Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (33)

32

Взех си такси на летището в Хобарт в седем сутринта австралийско време, но тялото ми нямаше идея какво време е всъщност. Бях напълно объркана, но за едно нещо бях напълно сигурна: че съм взела правилното решение.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Ще възразите ли да ме закарате до Люинфорд? Ще ви платя наистина добре.

Той включи брояча.

— На вашите услуги.

— Първо на Батъри Пойнт — казах аз.

Не можех да си спомня точно адреса на Мина, така че насочих шофьора натам. Моника беше права: дължах извинение на момичето. Бях устояла на желанието да й телефонирам, защото не бях сигурна дали ще разбере колко далеч е Лондон и какво означава, че съм заминала, при положение че трябваше да й помагам по време на генералната репетиция.

Навън пред къщата помолих таксито да ме почака. Почуках на вратата и зачаках, докато слънцето грееше топло в гърба ми.

Отвори ми бащата на Мина.

— Здравейте, господин Картър — казах аз. — Мина тук ли е?

Той се намръщи и погледна таксито на улицата.

— Да не се каните да я водите някъде?

— Не, не, просто исках да й кажа нещо.

Той не откъсваше очи от мен.

— Мина! — провикна се. — Имаш посетител. — След това ми кимна: — Заповядайте, влезте.

— Няма да се бавя. Броячът цъка.

Мина излезе. Когато ме видя, разцъфна в усмивка и хукна да ме прегръща. Аз разтворих ръце.

— Върнала си се! — възкликна тя.

— Върнах се.

— Марлон и Патрик казаха, че си заминала завинаги.

— Промених мнението си. Не исках да пропусна концерта ти. — Отстъпих да я погледна. — Толкова съжалявам, че тръгнах така.

Тя ме погледна безучастно. Осъзнах, че всъщност не е разбрала напълно какво съм направила, нито пък го е смятала за грях. Докоснах я по бузата.

— Ти си добро момиче. Нямам търпение да те видя как танцуваш.

Баща й я побутна.

— Хайде, Мина, влизай вътре. Трябва да разменя няколко думи с Ема насаме.

Тя ми се усмихна и се прибра, както й бе казал баща й. Аз го погледнах с любопитство.

— Позволете ми да ви изпратя до таксито.

— Разбира се.

Тръгнах с него по пътеката, той явно се притесняваше за нещо, затова го попитах:

— За какво искате да говорите с мен?

— Съжалявам — каза той. — Мислех, че… не си давах сметка коя сте. Когато Мина ми каза, че сте известна балерина… добре де, това не означаваше нищо за мен. Мина не е много наясно със света. Но вие… съжалявам, задето си помислих, че вие просто… — Мисля, че той осъзна, че не може да продължи, без да обиди Патрик и Марлон, затова млъкна. — Съжалявам, ако съм бил груб.

Спряхме на пътеката до таксито. Така, както бях изморена и объркана от часовата разлика, разбрах, че сега е моментът.

— Господин Картър — започнах. — Не ме интересува какво мислите за мен. Но искам да ви помоля — да ви помоля настойчиво — да дойдете и да видите изпълнението на Мина.

Той не ме погледна.

— Много сте настоятелна.

— Отговорете ми: защо не искате да дойдете?

Между нас се проточи дълго мълчание. Шофьорът на таксито ни гледаше през прозореца. Слънцето се отразяваше във водата, топъл бриз подухваше в клоните на чинарите.

— Защото ще се чувствам много неловко.

Това беше последното нещо, което бях очаквала да каже, затова ми отне известно време, докато схвана. Беше толкова тъжно, че дори не можех да му се ядосам.

— Обещавам ви — казах аз, — че тя няма да ви разстрои. Ще ви накара да се гордеете.

Той поклати шава.

— Вие не сте аз. Не можете да го разберете. Обичам дъщеря си, Ема, но тя не е нормална тийнейджърка. Не мога да се преструвам, че е. Познавам я, виждам я всеки ден. Знам, че не може да танцува истински, и ако я видя как само се опитва, ще се разстроя. Тя няма нищо против. Радва се много на репетициите и подготовката. По-добре ще се чувства, ако не ме види да се свивам там на седалката си. — Той направи опит да се усмихне. — Ще е по-щастлива без мен.

Шофьорът се показа от прозореца.

— Още ли смятате да ходите в Люинфорд?

— Наели сте такси за целия този път? — попита бащата на Мина.

— Коляното ми още не се чувства добре при пътуване — отвърнах аз.

— Мога да ви закарам.

— Няма нужда. — Бризът развя косата ми и аз я отметнах от лицето си. — Обещавам ви — казах отново. — Момичето има талант.

Той сви рамене. Сметката на таксито ми растеше с всяка минута, така че казах довиждане и се качих в колата. Бащата на Мина продължаваше да стои замислено под слънцето, докато ние се отдалечавахме бързо по улицата.

* * *

Нямах представа какви продукти съм оставила в хладилника в „Дивото цвете“. Имах чувството, че е минала цяла вечност, а не само една трескава седмица. Инструктирах шофьора да спре в града и бързо отидох до магазина за хляб, мляко и полуготова лазаня. Когато излязох отново на слънчевата улица, буквално налетях на Пинелъпи Сайкс, която идваше насреща ми.

— Пинелъпи! — възкликнах аз и отстъпих.

— Ема! Мислехме, че сте заминали за Англия.

Тя вдигна вежди.

— Значи тогава оставате в „Дивото цвете“?

— Още не съм си направила окончателни планове. Исках да съм тук за концерта на „Холихокс“, за който помагах на Патрик Тейлър. — Понижих глас. — Ако ми прости.

— Сигурна съм, че Патрик ще ви прости. Но не съм сигурна за Моника.

— Да. Тя се държи много покровителствено.

— Всички знаем колко е покровителствена. — Пинелъпи подпря празната кошница на другия си хълбок. — Знаете ли, че Патрик беше сгоден преди няколко години?

Бодна ме несправедлива ревност.

— Наистина ли?

— Това свърши много зле. Младата жена се срещала по същото време и с друг мъж. Моника разбрала; тя беше тази, която трябваше да му каже.

Мислех си, че съм достигнала най-високата степен на вина спрямо Патрик, но съм грешала. Нищо чудно, че Моника ме мразеше.

Погледнах към таксито. Сметката беше вече астрономическа; нямаше значение, ако остана още някоя минута с Пинелъпи Сайкс.

— Трябва да ви кажа нещо — реших се аз. — Намерих паметник — кръст, с име върху него — в „Дивото цвете“. Под големия евкалипт близо до къщата. Пише „Чарли“.

Тя наклони глава на една страна.

— Така ли?

— Знаете ли нещо?

Тя кимна бавно.

— Може би. Проследявам някои от местните истории, както знаете. Имало един работник във ферма — всъщност много повече от работник, — който работил в Блай известно време. Чарли Харис. Бил известен с влечението си към работата и с високите си изисквания. Напуснал Блай през 1935 година и често съм се питала къде е отишъл. Чудила съм се дали не е отишъл в „Дивото цвете“.

Развълнувах се.

— Да! Сигурно е той. Баба явно много е разчитала на него. Мога само да си представя. Пинелъпи, мисля, че той е бил човекът, на когото е писала онова писмо. Сещате се, нали… секси писмото.

Но тя вече клатеше глава.

— Не мисля така, скъпа. Все пак говорим за трийсетте, когато на връзките с мулати не се е гледало с добро око.

— С мулати?

— Чарли Харис е бил абориген.

— О!

— Съмнявам се, че й е бил любовник.

Но паметникът… точно срещу прозореца й. Не казах нищо на Пинелъпи Сайкс, но бях почти сигурна, че греши.

* * *

Бях изненадана — дори уплашена — колко беше хубаво да отворя входната врата на „Дивото цвете“ и да си оставя багажа. Познатите миризми на сапуна, който използвах, на дървената ламперия, на годините. Оставих продуктите в хладилника и включих чайника. Лампичката на телефонния секретар мигаше срещу мен.

Беше мама.

— Ема? Къде си, по дяволите?

Звучеше притеснено. Не, притеснено не беше правилната дума. Тя звучеше уплашено и от внезапното осъзнаване на нейната уязвимост почти ми се зави свят. Глупавото ми пътуване до Лондон започваше да става все по-очевидно. Чувствата на колко хора бях потъпкала? Горката ми майка. Вдигнах телефона и й звъннах.

Казах й всичко: Джош, Лондон, осъзнаването, че вече не съм такава, каквато бях. Но най-вече й казах колко много я обичам, защото не го бях казвала достатъчно досега. Разплаках се, чувствах се неловко, че плача. Но мама беше чудесна, знаеше точно какво и кога да каже. Не знам защо я бях изключила от живота си толкова категорично. Продължих да говоря дълго след като чайникът беше изсвирил. Бях изтощена, но накрая намерих смелост да призная тайните на баба — снимките, играта на покер, Чарли — и я попитах какво смята да прави.

Мълчанието беше кратко, предшествано от въздишка.

— Не знам, Ема — каза тя. — Нищо от това не се връзва с мама, но пък… тя понякога правеше непредсказуеми неща.

— Като например даването на всичките си пари за благотворителност?

— Именно.

— Но защо е трябвало да пази цялата тази тайна? Не разбирам.

— Помисли за нещата, които току-що ми каза, Ема, после си представи, че си в петдесетте и си омъжена за висш политик, имаш две малки деца… — Тя млъкна тъжно.

— Съжалявам, мамо, нямах намерение да ти казвам. Не исках да те разстройвам с истории за тайни деца и т.н.

Тя отново млъкна, след това произнесе:

— Бийти веднъж ми каза нещо, в момент на непредпазливост. И то винаги ме е карало да се чудя.

— Продължавай.

— Беше, когато разбрах, че съм бременна с теб и я разпитвах за първата й бременност и раждането. Била съм притеснена, предполагам. Нуждаех се от увереност. И тя ми каза, че първото й раждане е минало много бързо, било е вкъщи, лесно и естествено. После, няколко години по-късно, я чух да казва на Майкъл, че раждането му било ужасно, имало прекалено много доктори… Съвсем различна история.

— Или те е излъгала, за да се почувстваш по-добре.

— Или пък Майкъл… не е бил първото й дете. — Гласът й секна.

— Добре ли си, мамо?

— Всичко е наред, скъпа. Само ми стана тъжно, като си помислих… че не е споделила с мен. — Тя подсмръкна. — Липсва ми толкова много. Иска ми се да беше сега тук и да я попитам.

— На мен също.

* * *

По обяд вече бях смъртно уморена и се качих горе да дремна. Нагласих си алармата за един часа, но трябва да съм я изключила по време на съня си, защото бях спала много повече от един час. Присъни ми се баба. Всъщност не можех да я видя, тъй като беше далече, на кон, но знаех, че е тя. До нея, на друг кон, яздеше мъж с тъмна кожа. Бяха излезли на хълма и можех да видя от прозореца на банята си, че се смеят…

Събудих се от почукване по входната врата. Бързо, силно почукване. Сякаш някой се опитваше да ме накара да стана. Седнах в леглото, дезориентирана. Погледнах часовника: четири следобед.

— Идвам — провикнах се.

Слязох по стъпалата, надявайки се, че който и да е бил, ще ме изчака.

Отворих вратата и видях, че колата на Патрик обръща по алеята ми.

Изтичах и замахах бясно с ръце: рошава, с подути очи. Той спря, изключи двигателя и излезе от колата.

— Здравей — кимна.

— Здравей — отвърнах.

— Чух, че си се върнала.

— Няма тайни в този град.

— Наистина.

Гледахме се в продължение на минута. После аз казах:

— Искаш ли да влезеш и да пием кафе?

Той сви рамене.

— Става.

— Всъщност исках да говоря с теб за концерта — произнесе той. — Да те попитам дали смяташ да дойдеш. Тази събота вечер е.

— Знам. Точно затова се върнах. — Погледнах го, но той не ме гледаше. — Една от причините да се върна.

Той вдигна поглед, очите му бяха тъжни.

— Не знам защо замина.

— Защото съм глупачка.

Не каза нищо. Направих две чаши кафе и седнах до него на масата.

Поех си дълбоко въздух.

— Имах там малко недовършена работа.

— С Джош?

— Откъде знаеш името му?

— Моника ми каза.

Облегнах глава на масата.

— Моника. Вече няма да ми проговори.

Патрик се засмя тихо.

— Тя се горещи много, особено когато се отнася до мен.

Изправих се отново.

— Толкова съжалявам, Патрик. Не исках да ти изпращам такива объркани сигнали. Но аз самата не знаех какво искам. Трябваше да се върна.

— А сега знаеш ли? — попита той. — Знаеш ли какво искаш?

— Не искам Джош — отвърнах аз. — Със сигурност.

Между нас надвисна дълга тишина. Никой не докосваше кафето си. Предположих, че той се опитва да реши дали трябва да ми вярва.

— Трябва да тръгвам — произнесе накрая. — Да те оставя да се оправиш.

— Не съм спала с него — избъбрих.

— Това всъщност не е моя работа. — Гласът му беше студен и се почувствах неудобно, че го казва.

Видях го как тръгва към вратата и го попитах дали ще ме закара на генералната репетиция в сряда вечерта.

— Не мога. Трябва да пренеса останалата част от осветлението, така че няма да има място в колата. Но можеш да дойдеш с мен и Моника на концерта в събота.

В една кола с Моника за цял час. Потръпнах.

— Страхотно. Благодаря.

— Ще те взема в пет — допълни той.

— Очаквам с нетърпение.

Наблюдавах го как се отдалечава и се надявах, че не съм се издала.

* * *

Прекарах по-голямата част от седмицата в мислене. Да, разбира се, също така прах, пазарувах и пренастройвах биологичния си часовник. Но повечето работа протичаше в съзнанието ми. Знаех със сигурност, че животът ми в Лондон, живота, който бях смятала, че е онзи, за който мечтая, беше приключил. Не исках Джош — нямах представа защо някога изобщо съм искала Джош — и Лондон не беше чак толкова забавен без блясъка и високо платената кариера, която ме държеше заета. Но още не бях готова да се откажа от танцуването. Коляното никога нямаше да ми позволи да се движа отново като преди, но това не означаваше, че не мога да се радвам на движението, да преподавам или просто да гледам балет. Бъдещето ми вече не изглеждаше толкова мрачно. Всъщност, учудих се, че съм го виждала такова, при условие че бях жива, здрава и млада.

Единственото ми притеснение за бъдещето беше свързано с Патрик. Продължавах да отговарям и отговарям на целувките му във въображението си. Стараех се да не си фантазирам много, но ми се струваше, че не съм срещала по-добър мъж от Патрик. И че никога няма да срещна.