Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (3)

2

Седмиците минаваха, а упоритото създание продължаваше да се държи здраво за вътрешностите й. Въобразяваше си спазми, докато всъщност нямаше нищо друго, освен страх. Междувременно коланът й за жартиери отесня и — тъй като винаги до този момент беше тънка, почти мършава — първата изпъкналост на корема й започна да личи. Беше благодарна за правите невталени рокли, които носеше, както и за безформеното палто, за предпочитанието на Хенри да се любят на тъмно. И сигурно скоро месечното й течение пак щеше да започне, както си го беше представяла стотици, хиляди пъти. Кошмарът щеше да свърши и животът да продължи, както трябваше да бъде.

Ставаше й все по-трудно да става от леглото и една студена априлска сутрин продължи да спи в сивата тъмнина, докато майка й не я събуди.

— Бийти, Бийти, скъпа. Ще закъснееш за работа.

Бийти отвори очи.

— Съжалявам, мамо — каза тя, като отхвърли завивките и разтърка очи.

Майка й стоеше й кашляше силно. Кашлицата сякаш щеше да продължи вечно, когато най-после внезапно спря. Междувременно Бийти бързо се облече.

— Тази кашлица звучи лошо — каза тя.

— О, ще се оправя.

— Така е вече цяла седмица. Може би трябва да отидеш на лекар?

Майка й се обърна към нея с тъжни очи. Клепачите й падаха над външните ъгълчета на очите й, сякаш точно там носеше цялата тежест на тревогите си.

— Не можем да си позволим доктор, дете. Ще се оправя след ден-два.

Бийти я изпрати с поглед как отива към дневната, после мина един гребен през косата си, сложи си грим пред опушеното малко огледало, подпряно върху купчина куфари. Баща й не виждаше ли какво преживява майка й? Не му ли хрумна поне веднъж, че ако си намери почтена работа… Разбира се, той не го забелязваше. Майка й се бе омъжила за неговия брилянтен ум и сега търпеше оковите на същия този ум.

* * *

Бутикът на Камил, където Бийти работеше четири дни седмично, беше собственост на Антония Хенуей, сестра на прочутия Джеймс Хенуей, който управляваше шивашки бизнес на Батлейн. Тайната надежда на Бийти беше, че ще направи добро впечатление на Антония и един ден благоволението й ще я отведе на работа при Джеймс: като шивачка, кроячка, може би дори дизайнерка. Тя носеше няколко сгънати кройки в чантата си, в случай че той някога се отбие в бутика. Само че той никога не дойде.

Тя още се прозяваше, когато пристигна на работа, което предизвика строг поглед от страна на Антония. Антония беше труден характер, макар Бийти да не мислеше, че е нарочно. Клиентите трябваше да си уговорят час, преди да дойдат да купуват, и тогава Бийти и другите асистентки трябваше да ги придружават, сякаш са кралски особи. Всъщност, понякога те наистина бяха такива, и Бийти предполагаше, че тъкмо постоянната тревога правеше Антония толкова непоносима. Но това не й пречеше, защото тя обичаше магазина. Пълни закачалки с дрехи чакаха в права линия върху шарения под, пробните в приземния етаж бяха облети в светлина от блестящите абажури, а едно жълто канарче в клетка от ковано желязо пляскаше с крила, докато гледаше улицата през еркерния прозорец. Името му беше Рекс. Лорна, една от другите асистентки, й беше казала, че това е четвъртото жълто канарче на име Рекс, което Антония слага на прозореца.

— Едно умря и тя още на другия ден донесе друго — каза Лорна. — Не й харесва клиентките й да си мислят за смърт, макар че това ще се случи на всички. Надути крави.

Тя обикна някои от клиентките, които идваха в „Камил“, други намрази страстно, но никоя повече от лейди Мириам Минчин, тънка като бръснач жена към четиридесетте, която бе толкова стисната на мили думи за другите, колкото лесна на пари за себе си. Случи се така, че Бийти я обслужваше тази сутрин, когато усети първите пристъпи на силна болка отляво.

В първия момент си помисли, че може да я игнорира. Продължи да сваля рокля след рокля от закачалките и да ги носи бързо на долния етаж към пробната. Сърцето й ускори ритъм и в нея се прокрадна надежда: това наистина се случваше. Горещите вани, маслото от черен дроб на треска, безкрайните молби най-после бяха проработили. Но в същото време беше ужасена. Ами ако беше болезнено? Ако имаше кръв? Как щеше да се справи дискретно с това на работа?

— Харесва ми как ви стои синята — казваше Антония на лейди Мириам, докато Бийти се опитваше да изглежда спокойна. — Ти какво мислиш, Бийти?

— Кройката е красива — отвърна Бийти. — А цветът отива толкова на кожата ви… — Остър спазъм преряза слабините й, карайки я да отвори уста неволно и да се хване за стомаха.

— Какво има, Бийти? — попита остро Антония.

— Имам… боли ме… — Не трябваше да става така! Трябваше да кърви спокойно и тихо вкъщи, близо до банята. Никой не биваше да знае.

Мина една минута и нищо не се случи, през което време единственото движение бяха очите на лейди Мириам, които се спуснаха от лицето на Бийти към стомаха, а после се върнаха обратно към лицето й. Бийти се сви. Лейди Мириам знаеше.

— Трябва да се прибера вкъщи — успя да произнесе Бийти, обърна се и се затича нагоре по стъпалата.

— Почакай, девойче! — извика след нея Антония, явно паникьосана от впечатлението, което Бийти бе направила върху лейди Мириам.

— Оставете я да си върви — каза лейди Мириам.

Тя избяга. Изкачи се до горе и после изхвърча от бутика на дъждовната улица.

Миг по-късно болката изчезна. Тя сдържа дъх.

Вкъщи: трябваше да се прибере вкъщи. Беше на три преки, когато осъзна, че е оставила палтото си в магазина. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Сивата мокра улица се разстилаше под краката й, дишането й ставаше по-шумно от това на трафика.

Последва друга болка. Силна и остра: накара я да се превие на две. Насили се да поеме въздух в дробовете си, знаейки, че не може да се прибере в такова състояние. Баща й щеше да я види, а освен това се нуждаеше от лекар.

Скри се на сухо под навеса на един магазин и се опита да изчисти съзнанието си и да мисли трезво. Нямаше пари за доктор: майка й го бе казала тази сутрин. Но тя бе обзета от егоистична паника. Спомни си времето в клуба, когато Хенри и Били Уайлдър бяха прекалено пияни, за да понасят взаимните си шеги, и стигаха до бой. Били счупил чаша в главата на Хенри и кървенето не спираше. Хенри — с притисната към раната носна кърпа — беше направил среднощно посещение на д-р Маккензи на Уест Джордж лейн заедно с разкайващия се Били. Д-р Маккензи беше израждал Хенри преди трийсет години и оттогава беше техен семеен лекар. Може би ако го потърсеше за помощ, ако се оставеше на милостта му, ако му кажеше, че детето, което губи, е на Хенри…

Ами срамът, неприятностите, които щеше да донесе това на Хенри?

Болката беше станала прекалено силна. Тя се обърна и се насочи обратно към Уест Джордж лейн. Облаците станаха още по-тъмни и ръменето се обърна в дъжд. Силен, студен дъжд, който се изливаше в каналите и пръскаше след колелата на отминаващите автомобили. Тя вървеше близко до сградите, така че да не я изпръскат, но докато стигна, обувките й бяха прогизнали. И ето, стоеше сега в мокрите си обувки, неспособна да отвори вратата на кабинета на д-р Макензи. Нямаше никакъв навес или тента и дъждът се изливаше върху нея, сякаш не беше нищо повече от препълнените кофи за боклук, които стояха на тясната уличка.

В този момент тя наистина вярваше, че е така.

Сълзи избиха в очите й за първи път, откакто бе осъзнала, че е бременна. Бийти си позволи да заплаче. Да плаче за загубената си невинност, за гордостта си, за остатъците самоуважение след деградацията на семейството й в живота. Да плаче също така за детето, което не бе молило да бъде заченато, и което никога нямаше да има шанса да вдиша влажния въздух на Глазгоу, да почувства докосването на майка си, нито да види усмивката в буреносните очи на баща си. Тя хлипаше в ръцете си, докато дъждът се изливаше върху нея, когато внезапно, като по магия, пороят внезапно спря.

— Добре ли си, девойче?

Тя вдигна очи нагоре. Наоколо дъждът продължаваше да се лее като из ведро, но един висок джентълмен с широки рамене и голям черен чадър застана до нея и я заслони.

Бийти изтри сълзите си и се взе в ръце.

— Благодаря ви, толкова сте любезен. Аз… трябва да се прибера вкъщи.

— Имате нужда от преглед при доктора? — Той посочи вратата към лекарския кабинет.

Тя погледна към джентълмена и поклати глава.

— Нямам достатъчно пари.

— О, всичко е наред. Влезте. Не мога да ви оставя на улицата в дъжда в такова състояние. — Мъжът извади връзка ключове и отвори вратата, побутвайки я напред, когато тя осъзна, че това е самият д-р Макензи. Той остави чадъра си в една стойка близо до вратата и я помоли да почака в празната стая, със стичаща се от дрехите й вода на дървения под, докато той разкопчаваше палтото си. На рецепцията нямаше никого. Той се пресегна и й подаде една бяла кърпа.

— Обикновено не работя в четвъртък следобед — каза той. — Извадихте късмет, че ме заварвате.

Тя подсуши косата си. Стаята миришеше силно на лимонов лак и крем.

— Влезте. — Той я въведе в стая за прегледи с тясно бяло легло под бяла лампа, закачена на верига. После седна зад бюрото си, но тя не се чувстваше удобно, затова застана пред него като виновна ученичка.

— Хайде, девойче, кажете, каква ви е болката?

— Бременна съм и… — Бузите й пламнаха въпреки че тялото й трепереше от студ. — Мисля, че ще загубя бебето. Имах ужасна болка и…

Той не се намръщи, нито показа някакви признаци на неодобрение. Вместо това се изправи и й помогна да седне на леглото.

— Да видим тогава — каза той, вдигна мократа рокля над корема й и прокара ръце по него. Тя гледаше лицето му, задържайки въздуха в дробовете си. Порите на носа му бяха големи, сивите му бакенбарди се издигаха нагоре по страните му.

— Ще разрешите ли? Ще трябва да махнем роклята ви.

Тя кимна, затваряйки очи. Студените му ръце се озоваха върху кожата й, навивайки надолу колана за жартиери, притискаха, опипваха. Слязоха още по-надолу, до местата, които само Хенри бе докосвал. Но сега беше различно. Не възбудено и нетърпеливо. Хладно и клинично.

— Изобщо не кървите. Имало ли е някаква кръв?

— Не — успя да каже тя.

— На колко години сте?

— Двайсет и една — побърза да излъже.

— Болката… прилича ли на спазмите по време на месечното кръвотечение?

Бийти се сгърчи от неудобство, че трябва да обсъжда такива работи с мъж.

— Не, много по-ниско долу е, отляво. Всъщност… — В срама си и страха си не беше забелязала. — Мисля, че отново минава.

Той се зае с дрехите й и в следващия момент тя осъзна, че е облечена. Отвори очи и седна. Д-р Маккензи се върна на стола си, но тя остана на леглото.

— По време на този стадий на бременността често се случват болки като тези, които описвате. Тялото се подготвя за раждане. Връзките в утробата ви се разтягат. Млада сте, затова ви боли малко повече. Съвсем скоро самата вие сте спрели да растете.

Раждане? Дори не беше мислила за това. Главата й се замая.

— Така че не бива да се тревожите. Бебето е в отлично състояние и няма страшно за него.

Неизбежността на ситуацията й я накара да се почувства така, сякаш върху стомаха й са пуснали камък.

— Не! — Изрече го, преди да успее да се възпре. Сълзите бликнаха отново, но ги преглътна.

Веждите на д-р Маккензи отскочиха нагоре.

— О, разбирам.

— Благодаря ви — каза тя, преструвайки се, че всичко е наред, докато слизаше от леглото. — Не трябваше да отнемам от времето ви… — Но хлиповете я разтърсиха отново и той я настани в един стол до бюрото си и й подаде кърпичката си.

— Не сте омъжена, нали?

— Не — отвърна тя.

— Бащата знае ли?

Тя си помисли за Хенри, за това, че докторът го знае от съвсем малък.

— Още не.

— Трябва да му кажете. — Гласът му омекна. — Има бебе, мила. Той или тя е там от около три месеца. Шансът да пометнете е съвсем малък. Разбирате ли какво ви казвам? Вече няма начин. Трябва да му кажете.

Тя натисна пръсти в обувките си.

— Женен е — успя да произнесе.

Докторът стисна устни и върху челото му се врязаха две дълбоки бръчки.

— Ясно.

— Пак ли трябва да му кажа?

— Миличка, не виждам да имате друга опция.

* * *

Навън облаците се бяха вдигнали и дъждът бе намалял. Бийти се върна до „Камил“, готова да се извини на Антония, да се оправдае и да се заеме с работата си. Не беше време да се клинчи. Всички говореха за „Кризата“; дори големите корабни компании бяха предпазливи в наемането на хора. Бийти знаеше, че щеше да се наложи да се моли. Така че звънна на вратата и отиде до прозореца, за да надникне вътре. Антония изскочи от пробните. Когато видя Бийти, лицето й се смръщи.

— Какво има?

— Исках да кажа, че съжалявам, аз…

— Приличаш на удавена котка. Не искам такива като теб в магазина си, Бийти Блексланд. Трябва да си пазя репутацията.

— Ще се прибера вкъщи и ще се преоблека, после ще се върна — каза Бийти, като ясно съзнаваше, че звучи безнадеждно, неистово.

— Да се преоблечеш? Можеш да промениш дрехите си, но не и това, което си. Лейди Мириам ми посочи това, което е било под носа ми. Бременна си. А дори не си женена. Носят се слухове, че си имаш работа с Хенри Макконъл. Негово ли е бебето, а? Той си има жена, да знаеш.

— Моля ви, Антония — примоли се Бийти отчаяно. — Не мога без надницата си. Семейството ми е…

— Трябвало е да мислиш за това, преди да ми донесеш неприятностите. По десет момичета на ден ме молят за работа и нито една от тях не е бременна. Имам възможност да избирам. Защо да избера да те задържа?

— Моля ви… Моля!

— Лейди Мириам специално ми каза, че няма да се върне, освен ако не се махнеш. Трябва да мисля за бизнеса си.

Бийти преглътна мъчително. Трябва да е изглеждала безумно отчаяна, защото за миг Антония омекна.

— Съжалявам, дете. — Гласът й беше тих и тя не можа да погледне Бийти в очите. — Но не трябва да стъпваш повече в магазина ми. — След което затвори вратата.