Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (10)

9

Макар Хенри категорично да беше забранил, Бийти почука тихо на входната врата на съседката си. Бийти беше отчаяна, откъдето и да го погледнеш; но най-отчаяна беше поради липса на пари. Единственият й чифт обувки, с които дойде от Глазгоу, същите онези, с които бе избягала от Моркъм хаус, вече не можеха да се поправят.

Не че се канеше да моли Дорис за пари. Мисълта я ужасяваше. Но тя знаеше, че възрастната жена живее сама и се надяваше, че може да има повече работа, в която да й помага срещу заплащане, докато Хенри го няма.

Бийти се наведе и оправи подгъва на рокличката на Луси. Щеше да се наложи скоро пак да я отпуска. Детето растеше толкова бързо.

— Какво правим тук, мамо?

— Трябва да говоря много бързо с госпожата, която живее тук. Казва се Дорис. — Тя се спря малко преди да каже: „Татко не бива да знае“, защото това бе сигурен начин да накара Луси да каже нещо. Никакви тайни не биваха да се пазят от татко. Щеше да разчита на факта, че Луси е малка и бързо се разсейва. Една следобедна игра с куклите в корабчето, направено от сапунерката, щеше да я накара да забрави.

Вратата се отвори и Дорис застана на прага, гледайки я с любопитство.

— Госпожо Макконъл?

— Бийти — каза Бийти и протегна ръка.

Дорис я пое бързо и се усмихна.

— Колко мило, че се отбихте. Да ви предложа ли чай?

— Аз… — поколеба се Бийти. После реши, че не може да създаде половинчато приятелство с тази жена. — Разбира се. Благодаря ви, с удоволствие.

След което побутна Луси навътре и я сложи да седне в дневната с малката кукличка, която Хенри й беше купил — Бийти си беше сдържала езика: имаше толкова много други неща, от които се нуждаеха много повече, отколкото от кукли — където се заигра щастливо, докато Дорис правеше чая, а Бийти оглеждаше стаята. Беше безупречна. Явно тази жена не се нуждаеше от помощ в домакинската работа. Всяка блестяща повърхност бе украсена с малки стъклени статуйки, китайски свещници, сребърни кутийки. Над камината висеше тежко, украсено разпятие. Рисунка с водни бои на Христос — със сини очи и руса коса — стоеше на полицата като снимка на любим роднина.

— Трябва да кажа — произнесе Дорис, наливайки чая, — че никога не съм си мислила, че ще ви видя в дневната си.

— Много съжалявам — изчерви се Бийти. — Двамата със съпруга ми предпочитаме да сме си сами. — Не беше съвсем истина. Хенри го знаеха в баровете. Нямаше съмнение, че Дорис е наясно с това.

— Не е нужно да ми обяснявате каквото и да е — каза тя и седна до Бийти на дивана с висока облегалка. — Просто се радвам, че дойдохте. Много съм самотна, откакто съпругът ми почина. — Тя замига често-често, после се усмихна насила. — Надявам се, че пак ще дойдете.

— Ами, това беше едно от нещата, за които исках да говоря с вас. Надявам се да намеря някаква работа: чистене, може би? Или готвене? Бива ме много да шия, ако се нуждаете от нещо да ви се поправи.

Дорис поклати глава:

— О, не. Обичам да правя всички тези неща сама. Това ме поддържа във форма. А пък и нямам пари, за да наемам някого. Откак Том умря, трябва да съм внимателна с това, което имам.

Луси сега обикаляше стаята бавно, възхищавайки се на блестящите джунджурийки. Бийти се опита да скрие разочарованието си.

— Жалко, че не живеете малко по̀ на север. Братовчедка ми Маргарет в Люинфорд е шивачка и винаги има повече работа, отколкото може да свърши. Често наема млади жени като вас.

— Люинфорд? На какво разстояние е оттук?

— На петдесет мили, скъпа. Прекалено далеч, за да се пътува. Особено с малко дете. — Очите й се спряха на Луси и тя се усмихна. — Много е красива, нали? С тази хубава червена коса.

— Прилича на баща си. Той винаги е бил красив. — Когато го произнесе, се запита къде бе отишло чувството й към Хенри. Онези дни, когато един поглед от бледите му очи можеше да накара сърцето й да задумка, бяха останали толкова далеч.

Тя изпи чая си колкото се може по-бързо, нямаща търпение да се прибере вкъщи сега, когато бе разбрала, че Дорис не може да й помогне. Ако Хенри научеше, щеше да си има неприятности. Но Дорис се бе разприказвала надълго и нашироко за съпруга си, как са се срещнали, за трийсет и петте години добър живот, прекаран заедно, за шестте им деца, които живееха в различни места из цяла Австралия. Най-после тя спря, за да предложи още една чаша чай.

— Не, не бива — каза Бийти. — Трябва да се прибера вкъщи.

— Утре непременно елате пак. Или вдругиден. Толкова е приятно човек да има компания.

Бийти се сви.

— Благодаря ви, че ме поканихте. Сигурна съм, че скоро ще се отбия.

Дорис ги изпроводи до вратата и се наведе да каже довиждане на Луси. Бийти загледа с любопитство как Дорис слага ръце около телцето на Луси и опипва рокличката й. Тъкмо се накани да възрази, когато Дорис извади малка стъклена фигурка на мишка.

— Не мисля, че това е твое, малката ми — рече тя мило и се изправи.

Лицето на Бийти пламна от срам.

— Луси! Откраднала си я! Как можа?

Момиченцето изглеждаше объркано.

— Хареса ми.

— Толкова съжалявам. Аз…

— Не мислете за това. Видях я да я скрива под роклята си и си помислих да й дам шанс да я върне обратно. — Дорис изгледа добродушно Луси. — Не бива да вземаш нещата на другите хора. Исус те гледа винаги.

— Кой е Исус?

Бийти обърна Луси.

— Да тръгваме…

— Ако някога имате нужда някой да погледа детето, доведете я. Ще се радвам да е при мен.

Бийти заведе Луси вкъщи, искаше й се да е послушала Хенри и да не се е опитвала да установява контакт с външния свят.

* * *

Изкараха зимата, като горяха боклук в огнището, като запарваха все по-слаб чай, като молеха Били да им позволи да не плащат наем един месец, независимо че това нямаше да ги освободи от дългове. Били винаги с охота удължаваше кредита им и Бийти не знаеше дали е защото не може да си представи колко отчаяно е положението им, или просто е доволен, че ще получи допълнителна лихва върху заемите. Във всеки случай той беше най-добрият приятел на Хенри. Имаше седмици, в които единствената храна, която тя можеше да си позволи, беше овесена каша, хляб, мляко и мед. Забеляза, че дрехите й стават все по-широки около кръста, въпреки че се стараеше Луси да има достатъчно за ядене. Тъй като Хенри имаше работа, не можеха да получават правителствена помощ. Но неговите пари изчезваха още преди да ги е получил, а той не можеше, или не бе в състояние да види надвисващата катастрофа.

Другите бяха дори по-зле: един ден се прибираха с Луси от разходка, когато видя семейството от другата страна на пътя — слаба, със сивкав тен на лицето жена, две плачещи бебета и мъж с покрусено лице — да седят на мръсните си дюшеци край шосето. Изгонени. Мъжът я бе погледнал и бе извикал с дрезгав глас:

— Моля ви… Имате ли нещо, което да ни дадете? Децата ми днес не са яли и нямаме къде да спим. — Бийти беше свела глава. Ако имаше нещо, което да им даде, щеше да го направи. Но не беше държала монета в ръцете си от четири дена.

— Нямаме нищо — извика той след нея. — Съвсем нищо.

Бийти бутна Луси вътре и затвори вратата; сърцето й думкаше в гърдите.

— Какво правеха онези хора там? — попита Луси. — Какво ще правят, когато завали?

Но Бийти не отговори, отвлече вниманието й с игра и се опита да забрави какво е видяла и чула. На следващата сутрин тях ги нямаше.

Зимният студ милостиво се вдигна и Бийти се въздържаше колкото може по-дълго от това да каже на Хенри да спре да пие и да играе хазарт, защото търпението му бе на свършване и й се сопваше за най-малкото нещо. Но когато четвъртият рожден ден на Луси наближи и Бийти взе да се тревожи, че няма да има пари за подарък, или дори за захар и яйца за торта, не можеше повече да сдържа езика си.

Беше дъждовна вечер и звукът от трополенето му по покрива я измъчваше. Таванът в стаята на Луси течеше и постоянното отцеждане на капки в кофата понякога я държеше будна часове наред: Бийти искаше да е напълно сигурна, че е заспала, преди да говори с Хенри. Страхуваше се от скандал. В момента се занимаваше с една мъжка риза, която преправяше за Луси, а Хенри четеше. Обикновено двамата седяха така с часове, без да говорят, дългите разговори между тях отдавна бяха изчезнали.

Бийти стана и надникна в стаята на Луси. Дишането на детето бе дълбоко и равно. Тя затвори вратата и се върна в дневната, заставайки пред Хенри.

Най-накрая той вдигна очи.

— Какво има?

— Обичаш ли дъщеря си? — Нямаше намерение въпросът й да прозвучи като предизвикателство, но силните, спотаени чувства на обида избухнаха.

— Разбира се.

— Смяташ ли, че не заслужава нови обувки? Че не заслужава да е сита? И да яде месо повече от веднъж на две седмици?

Хенри присви очи, зениците му се смалиха до размерите на главичка на топлийка. Той се надигна и стана, и сърцето й замря.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Ти си късметлия. Изкарваш пари за прехрана. Но всичко отива за джин и за игра на карти. Ние сме бедни, Хенри.

— Всички са бедни — изсумтя той и отклони поглед.

Бийти си пое дълбоко дъх.

— Ако обичаш дъщеря си, ще спреш да пиеш и да играеш комар.

Реакцията му беше плашещо бърза и оскърбителна: силен шамар по лицето.

— Знай си мястото, жено — изсъска той. После се обърна и се отдалечи, докато очите й се пълнеха с безпомощни сълзи. Не можа да намери глас в себе си, за да извика подире му. Беше я уплашил.

* * *

Когато дойде второто писмо, тя не бе в настроение да го игнорира.

Този път разпозна почерка, без да се налага да чете името на Моли. Усети топлина в гърдите.

Настани Луси на кухненската маса с един стар дървен пъзел и сложи чайник на печката. Поколеба се, преди да изразходи едно пени за газта, за да кипне водата, но след това реши, че си заслужава. След като водата кипна, увери се, че Луси не гледа и задържа плика внимателно в облака от пара, прокарвайки нокти под капака на плика, като през цялото време усещаше пулса в гърлото си. Ако Хенри разбереше…

Лепилото се размекна и Бийти побърза да изключи газта. С треперещи пръсти отвори плика и зачете:

Скъпи Хенри, не мога да ти кажа колко се радвам, че получих писмото ти…

Обхваната от невяра и ярост, Бийти отпусна листа за миг. Значи беше писал на Моли? Беше забранил на Бийти да се свърже дори със собствените си родители, но смяташе за напълно приемливо да пише на съпругата си? Дишането й стана плитко, дробовете й сякаш трепереха.

— Какво има, мамо? — Луси я гледаше, наблюдаваше я с тези спокойни сиви очи.

Бийти се усмихна насилено.

— Нищо, скъпа. Завърши ли пъзела?

— Главата на котката я няма.

— О, миличка. — Бийти се застави да спре да трепери, хвана ръката на Луси и я измъкна нежно от стола. — Защо не отидеш в моята стая и не вземеш една от роклите ми, за да си играеш?

— Да! Мога ли да си сложа твоя гердан с мъниста?

— Само този път.

Луси излезе и Бийти върна вниманието си върху писмото, преглъщайки мъчително, преди да го отвори още веднъж.

Никога не спрях да се питам дали си добре и дали си щастлив. Все още си мой съпруг и винаги ще си такъв, независимо какви глупави решения си взел. Трябва да призная, че ми причини ужасна болка, когато чух, че имаш дете; както знаеш, едно от най-горещите ми желания бе да родя деца. Но не бях благословена. Ако можеш да изпратиш снимка на детето, това ще ми донесе огромна радост и облекчение…

Тигрицата в Бийти изръмжа. Тази жена искаше снимка на Луси? За какво, по дяволите? Тя нямаше права над детето и никога не би могла да има. Бийти първо трябваше да я убие.

След това започна да се чуди. Какво й ставаше на Моли? Как можеше да е толкова мила? Хенри я беше изоставил, бе започнал нов живот на другия край на света, бе взел друга жена за своя съпруга. Къде беше яростта? Къде беше отровната ненавист? Скрита ли беше, или наистина нямаше такава?

Следващите два параграфа се отнасяха за Глазгоу, за времето, за трафика, за възрастната й леля. Финалният параграф преряза сърцето на Бийти.

Заключих от тона на писмото ти, че не възразяваш на идеята да играя отново роля в живота ти. Може би съм глупачка (не млада, красива глупачка като Бийти, боя се, доколкото трийсет и третият ми рожден ден наближава), но когато се съгласих да се омъжа за теб, го виждах като обвързване за цял живот. Нищо не се е променило. Ако искаш да ти изпратя пари за връщане обратно в Глазгоу, с радост ще го направя.

Твоя съпруга,

Моли

Как смееше? Как си позволяваше да изкушава Хенри да избяга с…

Изведнъж си даде сметка, че тя просто правеше това, което Бийти беше направила. Бийти беше изкушила Хенри; знаеше, че е женен. Беше слушала всичките му истории за Моли и за това колко била тъпа, как никога не искала да прави любов, колко старомодно се обличала. А тя не се бе замислила и за миг за Моли.

Искаше й се да накъса писмото на парченца. Вместо това обаче внимателно залепи плика и сложи писмото на полицата. Щеше ли да я напусне Хенри? Сигурно не. Не би оставил Луси. Тя се успокои с тази мисъл за известно време, присъединявайки се към Луси в спалнята за една бурна игра, в която се правеше на взискателна клиентка. Бийти прие ролята на Джийн, бакалията бе отворена за работа. Двете играха и се смяха, после Бийти погледна Луси за миг в огледалото. Лъскавата й червена коса, толкова подобна на тази на Хенри, върна съзнанието й отново към връзката между баща и дъщеря. Осъзнаването я ужаси и кръвта й изстина.

Може би Хенри си мислеше, че може да вземе Луси със себе си?

Изведнъж всеки нерв в тялото й започна да пищи от паника. Ако Хенри си беше втълпил да отведе дъщеря й в Глазгоу със себе си, тя какво можеше да направи?

Излезе от стаята, оставяйки Луси да негодува шумно, взе писмото от полицата и го хвърли в огнището. Гледаше го как се свива и почернява. Думите на Моли, поканата й, сега бяха пепел.

— Какво правиш, мамо?

Бийти се обърна и видя Луси, все още предрешена, на прага.

— Няма значение. — Бийти стана, приближи се до Луси и се наведе, обвивайки ръце около тесните раменца на момиченцето. — Толкова те обичам, миличката ми — каза тя.

Луси, винаги раздразнителна с Бийти, сви рамене:

— Хайде. Трябва да си купя мед и свинско.

Бийти я последва в спалнята, сърцето й биеше до пръсване в гърдите, но тя бе направила правилното нещо.

* * *

Имаше само два начина Хенри да облекчи вината си във връзка с рождения ден на Луси. Или да заеме пари от Били за подарък и торта, или да пие до безпаметство. Стомахът му се сви при тази мисъл — както ставаше всеки ден — и все пак предвкусването на изгарящата течност върху езика му накара сърцето му да спре да бие за момент.

Реши да направи и двете.

Малкото бюро, на което работеше, беше под прозореца на офиса на втория етаж, така че можеше да гледа надолу към тъмната блестяща повърхност на река Деруент. Но той рядко имаше възможност да й се възхищава. Били не го оставяше без работа и за миг, не го оставяше да забрави количеството пари, които му бе дал назаем, както и благосклонността му, с които той вече бе злоупотребил. Хенри усещаше как бремето на този дълг лежи върху сърцето му.

Въпреки това стана и отиде в офиса на Били. Вратата винаги беше отворена. Били работеше здраво, независимо какво казваха за него, и беше добър работодател. Прекалено добър.

Хенри почука. Били вдигна поглед и му направи знак да влезе.

— Как мога да помогна?

Хенри заговори направо:

— Днес е рожденият ден на Луси, а аз няма да получа пари до петък.

— Искаш аванс от надницата си?

— Да. — Хенри забеляза декантера за бренди в ъгъла на бюрото на Били.

Били кимна.

— Давай. Налей едно и на мен.

Хенри направи каквото му казаха.

— Подходящо е за това време на деня — засмя се Били, вдигайки чашата си.

Хенри преглътна брендито. Затвори очи за миг, когато по гърдите му се разля топлина.

— Колко ти трябват? — попита Били.

— Пет шилинга?

Били бръкна в джоба си и извади монетите, подреждайки ги на масата.

— Хайде, вземай ги тогава.

Хенри ги събра с шепа, облиза устните си. Последва дълга тишина.

Били се пресегна за брендито и му наля още една чаша.

— Чувствам се отговорен за теб, човече. Винаги си бил победител в Глазгоу. Знаеше добре кога да спреш. Не знам какво се случи, но лошият късмет те застигна, когато избра онова младо девойче пред съпругата си. Моли те държеше в правия път. С Бийти профукваш всичко.

Монетите се стоплиха в дланта му. Не можеше да ги върне обратно, не сега. Беше рожденият ден на момиченцето му. Обещаваше й подарък от седмици. Можеше ли да понесе да види разочарованото й личице тази вечер? По-скоро щеше да ослепее.

— Просто вземи парите, Хенри — каза Били.

— Удръж си ги от следващата ми печалба на карти.

Били се усмихна горчиво.

— Не печелиш достатъчно често, че това да е сигурно обещание, човече. Но няма значение. Просто ги вземи. Приеми го като бонус за рождения ден.

Хенри благодари на Били надълго и нашироко, мразейки се, че звучи толкова признателно. Толкова мекушаво.

След работа отиде в града. Не можеше да отиде в бакалията за подарък, тъй като им дължеше пари и щяха да искат първо да им ги плати. Докато вървеше, главата му се проясни. Какво потискащо място бе станал центърът на града, с мрачни, отчаяни хора, събрали се да молят за работа или за пари, или просто да са близо до други мрачни, отчаяни хора, с надеждата да не се чувстват толкова зле. Хенри беше горд, че има истинска работа. Бийти се оплакваше постоянно, но нямаше представа колко са по-добре от всички тези унизени хора, чиито хлътнали очи го следваха, докато ги отминаваше. Влизаше и излизаше от магазините, изхарчвайки спечеленото. Купи една кукла с китайски крака и присадена коса, както и торта, спря за едно бързо питие с останалите пари и тогава се върна вкъщи. Портата остърга плочника, когато я отвори, и Луси се появи на прага миг по-късно с къса памучна рокличка, която майка й бе измайсторила от една от старите ризи на Хенри. Това беше най-доброто, което Бийти можеше да измисли като подарък за рождения ден.

— Татко, татко! — извика Луси, като хвана крака му и го прегърна пламенно. — Донесе ли ми подаръка?

— Вътре, скъпа. Дай ми възможност да си поема дъх.

Бийти беше вътре, пред газовата печка, бъркаше рядка супа. Тя едва го погледна. Беше му ядосана. Винаги му беше ядосана.

— Я да видим сега — каза той и взе Луси в скута си. — Била ли си добро момиче?

— Да.

— Ще попитам майка ти. Била ли е добро момиче днес, майко?

Бийти се усмихна и докосна косичката на детето.

— Най-доброто.

Хенри посочи пакетите на масата.

— Кой да отворим първо?

Луси посочи една квадратна кутия, малките й пръстчета потрепваха от вълнение. Хенри я разопакова и вдигна капака. Луси изписка:

— Торта! Мамо, торта!

Бийти погледна и очите й се разшириха.

— Колко струва това нещо?

Хенри не отговори. Сложи другия пакет в ръцете на Луси и загледа с радост как тя вдига връвчицата, измъква отвътре кафява хартия и открива в нея куклата. Вместо да изпищи, Луси напълно занемя.

— Харесва ли ти, миличка?

Луси докосна копринената коса на куклата почтително.

— Ще я обичам вечно — каза тя.

— Хенри — започна Бийти разтревожено.

Хенри й изшътка с раздразнено махване на ръката.

— Ти искаше детето да има торта и подарък. Не се оплаквай сега.

— Но…

Хенри бързо избута стола си назад. Не можеше да издържи да е в една и съща стая с нея, докато Бийти го гледаше неодобрително.

— Извикай ни, когато вечерята е готова.

— Може ли да вечеряме торта? — попита Луси.

— Не — бързо произнесе Бийти, сякаш се опасяваше, че той може да каже „да“. — Първо вечерята, после тортата.

Хенри дръпна момиченцето за свободната ръчичка. Другата се бе обвила собственически около кръста на куклата. В дневната момиченцето потъна в игра. Хенри седеше в стола си и я гледаше. Тя говореше на куклата, дълги монолози, прекъсвани от време на време, за да отговори куклата.

— Как ще я кръстиш? — попита той.

— На теб как ти е името? Когато не си татко?

— Хенри.

— Тогава ще я кръстя Хенри.

— Хенри е мъжко име. Какво ще кажеш за Хенриета?

— О, да. Харесва ми! На теб харесва ли ти, Хенриета? — Поредно мълчание. — Добре, тогава е решено.

Луси внимателно сложи куклата да легне върху износения диван, после допря пръсти до устните й.

— Тихо сега, татко. Хенриета ще спи.

— Няма да вдигам шум — прошепна той.

Тя се изкатери в скута му и обви ръце около врата му. Лицето й беше съвсем близо до неговото, дъхът й миришеше на мляко и на сладко.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, миличка.

— Обичам и мама.

Той замълча.

— Но теб обичам повече — продължи тя.

Хенри се опита да не се усмихва.

— Майка ти е добра жена.

— Понякога е тъжна.

— Така ли?

— Вчера беше тъжна. Дойде едно писмо и тя стана толкова тъжна, толкова тъжна, толкова тъжна. Не заплака, но съм съвсем сигурна. След това двете с нея играхме на магазинерка и купувачка известно време, след което тя се върна в дневната и изгори писмото в печката. Макар че зимата свърши.

Хенри усети, че се напряга. Беше изгорила писмо? Защо? Какво писмо? Какво се опитваше да скрие от него? Но след това си спомни пиянското послание до Моли, което беше изпратил преди седмици. Дали беше отговорила?

— Татко! — Луси го гледаше с ясните си сиви очи. Осъзнаваше ли тя каква власт има върху сърцето му?

— Миличката ми — каза той, целувайки я нежно по бузките. — Не се тревожи за мама. Когато си легнем тази вечер, ще говоря с нея и ще се опитам да я развеселя.

* * *

Бийти излезе от спалнята на Луси. Детето бе толкова възбудено от тортата и куклата, че се наложи Бийти да изпее дузина песни, преди да се успокои достатъчно и да заспи. Доволна от една страна, че рожденият ден е минал толкова щастливо, тя едновременно с това усещаше как товарът на тревогата отново се събира в гърдите й. Как бе успял Хенри да си позволи такъв разкош? И след колко време трябваше да платят за него?

Напоследък се пазеше от него. Страхуваше се, че може да я удари отново. Но трябваше да разбере откъде са парите и колко дължат в момента. Затвори вратата на Луси и прекоси дневната. Хенри не беше в стола си. Беше се облегнал на полицата, отпуснал глава върху ръцете си. И гледаше незапаления огън.

Изчака го, да я забележи, че е там. Мина дълго време.

След което той вдигна поглед.

— Какво писмо си изгорила?

Въпросът беше неочакван, ужасяващ. Адреналинът прониза сърцето й. Очите й се отместиха към камината. Как беше разбрал?

— Луси ми каза — произнесе той, прочитайки изражението й. — Поне не го отричаш. Може би не си достатъчно умна, за да лъжеш. — Думите му бяха язвителни. Той се изправи и отиде до нея. Краката й сякаш бяха пуснали корени в пода. Намираше се толкова близко до нея, че можеше да подуши леко киселата му пот, брендито в дъха му. Лицето му беше зачервено, наболата му червена брада блестеше на светлината на лампата. Наистина ли го бе намирала за привлекателен? Какво се бе случило с тези чувства на пламенна любов? Тя остана неподвижна, стегната пред удара, който очакваше да последва.

— От кого беше писмото? — попита той с нисък шепот, изпълнен със заплаха.

Дали този път беше достатъчно умна, за да излъже? Не. Защото ако Моли му пишеше пак, питайки защо не й е отговорил, щеше да я хване.

— От Моли — отвърна тя колкото се може по-ясно.

Очите му се присвиха.

— Прочете ли го първо?

— Да.

— Какво пишеше в него?

Бийти стисна устни и поклати глава. Усещаше, че дланите му се свиват в юмруци. Дишането й се учести, всеки мускул и нерв в тялото й се напрегнаха.

Този път той изрева:

— Какво пишеше в него? — От устните му се разлетяха слюнки, минаха покрай ухото й.

Бийти отстъпи назад, вдигнала ръце пред лицето си.

— Не ме удряй — изхълца тя.

Очите на Хенри се разшириха. Изненада ли беше това? Бийти не можа да разчете изражението му. След това го видя как се стегна и възвърна контрола над тялото си, отпусна ръце и отстъпи от нея. Искаше да я удари: беше съвсем ясно. Но явно взе решение да не го прави. По някаква причина това й се стори още по-ужасяващо от един шамар.

Гласът му беше леден.

— Няма ли да ми кажеш какво пишеше в писмото?

Тя отново поклати глава.

Хенри се отдалечи.

— Къде отиваш?

Той не отговори. Взе си шапката и сакото от закачалката на вратата и я затръшна след себе си.

* * *

Бийти почти не спа. Напрегната от очакване Хенри да се върне, тя изпадна в състояние на полусън, като се стряскаше през цялата нощ. Всеки път, когато се събудеше, проверяваше леглото до себе си. Празно. Напрегна слух да долови звуци от присъствието му в къщата. Не се чуваше нищо. Още не се беше прибрал. Тя дръпна тънките завивки върху себе си и се опита да заспи пак. Но съзнанието й се връщаше отново и отново.

Той щеше да пише на Моли отново, разбира се, че щеше. Може би този път щеше да й телеграфира. И веднага щом разбереше какво му предлага, щеше да поиска да замине за Глазгоу и да вземе Луси. Както и да го мислеше, откъдето и да го погледнеше, тя стигаше все до същото заключение. Каква причина имаше той да остава тук? Явно вече не я обичаше. Нямаше пари. Мразеше работата си. Животът му беше пълна мизерия. Ако някой й предложеше на нея да се върне в Глазгоу, да се погрижи за финансите й, тя нямаше да има търпение да тръгне. Може би беше параноична и не мислеше трезво, но изглеждаше прекалено рисковано да не вярва, че той ще тръгне. И какво щеше да стане с нея тогава?

В съзнанието й започна да се оформя идея, идея, която не й се искаше да признае. Хенри го нямаше. Сигурно спеше на кушетката на Били, после щеше да е на работа през целия ден. Щяха да минат часове, преди да се върне. Разполагаше с много време, за да се махне.

Защото колкото и да казваше, че обича дъщеря си, той беше жесток към нея. Харчеше парите им, преди да ги е изкарал, оставяше Луси без най-необходимото всеки ден, като в същото време й купуваше абсурдни подаръци. И колко време щеше да мине, преди да го ядоса достатъчно, че да я удари, точно както беше ударил Бийти? Когато беше пиян, не можеше да се контролира. Изпълни я справедливо възмущение. Ето защо най-доброто нещо, което можеше да направи за момиченцето си, беше да го отдели от баща му. Макар и то да го обожаваше безмерно.

Бийти знаеше, че това щеше да е почти невъзможно. Но само почти. Тя си спомни съвета, който Кора й беше дала: „На света има два типа жени, Бийти — такива, които правят нещата, и такива, на които им правят неща“. Беше ли я послушала? Не. Кора се бе опитала да я предупреди за Хенри, но тя бе решила да бъде погрешният тип жена: да позволи да й правят неща.

Зачака да се съмне, задремваше и се будеше от обърканите сънища. Нямаше търпение слънцето да изгрее, за да може да отиде до съседката и да попита Дорис за братовчедка й, шивачката, за възможност за нов живот някъде, където Хенри не би я намерил.

По време на закуската Луси беше раздразнителна и капризна, искаше торта вместо рядка овесена каша. Бийти й даде, прекалено уморена и разсеяна, за да настоява. На Луси й липсваше баща й, сякаш усещаше, че не е бил вкъщи през цялата нощ, и се чувстваше нервна от отсъствието му. Начинанието щеше да бъде трудно.

Точно когато разчистваше масата, Бийти чу ритмичните удари на тупалката на Дорис, която тупаше килими на предната си веранда. Като пусна приборите в мивката, тя обърса ръце в престилката си и забърза да отвори вратата.

— Дорис? — Ето, беше привела плана си в действие.

Дорис вдигна очи с любопитство. Те не се бяха срещали от деня, в който Луси се опита да открадне онази стъклена фигурка от Дорис.

— Да, скъпа?

Бийти прочисти гърлото си, опита се да запази гласа си спокоен.

— Бихте ли… дошли на чаша чай?

Дорис се усмихна.

— С удоволствие. Имам още малко работа…

— Не, моля ви — каза Бийти. — Съжалявам. Не мога да чакам.

Възрастната жена кимна веднъж, преметна килима през дървения лост и тръгна по пътеката. Сърцето на Бийти биеше силно, докато пропускаше Дорис вътре, и й се искаше да се успокои. Това беше само първата стъпка. Днес трябваше да премине през много повече неща.

— Заповядайте в кухнята — каза Бийти. — Боя се, че още не съм разчистила след закуска. — Тя измъкна Луси от стола й и я изпрати да си играе с Хенриета в стаята й. Когато останаха сами, Бийти сложи чайника на печката.

— Наред ли е всичко, скъпа? — попита Дорис предпазливо, без да бърза да сяда.

— Заповядайте, седнете — покани я Бийти. — Страхувам се, че не разсъждавам нормално тази сутрин.

Дорис седна на масата и се огледа. Бийти се опита да види стаята през нейните очи. Опушените стени, обърнатите щайги наместо столове, беднотията. Собствената кухня на Дорис беше боядисана в зелено, на всяка масичка и рафтче имаше китайски бурканчета: за захар, за брашно, за подправки, ориз, дори за бисквити. Зачуди се дали Дорис осъзнава колко са бедни.

Бийти се зае да прави чай, докато сякаш се гледаше отстрани. Накрая седна с Дорис и й изпрати измъчена усмивка.

— Можете ли да ми помогнете? В беда съм.

— Нямам пари да ви дам — бързо рече възрастната жена.

Бийти поклати глава.

— Не искам пари. Искам да ми кажете за братовчедка ви, шивачката.

— Маргарет? — Лицето на Дорис омекна. — Тя живее далеч оттук.

— Аз искам да съм далеч оттук.

— Разбирам. Съпругът ви знае ли за това?

Бийти преглътна мъчително, после се насили да каже думите, които никога не си бе мислила, че ще каже на някого:

— Той пие и играе хазарт. Има сприхав характер. Забрани ми да се сприятелявам, дори да контактувам с родителите си. Страхувам се, че ще нарани мен и детето.

Дорис кимна и вирна брадичка.

— Тогава ще ви помогна да избягате. Маргарет ще ви приеме и ще ви даде работа срещу наема.

— Ще ни приеме ли? И момиченцето ми също?

— Маргарет е добра християнка и знам, че в момента никой не работи при нея. Има нужда от помощница, но няма много излишни пари. Ще се отнесе към вас с добрина.

По някаква причина думата „добрина“ накара Бийти да избухне в сълзи. Тя отдавна бе свикнала с грубостта.

— Добре — каза Дорис, потупвайки я по ръката. — Хайде, дете. Взехте правилното решение. Когато той види, че ви няма, и че сте взели момиченцето със себе си, ще съзре грешката си и ще стигне до Божието просветление. Тогава може пак да се съберете.

Бийти не каза нищо. Тя вече не искаше Хенри.

— Нали няма да му кажете къде съм?

— Кълна се в честта си. Не бих помогнала на пияница. — Тя потърка ръката на Бийти. — Хайде, опаковайте си нещата. Ще ви дам три пенита, да платите разноските за пощенската кола.

След час Бийти бе готова да тръгне към спирката на пощенската кола за града. В един кашон бе сложила съвсем малко неща: куфарите, с които бяха дошли от Шотландия, отдавна бяха продадени. Тя пъхна в него една снимка на тях тримата — Хенри, Луси и тя самата, — но се запита дали няма да е по-добре, ако Луси забрави за баща си. Бийти нямаше спомени за себе си като четиригодишна; може би щеше да е по-милостиво да не й се напомня за Хенри. Луси, с новата си кукла под мишница, питаше непрекъснато къде отиват, какво ще правят. Бийти й каза да мълчи, каза й, че това е приключение, че ще й обясни всичко, когато тръгнат с пощенската кола.

Дорис чакаше до вратата, очите й внушаваха непрекъснато: „Ти направи правилното нещо“. Бийти се опита да накара крайниците си да се чувстват като стоманени, а не от плът. Тя хвана здраво Луси за ръката, и без да се обръща назад, затвори вратата на къщата зад себе си.