Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (30)

29

Никога не бе възнамерявала да държи Луси в тайна от Рей. Беше станало почти случайно, определено не преднамерено. Бяха излизали два пъти на срещи, преди той да се върне в Канбера в парламента. Едва се бе осмелил да я държи за ръката, камо ли да я целуне. Още не беше време да споделя тъмното си минало с него. Той замина за два месеца, пишеше периодично писма, пълни с хумористични наблюдения, и обещаваше да я изведе отново, когато се върне.

Тя трябваше да се справя с живота и наистина не мислеше за него.

Наближаваше Великден, когато той си дойде и я изненада с интереса си. С начина, по който говореше, сякаш вече бяха двойка. Заведе я на ресторант на Пийк стрийт и й каза колко много му е липсвала. Беше поласкана. Това бе всичко.

Дали? Беше толкова спокойна в неговата компания. Харесваше го — наистина го харесваше заради спокойните очи и момчешкия хумор.

Същата вечер на вратата й я целуна по устните. Реакцията й я изненада. Тя притисна силно тялото си към неговото, връщайки му целувката със страст. От толкова отдавна никой не я бе държал така. Но той се отдръпна леко и се засмя.

— Имам за теб изненада за уикенда.

— Каква е?

— Ако ти кажа, няма да е изненада.

Така че тя изчака края на седмицата, като си мислеше разсеяно за него в свободното време. Но без да го взема особено на сериозно.

Рей й изпрати картичка в петък, в която пишеше да е готова за пътуване в събота сутрин и да си вземе дрехи за една нощувка. Тя направи както й бе поръчал с все по-нарастващо любопитство. Нощувка: дали означаваше, че иска да спи с нея? Може би буйната й прегръдка преди няколко вечери му бе създала впечатлението, че ще го направи. Щеше ли наистина?

Той пристигна точно преди девет в големия си додж, с мека шапка и плетена жилетка. Беше красив с високото си атлетично тяло и русата си коса. И въпреки този момчешки вид беше мъж с голяма власт и обществена отговорност. Тя се запита дали се държеше различно в Канбера. Той натовари багажа й в колата си и те потеглиха.

— Къде отиваме?

— Горе в планината — отвърна той с усмивка.

Есенният въздух беше чист и студен. Над долината лежеше синкава мъглица. Започнаха да криволичат нагоре по планинския път. Слънцето грееше ярко върху колата и караше жълтите листа на крайпътните дървета да блестят като лакирани. Беше приятно да седи мълчаливо и да гледа отминаващия пейзаж. Беше толкова лесно да е с него. Изгледа го крадешком, докато очите му следяха пътя отпред.

— Виждам, че ме гледаш, Бийти — каза той.

Тя се засмя.

— С ъгълчето на окото си — добави той.

— Какво ще правим в планината? — не се сдържа тя.

— Родителите ми живеят в Катумба. Водя те да те запозная с тях.

Сърцето й изстина.

— Наистина ли? — Водеше я при родителите си? Толкова ли бяха сериозни нещата? Още не му беше казала за миналото си. Трябваше ли?

— Не се притеснявай — обади се той. — Те са много мили.

— Аз… не си представях, че ще ме запознаеш със семейството си толкова скоро.

Той я изгледа остро, след това върна погледа си отново към пътя.

— Не се ли срещаме от януари?

— Е, да. Но ти беше два месеца в Канбера.

— Чувствам се малко глупаво, Бийти. Да не си хвърлила око на някой друг?

— Не — произнесе тя бързо. — Разбира се, че не.

— Тогава няма да навреди да се запознаеш с родителите ми, а и те имат къща за гости, където можем да останем. Да излезем от града. Планинският въздух е много освежаващ. — Той се съвзе бързо от неловкостта си и затананика.

Бийти се разсмя и това го окуражи да продължи да пее. Бийти се смееше все по-високо, докато накрая стомахът я заболя.

Родителите му бяха много мили, точно както беше казал. Денят мина в дълъг обяд и още по-дълга разходка и накрая Рей и Бийти се върнаха уморени в къщата за гости в късната хладина на вечерта.

— Има две спални — каза Рей, докато отключваше. — Но само една баня. Ще ходим за закуска в къщата на родителите ми. След теб.

Тя влезе пред него в малка къща с нисък таван. Миришеше леко на стара пепел и стари книги, и Рей отиде право до камината да запали огън. Пред нея имаше голямо канапе, а едната стена бе заета догоре с книги.

— В шкафа има портвайн — каза Рей, показвайки с рамо. — Ще ми направиш ли компания?

— Разбира се. — Тя намери бутилката, наля две чаши и двамата седнаха да гледат огъня. Рей пусна ръка по облегалката на канапето, зад раменете й. Кожата й настръхна леко от желание.

— Може ли да те попитам нещо, Бийти? — обърна той лицето си към нея. Кожата му беше златна на светлината на пламъците.

— Какво?

— Тази сутрин в колата усетих, че нямаш желание да си с мен.

— Не, наистина не. Приятно ми е да съм с теб.

— Имам предвид нежелание да… имаш връзка с мен. Както и да се опознаем по-добре, с оглед… на нещо повече.

Бийти примига насреща му. Беше време да му каже. Кажи му, хайде. За Луси. За Чарли. За това как си придобила „Дивото цвете“. Но тя помнеше много добре, че Рей беше мъж, който я бе познавал два месеца, преди да я целуне, че се бе измъкнал любезно от страстната й целувка. Как да му признае, че е имала не един, а дори двама любовници?

Не можеше. Просто не можеше. Луси беше вън от живота й, най-малкото до края на войната. Може би нямаше кой знае какво значение, ако не кажеше нищо за нея сега, в осветената от огъня стая, с вперените в нея очи на Рей.

— Ти си чудесен човек — произнесе тя.

— Но…?

— Няма никакво „но“.

— Значи не съм постъпил глупаво, като съм те довел да се запознаеш с родителите ми?

— Разбира се, че не. — Тя се пресегна за ръката му и я стисна в своята.

— Ти заслужаваш някой по-добър от мен — каза той. — Някой, който не е далеч през половината от годината.

— Нямам нищо против. Свикнала съм да бъда сама.

— Но няма да се срещаш с друг, докато ме няма?

Тя поклати глава.

— Обещавам, Рей. Ти ще си единственият за мен.

* * *

Бийти знаеше, че един ден всичко ще излезе наяве, защото един ден щеше да види Луси отново. Но това не й изглеждаше кой знае колко важно, когато той беше далеч, а когато беше с нея бе прекалено заета, за да мисли по този въпрос. Войната най-сетне свърши и в същия ден пристигна нещо от Шотландия.

Едно от собствените й писма, на което пишеше „Не е на този адрес“.

Бийти беше опустошена, бясна, объркана. Колко време беше минало, откакто се бяха преместили, без да й кажат?

Рей забеляза вечерта, докато се хранеха, че е далечна и замислена, но тя му каза, че е свързано с работата и той не се обезпокои. Прокле се за това, че не му каза истината. Беше мил човек, щеше да разбере. Щеше да й каже, че всичко е наред и че няма нищо против.

Само че не от неговото мнение се страхуваше тя. Той беше депутат в парламента: кариерата му зависеше от това да бъде чист, честен, заслужаващ доверие. Обзе я ужасна тъга. Не беше подходяща за Рей. Беше длъжна да излезе от живота му и да го остави да продължи живота си без нея, да намери някоя млада девственица, която да ухажва и за която да се ожени, жена, която няма да го кара да се чувства неудобно пред обществото.

Той избра да стане от стола точно в този момент, остави салфетката си и коленичи до нея.

Другите хора в ресторанта се размърдаха, зашушукаха развълнувано.

— Не, Рей, не — прошепна тя, но той не я чу.

— Бийти…

— Не тук — каза тя.

Но беше прекалено късно. Имаха публика. В очите на Бийти избиха сълзи. Той изглеждаше толкова изпълнен с надежда. Протегна се да хване ръката й, но тя го отблъсна. Скочи от стола и изтича към вратата.

Навън, в студения въздух, в шума на трафика и цигарения дим от минувачите.

* * *

Намери я хлипаща на входните стъпала на къщата й. В лудия си бяг някак бе загубила ключовете си; последната капка.

— Аз съм този, който трябва да плаче — каза той, докато влизаше през портата.

Тя вдигна поглед.

— Изгубих си ключовете.

Той й ги подаде.

— Намерих ги на пода на ресторанта. За щастие, в момента бях на колене, така че лесно ги забелязах.

— Толкова съжалявам, Рей.

— Може ли да поговорим вътре? Навън е доста студено.

Тя му направи знак да мине, той отвори и влязоха. Бийти светна лампите от двете страни на дивана и дръпна завесите. Сърцето й биеше глухо.

— Сега… да разбирам ли, че не искаш да се омъжиш за мен? — попита той, сядайки на люлеещия се стол до празната камина.

— Не е толкова просто.

— Добре тогава: искаш ли да се омъжиш за мен?

Брак. Последния път, когато бе мислила за такова нещо, беше с Чарли. Когато той умря, предполагаше, че никога повече няма да й се случи.

— Защо сега? — попита тя.

Неизвестно защо тази мисъл ужасно я натъжи. Животът наистина продължаваше. И, както изглежда, продължаваше без дъщеря й в него. Сега Луси беше на шестнайсет. Детството й беше свършило. Онова, за което Бийти копнееше, беше за малката Луси, със слабото й телце и доверчиви очи. Копнееше за нещо, което бе невъзможно.

— Не съм това, което мислиш, че съм — произнесе тя.

— Напротив, точно това си — възрази той.

— Аз съм… Миналото ми не е толкова…

— Имала си любовници? Разбрах го, когато за пръв път те целунах. Аз също съм имал любовници. Но те сега не са тук. Аз съм тук.

Отговорът му я изненада.

— Репутацията ти…

— Бийти, и двамата сме над трийсет. Никой в правителството не очаква от мен да взема девственица.

Тя не можа да срещне очите му.

— Можем да имаме дълъг годеж. Колкото искаш. Няма защо да бързаме. Но се виждам да остарявам с теб, скъпа. Моля те, позволи ми да вярвам, че този сън може да се сбъдне.

Тя избухна в сълзи.

— Ето пак! Пак се каниш да кажеш „не“, нали?

— Да. Искам да кажа, не, не се каня да кажа „не“. Казвам „да“.

Той отиде до нея и я взе в ръцете си, притискайки я силно.

— Ще се грижа много за теб, любов моя. Никога няма да те оставя.

* * *

Канеше се да му каже толкова много пъти. Преди партито за годежа; след партито за годежа. Преди първия път, когато се любиха; след първия път, когато се любиха. Но продължаваше да го отлага. Междувременно писа на няколко души, които познаваше в Глазгоу, питайки ги дали могат да й помогнат да намери семейство Макконъл. Завърши с шестнайсет различни адреса на Хенри Макконъл в околността на Глазгоу. Писа на всички. Не получи нито един отговор.

Определено трябваше да каже на Рей преди сватбата, която щеше да се състои през юли следващата година. Но след това бяха насрочени избори и изведнъж той вече не беше щастливият, леснодостъпен Хенри. Беше винаги зает, напрегнат насаме, но очарователен на обществени места, беше перманентно изтощен. Бийти го попита дали не иска да отложат сватбата, но той каза, че искал да е женен преди изборите, така че тя се зае с планирането на малко тържество за сключване на граждански брак, като през цялото време се страхуваше от това. Страхуваше се.

Трябва да му кажеш.

Вече не се надяваше на писма.

Две от тях пристигнаха същия ден. С еднакви печати. И без никакъв обратен адрес. Различни почерци върху пликовете. В единия разпозна ръката на Моли.

Бийти си беше вкъщи, беше си взела един от редките си почивни дни. Беше боса, надяваше се да се възползва от слънцето, което огряваше всекидневната й през по-голямата част от сутринта. С писмото в ръка тя се върна на кушетката, но слънцето вече не изглеждаше толкова топло.

Отвори първото и бавно разгъна листа. Моли.

Скъпа Бийти,

Знаем за опитите ти да ни намериш и те молим почтително да не се свързваш повече с нас. Щастливи сме така, както сме в момента, и нямаме желание да ни се напомнят трудните времена в Австралия. Луси порасна и се превърна в изискана млада дама, и е важно приятелите и потенциалните й кандидати да продължат да вярват, че аз съм й родна майка. Знам, че те е грижа достатъчно за нея, за да я оставиш.

Твоя, Моли

Прииска й се да скъса плика, когато осъзна, че в него има още нещо. Обърна го надолу и в скута й изпаднаха две малки снимки.

Затаи дъх. Беше Луси. Висока. Млада жена. Гледаше право в камерата, без да се усмихва. Обичайното изражение на Хенри. Другата снимка представляваше семеен портрет на трима им. Моли беше остаряла страшно много и Бийти знаеше, че това е от вината. Проклета да е, дано вечно се чувства виновна! Молим те почтително да не се свързваш повече с нас… Как си позволяваше тя? И що за майка е, според Моли, ако толкова лесно се откаже от дъщеря си?

Тя насочи вниманието си към другото писмо. Може би беше от някой от другите Макконъл, на които бе писала, който се извиняваше, че не е този, за когото го взема.

Но не беше. Писмото беше от самата Луси.

Скъпа Бийти…

Бийти сбърчи нос. Не Скъпа мами. В същия миг разбра какво следва.

Ще ми позволиш ли да си живея живота спокойно? Получих всичките ти писма, но не исках да ги чета. Оценявам всичко, което си направила за мен като дете и татко ми каза да те уважавам за това, че си ме отвела от него, когато е вършил грях. Като ме доведе тук, той просто направи същото, и аз съм му много благодарна. И на Моли, която сега смятам за своя майка. Харесвам Шотландия и нямам желание да се връщам при теб, фермата или каквото и да е. Остави ме на мира.

Луси Макконъл

Отхвърлянето и раздразнителността, които лъхаха от тези редове, Бийти почувства като физически удар. Стомахът я заболя. Тя остави писмото и взе отново снимката. Тази неусмихващата се непозната беше написала писмото. Луси, нейното червенокосо ангелче, отдавна вече го нямаше.

Звездите се бяха подредили жестоко. Луси не искаше да знае за Бийти, а Бийти не искаше Рей да знае за Луси.

И така, безпомощна да се бори, Бийти не каза нищо на Рей. И нещо, което не би трябвало да е тайна, се превърна в тайна.

* * *

Бийти усети хладно докосване по бузата. Отвори очи стресната.

— Аз съм — каза Рей. — Оставила си прозореца отворен. Тук е станало страшно студено.

Тя дойде на себе си. Точно така: бяха в Лондон, в хотел. Рей беше отишъл на официална вечеря, тя бе останала да чете в леглото, но малко след това бе потънала в спомени.

— Заспала съм дълбоко.

— Заради часовата разлика — успокои я той. — Ще ти трябват ден-два, докато се аклиматизираш.

— Как мина събитието? — попита го тя, докато го гледаше как затваря прозореца.

— Не беше от най-тъпите вечери, но близко до това.

Тя седна в леглото и отмахна кичур коса от лицето си.

— Рей, ще си зает през следващите няколко дни, нали?

— Определено да.

— Питах се дали ще имаш нещо против, ако утре тръгна за Глазгоу и остана една нощ да преспя там.

— Глазгоу? Не мислех, че имаш останали някакви роднини там?

— Нямам — побърза да каже тя. — Аз… искаше ми се да видя как се е променил, откакто съм напуснала. Мина много време. — Толкова много. Ето я сега, почти петдесет и петгодишна, с прошарена коса, с изтъняваща кожа. Луси беше на трийсет и пет. Частният детектив й беше казал, че Луси си има две деца. Бийти беше баба, мисъл, която я изпълни по-скоро с любопитство, отколкото с радост.

— Далече е — каза той, като си развързваше вратовръзката.

— Ще хвана влака.

— Не, не. Вземи кола да те откара дотам.

— Тогава ще се чувствам длъжна да водя разговор. Не, искам да си чета книгата и да си пия чая.

Той я потупа по ръката.

— Нека бъде както искаш. Стига да си доволна.

Тя се обърна, така че да не види лицето й.

* * *

Отвратително лондонско утро. Сиви улици, черни таксита, черни чадъри, мокри листа в каналите. Рей излезе, докато тя си приготвяше багажа. Не можеше да се концентрира, непрекъснато забравяше какво прави.

Накрая се отправи към станция „Кингс Крос“, обувките й се пълнеха с вода, и си купи билет за влака в десет часа.

— По линията има закъснение — каза чиновникът зад гишето. — Тръгваме с двайсет минути по-късно.

Тя взе билета и седна на една пейка, заобиколена от оживлението на гарата. Покрай нея минаваха хора с палта и капещи чадъри. Затвори очи, мислеше си за дома и за слънцето. В съзнанието й изникна една картина на „Дивото цвете“ в ясен ден, Луси в градината с Михаил, слънцето блести в косата й. От много време не й беше домъчнявало за Тасмания; Сидни се бе превърнал в неин дом. Но всичките тези мисли за Луси я накараха да закопнее за надвисналата тишина, за миризмата на евкалиптите, за свежите слънчеви дни.

* * *

Когато първите наематели се бяха изнесли от „Дивото цвете“ през 1951 година, Рей я беше накарал да обяви мястото за продан.

— Прекалено заета си, за да се занимаваш с него — каза той, — а не можем да се преместим там за постоянно. Все пак съм на изборна длъжност. Работата ми е тук, сред избирателите ми.

— Знам, знам — каза тя. По онова време имаше две малки деца, и двете я дърпаха за полата в най-неподходящото време. Плащаха пари на гледачка за четири дни в седмицата, но и така беше прекалено заета, за да поема и нещо друго. Въпреки това не можеше да се примири с идеята да продаде „Дивото цвете“. Не на последно място заради това, че Чарли беше погребан там.

Само че не можеше да го признае пред Рей. Никой мъж не обича да мисли, че не е най-голямата любов на съпругата си.

И все пак, какво щеше да прави с хилядите овце? Свърза се с Лео Сампсън, който й предложи да раздели имота. Цената на вълната беше скочила до небесата: нямаше да й е трудно да намери купувач. Да задържи къщата и прилежащите към нея ливади за себе си, заедно с къщата на стригачите и новите конюшни. Да продаде останалото. Новите собственици можеха да си построят собствена къща в южния край на имота.

След седмица той й се обади.

— Идеята може да не ти хареса — каза той, — така че ти предлагам да седнеш.

Да седне? Тя имаше две деца под две години. Не можеше да намери стол под купчините неизгладено пране, камо ли минутка, за да седне. Огледа голямата слънчева стая и осъзна, че дори не може да види Майки. Отново беше изчезнал.

— Казвай — произнесе тя.

— Хароу искат да купят фермата.

— Хароу? Тили и Франк?

— Да. Знам, че не ги харесваш, аз също, но…

— Назови им една цена, която почти не могат да си позволят. Цената на вълната расте. Ще платят — каза тя. — Ако приемат, защо да не взема парите им?

Лео се поколеба.

— Наистина трябва да тръгвам — каза тя, преди да е променила мнението си. — Изгубих си едното от децата.

— Ще видя какво ще кажат — отвърна той. — Грижи се за себе си, Бийти.

— Ти също.

— Бау! — Майк изскочи иззад една завеса. Бебето Луиз се разплака.

* * *

Децата ги промениха. Нямаше ги вече дългите, лениви разговори вечер. Наистина, и двамата бяха вече остарели и загрижени по свой начин за децата, но хорът от оживени гласове най-накрая ги бе убедил. Те бяха щастлива двойка с публичен живот и сега се нуждаеха от наследници, за да зациментират образа. Момче за него и момиче за нея.

Раждането на Майк бе толкова различно от раждането на Луси двайсет години преди това. Този път наоколо сновяха доктори, сестрите се опитваха да отделят бебето от нея и го връщаха след четири часа, когато то бе прекалено объркано, за да суче правилно, и се налагаше да му пъхат бутилката с мляко в устата. Бийти каза на Рей, че иска да напусне веднага болницата.

— Но не трябва ли да ги слушаш? Имат толкова опит с бебетата. Ние нямаме.

Тя го убеди и се върнаха у дома с Майк. Той порасна и спеше в кошчето до леглото им, докато навърши шест месеца, точно както Луси.

И двете й бебета бяха пухкави и щастливи и тя не искаше повече, но Рей се бе подложил на вазектомия, без да се консултира с нея. Не знаеше защо това я засегна толкова много: тя самата не му казваше всичко. Но това бе първата от цяла редица промени, които разклатиха отношенията им. Фактът, че той беше далеч за толкова дълго, оставяйки я сама да се грижи за децата и да ръководи бизнеса си, не помагаше. Той не ценеше работата й толкова високо, колкото своята.

Още я обичаше. Тя още го обичаше. Но перспективата да остареят заедно вече не изглеждаше романтична. В някои дни изглеждаше изпитание.

* * *

Лео Сампсън я потърси преди стригаческия сезон. Тя беше наела персонал и стискаше палци; до този момент всичко вървеше гладко. Затова се плашеше от лоши новини.

— Семейство Хароу се съгласиха на офертата ти — съобщи той.

— Ще си запазя къщата с ливадите?

— Щели да си построят една от южната страна, близо до бента. Какво ще кажеш, да ти изпратя ли договорите?

— Ще е чудесно.

Бунгалото им в Еджклиф беше станало прекалено тясно за тях, така че използваха парите за една покупка, за която досега се бяха колебали: паянтова, но слънчева къща в Пойнт Пайпър.

Бяха там почти година, когато Тили Хароу й се обади. Бавачката, имигрантка югославянка на име Ивона, си играеше с децата на кончета във всекидневната. Бийти беше в офиса си, до прозореца с изглед към пристанището, и се опитваше да проследи отдавна занемарената кореспонденция. Телефонът иззвъня и тя си помисли да не го вдига, но Рей беше далече и не искаше да пропусне разговор с него.

— Ало?

— Бийти Блексланд?

Предпазливост.

— Да.

— Аз съм Тили Хароу. Не знам дали… си ме спомняш?

О, да, Бийти си я спомняше. Спомняше си всички тях, начина, по който се бяха отнесли с нея, историите, които разправяха за нея. И те бяха изиграли ролята си в това да загуби Луси, не се съмняваше.

— Разбира се, че си спомням, Тили.

Дълго мълчание. Бийти се запита дали линията не е прекъснала. После се чу накъсано поемане на въздух. Тя плачеше.

— Какво има?

— Можеш ли да ми помогнеш? Имаме фермата само от година, но не ни върви. Току-що събрахме овцете да ги преброим и се оказа, че сме изгубили хиляда. Възможно ли е?

— Умрели ли са?

— Не знам.

— Тили, много съм заета. — Тя почука с писалка по бюрото, като се чудеше как да се измъкне от разговора. — Когато аз въртях фермата, винаги имах добър помощник. Кой управлява сега мястото?

— Франк.

— Има ли човек, който да го съветва? Човек, който да познава земята?

Гласът й се снижи до шепот:

— Няма да приеме съвет. Не е валяло и язовирът пресъхва. Овцете не се обагнят. Не знам какво да правя. Не можем да си плащаме вноските.

Бийти усети пристъп на вина. Беше поискала ужасно висока цена и живееше в къща, купена отчасти от тези пари.

— Тили, съжалявам, че си в беда. Но просто трябва да го убедиш да наеме опитен човек. Това е единственото, което мога да ти препоръчам.

Тили изхлипа.

— Ще се опитам.

* * *

Три години без достатъчно валежи съсипаха Хароу. Както бе казал Лео Сампсън: всяка капка дъжд подминаваше фермата, за да се излее в съседство, в града, навсякъде другаде, само не и в техните водоеми и в техните ливади. В началото на 1955 година Бийти чу, че Франк Хароу се обесил, а Тили се върнала в Южна Африка, напълно съсипана. Тя установи, че не съжалява нито за него, нито за нея.

Може би земята си имаше свой начин за въздаване на справедливост.

* * *

Влакът още не беше дошъл. Тя усети слаб прилив на адреналин. Ами ако това беше знак? Ами ако не трябваше да отива?

Бийти стана и се върна до гишето за билети. Дъждът беше спрял и слаба слънчева светлина проникваше иззад облаците, проблясвайки в локвите.

— Някакви новини за влака за Глазгоу?

— Най-малко още двайсет минути. Идете и изпийте един чай.

Тя излезе на улицата и се поколеба отвън пред входа на едно кафене. Отражението й я гледаше от витрината. Беше добре облечена, разбира се, и все още стройна. Но всяка следа от предишната Бийти — младата Бийти — бе изчезнала. Беше една почтена жена от средната класа, стояща начело на модна империя. Съпруга на депутат. Какво, по дяволите, си мислеше, че ще намери в Глазгоу? Душевна болка? Да. Публичен скандал? Може би. Връщане на любовта на дъщеря си? По всяка вероятност не. Беше продължило прекалено дълго. Ако Рей разбереше сега, че е крила от него повече от двайсет години, това щеше да ги раздели.

Бийти си тръгна от гарата, изоставяйки плана си.

* * *

— Ти си тук? — Тя вдигна очи от креслото до прозореца.

— Да.

Рей отиде до нея и я целуна.

— Приятна изненада. Да излезем ли да вечеряме?

— Мисля, че трябва да се върна вкъщи за известно време.

Той я погледна с любопитство.

— Ще се приберем вкъщи в края на следващата седмица.

— Съжалявам. Имах предвид Тасмания. Аз… Искам да се върна в „Дивото цвете“.

— Знаеш, че не можем да се местим. Представлявам хората от Мортъндейл. Не мога да си върша работата от Тасмания.

Тя го погледна и за миг той й се стори напълно непознат. Наистина ли се бе омъжила за него преди повече от двайсет години? Наистина ли бе споделяла едно легло с него? Беше имала деца с него? Как можеше да са делили толкова неща и все пак да не му каже за двете загуби, които бе понесла: първо дъщеря си, а след това сродната си душа?

След това той отново изглеждаше близък: нейният Рей, мъжът, който бе толкова добър с нея от толкова време.

— Мисля, че трябва да остана известно време сама — каза тя тихо.

— Без нас?

— Ти и без това си далече през повечето време.

— По работа.

— И аз ще свърша малко работа. Децата вече са големи и не е трудно да се грижиш за тях. — Мразеше се за болката по лицето му. — Съжалявам, Рей, но ще е добре за нас, знам го.

— Мислиш да ме напуснеш?

— Не — каза тя бързо и това бе истина. — Само че се нуждая от време и място да помисля, да остана насаме със себе си. — Да остави някои спомени да почиват.

— Ако това е, което ти трябва, разбира се. Разбира се. — Той я докосна нежно по косата. — Обичам те, Бийти. Толкова много. Радвам се, че си тук, че не си в Глазгоу.

Бийти не беше сигурна, че няма да се разплаче, ако заговори, затова не каза нищо.