Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (25)

24

Бийти се събуди в дрезгавата утринна светлина и се запита за миг къде се намира. След това си спомни: износените чаршафи, миризмата на стар тютюнев дим в завесите и килимите… Беше в единствения хотел в Хобарт, който приемаше бели жени с черни мъже. И още не можеше да се отърси от кошмара за изчезването на Луси.

Обърна се и видя, че Чарли вече е буден и я гледа с кротките си очи.

— Откога си буден? — попита го тя.

— От час. Исках да съм тук, когато се събудиш. Когато си спомниш.

Тя се усмихна измъчено. Предишният ден беше дълъг и объркан — тичане насам-натам, разпитване на съседите, на местния пастор от църквата на Моли и Хенри, на шефа на Хенри, на приятелката на Моли от „Фицджералдс“.

Двамата с Чарли бяха претърсили целия Хобарт, задаваха въпроси, но не получаваха отговори. Повечето хора не знаеха нищо; пастор Хибинс каза, че те просто престанали да идват в църквата. Някои знаеха по нещичко, но това бе цялата информация. Казали, че отиват на север. Никой не знаеше къде точно. Но всички бяха изненадани, когато чуха, че Бийти е майка на Луси. Всъщност тя предположи, че някои от тях изобщо не й повярваха.

Накрая Чарли се умори да я убеждава да се върнат вкъщи, но тя отказваше да напусне града без дъщеря си. Глупаво, разбира се. Дъщеря й сигурно изобщо не беше в Хобарт. Потърсиха хотел, след което заспаха изтощени.

Сега Бийти трябваше да реши какво да прави.

— По-добре да се приберем вкъщи, Бийти — каза Чарли, като слезе от леглото и обу панталона си. — Направихме всичко, което беше възможно тук.

— Аз съм виновна за всичко — въздъхна тя, отпусна се по гръб на леглото и закри очи. Сърцето й биеше тежко в гърдите. Ако бях говорила с тях за попечителството, вместо да се обръщам към съда…

Чарли нахлузи ризата си и седна на леглото, пъргаво закопчавайки я.

— Сама каза, че Хенри пръв е бил готов да наеме адвокат.

— Единственото, което искам, е да знам, че тя е добре.

— Разбира се, че е добре, те я обичат, няма да я наранят.

Това слабо я успокои, но не можеше да обясни на Чарли колко изгубена се чувства като не знае къде е Луси. Като не знае кога ще я прегърне отново. Опита се да възпре сълзите, но беше невъзможно.

— Добре, тогава — каза меко Чарли, изтривайки една сълза от бузата й, — щом адвокатът те вкара в тази ситуация, може би пак той ще може да те измъкне от нея. Да се приберем, Бийти, можем да се отбием пътьом при Лео Сампсън.

Бийти кимна и се стегна.

— Прав си. Не могат просто така да изчезнат. Той ще ми помогне да я намеря.

Обратното пътуване до Люинфорд беше толкова различно по настроение и дух от пътуването насам, че бе почти агонизиращо. Бийти подпря глава на ръката си срещу прозореца, загледана в отминаващия пейзаж, размишляваше над километрите, които я разделяха с Луси. До момента, в който Чарли спря колата пред офиса на Лео, тя вече бе започнала да се страхува, че може никога повече да не види дъщеря си.

Обичайната тълпа по улицата протягаше врат да я види. Когато излезе от колата, някои дори съвсем откровено се спряха, за да видят кой шофира, но Чарли си бе нахлупил шапката и държеше прозореца си затворен догоре.

— Ела с мен — помоли го Бийти, като се наведе през вратата.

— Не, Бийти. Последното нещо, което би искала, е да парадирам редом с теб, докато целият този народ ни гледа. — Той стисна здраво волана.

Тя затвори вратата и се изправи. Усети, че лицето й пламти, въпреки че въздухът беше леденостуден; чак сега разбра, че не е достатъчно добре, за да излиза навън. Лявото ухо я болеше и пищеше леко.

Поеми дълбоко въздух. Тя отвори вратата на Лео.

Лео подреждаше малкия си офис; една благоуханна лула го чакаше на бюрото. Той се обърна, видя я и се усмихна… После прочете изражението й и усмивката му се стопи.

— Какво се е случило?

— Отвлякоха я — успя да произнесе тя, преди да избухне в хлипове.

С щедро количество бренди в ръката тя му разказа цялата история. Той си водеше бележки и кимаше съчувствено. Отвън зад стъклото живият плет потрепери.

— Веднага ще се свържа с техния адвокат. Той може да знае къде са заминали. Бийти, трябва да се прибереш вкъщи, нуждаеш се от почивка. Изглеждаш много зле.

— Не мога да си почивам, докато не разбера къде е.

— Мисля, че трябва да приемеш, че може да отнеме известно време, преди да узнаем това. Почини си. Има ли… някой във фермата, който да се грижи за теб? — Този въпрос бе зададен с тих тон.

— Чарли е там.

Той кимна и се усмихна малко тъжно.

— Радвам се. — После потупа бележките върху бюрото си.

— Ще ти звънна веднага, щом науча нещо.

Леденият въздух отвън я накара да се закашля. Тя спря и се опита да си поеме въздух. След това осъзна, че полита напред.

Студената, затревена пътека я удари силно, но ръцете около кръста й я повдигнаха нежно нагоре.

— Бийти, добре ли си?

— Чарли… Не съм добре.

— Свали си ръцете от нея, черен негоднико!

Бийти вдигна очи и видя Франк Хароу с тесните като цепки очи да стои на няколко крачки от тях.

— Помагам й — отвърна Чарли.

— Не трябва да докосваш бяла жена по този начин. — Той се приближи и избута Чарли настрани, хващайки Бийти за лакътя.

Смазана от загубата на Луси, Бийти не можа да понесе грубостта му.

— Махни си ръцете от мен! — изкрещя тя на Франк и се дръпна силно. — Как смееш да говориш на Чарли по такъв начин?

Насъбра се публика, привлечена от високите гласове. Двама пред универсалния магазин, един от пощенската станция, трима Леови съседи.

— Ще му позволиш ли да те докосва така? Сякаш те притежава? — озъби се Франк.

— Хайде, мисис — смотолеви Чарли. — По-добре да се връщаме във фермата.

Мисис. Обръщението беше обида за нея, символ на времето преди да са се любили. Тя вече нямаше да се върне тук, а Франк и неговата армия от слепи фанатици нямаше да й държат сметка.

— Той не притежава мен — произнесе тя дръзко. — Притежава сърцето ми. А аз — неговото.

Неодобрително мърморене. Чарли беше на шофьорската седалка, затръшна вратата, форсирайки двигателя.

— Затова да не си посмял да изречеш дума против него. Той е много по-добър човек от теб. — Тя се огледа и повиши глас: — По-добър е от всички ви.

След което тръгна към колата, отвори вратата и влезе. С благодарност се плъзна на кожената седалка.

— Не трябваше да го правиш. — Гласът на Чарли беше леден.

Тя се обърна към него:

— Чарли? Ядосан ли си ми?

Той потегли по пътя, без да й отговори.

— Кажи нещо — подкани го тя.

— Не би искала да чуеш онова, което искам да ти кажа — отвърна той. — Сега се прибираш вкъщи и си лягаш, а аз отивам да доведа доктор от Бодуел. Не можем да направим нищо за Луси, но ще направя всичко възможно, за да съм сигурен, че има майка, при която да се върне, когато моментът настъпи.

Бийти се обърна отново към прозореца, оставяйки горещите, мълчаливи сълзи да се стичат по лицето й.

* * *

Бийти боледува девет дена. Инфекция в ухото я остави на легло да се бори с висока температура. Спа дълго, навестявана от време на време от живи, реалистични сънища за Луси и Хенри. Чарли й вареше супа, която тя не ядеше, сменяше чаршафите, когато се изпотеше и водеше доктора да я види.

На деветия ден, чувствайки се по-добре, тя седна и яде истински за пръв път. Чарли седеше на края на леглото и я гледаше внимателно. Беше тих, бе мълчал през цялото време. Предполагаше, че още й е ядосан за онова, което бе казала на Франк Фароу. Но защо да не го казва? Тяхното мнение не я интересуваше.

Тя отчупи залък хляб и го натопи в супата.

— Мислих за това, което Хенри е казал на съседката си — че отиват на север, и се сетих, че Били Уайлдър, един негов стар приятел, се премести в Лонсестън. Струва ми се, че трябва да се свържа с него.

Ъгълчетата на устата на Чарли се изкривиха.

— Бийти…

— Мисля, че на север може да означава на континента, но Хенри не би отишъл на място, където не познава никого и няма работа. Той по природа е страхливец, така че…

— Бийти — произнесе той натъртено. — Лео Сампсън се обади преди два дена.

Тя замръзна, залъкът спря на половината път към устата й.

— Защо не си ми казал?

— Исках да се оправиш.

Стомахът й потръпна от страх.

— Лоши новини, нали?

Той разпери ръце.

— Лео е говорил с адвоката на Хенри. Хенри, Моли и Луси са заминали за Шотландия.

Шотландия. Разстоянието я вцепени. Луси беше в Шотландия… или пътуваше за там. Усети спазъм в стомаха, сякаш пъпната връв никога не е била прерязвана, сякаш отдалечеността на Луси заплашваше да изскубне вътрешностите й. Тя сложи ръце върху корема си.

— Съжалявам, Бийти — каза Чарли.

— Трябва да я намеря. — Бийти отблъсна супата настрана и отхвърли завивките.

Чарли я хвана здраво и отново я зави.

— Не бързай. Първо го обмисли.

— Дъщеря ми е на другия край на света. Трябва да отида и да я доведа. — Гласът на Бийти беше възбуден, висок. Не очакваше, че ще излезе такъв.

— Слушай и се опитай да се успокоиш. Хенри е казал, че ще ти съобщи адрес веднага щом се установят някъде. Трябва да почакаш.

— Защо да чакам?

— Защото ако хукнеш към Шотландия сега, няма да знаеш къде да ги търсиш.

— Той ще е някъде в Глазгоу. Мога да намеря майка му… — Но още докато го изричаше, знаеше, че звучи отчаяно и глупаво. Нямаше гаранции, че Чарли ще се свърже с майка си, а тя можеше да се върти из Глазгоу без никаква идея как да намери Луси. — Не е честно — проплака тя. — Не може просто така да ми я вземе. Не може да диктува правилата. Ще й липсвам. Ще се чуди какво става. Ще бъде объркана.

— Луси е почти десетгодишна. Ще разбере.

— Какво ли са й казали за мен?

Чарли замълча.

— Чарли? — Тя го погледна внимателно. Веждите му бяха спуснати ниско. — Ядосан ли си ми?

— Казах ти, че нищо добро няма да излезе от това да сме заедно.

— Не сме ние виновни. — Прав ли беше Чарли? Ако Моли беше чула клюките в града, може да си е помислила, че накрая Чарли ще стане баща на Луси. Дали това не ги бе накарало така скоропостижно да тръгнат за Шотландия?

Бийти се отпусна обратно в леглото. Чарли легна до нея, върху завивките, опрял буза във възглавницата й.

— Съжалявам, Бийти — каза той и зарови ръка в косата й.

— Имам чувството, че усещам тежестта на всички градове и морета помежду ни. — Тя докосна гърдите си. — Легнали върху сърцето ми.

— Нека отнема малко от този товар — обади се Чарли.

— Не можеш. — Тя поклати глава едва доловимо. — Товарът е мой.

* * *

Сигурно още не се беше възстановила от болестта, защото минаваха ден подир ден, а крайниците й продължаваха да тежат като оловни, докато главата й бе странно празна. След това внезапно разбра, че това не е болест на тялото, а на сърцето.

Най-ужасното беше, че животът си продължаваше нормално. Беше свикнала да е разделена от дъщеря си, така че нищо не беше чак толкова различно. Никакъв плач в празната спалня, никакво чувство за загуба от отсъствието на детски смях. В много отношения животът беше същият, какъвто бе преди. Седмиците се изнизваха, но въпреки това чувството за тежест продължаваше да се просмуква в нея. Чарли бе нейната утеха, но той имаше работа, защото трябваше да подготви сезона за стригане на овцете. Бийти също я чакаше работа, трябваше да шие моделите си, но едва можеше да вдигне глава.

Защото въображението й рисуваше ужасяващи картини. Сега, когато Луси беше в Шотландия, дали някога щеше да си я върне обратно? Съзнанието й се връщаше отново и отново към проблема. Докато стигнеше до там, какво ли щяха да са й казали Хенри и Моли? Как щеше да откъсне Луси от бащата, когото тя обожаваше? Как щеше да се отдели от Чарли за толкова дълго, за да доведе Луси? Или какво биха сторили хората на една бяла жена и един чернокож мъж, пътуващи заедно на такова разстояние? Какво щеше да стане с фермата, ако заминеха и двамата?

Започна да разбира, че е вкарана в невъзможна ситуация. Гневът се насочи навътре, обвиняваше се. Ако не беше задействала искането си за попечителство, те нямаше да чувстват нужда да бягат…

Най-после дойде писмо.

Чарли го донесе от пощенската кутия, когато се прибра за обяд. Беше един от първите дни на пролетта и той ходеше да пасе овцете с кучетата. Питър и Мат нямаше да ги има още две седмици, а на следващата седмица щяха да дойдат стригачите. При цялата заетост на Бийти Чарли трябваше да прави всичко.

Той тържествено й подаде писмото в кухнята, където тя приготвяше обяда. Тя разкъса плика с треперещи ръце и разгъна листа. Чарли прочете зад рамото й.

Почеркът на Хенри, не на Моли.

Скъпа Бийти,

Купихме си къща в Глазгоу и се настанихме. Луси много се радва на новото си училище и църква, но ще е много по-лесно, ако не я търсиш месец-два, така че да може да се концентрира в създаването на нови познанства тук.

Бийти трябваше да отклони очи и да си поеме дълбоко въздух, преди да продължи.

Надявам се, че разбираш защо взехме такива драстични мерки. Изправени пред избора дали да държим дъщеря си близо до Бог, или да я оставим да става свидетел на греха, ние направихме онова, което биха направили всички любящи родители.

Това изречение определено беше продиктувано от Моли. Бийти усети как в нея се надига вълна на ярост и осъзна с ужас, че в този момент е способна да убие Моли.

Адресът ни е на обратната страна на плика, ако искаш да пишеш, макар че няма да допусна никакво писмо да стигне до нея, докато не се уверя, че няма да я разстрои.

Бийти смачка писмото и го хвърли на земята.

— Не прибързвай, това ще ни е нужно — каза Чарли, докато вдигаше писмото. — Адресът ще ти трябва, за да пишеш на Луси.

— Няма да пиша на Луси — каза тя.

Чарли я погледна безмълвно.

— Ще отида в Шотландия. Ще застана на прага им и ще си поискам детето.

Той кимна.

— Кога ще тръгнеш?

— Утре. Тази седмица. Веднага щом мога.

— Делят ни няколко седмици от сезона за стригане.

— Можеш да се справиш и без мен.

Той стисна здраво устни.

— Не ме е грижа за овцете. Не ме интересува нищо друго, освен да си взема дъщерята обратно.

— А ако не можеш? Ако не я пуснат?

— Ще ги накарам да го направят!

* * *

Онази вечер Бийти подреждаше документите по пода на дневната. Камината беше топла, радиото пропукваше, Чарли чертаеше планове за стригаческия сезон. Бийти беше извадила паспорта си и бе изпълнена с решителност. Беше телефонирала на една корабна компания, която можеше да й запази до два дни каюта до Лондон. Преди това трябваше да приключи с някои счетоводни документи. От Лондон щеше да отиде до Глазгоу, да застане на прага на Хенри, преди той да успее да възрази. Смееше ли? Смееше ли да отвлече дъщеря й, а след това да се опитва да контролира как и къде Бийти да я вижда?

Песента по радиото свърши. Чу се гласът на говорителя, мек и плътен. Говореше на друг мъж, но Бийти слушаше с половин ухо. В последния месец се говореше нещо за Германия, която ставала все по-агресивна, но всичко това изглеждаше толкова нереално, толкова отдалечено от нейния обикновен живот тук, на другия край на света.

В този миг усети, че Чарли става и увеличава звука на радиото.

— Какво има? — Тя вдигна поглед.

— Чу ли? — попита той.

Тя поклати глава.

От радиото отново потече музика.

— Изпуснахме новините. Германия е нападнала Полша.

Бийти не призна, че дори не знае къде се намираше Полша.

— Наистина ли?

— Не разбираш. Англия е в пакт с Полша.

Сърцето й се сви.

— Във война сме, Бийти.

* * *

Молеше я да не заминава. Предишната нощ я бе притискал силно към горещото си тяло. Тя почти не спа, будеше се отново и отново, с несекваща болка в гърдите. Да е разделена от него за толкова дълго… Но тя имаше цел. Щеше да вземе Луси, да я доведе вкъщи и да заживеят като истинско семейство.

Дълбоко в себе си знаеше, че в тази фантазия има много неща, които не са в ред, но отказваше да го признае. За да осъществи това пътуване, трябваше да е праволинейна. Не можеше да си позволи да се разфокусира и за един миг.

Той я закара на пристанището непосредствено след обяд.

Тя се обърна към него, очите й бяха заковани в лицето му.

— Довиждане, скъпи мой.

Чарли се опита да й се усмихне.

— Скоро ще се върнеш. Аз имам с какво да се занимавам тук.

Тя кимна, от очите й бликнаха сълзи. Хвърли се към него и последната им целувка беше изгаряща, страстна.

— Обичам те — прошепна тя.

— И аз те обичам. Завинаги.

Бийти взе куфара си и му помаха, докато гледаше как колата изчезва зад ъгъла. На края на подвижен мост чакаше огромен кораб, боядисан в червено и синьо, и обхванат от ръжда. Отгоре прелитаха чайки. Кисела миризма на пристанище се издигаше от водораслите и прилепналите към дървото ракообразни. Отстрани се виждаше малък дървен офис. Това беше мястото, където трябваше да се срещне с агента и да плати билета си. Зави й се свят при мисълта да се качи на кораба, при мисълта за дългото пътуване и студеното разстояние между нея и Чарли. Сякаш можеше да почувства как Чарли се отдалечава все повече и повече. Луси сега също беше далече. И двамата — в срещуположни посоки, а тя — сама в центъра на света.

Бийти се приближи до офиса и отвори вратата. Беше празен. Тя се огледа навън, но не видя никой да бърза да й помогне. Облак закри слънцето. Вътре два дървени стола бяха подредени до стената. Тя седна, извади бележник и писалка, и започна да пише писмо на Чарли, писмо, на което щеше да се уповава през следващите седмици. Изля гневно чувствата си. Те щяха да се оженят, те не би трябвало да се интересуват от това какво мислят другите, защото любовта им е по-голяма от всички светски предразсъдъци.

— Госпожо Блексланд?

Тя вдигна глава и бързо пъхна листа в бележника си.

— Да?

На вратата стоеше един мъж. Имаше изящни черти, като се изключат много тъмните вежди.

— Аз съм Алан Джефсън. Разговаряхме по телефона.

Тя стана и протегна ръка.

— Кога потегляме? — Гласът й прозвуча със смелост, каквато всъщност не чувстваше. — Вече ми се иска да се настаня в каютата си.

Той не срещна очите й.

— Съжалявам, госпожо, но изобщо не сме в състояние да ви откараме до Лондон. Всички тази сутрин сме малко объркани и…

— Няма да ме откарате до Лондон? Но аз съм си резервирала…

— Нещата се промениха оттогава. Тази сутрин ни съобщиха, че германците са торпилирали невъоръжен британски лайнер край бреговете на Шотландия. „Атина“. С над хиляда цивилни на борда. — Устата му се сви и Бийти нямаше представа дали е израз на страх или на тъга. — Не знаем какво да правим. Чакаме нареждане.

— Но… аз трябва да замина. Трябва да стигна до Шотландия. Кога ще знаете? Кой трябва да реши?

Той изглеждаше шокиран.

— Госпожо, не разбирате ли? Ще пътувате във военна зона. Не знаем на какво са способни тези шваби. Слагате живота си в техни ръце. Стотици хора умряха, включително и малки деца.

Малки деца. Като Луси. Тя се разплака.

— Хайде, хайде — каза той и й подаде голяма носна кърпа. — Тази война обърка всички ни. Но знаете ли, всичко ще свърши до Коледа. Буря в чаша вода. Отложете пътуването си дотогава.

Бийти му благодари за кърпичката, след което излезе от офиса, взе куфара си и се върна на улицата. Вдигна очи над сградите. Голямата гърбица на Маунт Уелингтън се издигаше отвъд града, нашарена от слънце и сенки. Какво да прави сега?

Като влачеше краката и куфара си, Бийти мина през всички корабни офиси, дори през онзи, в който Хенри беше работил. И отвсякъде чуваше едно и също: чакайте, ще видим какво ще стане.

Но тя не искаше да чака и да види какво ще стане. Искаше да действа, сега, докато имаше куража и гнева. Безсилието й се увеличи с напредването на деня, докато накрая взе да се сопва на пътническите агенти, които само се опитваха да запазят живота на екипажите си в един ужасен момент.

Но когато получи последния отказ, беше прекалено късно да вземе автобуса за Люинфорд, освен това си помисли, че може да плати на някого да я закара директно до фермата на другата сутрин. Опита се да телефонира на Чарли, но той не вдигаше. Сигурно беше навън, в последните остатъци от дневна светлина, и подготвяше предстоящия стригачески сезон. Мисълта за Чарли я накара да се усмихне и тя заспа рано, и спа дълбоко.

* * *

Чарли подсвирна на кучетата, нахрани и напои Бърч и се прибра вътре.

Беше странно да е тук сам, да се щура из празната къща. Въпреки че Бийти беше слаба, топлото й присъствие изпълваше мястото. Всичко изглеждаше някак студено без нея.

Здрачът премина в тъмнина и той тъкмо изваждаше останалата от вчера храна от хладилника, когато на вратата се почука.

Изпълнен с любопитство, отиде да я отвори.

Отсреща го гледаха шест лица, и никое от тях не беше дружелюбно. Разпозна Франк Хароу, съпругата му Тили, двамина от старите глупаци от кръчмата и други двама, чиито лица му бяха само смътно познати. Сърцето му ускори ритъма си.

— Какво има?

— Господарката на къщата не си ли е вкъщи? — попита Хароу.

Чарли поклати глава.

— Видяхме те да напускаш града заедно с нея и да се връщаш без нея. Чудим се какво си й направил.

— Тя замина за известно време.

— Къде? За колко време? — попита Тили.

— Това си е нейна работа.

— Наша е, ако смятаме, че си й сторил нещо — обади се един от по-възрастните и Чарли осъзна, че са пияни. Опасността на положението, в което се намираше, го връхлетя внезапно и той се опита да затвори вратата.

— Не, не, почакай. — Хароу натисна вратата навътре срещу крака му. — Къде отиваш, чернокожа свиньо?

Чарли не знаеше какво да каже, затова замълча.

— Дамата е изчезнала и сега цялата ферма е твоя. Сигурен ли си, че не си направил нещо, което не е трябвало? — вдигна вежди Хароу.

— Всички знаем, че е направил нещо, което не е трябвало — рече един от непознатите. Да възсядаш бяла жена така…

— Мисля, че трябва да се въздържате — намеси се Хароу. — Съпругата ми Тили е тук.

— Какво искате от мен? — попита Чарли.

— Просто е. Махаш се, а ние те оставяме на мира.

Чарли кимна. Какво значение имаше? Щеше да се промъкне утре сутринта, да заобиколи от север. И да не забравяше да заключва вратата следващия път. Ако искаше фермата да работи като часовник, докато Бийти я няма, трябваше да е по-внимателен.

— Хубаво — кимна той.

Хароу изглеждаше слисан. Може би се беше надявал на спор. Чарли затвори вратата зад себе си, мина между тях и тръгна надолу по пътеката. Те дюдюкаха след него, дори жената. Никога не си бе представял, че една жена може да се държи така, като член на глутница, което насочи ума му към Бийти, към нейната мекота, към грацията й.

Прас! Нещо твърдо и тежко го удари отзад по врата. Краката му се огънаха под него и ушите му писнаха. Съзнанието му изчезна, след това се върна. Гласове в далечината и един съвсем близко.

— В мръсотията, където ти е мястото, черно куче — каза Хароу.

Чарли го ритна с цялата сила, която му бе останала в краката, и Хароу падна до него на колене, като сипеше жлъч и ругатни. След това се метна върху гърдите му.

Чарли усети острието, но не го видя. Прониза го пареща болка. Хароу се отдалечи, залитайки, като продължаваше да ругае. Чарли опипа стомаха си и притисна ръка към парещата болка. Отдръпна пръстите си, бяха почернели от кръв.

Дезориентиран, той не можа да стане. Лежеше по гръб и гледаше нагоре към звездите. В далечината се чу двигател на кола. Заминаваха си. Трябваше да стигне някак до колата на Бийти и да отиде на доктор. Но енергията изтичаше от него, не можеше да управлява крайниците си.

Звукът на кола отново стигна до ушите му, този път по-близо. Връщаха се. Обля го светлина на фарове. Видя да се приближава силует на мъж.

— Трябва да ми помогнеш — произнесе той.

Мъжът се наведе над него. Не беше Хароу. А Лео Сампсън.

— Чарли? О, Боже! — Той видя кръвта и отстъпи.

— Трябва да ми помогнеш — повтори Чарли отново и собственият му глас му прозвуча като идващ от много далече.

— Те ли ти го причиниха? Чух ги да говорят за теб в кръчмата. Останаха заедно, а аз ги последвах. — Гласът му беше паникьосан, той заекваше.

— Ще доведеш ли доктор, Лео?

Лео се наведе да му помогне да стане, но болката беше мъчителна. Той простена.

— Просто ме остави тук. Доведи някого, колкото може по-бързо — каза Чарли. Всеки удар на сърцето му ставаше по-слаб от предишния.

— Ще доведа — каза Лео и се изправи.

— Лео, ако умра…

— Няма да умреш!

— Ако умра — повтори Чарли с цялата твърдост, на която бе способен, — не казвай на Бийти какво се е случило. Ще започне да обвинява себе си.

— Но полицията трябва да знае. Онези трябва да бъдат изправени пред правосъдието.

Чарли поклати глава нетърпеливо.

— Няма правосъдие за хора като мен. Знаеш го.

— Но ти заслужаваш правосъдие, Чарли. Ти си добър човек. Един от най-добрите.

— Само ми обещай. Не казвай на Бийти. Не казвай на никого. Искам да й спестя тази болка на всяка цена.

Лео кимна мрачно.

— Да, да. Обещавам. — Той докосна Чарли по рамото и изтича към колата си.

Звездите изглеждаха толкова търпеливи и Чарли отново насочи поглед към тях. Те бяха видели неговото раждане; бяха свидетели на най-голямата му любов. И беше напълно естествено сега да са тук.

* * *

Колата остави Бийти в началото на алеята и тя понесе куфара си по пътеката. Беше плакала тихо по целия път на връщане от Хобарт на задната седалка, и се надяваше, че ще свикне с решението си. След войната щеше да отиде да види Луси. Междувременно щеше да играе по правилата на Хенри: щеше да пише писма, да изпраща подаръци, да звъни, когато си прокарат телефон. След това, когато германците бъдеха разбити и пътуването не беше толкова опасно, щеше да се отправи нататък — може би със самолет, ако тази година имаше добър настриг — и да се помъчи да ги убеди.

Колата на Лео Сампсън беше паркирана на алеята. Тя се намръщи. Не го очакваше.

Забърза към входната врата и я отвори.

— Чарли? — Гласът й прозвуча неестествено високо.

От дневната излезе Лео. Имаше вид на човек, който не е мигнал цяла нощ.

— Бийти — каза той. — Не знаех къде си.

— Чарли не ти ли каза?

Той се приближи до нея и хвана ръката й.

— Да влезем и да седнем.

Тя отдръпна ръката си и кожата й настръхна от страх.

— Не. Какво има? Защо си тук? И къде е Чарли?

Лео облиза устните си.

— Лео? — Гърлото на Бийти се сви от ужас. — Кажи ми!

— Случи се инцидент.

— Не. — Лицето й се сгърчи. — Не, не, не. Не и моя Чарли.

— Бийти, аз…

— Какво стана?

— Аз не съм… Не съм сигурен. Дойдох да те видя, появи се Бърч, съвсем внезапно, поводите се влачеха подире му… Заведе ме до… Може някаква змия да е изплашила коня. Чарли беше…

Тя го гледаше. Безгласно. Искаше да му каже да не изрича онова, което знаеше, че се кани да каже.

— Съжалявам, Бийти. Чарли е мъртъв.

— Къде е той? — попита тя. — Може ли да го видя? Той…?

— Тялото му е при д-р Малкълм. Не бива да го виждаш, Бийти. Запомни го жив. — Лео поклати глава, основата на носа му се набръчка. — Мога да уредя да бъде погребан тук, в ливадата до къщата, ако искаш.

Погребан? Погребан? Чарли в земята. Тя задраска с ръце по лицето си; риданията й бяха толкова силни, че я ужасяваха.

— Толкова съжалявам — каза Лео, опитвайки се да я придърпа към себе си и да я утеши.

Но тя не искаше да бъде прегръщана от никой, който не е Чарли.

Лео се отдръпна. Тя се свлече в основата на стълбището, просна се и удари главата си в ръба на най-близкото стъпало. Задуши един писък в себе си. Времето се сви — минути, часове… Празнота. Празнота. Напред я чакаха една след друга все празни години.