— Старата къща за стригачите — каза тя, грабвайки ключовете. — Ще проверя. И ще оправя спалнята и банята ви. Така поне местата, които най-често използвате, ще бъдат чисти.

Оставих я да работи и отидох в дневната, за да сортирам кашоните.

Започнах да осъзнавам, че баба ми никога не е изхвърляла нищо и че за мен също става все по-трудно да го направя. Тя пазеше всяко писмо, всяка картичка, която бе получила. Някои от тях бяха в спретнати папки: стари сметки за електричество от преди години, дори не от този адрес. Беше лесно да бъдат изхвърлени. Но кореспонденцията между нея и дядо ми, когато го е нямало, а тя е била вкъщи с децата, беше далеч по-трудно да се слага в купчината. Дадох си сметка, че постоянно се разсейвам, спирах да чета, след което си напомнях, че не разполагам с толкова време за това. Започнах с една купчина „може да се запази“ върху пианото и с напредването на деня тя ставаше все по-голяма и по-голяма.

Изпробвахме всички ключове от връзката, но не можахме да отворим вратата на къщичката. Надникнах през мръсните прозорци, но те бяха покрити със стари памучни пердета. Телефонирах на господин Хибърд, но и той не можа да помогне.

— Предадох ти всички ключове, които имах — каза той. — Обади се на някой шлосер.

Не си дадох труда. Предположих, че вътре е празно.

В края на седмицата бяхме струпали дванайсет кашона с боклук до вратата и ни трябваше помощ, за да бъдат откарани до сметището. Моника беше организирала брат си да дойде в събота. Така че не бях изненадана, докато отварях прозореца на спалнята си да влезе чист въздух, да видя един мъж, който стоеше под болния евкалипт и гледаше нагоре. Той не ме забеляза и аз слязох долу.

— Здравейте — казах. — Сигурно сте Патрик.

Той обърна очи към мен.

— Здравейте. Да, точно така. Просто гледах дървото ви.

Не знаех как съм очаквала да изглежда братът на Моника: може би набит селянин със син потник и тен на работник. Но Патрик беше висок мъж с права руса коса почти до яката, бледа кожа и зелени очи с тежки клепачи. Освен това беше по-възрастен, отколкото очаквах. Знаех, че Моника е само на двайсет и една, но прецених, че Патрик наближава трийсетте като мен. Лицето му беше по-скоро интересно, отколкото красиво. На пръв поглед изглеждаше сякаш в поведението му има нещо източноевропейско, като на някой от големите композитори. Малко напрегнато, малко отпуснато. Не можех да не го сравня с Джош, който беше толкова излъскан и толкова добре сложен.

— А-а, дървото — казах аз. — Опосумите, така ми казаха. Дори не знам точно що за дърво е. — Защо всеки се залепяше за това дърво? Имаше безброй дървета в гората.

— Това е смола — каза той. — Не минавайте под него, когато клоните започнат да капят.

— Къде е Моника?

— Отиде да ми направи кафе. Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се. Ще ни помогнете ли да откараме боклука оттук?

— Да, взех пикала на един приятел. — Той посочи към колата, спряла в алеята. Очите ми се върнаха към лицето му и погледът му се отклони.

— Ами, добре тогава — казах аз. — Време е за кафе.

Поведох го към кухнята. Бърборенето на Моника явно го успокои и го видях да се усмихва. Вече не изглеждаше толкова сериозен и аз можах да видя приликата между него и сестра му. Оставих ги да отидат да изхвърлят боклука, а аз се върнах в дневната, където бях решила да проявя безпощадност към купчината „могат да се запазят“. Седнах на стола до пианото и изсипах наръч писма в скута си.

Сутринта мина в тишина, докато препрочитах писмата, знаейки през цялото време, че три седмици няма да са достатъчни, освен ако не проявя безсърдечие и не ги изхвърля. Опитах се да се самоубедя, че всичките тези неща стоят тук от години, никой не ги е поглеждал, и че не трябва да си давам труда. Следователно не трябва да ми пука дали ще ги изхвърля сега, нали?

Но това бе такова красиво описание на съвместния живот на баба и дядо. Писмата не бяха подредени, така че четях оттук-оттам наслуки. Дядо е бил в Парламента, така че е пътувал много до Канбера и обратно, докато баба е седяла в Сидни при децата и бизнеса си. Това е било много преди имейлите или дори евтините телефонни разговори на далечни разстояния, така че са си пишели писма. Хубави, старомодни писма, пълни с подробности и обич.

Чух Моника и Патрик да се връщат и погледнах часовника си. Почти пладне. Знаех, че трябва да им предложа обяд, особено на Патрик, който правеше всичко това безплатно, но почти бях свършила продуктите, които Моника ми бе донесла през седмицата от бакалията. Реших, че ако продължа да стоя тук и да се правя на заета, те ще си отидат вкъщи.

Да, но само няколко минути по-късно на вратата се чу леко почукване. Вдигнах очи. Беше Патрик.

— Тръгваме си.

— Благодаря ви много. Надявам се да не възразите, че не ставам. Коляното ми…

Очите му бяха фокусирани върху мен.

— Искам да ви питам нещо, ако нямате нищо против…

Напрегнах се. Щеше да ме разпитва. Непоносимо. Опитах се да използвам мълчанието като щит, но това не го спря.

— Свиря на доброволни начала за малка танцова трупа от деца. В Хобарт. Ръководи я мой приятел. Децата са много специални. Дали няма да проявите интерес да дойдете и да им дадете някакви съвети? Ще се радват много да се запознаят с истинска балерина.

Облекчена, и може би малко разочарована, че не ме е разпитвал, в първия момент не схванах въпроса.

— Почакайте, свирите им на пиано? Мислех, че сте учител по английски.

— Такъв съм. Или поне би трябвало да бъда. Имаше повече работни места за преподаване на английски, отколкото за музика, особено когато започвах. — Той прочисти гърлото си. — Е? Ще помислите ли дали ще дойдете в Хобарт за един следобед да се запознаете с тях?

Не знаех какво да отговоря. Знаех със сигурност, че не искам да преподавам танци на деца, така че реших да се обърна към чувството му за жалост.

— Дълъг път е с кола. Коляното ми не е добре.

— Може би ако се пооправи ще…

— Тук съм само за три седмици. Съжалявам…

Той кимна, усмихна се.

— Напълно разбирам. Обадете ми се, ако промените мнението си.

След това той си тръгна, а аз усетих вина, вина, вина. Защо да не отида да помогна на децата да се научат да играят балет?

Но си напомних, че не съм дошла да оставам тук достатъчно дълго, за да завързвам приятелства или да помагам на хората, или да правя каквото и да е, а да подготвя тази къща за продажба. И не беше правилно да давам надежди на хората, че нещата могат да бъдат различни.