Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (7)

6

Обикалях от един специалист при друг, ден след ден, всеки с непоносимо внимателно и състрадателно изражение на лицето. Бях чувала историята стотици пъти в края на първата седмица, хиляда пъти в края на втората. При падането се бяха скъсали сухожилията. Не ставаше дума за разкъсване, при което са достатъчни компрес с лед и покой. А за разкъсване на парченца. Болката беше само потисната от силните болкоуспокоителни. Специалистите вече подхвърляха мрачно за „противоречиви“ прогнози. Един хирург-ортопед отвори коляното ми и после отново го затвори, само за да ме изпрати при друг ортопед. Този път операцията се проведе, но изходът не беше „такъв, на какъвто се надявахме“.

Изтекоха три пълни седмици — заради болкоуспокоителните и шока, и тъпите евфемизми, които лекарите използваха — преди да осъзная, че ми казват, че коляното ми не може да се възстанови. Щях да мога да вървя, макар че когато остареех и отслабнех, болката може би щеше да се усили до степен, че да се наложи поставянето на изкуствена става. Колкото до танцуването… ами, това нямаше да е възможно.

Светът ми се срина.

* * *

Беше се случило най-лошото, а аз непрекъснато се изненадвах, че животът продължава. Че всъщност трябва да приема тази голяма беда в живота си като неотменна част от него, която няма да свърши. Както уличният трафик, който се движеше отвъд прозореца ми. Сърцето ми не спря, тялото ми не забрави да си поема въздух. В апартамента ми, със спуснати срещу ярката лятна светлина завеси, аз продължавах да живея.

Копнеех да танцувам. Копнеех за това толкова силно, че чак гърдите ме заболяваха, понякога дори коленете започваха да ме болят. Не бях готова да спра да танцувам; но дали някога изобщо щях да бъда готова да го направя? В действителност нямаше как да отрека все по-голямата предпазливост, с която ми предлагаха ролите, съвсем леката скованост в хълбоците в началото на репетициите, подуването на палците на краката и язвичките между пръстите, причинени от годините носене на непрощаващи обувки. Миналогодишното представление на „Лебедово езеро“ с безкрайните му па де буре беше довело до крампи в краката ми. Трябваше да си правя компреси от лед, за да мога да обуя обувките си. Реално погледнато, може би са ми оставали максимум две или три години за професионално танцуване. Някои балерини продължаваха дълго, знаех го. Но аз може би не бях от тях. Само че ако спрях, не ми оставаше нищо. Нищичко.

Нощем, когато сънят не идваше, отказвах да мисля за тези неща. Вместо това си се представях как танцувам. До този момент можех само да куцукам, но се надявах да мога да вървя до края на месеца. А после… ами, защо трябва да вярвам на докторите? Ако можех да вървя, щях да мога да тичам, ако можех да тичам — щях да мога да скачам, щях да мога да танцувам. Можеше да отнеме година или две, или повече…

След това сграбчвах възглавницата в тъмното, уплашена от дебнещата ме празнота.

* * *

В средата на септември започнах да пакетирам кашони и да се готвя за сбогуване с апартамента с тераса на покрива. Плащането на наема от сам човек щеше да е трудно и при обикновени обстоятелства, но в зейналата пустош между последния чек от заплатата ми и изплащането на застраховката това бе направо невъзможно.

Аделаид, слава богу, идваше да ми помага. Предполагах, че се чувства виновна заради инцидента. Ако ме беше накарала да се прибера вкъщи онази вечер, нямаше да остана до тъмно и да падна. Но не я обвинявах, както не обвинявах и портиера или някого другиго. Разбирах напълно какво се е случило: беше ме застигнал лош късмет, лош късмет от най-гадния вид, и чаках — напрегната като котка — да се случи поредната беда.

Със сигурност щеше да се случи. Бях изгубила любимия си, кариерата си, дома си. Следващото щеше да е още по-лошо. Преследваха ме натрапчиви мисли за рак, за автомобилни катастрофи, за отвличане, тероризъм, затопляне на планетата, нова ледникова епоха, изчезване на видовете. Не спирах да се тревожа. Така имах нещо, с което да се занимавам през дългите часове между намаляването на действието на таблетките и момента, когато бе възможно да взема нови.

— Къде са ти всичките книги? — питаше ме Аделаид. Беше ми намерила гарсониера с обслужване в „Холборн“, където щях да остана, докато си намеря постоянно място. Първи етаж. Без стъпала.

— Нямам книги — признах аз, докато увивах поредния си балетен трофей в хартия. — Чета ги, после ги давам в „Оксфам“. Заемат прекалено много място.

Аделаид изобрази ужас.

— Когато прочетеш книга, ти и тя вече си принадлежите завинаги. Не го ли знаеше?

— Дори и бозите ли?

— Дори и бозите. — Аделаид се огледа. — Всъщност, ти наистина нямаш много… неща. Бях се подготвила за тежък труд и много прахоляк. Ако мебелите не бяха твои, всъщност имаш само дрехите и…

— Знам — казах аз. — Само награди за танцуване. Джош казваше същото. Веднъж ми купи рамка и сложи в нея снимка на нас двамата. Съборих я и счупих стъклото, после я пъхнах в нощното си шкафче. Сега е някъде вътре. — Ето. Успявах да говоря за Джош и за танцуването, без да плача. Не, почакайте, аз плачех.

Аделаид ме стисна за рамото.

— Ще се оправиш.

— Няма.

— Разбира се, че ще се оправиш.

Посочих кутията с награди, красиво проектираните й ъгли внимателно обвити с тънка хартия. Животът ми беше в нея. Опакован и готов за пренасяне.

— Чувствам се така, сякаш съм загубила котвата си. Изгубих гаджето си. Сега губя апартамента си…

— Трябва ли да се местиш? Наистина? Не можеш ли да почакаш още малко?

— Скоро ще свърша парите.

— Не разбирам, Ема. Твоята баба милионерка умря преди няколко години. Нищо ли не ти остави?

— Не. Нищо. Пък и аз не очаквах нищо, така че нямаше значение. — Когато баба ми умря, не остави нищо на семейството. От най-ранно детство бях разбрала, че баба ми и дядо ми са много важни хора: баба — за бизнеса си, дядо — за работата си в парламента. Но те никога не се перчеха с богатството си, нито забравяха отговорността си пред обществото. Компанията на баба сега беше в ръцете на акционерите, а личното й състояние отиде в шейсет различни австралийски благотворителни организации. Това беше една от причините да изпитвам неохота да се върна в Австралия. Майка ми и вуйчо ми бяха толкова огорчени, въпреки че и двамата държаха акции и бяха достатъчно богати. Имаше юридически разследвания и дълги, тъпи спорове. Нищо не съсипва едно семейство така, както смъртта на богат роднина. — Освен това тук не мога да изкачвам стълбите в момента. По-добре ще е да се махна.

В този момент звънецът на вратата звънна.

— Аз ще отида — каза Аделаид. — Не ставай.

Очаквах кола за преместването, идваше с един час по-рано. Онова, което не очаквах, беше да чуя гласа на майка ми на площадката на стълбището, която обяснява на Аделаид коя е.

Сърцето ми подскочи и се опитах да стана прекалено бързо. Коляното ме заболя. Седнах. След миг майка ми влезе вътре, тръгна към мен грациозно с изправен гръб, с тъмната си коса — лъскава и права, вързана на дълга опашка в основата на врата. Винаги съм усещала жегване от осъзнаването, че имам красива майка. Като тийнейджърка, когато майка ми все още правеше модели професионално, бях сложила нейни снимки на огледалото си в спалнята, седях пред тях и се дивях мрачно на разликата в цвета на лицата ни, очите, устата. След това бях скъсала снимките и ги бях изхвърлила, упражнявайки се цял час така, сякаш прогонвах зъл дух. Единственото, което има значение за един балетен артист, беше да е стегнат и издръжлив, и достатъчно лек, за да бъде избран. Което може би нямаше да бъда, ако бях пораснала толкова висока, колкото Луиз Блексланд-Хънтър.

— Скъпа — каза мама и се наведе, за да ме прегърне. — Изглеждаш бледа и изморена.

— Благодаря — промърморих.

Мама коленичи и аз завидях на лекотата на движенията на ставите й. Отчаянието ме заля като вълна.

— Нека те погледам — каза тя.

Аз вдигнах очи към Аделаид, която кимна и излезе от стаята.

— Това твоя идея ли беше, или на татко? — попитах аз майка ми.

— И на двама ни. Но аз я осъществих. Обидих се… — Нацупване като на малко момиченце, пърхане с мигли, напълно неподходящо за която и да е друга петдесет и осемгодишна жена, но някак си подхождащо на майка ми. — Първото, което исках да направя, беше да долетя при теб. При моето бебче. Но продължавах да мисля, че сама ще си дойдеш вкъщи.

— Тя стана и приглади полата си. — Но ти не го направи. Така че дойдох, за да те отведа със себе си.

— Няма да дойда.

— И защо?

Отворих уста да отговоря, но въпросът й ме свари неподготвена. Защо не, наистина? Лежах на легло от седмици в отвратително настроение. Не се хранех както трябва, вземах прекалено много болкоуспокоителни: бях се огледала в огледалото, за да установя, че светлината е изчезнала от очите ми. В Лондон вече нямах нищо. Толкова ли зле щеше да е да се прибера вкъщи, при семейството си?

Мама усети колебанието ми и реши да използва момента.

— В Сидни имаме едни от най-добрите специалисти в света — каза тя, изпълвайки се с национална гордост. — Ще се погрижат за теб и за коляното ти. — Това бяха решаващите думи. — Баща ти познава една психотерапевтка, която е помогнала на артист от балета в Сидни да си оправи коляното. — Доста е известен. Сигурна съм, че се е върнал в играта.

Сърцето ми се хвана за сламката. Какво говореше тя? Да не би да казваше, че психотерапевтката може да ми помогне отново да танцувам? Защото ако можех да танцувам, имах бъдеще. Ако не можех — бях просто една човешка развалина.

Мама задържа дъх.

— Добре — казах. — Ще дойда.

* * *

Отне ми цели шест минути — стиснала пръсти около железните перила, с течащи по челото вадички пот, с болки в коляното, — но най-после изкачих тясното стълбище до апартамента.

Беше неестествено студено за сезона, с мръсни дъждовни облаци, които се носеха откъм североизток, сякаш надигаха сивото море по пътя си. Прекосих облицованата с дърво тераса и отидох до перилата, покрай мърлявите саксии с невени, и нетърпеливо се наведох да поема дълбоко въздух.

Това беше гледката — над Темза към Батърси Парк — в която аз и Джош се бяхме влюбили. Меланхолията ме обгърна. Спомних си деня, в който се нанесохме. Бях на репетиции на регионален тур на „Дафни и Хлое“, Джош току-що бе получил повишение. Оставихме багажа и дойдохме тук с китайска храна и бутилка „Вьов Клико“. Когато притъмня и навсякъде в Лондон заблестяха светлини, Джош донесе няколко одеяла и правихме любов под небето. Всичките му целувки имаха вкус на шампанско и китайски сос. Беше ми студено и се смеех в същото време. Бяхме сигурни, че отсега нататък всичко ще върви както го искаме.

Може би за Джош беше станало така. Нямам представа. Осъзнах, че знам съвсем малко за него. Никога не го бях разпитвала за работата му, защото ми беше скучно, въпреки че той се интересуваше от моята, какво мисля и какво чувствам. Дали пък не съм била обсебена от нея? Така изглежда.

Мама щеше да дойде тук след час, за да ме вземе. Беше резервирала билетите за полета ни още преди да тръгне от Австралия. Бизнес класа, така че да мога да опъна краката си по време на пътуването, ако е необходимо. И все пак се боях. Такъв дълъг път. Щях да употребя последните таблетки приспивателни и болкоуспокоителни, за да го издържа, а аз умишлено бях отказала да подновя рецептите. Когато кацнех в Австралия, бях решена да възстановя здравословното си състояние. Достойнството си. Може би дори способността си за танцуване?

Колко исках мама да спре да ми опява за „друга кариера“. Особено за преподаване на танци. Преподаване! Едва се обяснявах с възрастните, какво ли пък щях да правя с децата? Най-много да ги откажа. Хореография: не. Само щеше да ме кара да ревнувам като гледам другите да се движат, да се носят живи, с туптящи сърца, докато аз стоя отстрани и наблюдавам.

Въздъхнах и се облегнах на перилата.

— Сбогом, сбогом — казах аз на лондонското небе и на реката, на колите и на хората, на бляновете си, докато всичките ми вътрешности бяха свити в кълбо от печал. — Отивам си вкъщи.