Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (22)

21

Ако не беше Чарли, да организира сезона на стригането, Бийти щеше да рухне.

Дойдоха пет стригача, настаниха се в къщурката и искаха огромни закуски и вечери. Застанала пред проблема да изразходи последните си пари за това да плати на тях, или на банката, тя избра тях. Писа до банката, че ще изплати лихвата по-късно — след настрига — и че се надява, че всичко ще е наред.

Нямаше пари за допълнителни работници, така че Бийти и Михаил влязоха в ролята на помощници. Сутрин Бийти събираше овцете, а следобед готвеше; Михаил се занимаваше с портите и вкарването на овцете в кошарите; кучетата работеха толкова здраво, че следобед се пльосваха на земята и заспиваха като мъртви. А Чарли ръководеше цялата работа. Знаеше през цялото време кой къде е, раздаваше заповеди с бавния си, кротък глас, успяваше да прекара стадата от едно място на имота на друго, и следеше дали стригачите остригват на ден по осемдесет овце, каквато беше уговорката.

Липсата на стаи в бараката на стригачите означаваше, че Чарли трябва да нощува в голямата къща. Той си постла на пода в една от стаите на горния етаж. Когато си легнеше нощем, Бийти често се улавяше, че мисли за неговата близост. По тъмния коридор, две врати по-нататък… той лежеше, опънал дългото си тяло… топлата му кожа… Но след това тя или прогонваше мисълта, или заспиваше от изтощение и на следващия ден се опитваше да се държи с него, сякаш не си е и помисляла такова нещо. Той определено не даваше вид, че през главата му минават подобни мисли за нея.

Беше четвъртата нощ от идването на стригачите. Бийти уморено се изкачваше по стъпалата към спалнята си, когато видя Чарли да излиза от банята — косата му беше мокра, беше облечен с широка риза и панталони.

— Лека нощ, Чарли — извика тя, когато той се насочи към стаята си.

— Лека нощ, Бийти — отвърна той и вратата се затвори след него.

Бийти. Не мисис. Да чуе как устните му изговарят името й бе приятно и неочаквано удоволствие. Сърцето й се стопли и тя не се сдържа и се усмихна.

* * *

Най-накрая парите дойдоха.

Оценителите бяха определили вълната като много фина, и все пак те можеха да разчитат и на добро тегло. Заплащането, когато я продаде, бе много по-голямо от това, което бе очаквала. На банката, която й бе изпращала все по-красноречиви писма за дължимите вноски, бе платено. Нещо по-важно, Бийти бе в състояние да плати на Чарли и на Михаил, подплатявайки надниците им с щедри бонуси.

— Не мога да приема това допълнение — каза Чарли. — Вие сте собственичка на бизнеса, вие поемате рисковете, така че и наградата трябва да е при вас.

— Ти самият пое много рискове — възрази Бийти. — Работи за мен в продължение на месеци без никакво плащане.

Той пъхна плика обратно в ръцете й.

— Дайте ми каквото заслужавам, и нито пени повече. Купете овце. Аз за какво да харча парите? Купете овце и направете този бизнес още по-силен, така че да имам работа следващата година, както и по-следващата. Ето така ще ми се отплатите.

Бийти се вслуша в съвета му, осигури идването на още хиляда и петстотин овце през ноември.

Най-после имаше пари за мебели. Тя отвори трапезарията, сложи една достатъчно голяма маса за шестима души и премести два дивана в дневната. Купи легло за Луси и го сложи в съседната на нейната стая. Имаше пари за килими и за плат за завеси. За свързване на телефона и електричеството. Само за месец „Дивото цвете“ се преобрази в истински дом. Луси дойде в началото на Коледната ваканция и за пръв път, откакто бяха напуснали Хенри преди толкова години, Бийти знаеше, че може да даде на дъщеря си всичко, от което има нужда.

Беше го обмислила внимателно. Щеше да наеме гувернантка, която да преподава на Луси уроците, човек, който да помага в кухнята и в домашните задължения. Луси щеше да расте, научавайки всичко за фермата — да я ръководи, да язди, да брои овцете и изобщо да прави всичко онова, което правеха Бийти и Чарли. След това, когато станеше млада жена, можеше да работи рамо до рамо с Бийти в бизнеса и да го наследи — и нейната собствена финансова стабилност — когато Бийти си замине от този свят. Бийти знаеше, че може да предложи на Луси повече, отколкото Хенри и Моли: повече от един живот, ограничен от града, училището и църквата; повече от това да е момиче с добри обноски, обучено да се превърне в жена с добри обноски.

Само че се боеше да го предложи направо на Хенри и Моли, така че телефонира на Лео Сампсън и го помоли да дойде и да го обсъдят.

Не беше виждала Лео, откак й бе предал ключовете и документите за „Дивото цвете“ преди година, и не беше говорила с него по телефона, откакто бе отказала да продаде още земя от „Дивото цвете“ на Джими Фаркър! Лео беше все така любезен и практичен, какъвто го помнеше.

— Трябва да кажа, Бийти — започна той, като пусна изтърканото си кожено куфарче на масата за хранене, — че ти постигна огромен успех с това място. Не мислех, че ще можеш да го направиш.

— Получавах добри съвети от Чарли Харис — отвърна тя, сядайки срещу него. — Той беше чудесен.

Лео се намръщи.

Бийти не се канеше да понася дребни предразсъдъци в собствената си къща.

— И ти ли, Лео? Нали не вярваш в глупостите за него, че е крадял от Рафаел? Ти най-добре от всички знаеш що за човек беше Рафаел Бланчард.

— Знам, знам също колко добър човек е Чарли Харис. Но в града говорят лошо за него, а някои дори разправят…

Той се опитва известно време да намери думите, след това каза:

— Че не бивало да го държиш тук.

— Ако не го бях направила, да съм потънала още преди година.

— Да, и да не подценяваме хорската завист. Ти беше прислужница. Сега бизнесът ти върви почти толкова добре, колкото този на Фаркър. Това, че имаш чернокож работник, когото смятат за крадец… — Той млъкна. — Виж, Бийти, знам колко здраво си работила тук. Но трябва да поработиш също и върху отношенията си с хората в града. Не са много благосклонни към теб. А независимо дали ти харесва, или не, си част от тази общност. Бизнесът ти зависи от благоволението на тези хора, както и добрите продажби.

Вратата към двора беше отворена и през нея дойде мирис на пръст и диви цветя, на слънчев вятър. Бийти въздъхна дълбоко:

— Благодаря ти за загрижеността, Лео. Но искам да говоря с теб за нещо друго, не за бизнес.

Той извади писалка и бележник, и сложи очилата си.

— Давай.

— Искам дъщеря си обратно. Знам, че Хенри и съпругата му са готови да наемат адвокат срещу мен, така че исках да се консултирам първо с теб.

Той си записа нещо, после вдигна очи.

— Готови са да те заведат в съда заради попечителството над нея?

— Сигурна съм в това.

Той прочисти гърлото си, сякаш да отложи отговора. Сърцето на Бийти се сви.

— Хайде — каза тя. — Кажи ми.

— Ако може… както аз го разбирам. — Той отново прочисти гърлото си. — Хенри е бил женен за Моли, когато ти си забременяла с Луси.

— Да.

Той си отбеляза нещо върху листа.

— След това сте избягали с Хенри в друга страна, за да се отървете от съпругата му?

— Да.

Нова бележка върху листа. Те бавно се увеличаваха. Тя бе отвлякла дъщерята на Хенри без негово знание. Беше помагала на организираните от Рафаел партита с джин и покер. Беше заложила тялото си, за да спечели фермата.

— Да, да, да — каза Бийти раздразнено. — Но не всички знаят тези неща.

— Ще разберат. Ако Хенри наеме адвокат, ще разберат. Ще попитат Маргарет Дей, ще говорят с Тери, който отиде при Фаркър, ще намерят Алис, а тя ще е повече от доволна да допълни подробностите.

— Но Хенри беше лош. Трябваше да го напусна, защото пиеше и играеше хазарт, и ни оставяше да гладуваме.

— Не виждаш ли колко нещо съм изписал върху тази страница? — Той взе писалката си и надраска още нещо, по-дълго и по-неразбираемо. — Бийти, не знаеш какво говорят за теб в града — започна той внимателно.

— Тогава по-добре ми кажи.

Лео не можа да срещне погледа й.

— Говорят, че ти и Чарли сте любовници.

Цялото й тяло пламна. Смущението й премина в желание.

— Кой го казва?

— Един от стригачите явно е забелязал, че Чарли спи в голямата къща.

— Тери спеше в къщата, когато Рафаел живееше тук.

— Рафаел не беше сама жена със съмнителен сексуален морал.

Гърлото на Бийти се стегна.

— Шансовете да си върнеш Луси при тези обстоятелства… Трябва да обмислиш да освободиш Чарли.

— Няма да го пусна да си отиде — процеди тя през стиснати зъби. — Ако изгубя Чарли, този бизнес ще западне и няма да си струва да го предам на дъщеря си. Ние не сме любовници. Той ми е работник.

— Не се съмнявам, че говориш истината — каза Лео.

Изведнъж Бийти схвана и думите излетяха бързо от устата й.

— Не бива да говориш за това с никого. Ако Чарли помисли, че затруднява живота ми, ще си тръгне в същата секунда.

Лео разпери ръце.

— Целият ни разговор е конфиденциален.

Бийти замълча. Мислите и чувствата се гонеха в съзнанието й.

— Знай само, че ако продължиш така, ще бъде трудно. По-добре ще е да помолиш любезно Хенри и Моли да прекарваш повече време с Луси. Купи си кола и ходи през уикендите в Хобарт. Направи го по мирен начин.

Беше обмисляла да си купи кола, но вместо това купи овце. Усети остро трудността да балансира между настоящето на Луси и бъдещето на Луси.

Изведнъж се ядоса. Защо трябваше да моли някого любезно — особено жена, която не беше свързана по никакъв начин с Луси — да прекарва повече време със собствената си дъщеря? Това беше толкова нечестно.

— Искам я обратно, Лео — каза Бийти, гласът й беше задъхан.

— Тогава послушай съвета ми. Изчакай още шест месеца, увери се, че си стабилна и да се надяваме, че слуховете ще отшумят.

— Шест месеца е много време за живота на едно дете.

— След шест месеца или година тя пак ще си е дете. Представи си: още един добър настриг и ще си доста богата. Богатите хора винаги имат повече власт.

Шест месеца или година. Сърцето й не искаше да се вслуша в съвета на Лео, но разумът й вече бе отстъпил. Още една година. Още стригане, още бали вълна. След което щеше да бъде в по-добра позиция.

— Действай внимателно — каза той, като пъхна бележника в джоба на сакото си. И, за бога, създай си някакви приятелства в града.

* * *

Когато дойде новото стадо, стана ясно, че Бийти повече не може да бъде помощничка на Чарли. Той се нуждаеше от мъж, добре обучен, който да работи с него. Тя нае един човек, Питър, да идва в пиковите сезони, и прекарваше повече време в къщата със сметките си и с новата шевна машина. Беше трудно да свикне да не е около Чарли толкова много, но тялото й й беше благодарно за това през нощта, когато не се налагаше да се грижи за изгорената от слънцето кожа или мазолите по ръцете си.

* * *

Есента позлати листата на тополите покрай алеята. Тази година Бийти не се страхуваше от приближаването на зимата, всъщност, едва я забелязваше. Дъждът бе превърнал в кал ливадите, зеленината по хълмовете, но вътре беше уютно. Луси спеше на втория етаж в топлото си легло, но трябваше да се връща в Хобарт след два дена.

Бийти работеше на шевната си машина до прозореца в дневната, отпускаше подгъва на училищната униформа на Луси. Момиченцето неочаквано беше пораснало високо. Бийти и Хенри имаха уговорка: той да осигурява обувките, а тя да се грижи за дрехите. Тя си тананикаше, докато шиеше, тракането на педала на шевната машина поддържаше успокояващ ритъм. По радиото някакъв мъж говореше за Германия. Явно напоследък всички искаха да говорят за Германия. Внезапно изпита задоволство, че е толкова далеч от Европа. След това усети движение зад себе си и се обърна.

На прага стоеше Чарли и се усмихваше.

Бийти му отвърна с усмивка. Винаги се радваше да го види.

— Какво има? — попита тя.

— Имам нещо за теб. — Той посочи към единия диван. — Седни и затвори очи.

— Какво е?

— Направи както ти казах.

Бийти изключи радиото, отиде на дивана и затвори очи.

— Търся това от седмици. Може да видиш в телефонната си сметка няколко обаждания до Лонсестън. Но мисля, че ще ти хареса.

Кожата й настръхна от любопитство. След това нещо голямо и тежко беше оставено в скута й. Отвори очи. Беше топ черен плат.

— Вълна. — Тя прокара пръсти по плата. — Фина вълна.

— От твоята ферма — поправи я той.

— Искаш да кажеш…

— Говорих с агента по продажбите и той ме изпрати при фабрикант, който е купил по-голямата част от последния ни настриг. Виж, вълната ни е продадена на търг… Е, няма начин да се разбере дали изцяло е наша. Но е тасманийска, от този регион. Сигурно има и от „Дивото цвете“.

Бийти разви малко от плата и го надипли в ръце. Изпита чувство на обещание, на възможност, нещо, което не бе изпитвала от тийнейджърски години.

— Съжалявам, имаха само черна.

Тя осъзна, че още не е казала нищо на Чарли.

— Благодаря ти. — Гласът й прозвуча задъхано. — Това означава толкова много за мен.

— Знам. Спомням си като ми го каза онази нощ, когато Михаил беше болен.

Тя вдигна поглед и за миг очите им се срещнаха. След това той се извърна. Пулсът й се качи в гърлото. Беше си създал толкова работа… Защо? Как иначе да го разбира, ако не като знак за неговата обич към нея? Може би и желание?

— Както и да е — каза той и се насочи към вратата.

— Ще ти ушия нещо — извика Бийти след него.

— Не, не се безпокой за мен. Запази го за себе си.

След което си тръгна. Бийти разви още малко от плата и го вдигна към лицето си, в съзнанието си вече виждаше моделите. Имаше страхотна идея.

* * *

През целия април и май работи, но не направи ни едно нещо за себе си и за Луси. Вместо това нарисува два модела за поли и уши по десет от всеки в различни размери. След това избродира двайсет етикета и ги заши в шевовете: „Вълна Блексланд“. Чувството на гордост, виждайки тези етикети на ушитите от нея поли, беше неописуемо. Тя грижливо сгъна всяка от полите в хартия и ги сложи една върху друга на дивана.

В съзнанието й се върнаха думите на Лео Сампсън: „Независимо дали ти харесва, или не, ти си част от това общество“. Прав беше, тя наистина се нуждаеше от тяхното благоволение. И особено от благоволението на Тили Хароу, която въртеше универсалния магазин, ако искаше Тили да ги вземе и да ги продава.

Една хубава, ясна петъчна сутрин слезе до града, за да говори с Тили направо.

След като Тили беше чула клюките на Маргарет Дей, тя значително бе охладняла към Бийти, така че Бийти не се опита да я спечели отново, дори не й се усмихваше. Но днес си сложи широка усмивка, докато чакаше на щанда.

— Добро утро — каза Тили неопределено, без да среща погледа й.

— Тили, искам да те помоля за една много голяма услуга.

Изражението на Тили се стегна и краищата на устните й се извиха надолу.

Бийти заекна:

— Направих тези… Те са фина изработка, ушити са от местна вълна. — Тя извади по една пола от двата модела: дългата, права пола и другата, която се разширяваше надолу като камбана. Трябва ми някой да ги продава и се питах дали мога да ги оставя тук да ги продаваш на консигнация.

Този път устата на Тили се стрелна в обратната посока. Изглежда молбата на Бийти й се стори забавна.

— Ти сериозно ли? — изсумтя тя. — В града няма човек, който да купи едно нещо, което ти си направила.

Бийти сгъна полите обратно в хартията, запазвайки достойнството си. Осъзна, че никога повече няма да стъпи тук. Че ще хване автобус до Хобарт и ще отиде в по-голям магазин, където жените се интересуват повече от модата, отколкото от съмнителното минало на шивачката. Тя се обърна да си тръгне, когато раздразнението я обзе.

— Какво съм ти направила — на теб, или на останалите в този град — попита тя, — че се държите толкова лошо?

Тили примига, може би замисляйки се за първи път над този въпрос: едно животно от стадото внезапно се запитва защо прави нещо, което останалите правят, без да се пита. После лицето й отново се втвърди.

— Почтените хора, които работят здраво, са прави да не харесват хората, които не са такива.

— Аз съм почтена. И работя здраво.

— Не това съм чувала — изсумтя Тили.

На Бийти й се искаше да крещи и да тропа, да помете подредените буркани с бонбони и пощенските картички на тезгяха. Тя си пое дълбоко дъх и произнесе:

— Ти не знаеш нищо за мен. — И излезе.

От следващото стригане щеше да си купи кола и да ходи до Блай, за да се снабдява с продукти, или пък до Бодуел. Междувременно Михаил щеше да идва тук и да пазарува, защото Бийти вече нямаше да размени и една дума с човек от града.

* * *

Накрая Моли беше тази, която помогна на Бийти да продаде полите. Когато двамата с Хенри дойдоха да оставят Луси за зимната ваканция, Моли ги видя сложени на купчина зад дивана.

— Какво е това? — попита тя и разгъна една. — И защо си ушила толкова много?

Бийти обясни, че е измислила сама моделите и ги е ушила — факт, който удиви Моли — и че не е имала късмет да ги пласира в местния магазин.

— Имам една приятелка от църквата, която работи във „Фицджералдс“ в Хобарт — каза Моли. — Мога да ги взема и да й ги занеса, ако искаш. — Тя бързо затвори уста, сякаш бе съжалила, че е предложила.

Бийти беше достатъчно отчаяна, за да игнорира неудобството между тях.

— Ще го направиш ли?

— Аз… Да, разбира се. — Очите на Моли се отместиха към Хенри, който поклати леко глава от раздразнение. — Ще попитам вместо теб.

— Благодаря. Нямам представа колко биха стрували. Помоли приятелката си да ги продаде за толкова, за колкото смята, че е най-добре. И да ми се обади, ако е необходимо. — Бийти сложи в ръцете й купчината. — Задръж една за себе си.

Тя им помаха весело на тръгване, обвивайки раменцата на Луси.

— Защо се усмихваш толкова, мами? — попита детето.

Бийти я прегърна още по-силно.

— Почтената работа, скъпа — каза тя, — винаги се възнаграждава.

* * *

Бийти задържа последното парче вълнен плат за специална цел: уши палто на Чарли. Старото сиво палто, което носеше, когато събираше овцете, се разпадаше по шевовете на ръкавите; тя вече неколкократно ги беше поправяла. Но сега си го представи в ново палто, ушито от нея, с реглан ръкав, с копчета, подплатено с овча кожа, за да му държи топло през дългата безмилостна зима. Но щеше да е изненада, така че тя го оглеждаше тайно през последните няколко месеца. Когато той влезе в кухнята вечерта, дъхащ леко на коне и пот, тя прецени на око разстоянието между раменете, линията от тила, където се виеха черните му къдрици, дължината на силните му ръце.

Да го гледа от толкова близко и толкова дълго събуждаше в нея все по-силно желание. Какво значение имаше? Всички в града вече си мислеха лошо за нея. Не беше останал и един, заради когото да се въздържа. И какво, ако го желаеше? Когато си бе дал целия този труд да й намери вълнения плат, й бе показал достатъчно ясно, че е специална за него. Докато седмиците се нижеха, тя търсеше във всяка дума, във всяко изражение на лицето му и най-дребното свидетелство, че е права. И понякога само за миг, в някой непредпазлив момент, то се появяваше.

Така че палтото се превърна в нещо много повече от палто: превърна се в мощен символ на желанието й към него. Нощем, след като той отидеше да си легне, Бийти ставаше и работеше, зашивайки на ръка подплатата и джобовете. Когато го завърши, си позволи да си представи момента, в който му го дава. Всеки бод оживяваше и недвусмислено показваше, че е влюбена в него. Беше зашила тази любов в палтото.

Накрая, когато настъпи средата на зимата, превръщайки дневната светлина в нещо мимолетно, палтото беше готово. И тя се приготви да му го даде.

Видя го в основата на стълбището, решителните му стъпки се насочиха към кухнята, после преминаха през пералното помещение и продължиха към конюшните. Излизаше да работи с износеното си сиво палто.

— Чарли — извика тя, изненадана, че гласът й прозвуча толкова спокоен.

Той се обърна, наклони глава леко на една страна и й изпрати обичайната си любезна усмивка.

— Добро утро, Бийти.

Тя забърза надолу по стъпалата, държейки палтото пред себе си.

Той го взе от ръцете й; очите му минаха по него и странно изражение прекоси лицето му — тя не можеше да го опише. Може би беше тъга. Не знаеше, обаче, какво може да е направила, за да го накара да се чувства така.

— Не ти ли харесва?

Усмивката му отново се върна.

— Прекрасно е, Бийти. Благодаря. — После съблече сивото си палто, преметна го през перилата и облече дългото си, жилаво тяло в новата дреха.

Прилягаше му идеално. Тя бе невероятно горда от изделието си; стоеше му така, сякаш го беше мерила с шивашки метър, а не с гладния си поглед.

— Направо поразително — прошепна той, разпервайки ръце, за да се полюбува на ръкавите. — Това е най-хубавото нещо, което съм имал някога. — Вдигна очи към нея и кимна: — Благодаря.

— Пак заповядай. — Искаше й се да го докосне, да приглади плата върху раменете му. Ръката й гореше от желание. Последва дълъг момент на задушаваща тишина. — Чарли, аз…

— Бийти, не се притеснявай чак толкова за мен — каза той. — Не е нужно да си толкова мила, да ме отрупваш с грижи. Аз не съм… не съм човекът, за когото трябва да се грижиш.

В нито една от фантазиите й за този миг Чарли не бе казал подобно нещо. Тя преглътна мъчително. Предупреждаваше я, че я отхвърля, така ли? Не можеше да понесе да не знае. Насилвайки се да бъде смела, произнесе:

— Ти заслужаваш да се грижа за теб. Ти си един от най-добрите мъже, които някога съм познавала. — Най-добрият. Не един от най-добрите.

Отново онова тъжно изражение. Фантазиите й се разпадаха. Палтото беше предназначено да ги събере, а не да ги раздели мъчително.

— Аз съм само управител на фермата ти. Твой работник.

— Ако не беше ти, нямаше да има ферма.

— Не съм толкова специален. — Той я погледна направо. — Не би трябвало да съм толкова специален.

Без съмнение я предупреждаваше да се отдръпне. Почувства се такава глупачка. Беше провидял през нея, сякаш бе направена от крехко стъкло, беше усетил глупавото желание, което изпитваше към него и сега й казваше да се махне, преди това да ги е накарало да се почувстват неудобно.

Бийти замига бързо, за да преглътне сълзите. Насили се да се усмихне леко.

— Хубаво. Не мога да стоя цял ден тук и да си говорим. По-добре да се захващам със сметките.

Той си сложи шапката и кимна, после се обърна и излезе. Великолепен в новото си палто, завинаги далеч от нея.

* * *

В първия ден на август Бийти получи телефонно обаждане от отдела за дамско облекло на „Фицджералдс“ в Хобарт. Бяха продали всичките й поли и искаха да знаят дали има още. Бяха приготвили за нея четирийсет и осем паунда, които я чакаха.

Поемането на допълнителен бизнес изглеждаше добър начин да се опита да изкара Чарли от съзнанието си.