Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (6)

5

Ема: Лондон, 2009 г.

Закъснявах, но предполагах, че Джош е свикнал. Репетицията беше свършила навреме, облякох се и взех чантата си. Бях излязла с такива добри намерения от студиото на Шафтсбъри авеню — без да спирам да погледна нещо или да купя нещо, — но на Юстън роуд бях разпозната.

— Извинете! Извинете! — извика един глас след мен, приближавайки се.

Спрях и се обърнах.

Една жена на средна възраст и непохватната й дъщеря тийнейджърка бързаха след мен.

— Здравейте — кимнах.

— Вие сте Ема Блексланд-Хънтър, нали? — попита жената, приглаждайки полата си.

— Да. Радвам се да се запознаем.

Жената погледна към момичето, после отново към мен.

— Това е дъщеря ми, Гленис. Обича да танцува. Ще й дадете ли някакви съвети? Иска да стане като вас.

— Мамо! — възкликна момичето толкова ужасено, колкото само едно дванайсетгодишно момиче може да бъде.

Това беше моментът, в който трябваше да се усмихна любезно и да се отдалеча, да предложа извиненията си, да кажа, че съм ужасно заета и т.н. Но не можех. Баба ми винаги казваше, че добрите моменти трябва да се споделят и тогава ще траят вечно. Лондон беше градът на моите мечти като дете. Да живея и да работя тук, да напредвам в моята област беше чест, а да бъда приемана с такъв ентусиазъм от неговите жители беше нещо, от което никога не се изморявах. По природа не ме биваше кой знае колко с хората, особено с децата, но това бяха все пак само двайсет минути от живота ми. Така че докато трафикът бучеше покрай нас и дългият летен следобед се стопяваше, аз говорих с Гленис, дадох й няколко съвета, танцувах с нея на тротоара, докато озадачените минувачи бързаха по пътя си към Кингс Крос или Сейнт Панкрас. Гленис се освободи бързо от стеснителността си, срамежливите й очи се изпълниха с възбуда. Накрая й дадох автограф на гърба на един стар пощенски плик и я окуражих да продължава да танцува.

— Много ви благодаря — каза момичето, притискайки плика към гърдите си.

Майката кимна одобрително.

— Беше такова удоволствие да се запознаем с вас. Отдавна съм фенка на марката на баба ви, знаете ли? Има нещо в кръвта на жените от вашето семейство. Такава креативност, такъв порив.

Прехапах си езика, за да не кажа: „Не познавате майка ми!“ и се обърнах да продължа пътя си. Закъснявах. Силно закъснявах.

Въпреки всичко пристигнах в ресторанта преди Джош. Резервираната ни маса чакаше и аз седнах със страхопочитание пред острите ръбове на сгънатите ленени кърпи и дискретен шик. Джош беше роден да е привилегирован; за мен стигаше само да закъснея и вече се чувствах като измамница, чакаща да я потупат по рамото с любезното: „Не ви е мястото тук“.

Минаха десет минути. Него още го нямаше. Това беше необичайно. Живеех с него в просторния ни апартамент под наем в Челси от шест месеца и той се движеше като по часовник. Щом алармата звънне — и той е на крак! Не като мен, да натиска бутона отново и отново, вкопчена към последното тънко парченце от съня, докато го чувам да си обува обувките до входната врата и виновно да ме подканя да ставам. Щом е казал, че ще се прибере в шест, значи ще е вкъщи в шест: не по-късно, не по-рано. Ако нещо извън контрола му го задържа… ще се обади и…

Телефонът ми! Включила ли го бях изобщо?

Започнах да ровя из чантата си. Мразех проклетото нещо, но Джош беше настоял. Не бях съвсем наясно с всичките му функции и в деветдесет процента от времето забравях, че го притежавам. Всяка седмица се натрупваха по дузина позвънявания в гласовата ми поща. Просто игнорирах изморителната работа по прослушването им; това отнемаше време от по-важните неща.

Напипах го… Четири пропуснати обаждания. Започнах да прехвърлям функциите, опитвайки се да си спомня как да стигна до гласовата си поща, когато чух вратата на ресторанта да се отваря, пропускайки за миг шума на уличния трафик. Вдигнах очи, знаех, че е той.

Усмихна се. О, тази усмивка. От нея започна всичко. Усмивка, която загатваше за мъжа под полираната повърхност, за примитивни импулси и страст, балансирани от безупречни маниери. Никога не ме е бивало много с мъжете до Джош. Не че съм нямала гаджета, разбира се, но имах архив от такива с големи мечти и никакъв начин да бъдат осъществени: да са артисти и амбициозни рок журналисти. Джош беше амбициозен и с остър ум, работеше в борсова фирма и произхождаше от старо благородническо семейство с ужасно много пари. Любовта, която разцъфна в гърдите ми към него, беше страстна и пламенна.

Само че тази вечер имаше нещо различно в усмивката му — нещо предпазливо, нещо възпиращо — и аз застанах нащрек.

— Съжалявам, че закъснях — каза той като седна и направи знак на келнера.

— Няма нищо. Сега вече знам как се чувстваш — пошегувах се.

Той не се засмя, дори не изглеждаше да ме е чул. Махна отново на келнера; поръчахме вино, но каза, че ни трябва още малко време, за да изберем менюто. Сплете пръсти и известно време ги гледа.

— Как мина денят ти? — попитах аз.

Той вдигна очи.

— Майка ми се обади.

— О? — Семейството му се беше преместило в Испания преди година; още не ги познавах. — Наред ли е всичко?

— Да. Да. — Той отново се огледа. Нещо го притесняваше, това беше сигурно. — Пристигат в Париж за една седмица. Майка ми, баща ми, сестра ми. Искат да се срещнем там.

— Страхотно, аз… — Напрегнах се за датите на ангажиментите ми… По дяволите, къде беше Аделаид, секретарката ми, когато най-много ми трябваше? Какво трябваше да правя през октомври? „Жизел“ щеше ли да е минала? Но Джош стоеше сега пред мен и ме молеше да се срещна със семейството му. Знак — недвусмислен знак, — че мисли за по-трайно обвързване. Седмица в Париж с него щеше да е чудесно. Никога не бяхме пътували далеч заедно. Аз винаги бях прекалено заета. В този момент изведнъж се сетих: кастинга за Коледния сезон. Не можех да го пропусна.

— Налага ли се да бъдем там цяла седмица?

По челото му се образуваха бръчки на раздразнение.

— Повечето хора празнуват, Ема. Не е чак толкова странно.

— Сложно е. На договор съм. Трябва да съм сигурна, че ще получа друг договор, след свършването на този. В този бизнес…

— Не можеш да прекъснеш. Да, казвала си ми го преди. Но ти се нуждаеш от прекъсване, а аз имам нужда да те представя на семейството ми.

— Имаш нужда? Защо?

— Защото са ми семейство.

— Ти не познаваш моето.

— Те са в Австралия. А аз ти гарантирам, че ако бяха от другата страна на Канала, щях да направя усилието да отида и да се запозная с тях.

— Виж, Джош, не се разстройвай. Ще попитам Аделаид; тя ми е разписанието. Ако можеш да ми кажеш датите, аз…

За моя изненада Джош се изправи със стиснати юмруци покрай тялото. Хората от съседните маси ни изгледаха остро; той осъзна, че прави сцена и отново седна. Наведе се напред, и като сдържаше с мъка гнева си, произнесе:

— Това не може да продължава.

До този момент вече се бях раздразнила силно. Той реагираше пресилено.

— Мисля, че е приемливо първо да направя справка с календара си с ангажименти, преди да се обвържа с нещо.

— Преди да се обвържеш с мен?

Поклатих глава.

— За какво ме питаш? — Чувствах се така, сякаш играехме игра, а аз не знаех правилата. Беше толкова необичайно за Джош да е неблагоразумен, че веднага заподозрях тъмни подбуди. Като че ли искаше да ме изкара виновна. — Откъде е всичкото това?

— Знаеш ли какво искам аз от живота, Ема?

— Разбира се. Искаш… да си вършиш добре работата и… — Гласът ми секна. Наистина ли не знаех какво иска Джош от живота?

— Брак? — каза той. — Семейство?

— Никога не си говорил за това.

Той издиша тъжно.

— Говорил съм. Просто не си ме слушала. — Погледна ме право в очите и каза: — Ти също искаш тези неща, нали?

— Може би. Един ден.

— Почти на трийсет и две си.

— Има време. — Какво беше това стягащо чувство в гърдите? — Първо трябва да изтанцувам още много неща.

Джош прокара пръсти през косата си, пое си дъх и произнесе:

— Съжалявам. Тази връзка не работи. Искам да я приключа.

Сякаш ме прониза ток и светът внезапно стана ъгловат, с остри ръбове. Вакуум. Дълга тишина. Страхувах се да заговоря, за да не кажа нещо погрешно. Не работи? От моя гледна точка си работеше чудесно. И тъй като това беше думата, произнесох:

— Чудесно.

Той наклони глава, за един кратък миг гняв набразди челото му. Помисли си, че не ми пука. Но на мен ми пукаше. Бях просто шокирана, за да кажа каквото и да било. Хората вечно ме разбират погрешно. А аз просто не знам как да кажа правилното нещо.

Джош, съвземайки се бързо, се отказа от дълго, объркано сбогуване. Взе ключовете и телефона си и се изправи.

— Ще тръгвам. Ще резервирам стая в „Бъркли“ за тази вечер и ще се отбия в апартамента да си събера нещата утре, докато си в студиото. — Той се пресегна към косата ми, но аз се дръпнах. — Съжалявам, Ем — произнесе той меко с интимния глас, който толкова обичах. — Наистина. Но ти не си момичето за мен.

Исках да изкрещя. Да преобърна масата. Да го ритна в слабините така, че лицето му да посинее. Но не направих нищо такова. Бях прекалено видима: бях Ема Блексланд-Хънтър, примабалерина в Лондонския балет. Внучка на „Блексланд-Уул емпайър“. Носех семейната репутация на крехките си рамене.

Той си тръгна. Изчаках пет минути и също си тръгнах, игнорирайки любопитните погледи след себе си.

* * *

Отказах да повярвам, че Джош няма да се върне. Вярно, на следващия ден той си беше изнесъл дрехите, тоалетните принадлежности и сидитата, докато бях на репетиция, но не беше взел саксиите със зелени растения на терасата, за които се грижеше с такава любов. Бях убедена, че ще се върне, така че не му звъннах. Исках той да ми звънне. Дължеше ми извинение. Голямо извинение.

Летните дни се точеха. Копнеех за тъмнината на зимата. Но вместо това дните се бавеха, ярка светлина огряваше несигурното ми сърце. Горещината увеличаваше страданието ми. В Сидни поне къщите бяха проектирани така, че да се справят с горещото време, да позволяват на въздуха да протича през тях. Тук всяка сграда изглеждаше замислена по начин, който да задържа спарената топлина.

Така че заради пустотата и горещината, които единствени ме чакаха вкъщи, аз оставах до все по-късно в студиото. Перфектният начин да забравя Джош и как го чакам да се върне, беше да потъна в работата. Репетициите за септемврийското представление на „Жизел“ течаха с пълна сила и от мига, в който пристигнех в студиото до мига, в който си тръгнех, не можех да помисля за него. Но тъгата беше надвиснала, чакаше ме, докато си обличах дрехите за навън, докато решех дългата си коса, разпускайки стегнатия кок. Пустотата. Нямаше го Джош, да се срещнем за вечеря. Нямаше го Джош, да се прибере вкъщи.

Прекарвах всяка вечер от тези първи две седмици в ходене от единия край на града до другия. Понякога трафикът ставаше прекалено оживен и тогава бягах в парковете, понякога лениво зяпах във витрините на магазините. Втория петък вечерта видях изложение на „Блексланд Уул“ в „Селфридж & Ко“ и отидох да погледам отблизо. „Блексланд Уул“ беше специализирана в производството на изискани дамски облекла. Тази година това бяха вдъхновени от четиридесетте години костюми с къси, къси поли в ярки цветове. Съмнявах се, че баба би ги харесала и от тази мисъл ме заболя. Баба. Ако сега беше жива, щеше да е първият човек, на когото щях да се обадя. „Бабо, мисля, че той ме остави. Не вярвам, че ще се върне.“ А гласът на баба щеше да ме утеши по линията: „Ш-ш-шт, Ема, всичко ще е наред. Познавам те и знам, че ще се оправиш“. Баба ми имаше повече вяра в мен, отколкото аз в себе си.

Опипах маншета на един от костюмите, преодолявайки паниката. Джош ще се върне. Мисли позитивно.

— Мога ли да ви помогна?

Обърнах се и се озовах срещу висока, весела млада жена с дълъг френски маникюр.

— Не, не, всичко е наред — казах аз.

— Хей — каза младата жена, — вие не сте ли Ема Блексланд-Хънтър?

— Да, предполагам, че е така. — Шегата, която двамата с Джош бяхме измислили за фамилните си имена. Неговото също беше двойно: Джошуа Хамър-Линдън. Модерните родители и тяхната нужда да запазват майчините фамилни имена, се беше оплакал Джош. Нашите деца, беше заявил, ще са Бил и Бен Хамър-Линдън-Блексланд-Хънтър и горко на следващите поколения, които ще дойдат след тях.

Разбира се, никога не го бях приемала сериозно. Децата не влизаха в плановете ми — не и до някакво далечно бъдеще, — така че предполагах, че и с него е така.

— Ще възразите ли да доведа шефката тук? Тя няма търпение да се запознае с вас.

Тази вечер просто не можех да го направя. Щях да изглеждам като някаква тромава крава, сигурна бях. След това щяха да се носят слухове седмици наред: Ема Блексланд-Хънтър беше на нашата изложба и дори не говори с нас.

— Съжалявам — изломотих. — Трябва да ходя някъде… — Дръпнах се, почти събаряйки манекена с крака, идентични на краката на асистентката. — Много съжалявам.

Измъкнах се и забързах по многолюдната улица. Стомахът ми се оплака. Шмугнах се в подлеза на Бонд стрийт и се насочих към къщи.

Всеки път, когато отварях вратата, сърцето ми спираше, очаквайки да заваря Джош. Но не, апартаментът беше тъмен и празен. Закачих ключовете си на кукичката и включих осветлението. Лампичката на телефонния секретар примигваше. Сигурно е Джош! Тази глупава игра беше продължила прекалено дълго. Включих на прослушване. Не беше Джош; Аделаид, моята секретарка на половин щат.

— Обади ми се. Важно е. Много важно. Не е свързано с работата, но въпреки това е много важно. Искам да го чуеш от мен.

Намръщих се и затворих телефона. Не исках да й звъня. Тя звучеше стресната. Сякаш имаше лоши новини.

Отворих всички прозорци в апартамента; неохотен бриз, топъл и натоварен с миризмата на петролни пари, се просмука вътре. Налях си чаша вино. Надникнах в килера за храна. Нямаше. Кога за последен път бях пазарувала? Погледнах към телефона. Наистина е важно. Не исках да знам; страхувах се от онова, което щях да чуя.

Накрая все пак отидох и набрах номера.

Аделаид вдигна след първото позвъняване.

— Ема?

— Откъде знаеш? — Сърцето ми биеше в гърлото.

— Името ти излиза на дисплея. Седнала ли си?

Отпуснах се на облегалката на дивана.

— Вече съм.

— Тази вечер видях Джош.

— Джош? Моят Джош? Той…? — Връща ли се? Само че от тона на гласа й знаех, че не се връща; че това няма да са радостни новини.

— Беше с друга, Ема. Много съжалявам.

Стомахът ми се сви. Хванах се за ръба на дивана със свободната си ръка.

— Искаш да кажеш…

— Жена, да. Но не просто жена. Сара. Секретарката му.

Едва си я спомнях и се изненадах, че Аделаид я помни.

Но, разбира се, те сигурно бяха организирали срещите ни. Ние с Джош бяхме много заети хора.

Някак си успях да запазя гласа си равен.

— Благодаря, че ми каза.

— Толкова съжалявам. Искаше ми се да имам добри новини за теб.

— Не, не. Доволна съм, че ми каза. — Бях ли доволна? Или това беше от онези банални фрази, които всеки казва, когато сърцето му е било разбито и стъпкано в калта? — Ще се видим в студиото.

Затворих. Плъзнах се на дивана със затворени очи. Джош и секретарката му. Какво ужасно клише. Беше се задействал бързо: по-малко от две седмици, след като ние…

Чакай, чакай. Сара. Сега си спомних. Тя имаше тежко лице, изобщо не беше красива. Името й беше изниквало многократно в разговорите ни, не че бях обръщала внимание. А сега се оказваше, че съм пропуснала да забележа някои много важни факти. Закъсняванията на Джош в офиса, поне едно бизнес пътуване в месеца, безкрайната му привързаност към неговото Блекбъри, бясното тракане на есемеси на всеки няколко минути денем и нощем. През цялото време ли беше имал връзка? Беше ли ултиматумът му начин да направи окончателен избор между нея и мен?

Имах чувството, че се разпадам, че се превръщам в пясък. Не исках да съм сама; но имах само няколко приятели. Две приятелки в чужбина с балета. Една стара приятелка в Австралия, която живееше в… Къде беше точно? И за пръв път от много време исках мама. Исках я отчаяно.

Грабнах телефона и набрах, преди да съм обмислила. В другия край, на хиляди мили разстояние, телефонът иззвъня. После пак. Осъзнах, че ще бъда ужасно разочарована, ако не се обади никой. Въпреки факта, че майка ми щеше да започне да ми натяква отново да се върна вкъщи, отчаяно се нуждаех да чуя гласа й.

Тъкмо когато се канех да се откажа, отсреща вдигнаха.

— Ало? — Задъхано.

— Мамо? — казах аз с прекъсващ глас.

— О, Ем, какво има? Звучиш…

— Джош ме напусна. — От гърдите ми се откъснаха хлипове, позволявах си го за пръв път, откакто Джош си беше тръгнал от ресторанта. — Отиде при секретарката си.

— Скъпа, толкова съжалявам — каза мама и докато плачех, тя продължи да ме успокоява. За пръв път от години исках да съм си вкъщи, в Сидни, да допра буза до хладната й шия и да бъда успокоена като дете. Двете с мама имахме обтегнати отношения, конфликт на личности, който не беше възможно да бъде разрешен. Но тя все пак беше моя майка, човекът, който превързваше нараненото ми коляно и ме караше всеки ден на уроци по балет.

Накрая успях да овладея сълзите си.

— Боже, мамо, в единия момент си мислех, че живея перфектния живот, а в следващия всичко се разпадна.

— Можеш да се прибереш вкъщи — осмели се да предложи мама.

Познатото раздразнение.

— Не.

— Само на гости. Не си си идвала, откакто баба ти почина.

— Не мога. Репетирам за представление.

— След това.

— Има друго представление.

В другия край на линията се чу въздишка.

— Ема, почти на трийсет и две си. Не можеш да танцуваш вечно.

Обаче можех. В това беше въпросът. Тялото ми се чувстваше перфектно. Ако не вечно, то поне се надявах да издържи най-малко десет години работа. Може би повече. Бях гледала на запис Мая Плисецкая на шейсет и три. От дете исках единствено да танцувам; не можех да мисля за спиране. Не знаех как да спра.

— Мамо — казах, — обещавам да се върна вкъщи, когато спра да танцувам. Но засега това е моят живот. — Всъщност, сега това бе всичко, което ми бе останало.

* * *

Сигурно съм чувала израза „разбито сърце“ стотици пъти в живота си. Но сега разбрах с всеки мускул и нерв на тялото си какво всъщност означава. Сърцето ми, този жизненоважен орган, който помпа кръв през тялото ми, и любов, и копнеж през вените ми, не спираше да боли. Събуждах се с болката, вечер заспивах с нея. Плачех, докато се приготвях за работа, не можех да мисля трезво, не можех да се позная.

Единственият начин да изключа отвратителното чувство, който ми бе известен, беше да се движа. Оставах всяка вечер след репетиции и танцувах, танцувах, танцувах. Аделаид се отказваше от мен в шест вечерта и мъдро се прибираше при семейството си в Клафъм. Обичах ярко осветената празна зала, високите й бели лампи и дълги огледала. Разполагах с цялото пространство на света да изразя гнева и болката си. Колкото повече ме боляха краката, толкова по-близко бях до вярата, че имам сили да го превъзмогна. Танцувах като луда, танцувах сякаш това бе единственото нещо, което ме поддържаше жива. И в известен смисъл беше точно така.

Томас, портиерът, тракаше по коридорите. Чувах прахосмукачката, пускането на вода в тоалетната. Една вечер дойде и почисти огледалата от единия край на стаята до другия, като се стараеше усърдно да не гледа как изтезавам тялото си. Но на втория петък вечерта Аделаид не се сдържа:

— Правиш го от две седмици. Знаеш, че е лошо за теб.

— Репетирането никога не е лошо.

— Можеш да пренапрегнеш тялото си. Ако Браян научи…

— Да не си посмяла да му кажеш! — Браян Лидке беше артистичният директор. Последния път, когато ме беше избрал на кастинга, ме беше попитал многозначително на колко години съм. — Нужно ми е да правя това, Аделаид. Прекарах прекалено много време с Джош, пропуснах репетиции, изгубих форма.

— Никога не си пропуснала и една репетиция, Ем, нали аз водя календара ти. Щях да знам.

— Можех да посещавам допълнителните.

Тя се изсмя.

— За бога — за твое добро, прибери се вкъщи!

Вкъщи. В празния апартамент, който не можех да си позволя повече.

— Само още един час.

Аделаид преметна чантата си през рамо и се отдалечи. Аз потиснах вината си и поднових упражненията. Прасците ме боляха. Нагоре.

Работих на практика почти цяла нощ. Не забелязах в началото, че не чувам прахосмукачката на Томас. Когато приключих, завършвайки с няколко отпускащи упражнения, бавно започнах да осъзнавам, че съм напълно сама. Отидох до вратата и надникнах в коридора. Обикновено дървената ламперия и широкото стълбище бяха залети от мека светлина. А сега беше тъмно като в рог. Или Томас не беше дошъл, или си беше тръгнал рано и ме беше забравил. Може би бях заключена.

Чудех се дали да плача, или да се смея. Не направих нито едното, нито другото. Светлината свършваше близо до стълбището, но намерих перилата с дясната си ръка и тръгнах надолу бавно, търсейки опипом с пръстите на краката си следващото стъпало. И следващото. И следващото.

Само че следващо нямаше. Аз поне не можах да го открия с пръсти и в тъмното се случи нещо странно. Мускулите ми, уморени от седмици изтощителни тренировки, отказаха и просто не можаха да компенсират внезапната промяна на терена. Имах един момент да си спомня, че стълбите завиват наляво точно на това място, но беше прекалено късно за падащото ми тяло.

Всичко се случи ужасно бързо, въпреки че по-късно имах чувството, че е траяло цяла вечност, докато сякаш се гледах отстрани. Плъзнах се по стъпалата и се приземих на грубия килим като кукла, хвърлена от нехайно хлапе.

Не последва болка. Значи не беше толкова зле. Но защо тогава сърцето ми тупаше толкова силно, сякаш знаеше нещо, което мозъкът ми още не знае? Опитах се да се изправя.

И дясното ми коляно се изкриви под мен, сякаш изобщо нямах коляно. Изведнъж болката нахлу отвсякъде и ме накара да се разплача. А ставата започна да се подува като балон, пълен с вода.

Какво направих? Какво направих? Това не можеше да е вярно. Кръвта ми пулсираше в ушите, гадене присви стомаха ми. Рухнах на пода, обхванала коляното си, и завиках за помощ в тъмния, празен театър.