Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (12)

11

Бийти вдигна Луси, подпря я на хълбок с една ръка и пъхна прогизналия кашон под мишница. И закрачи. Надолу по изровения черен път, покрай кръчмата с червен ламаринен покрив и едри, грубо изсечени червени тухли. Покрай бакалница, поща, покрай една сводеста тухлена врата. Покрай хлебарница, банка, магазин за мебели втора ръка и редица от къщи: някои дървени, някои каменни, всички с наклонени ламаринени покриви. После пое по пряката наляво, както й беше казал Чарли, и мигновено позна къщата на Маргарет: облицована с бледожълти избелели дъски, с павирана предна пътека и обилно цъфтящи розови храсти. Миг на несигурност: ами ако Маргарет откажеше да ги приеме? Започна отново да ръми. Тя изправи гръб, тръгна решително към входната врата под навеса на верандата и почука кратко.

След няколко секунди една жена отвори вратата. Беше много по-млада, отколкото си бе представяла Бийти — може би наближаваше четирийсет; имаше красиво лице и бе леко закръглена.

— О! Вир-вода сте! — Маргарет отвори вратата по-широко. — И детето! Мога ли да ви помогна?

— Идвам от Хобарт. Бях съседка на Дорис Пени. Тя каза…

— Влезте, влезте. Имате ли сухи дрехи? Мога да ви дам някакви назаем. Да приготвя ли топла баня за момичето? Какво ви се е случило?

Бийти нямаше думи. Любезността на Маргарет беше повече, отколкото можеше да понесе. Когато прекрачи прага, дъното на кашона се откъсна. На пода се изсипаха купчина мокри дрехи. Тя потисна риданията:

— Съжалявам — произнесе, — беше дълъг ден.

— Тогава влезте и се разполагайте. — Маргарет се наведе и започна да й помага да съберат нещата.

Къщата на Маргарет, както тази на Дорис, беше подредена и пълна. Меки мебели, джунджурийки, картини, дори шевна машина. Един кръст върху стената, изображения на Исус и Мария, строфи от Библията, избродирани с кръст бод върху възглавничките. Докато Маргарет се суетеше, Бийти я следваше от стая в стая, разказвайки неуверено за тяхното пътуване и бурята. Луси мълчеше. Беше напълно изтощена. Маргарет ги заведе в банята си и подготви топла вана.

— Предполагам, че и вие искате да вземете една? — попита тя.

— Наистина трябва да поговорим за…

— Първото, което трябва да направим, е да се уверим, че сте чисти, сухи и нахранени. Ще говорим, когато детето заспи. Няма да ви пусна да ходите никъде през нощта. Имам допълнителна стая.

Така че Маргарет ги остави и Бийти се потопи благодарно във ваната с Луси, оставяйки топлата вода да отпусне вдървените й мускули. Тя придърпа Луси към себе си, гръбчето на детето се опря в гърдите й. Беше толкова хилаво: как не беше забелязала досега, че расте толкова слаба? Заля я възхитително чувство — на облекчение, на доволство, че е направила правилното нещо. Целуна мократа коса на Луси.

— Обичам те, момиченцето ми.

— Кога пак ще видим татко?

— Първо ще се устроим тук. Трябва да бъдеш търпелива.

Прекалено изморена, за да плаче, Луси се отпусна върху нея. Бийти се запита колко ли време ще отнеме Луси да забрави баща си, или поне да забрави колко лудо го обича.

Чиста, суха, облечена в някакви дрехи на Маргарет, които й бяха прекалено големи, и нахранена с топла овнешка яхния, Бийти седна на дивана срещу Маргарет в стола. Луси лежеше в скута й и тя галеше косата й, докато момиченцето се унасяше в сън. Тя самата едва държеше главата си изправена от умора. Но Маргарет още не й бе показала свободната стая, освен това имаше да се обсъдят важни неща.

— Е, как е Дорис? Добре ли изглежда? — попита Маргарет, като взе един гергеф и игла.

Пръстите на Бийти я засърбяха да шие. Харесваше й начина, по който това я успокояваше.

— Имате ли още едни от тези? — попита тя.

Маргарет се усмихна и подритна към нея кошница с различни платове и конци. Бийти си избра едно парче, малко червени конци и игла, и започна да шие. Луси дишаше спокойно в скута й.

— Дорис ми каза, че може да имате работа за мен, така че да мога да си изкарвам за наема.

— Винаги имам работа. Шия и поправям дрехи. Заета съм. Със сигурност можеш да си изкарваш наема, като ми помагаш. Но ще е необходимо да се включиш и в разходите за храна, особено при положение че и малката е с теб. Можеш да кандидатстваш за правителствена помощ, макар че ще трябва да изминеш двайсет мили нагоре по пътя до следващия град, за да го направиш.

Сърцето й се сви.

— Няма ли някаква друга работа в града?

— Може и да има. Аз ще ти дам някакви пари, докато се устроите. — Тя се усмихна. — Не бива да се притесняваш. Тук ще си на сигурно.

Бийти наведе очи и погледна Луси. Осъзна, че плаче.

— Благодаря ви — прошепна тя, макар да не беше сигурна, че Маргарет я чу. След малко се съвзе и отново вдигна поглед. — Мъжът, който ни помогна, който спаси Луси, каза, че не бил добре дошъл в Люинфорд. Напускаше го.

Маргарет присви очи.

— Как се казва?

— Чарли.

— Чарли Харис?

— Не го попитах за фамилията.

— Създава неприятности. Тези мелези стоят с единия крак в нашия свят, с другия — в техния. Трябва да се съберат заедно някъде, далеч от белите, където не им е мястото.

— Какви неприятности? — Бийти си помисли колко внимателен бе мъжът с Луси. Не искаше да съди Маргарет, която се държеше толкова любезно. Но Чарли, с когото се бе запознала, не заслужаваше подобни упреци.

— Той управляваше „Дивото цвете“, овцеферма в другия край на града. Но през цялото време е крадял от шефа си. Е, самият Рафаел Бланчард може да е мошеник, но един черен не би трябвало да краде от бял, това е положението.

— Не мога да не да кажа — осмели се да се намеси Бийти, — че Чарли ми се видя много приятен.

Маргарет изсумтя, игнорирайки темата.

— Дори един спрял часовник показва точното време два пъти дневно. — Тя остави настрана гергефа и впери поглед в Бийти. — Този твой съпруг, възможно ли е да дойде и да поиска да се върнеш обратно?

Бийти реши да бъде честна.

— Той не ми е съпруг. Съпруг е на друга.

Устата на Маргарет се изви сурово надолу и цялата красота изчезна от лицето й.

— И детето е извънбрачно?

— Да. Бях много млада и много глупава.

— Кръстено ли е?

Бийти поклати глава.

— Ще трябва да го уредиш. На Мод стрийт има малка църква. Аз преподавам в неделното им училище. Тя може да идва с мен.

Бийти не знаеше какво да каже.

— Добре. Значи е решено — продължи Маргарет.

Бийти за миг изпита ужас. Какво точно беше решено? Но след това си помисли, че неделното училище и кръщенето не биха навредили. Останаха известно време мълчаливи и най-накрая Бийти каза:

— Съжалявам много, Маргарет, но едва държа очите си отворени.

Маргарет се усмихна, красотата й се върна.

— Бедничката ми, сигурно си изтощена. Остави детето тук за малко, за да ти покажа свободната стая.

Тръгнаха по тесния коридор към пералнята, където дървено стълбище водеше към таванска стая. Миришеше на прах и на лека влага. Маргарет запали лампата. Таванът беше нисък и островръх, по ъглите се беше събрала паяжина. Подът беше покрит със стари вестници. Имаше гардероб и едно легло с тънък дюшек в средата на стаята.

— Не е много — каза Маргарет, — но е покрив над главата.

Бийти се усмихна насила.

— Ще го приема с благодарност.

— Ще ви дам чаршафи.

Бийти се утеши с мисълта, че ще изчисти стаята и ще купи някакви килими за пода. Чаршафите на Маргарет бяха меки и красиви, и тя бе щастлива да сложи Луси между тях, да се сгуши до нея и най-после да заспи.

* * *

През първите няколко седмици бяха непрекъснато заети и се хранеха добре. Маргарет научи Бийти да използва шевната машина и Бийти пое изцяло поправката на дрехите. Имаше две кошници и всеки ден пристигаха още. Никой нямаше пари за нови дрехи, а старите трябваше да се преправят така, че да издържат колкото се може по-дълго. След прекараните в шиене сутрини, следобедите бяха свободни за Луси. Те събраха старите вестници и изтъркаха пода на стаята си, изчистиха паяжините и Луси дори убеди Маргарет да им остави една малка картина — кораб, който се носеше по една река — да виси на стената. Маргарет вземаше Луси веднъж седмично със себе си в неделното училище и Бийти се наслаждаваше на сутрините без нея, използвайки шевната машина да поправи някои от собствените им дрехи. Тя копнееше за едно парче хубав плат, да си ушие нова рокля, но нямаше и пени. Маргарет я подканяше любезно да вземе автобуса до съседния град и да кандидатства за правителствена помощ, но Бийти се съпротивляваше. Беше решена да работи за парите си; бе приключила с периода, в който разчита на другите. Така че питаше във всеки магазин в града, казваше на всички, че си търси работа и се надяваше, че скоро нещо ще се появи.

В началото на четвъртата седмица наистина се появи нещо.

Бийти седеше на дивана и кърпеше чорапи. Луси си играеше с куклите в краката й. Беше първият ден, в който не беше мрънкала, че иска да види баща си. Маргарет беше помогнала — без да я моли — като отговаряше на Луси на въпросите за баща й със строгост: „Когато Бог помогне на баща ти да се оправи, ще му помогне и да те намери“. Луси беше едновременно изпълнена с трепет и ужасена от идеята за Бог; а Бийти беше просто ужасена от идеята, че Хенри ще ги намери.

Маргарет въртеше педала на шевната машина и не чу почукването на вратата. Бийти го чу и стана да отвори.

На прага стоеше жена на средна възраст с огромен бюст. Носеше очила и косата й бе вдигната високо и стегнато на главата.

— Търся Бийти Блексланд.

— Аз съм — отговори Бийти и сърцето й се качи в гърлото. Какво се беше случило? Хенри ли я изпращаше?

— Казвам се Алис. И съм икономка в „Дивото цвете“. Изгубихме една прислужница тази сутрин и чух, че си търсиш работа.

— Така е! — Бийти си напомни да не показва колко е развълнувана. Още не беше получила работата. — Ще влезете ли?

Алис вирна нос.

— Не мисля. Кога можеш да започнеш?

— Утре следобед? Сутрин работя за Маргарет.

— Можеш ли да дойдеш в десет? Имам нужда от помощ за приготвянето на обяда.

Бийти се поколеба, но реши, че може да става по-рано, за да свършва работата си за Маргарет.

— Да, разбира се. Ще дойда в десет.

— Не, не. Ще изпратя колата. Разстоянието е дълго и ще се измориш, преди да си започнала.

Алис се обърна и тръгна отсечено надолу по стъпалата към чакащата кола.

Бийти влезе вътре и обясни положението на Маргарет, която слушаше с предпазливо изражение през цялото време.

— Не надавам много ухо на слуховете — каза Маргарет, — но наистина се чувствам длъжна да те предупредя за „Дивото цвете“.

— Да ме предупредиш?

— Това място е пълно с грешници.

Бийти се опита да не въздъхне с раздразнение. Постоянните приказки на Маргарет за Бог и греха лазеха по нервите й. Тя не беше сигурна дали вярва в Бог; атеизмът на баща й я бе направил скептична. Но ако Бог съществуваше, Бийти бе сигурна, че е много по-добър от Бога, в който Маргарет вярваше.

— Значи Алис е грешница? — попита Бийти, надявайки се, че не е прозвучала нетърпеливо.

— Тези, които си затварят очите пред онова, което става, със сигурност са грешници. — Маргарет се усмихна и докосна ръката на Бийти. — Не искам да те плаша, скъпа, но Рафаел Бланчард, който притежава „Дивото цвете“, не е добър човек и ще е по-добре да стоиш далеч от него, когато можеш.

— Благодаря за съвета — каза Бийти, напомняйки си да е благодарна. — Мога ли да оставя Луси с теб, когато отида на работа?

— Разбира се. Ние си прекарваме добре заедно, нали скъпа?

Луси отвърна като подскочи и прегърна Маргарет. Бийти изпита едновременно облекчение и объркване. Но нямаше право да се оплаква. Имаше дом, имаше какво да яде, човек, който да се грижи за детето й, а сега имаше и работа. С малко собствени пари можеше да купи килим за пода на таванската им стая или нови обувки за Луси. Тя не беше повярвала и за миг, че „Дивото цвете“ е място, пълно с грешници; имаше по-важни неща, от които да се страхува.

* * *

Колата зави в тяхната улица точно в десет. Бийти чакаше нервно отвън пред входната врата, докато Луси наблюдаваше от верандата.

— Ето я, мамо! — извика тя.

— Влизай вътре. И бъди добро момиче заради Маргарет.

— Ще бъда добра заради Исус — каза Луси сериозно.

Бийти й изпрати въздушна целувка и влезе в колата.

Вътре миришеше на бензин и на кожа.

— Добро утро — поздрави тя шофьора, едър мъж с глава, която изглеждаше като изсечена от камък. Той не отвърна. Засегната, тя седна отзад и погледна през прозореца. Градът отминаваше бързо зад стъклата. Тесният черен път се виеше нагоре, разкривайки гледка към околните ливади под слънчевата светлина. Профучаваха над калните локви с плашеща скорост. След двайсет минути завиха между две високи каменни порти и продължиха навътре по дълга алея. На запад имаше малки бараки, конюшни и облицована с дървени летви къщичка. Напред се виждаше чифликът: висок и заплашителен, построен от пясъчник, с големи прозорци, островърхи като прозорци на катедрали и високи комини, които се издигаха над керемидения покрив. На миля отзад се виждаше евкалиптова гора с трепкащи на утринното слънце сиво-зелени листа, но самата градина около къщата си беше в напълно английски стил: рози и магнолии. Колата спря до входната врата и Алис, икономката, забърза надолу да ги посрещне.

— Благодаря — каза Бийти на шофьора, когато слезе.

— Не се затруднявай да говориш на Михаил, той знае всичко на всичко десет английски думи. Хайде, има много работа. Господин Бланчард има гости за обяд.

Бийти влезе бързо и Алис спря за момент в приемната, след което посочи в три посоки:

— Тук, тук и тук… не ти е позволено да влизаш. — След това кимна с глава наляво: — Влизаш и тръгваш право към кухнята. Ще имаш задължения в кухнята и в пералнята. Аз ще се грижа за останалото.

— Да, Алис.

— Ще работиш от десет до шест през деня, с изключение на неделя. Михаил ще те взема и ще те кара до вкъщи. По време на сезона за стригане ще се работи по-дълго, но това няма да е преди пролетта. Засега тук са само господин Бланчард и трима души от персонала — аз, Михаил и Тери, управителя на фермата — макар че господин Бланчард има гости през повечето дни и повечето вечери. — Тя направи физиономия — ти няма да ги виждаш. Дръж си главата наведена и си стой тук.

„Тук“ беше дълга кухня с тапети на цветя и дървени пейки. Имаше вградени шкафове, боядисани в светлосиньо, и голям хладилник, който бръмчеше монотонно. Един висок прозорец в края на стаята пропускаше вътре бяла слънчева светлина. Бийти отиде до него и погледна навън над тополите към портата, после към зелените ливади и хълмове, осеяни с мръсни бели овце.

Алис отвори една врата и посочи надолу към стълбището:

— Пералнята е тук. Ще оставя ключа, така че да не се налага да ме търсиш. Ще занасям долу всичко, което трябва да се изпере. Предимно чаршафи и хавлиени кърпи за гостите. Можеш ли да шиеш?

Бийти кимна.

— Ако забележиш, че нещо се нуждае от поправка, слагаш го настрана и го оставяш за по-спокоен момент. Обикновено между три и пет не е толкова натоварено. Ще ти се плащат двайсет шилинга седмично, но си на еднодневно предизвестие. Ако ме разочароваш, си заминаваш и няма да ти бъде платено за тази седмица.

Двайсет шилинга! Бийти знаеше, че това не е много, но нямаше нищо в портмонето си от седмици, така че й се видяха цяло състояние. Слънцето от прозореца грееше топло върху тялото й и топлината му проникваше чак до сърцето й.

* * *

Луси обичаше да се моли. Винаги се беше молила преди лягане, а майка й я слушаше, но Маргарет й бе показала нов начин да се моли, без да произнася думите на глас. Само между нея и Господ. Така че понякога тя се качваше в стаята си, коленичеше до леглото, облягаше глава на сключените си ръце и се молеше толкова силно за татко, че понякога ребрата я заболяваха — да се оправи и да се върне при тях.

Но той не се връщаше.

Един ден, докато мама беше на работа, Маргарет я намери и я попита какво прави. Луси осъзна, че е плакала и че сигурно Маргарет я е чула. Маргарет се грижеше добре за нея, даваше й да върши дребни неща и й показваше думите в книгите, прегръщаше я, когато беше тъжна. Мама отсъстваше много. Имаше чувството, че мама се смалява във въображението й, а Маргарет става по-голяма. Татко беше най-голям, но тя започна да забравя лицето му, като пъзел с липсващи елементи.

— Моля се — каза Луси. — Но Господ не ми дава, което искам.

— А ти какво искаш? Някакво глупаво коледно лакомство?

Мисълта за Коледа без татко я накара да се разплаче още по-силно.

— Искам си моя татко.

Маргарет влезе и я вдигна на ръце, после я сложи на леглото и я прегърна през кръста. Маргарет имаше красиво лице, много подобно на това, което Луси си представяше, че има Дева Мария.

— Не ми се иска да ти го казвам — започна Маргарет, — но трябва да го знаеш. Ти си невинна, ти си все още свята в божиите очи. Но родителите ти са извършили лоши неща. Загуба на време е да се молиш да се променят. Трябва да се притесняваш за своята собствена душа, не за тяхната.

— Какви лоши неща са извършили? — зяпна Луси и в съзнанието й се събраха сенки. Тя си помисли за Исус на кръста, как умира заради техните грехове. И за тях, че са толкова неблагодарни. Защо никога не беше виждала мама да се моли?

— Ще разбереш, когато пораснеш. Сега не трябва да споменаваш това пред майка си. Господ не иска да го правиш.

Луси кимна.

— Щом не мога да се моля татко да се върне при нас…

— Трябва да се молиш Господ да ти даде сила да спреш да го обичаш, така че това да не нарани никого.

Да спре да обича татко? Луси знаеше, че Господ не може да иска това. Тя реши, че ще продължава да се моли по същия начин. Само че щеше да бъде по-умна и да не плаче, когато го прави.

* * *

През следващите няколко седмици Бийти свикна. Шиеше за Маргарет от пет сутринта до десет, когато целуваше Луси за довиждане и се качваше в колата с Михаил. В неделите, след като Луси се прибереше от неделното училище, Бийти я водеше до магазина за сладолед и те отиваха до реката — сега безобидно поточе — и търсеха костенурки. Бийти не беше срещала новия си работодател — Рафаел Бланчард, въпреки че го опозна чрез дрехите. Фини ризи и копринени халати. Изглеждаше странно да се занимава с бельото на мъж, когото никога не беше срещала, но тя запази тази мисъл за себе си. Правеше, както й бе казано, никога не се разхождаше из къщата, а само в кухнята и пералнята, и позна задоволството от стабилна работа, сигурен дом и пари за храна и обувки. Вярно, не беше животът, за който си бе мечтала, но независимо от това бе добър живот. И тъй като всяка седмица минаваше, без каквато и да е вест от Хенри, тя започна да се чувства сигурна, че наистина е избягала от него.

* * *

Веднага щом спести достатъчно пари за марка и плик, Бийти написа писмо до родителите си в Глазгоу. Всъщност нямаше представа дали биха я приели, или не. Майка й се бе отрекла от нея в онзи последен, ужасен ден, но тя се надяваше, че е минало достатъчно време за прошка. След като пусна писмото се запита дали не трябва да се върне у дома. Но вече не чувстваше Шотландия и Англия като свой дом. Луси беше родена тук и слънцето и широкото небе бяха в душата й. Не беше правилно да я връща в някакъв окаян апартамент в смрадлив град.

Отговорът дойде изненадващо бързо, въпреки че адресът на подателя не беше този на родителите й. Беше на госпожа Питърс, жената, която живееше в съседния апартамент.

Кожата на Бийти настръхна леко и тя забеляза, че пръстите й треперят, докато отваряше плика. Луси тичаше в предната градина, правеше се на пеперуда, а Маргарет метеше верандата и си тананикаше псалм. Михаил щеше да дойде с колата всяка минута, но Бийти искаше времето да застине, всички движения и шумове да спрат, когато се концентрира върху това, което пишеше в писмото.

Въпреки това пред очите й подскачаха само отделни пасажи.

… новите обитатели на апартамента на родителите ви ми предадоха вашето писмо… съжалявам, че трябва да ви съобщя лоши новини… майка ви получи треска и си отиде бързо… благословено бързо, тя не се мъчи… баща ви ходеше като призрак дни наред… падна надолу по стъпалата… не можаха да направят нищо, за да го спасят… сигурна съм, че са си мислели често за вас…

Сълзи закриха думите върху страницата. Бийти потисна надигащия се хлип, решена да не тревожи Луси. Подсмръкна и преглътна сълзите бързо, влезе вътре и скри писмото под възглавницата си. Чу колата на Михаил да спира отвън, властното вряскане на клаксона. Животът продължаваше, животът трябваше да продължи. Стомахът й се сви от жал и тя си спомни Чарли Харис, онова, което беше казал — че е загубил родителите си в миналото. Сега съм съвсем сам, сам се грижа за себе си. Като изтри с длани сълзите си, тя излезе от къщата. Довечера щеше да има време да се наплаче след смяната, като се свие до Луси в леглото.