Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (5)

4

През заскрежения прозорец на стаята, която делеше с други момичета в Моркъм хаус, Бийти можеше да види покривите, закриващи гледката към морето отвъд. Веднъж седмично в четвъртък следобед четиринайсетте момичета, които живееха тук, бяха извеждани на плажа — късно, така че моралното чувство на хората да не бъде засегнато от незаконните бременни кореми, — където събираха мидени черупки в чантите си и стояха до глезени в ледената морска вода, вдишвайки дълбоко свежия въздух, който трябваше да им стигне до следващия път, когато щяха да им позволят да излязат.

Бийти би отворила прозореца, но той беше закован. Една чайка на отсрещния покрив разроши перата си под следобедния бриз, който духаше от морето всеки ден на здрачаване. Тя отпусна ръка върху корема си. Вътре детето й мърдаше и риташе.

Детето, което вече не беше нейно. Икономката я беше информирала, че вече е намерено семейство за бебето, благочестива християнска двойка от Дъръм, които имаха две осиновени дъщери и се надяваха този път да бъде син. Икономката й беше казала това строго, сякаш я предупреждаваше да не вземе да ги разочарова с момиче. Бийти се опита да не мисли за това какво ще е бебето — момче или момиче: тези мисли я караха да го чувства прекалено реално, прекалено близко. Щом трябваше да се откаже от детето, не трябваше да си го представя в никакви подробности. Какво не би дала сега за успокоението на майка си. За бащината си мъдрост. Ето я тук, всеки момент ще роди дете, а още се чувства самата тя като дете. Млада и уплашена, жадуваща утеха. Но в Моркъм хаус нямаше такова нещо като утеха. Само всекидневната порция инструкции колко трябва да се срамува, поднесена каменно студена.

Бийти се извърна от прозореца и си намери книга за четене. Икономката позволяваше да се внасят в стаите само Библията и класиците. Бийти нямаше желание да чете първата, а вторите й бяха омръзнали до смърт, но успя да намери един роман на Чарлз Дикенс, който привлече вниманието й. Тя седна на леглото си и се опита да чете.

Стаята беше малка и вътре щеше да е студено, когато настъпи есента — когато бебето й се появи. Нямаше килими да топлят пода, нямаше тапети или картини, които да нарушават еднообразието на студените стени, между които тя сновеше апатично от сутрешните домакински задължения до обяд, от времето за ръкоделие до вечеря. Леглото й беше спретнато оправено, но това на Делия беше бъркотия от чаршафи и одеяла. Делия бе нейна съквартирантка за последните три седмици, откакто бе дошла. Снощи в полунощ Делия беше изведена навън, като пъшкаше и плачеше, за да роди бебето си. После, полубудна, полуспяща, Бийти сънува странни сънища за кръв и смърт, и за плачещи деца. Нервите й бяха опънати. Тя не можеше да се фокусира върху редовете пред себе си.

Вратата се отвори шумно и Бийти видя да влиза Делия, облечена в една толкова избеляла рокля на цветя, че маргаритките изглеждаха сиви.

— Върна ли се? — Тя се изправи в леглото.

Делия се усмихна несигурно. Усмивка, която се разтегна върху тъмна цепнатина.

— Всичко свърши.

Бийти погледна към корема й, който преди беше кръгъл и напращял. Сега издуваше съвсем леко роклята.

— Ти си…

— Свърши се — каза момичето мрачно. — Излизам оттук след седмица.

— Бебето?

— Не го видях. Държаха вдигнато… одеяло… пред лицето ми… — Усмивката на Делия се стопи. — Дори не видях дали е момиче или момче. — Тя се отпусна внимателно на леглото си, после легна.

Сърцето на Бийти се сви.

— Чу ли го? — Тя седна до Делия и отмахна един кичур коса от лицето й.

— Съвсем слаб звук — каза Делия. — Като коте. — Усмивката й се върна. — Най-после всичко свърши, след седмица се махам и мога да продължа живота си. Слава богу. — Тя отблъсна ръцете на Бийти и дръпна завивките върху себе си.

— Болеше ли?

— Адски. — Тя се прозя. — Уморена съм, Бийти. Ще ме оставиш ли да поспя?

Бийти стана и се върна до прозореца, опирайки чело в студеното стъкло. Оставаха й месеци, но страхът я завладя. Бебето на Делия го нямаше. Онази мърдаща топка живот, която до вчера беше прикрепена към нея, сега бе грижа на някого другиго, и утробата й беше празна. Мисълта накара Бийти да се разплаче и тя остави сълзите да се стичат безшумно надолу по лицето й и да капят от брадичката й, знаейки, че това съвсем не са сълзи за Делия. Тя плачеше за себе си.

* * *

Морето бушуваше сиво и мрачно, и оставяше плътна пяна, която чертаеше вълнообразни линии по плажа, докато момичетата вървяха надолу по пътеката. Бийти вдигна очи към оловното небе, притискайки шапката към главата си, за да не я отвее вятърът. Сигурно щеше да завали, което означаваше, че седмичният им излет ще бъде съкратен и че ще бъдат изпратени да се върнат рано в Моркъм хаус. Сигурно щяха да им изнесат допълнителни лекции от Библията заради греховете им.

— Дишайте чист въздух, момичета — извика икономката, когато се разпръснаха по плажа. Онези, на които им предстоеше скоро да родят, седнаха изтощени и уплашени, загледани в сивите вълни. Другите, на които едва им личеше, изтичаха до линията на водата да натопят краката си. А тези по средата, като Бийти, се разхождаха по бреговата линия и търсеха мидени черупки или парченца цветни стъкла, изгладени от морето. Бийти, решена да прекара колкото се може повече време навън, крачеше бързо по влажния пясък. Морският въздух и думкането на сърцето й измиха паяжината, насъбрана в съзнанието й, докато бе киснала в умирисаните на зеле коридори, покрити с линолеум.

В далечината забеляза една фигура. Не й обърна внимание, докато не я видя да вдига ръка, сякаш й маха. Колебливо. Тя забави крачка. Вгледа се. Беше мъж в сив костюм, шапката скриваше лицето му. Определено й махаше.

Обърна се назад. Другите момичета бяха на двайсетина ярда от нея и никоя не беше видяла мъжа. Сърцето й запърха: беше го познало преди очите й.

Хенри.

Бийти замръзна шокирана. Не можеше просто да изтича към него; икономката щеше да види. Но и не можеше да го игнорира.

В този момент облаците над нея се разтвориха и заваля. Гласът на икономката се издигна над вятъра:

— Хайде, момичета. Връщаме се веднага.

Да се върне? Как би могла? Хенри беше тук, само на сто ярда долу на плажа, застанал в дъжда.

— Някой да доведе Бийти! За бога, Бийти, всички теб чакаме!

Някаква ръка хвана нейната. Едно от новите момичета; Бийти беше забравила името й.

— Хайде — произнесе тя със силен акцент, — ще изстинем в дъжда. — Бийти измъкна ръката си и се обърна да види Хенри.

Нямаше го.

— Хайде — настоя момичето.

Бийти видя, че момичетата се отдалечават от плажа, че икономката размахва месестата си ръка ядосано. Отново се обърна към плажа: не се виждаше човек.

Ами ако изобщо не е имало никакъв Хенри? Ако това бе просто въображение, игра на отчаяното й сърце?

Като избърса гневните си сълзи, Бийти тръгна тежко към другите, настигайки ги точно когато пресичаха шосето. Зад павилиона беше паркиран черен остин, същият като този на Теди Уайлдър.

Бийти се опита да отхвърли мисълта. Много мъже караха черен остин. И все пак това бе достатъчно, за да събуди надеждата й. Дъждът се беше усилил, икономката беше скрила главата си под чадъра. Никой не я гледаше. Не и в този момент…

Бийти се отцепи от групата и хукна към плажа. Никой не извика след нея. Тичаше толкова бързо, колкото тялото й позволяваше с придобитата наскоро тромавост, и забави, когато осъзна, че стои на пясъка сама.

Сиво море, сиво небе, напълно сама. Хенри го нямаше. Не беше дошъл. Никога нямаше да дойде.

Но само миг по-късно всичко се промени. Тя го чу да я вика по име.

— Бийти!

Обърна се. Той стоеше край пътя и й махаше. Тя забърза по пясъка, хвърли се към него с такава сила, че се уплаши да не го събори. Но той беше силен и непоклатим като скала. — Мислех, че никога няма да дойдеш.

— Изгубих те! Родителите ти не знаеха нищо. Най-после Кора призна къде си. Никога няма да й простя, че го е пазила в тайна.

Двамата прогизнаха от дъжда, но продължаваха да се притискат един към друг. Накрая той отстъпи назад.

— Ще те видят. Бързо. Ела с мен, взел съм колата на Теди.

Очите й обходиха околността. Щяха да я видят. Икономката щеше да изпрати някого да я намери. Хенри я прегърна и я поведе към колата.

Вътре, на седалката, водата се стичаше от нея, докато дъждът се изливаше шумно върху покрива. Хенри не запали двигателя. Вместо това се обърна към нея и сивите му очи я приковаха. Пулсът й беше забързан и оглушителен. Тя не посмя да заговори.

— Избягай с мен — каза той. Дали си въобразяваше, или дъхът му наистина миришеше на джин?

— Какво имаш предвид? — Само че вече беше прекалено късно. Той изрече думите, които тя толкова бе жадувала да чуе, но никога не бе дръзвала да си представи.

— Телеграфирах на Били в Австралия. Ще ми намери работа.

Вълна от замайване.

— Можем да бъдем заедно.

— Съпругата ти… — рече тя, мъчейки се да си поеме въздух.

— Не я обичам. Обичам теб. Обичам нашето дете. Моли никога няма да ни намери. Уредил съм за нас каюта в един товарен кораб от Лондон след осем дена. Имам четирийсет паунда. Ще дойдеш ли с мен? Сега? В Лондон?

Навън ужасният дъжд намаля. Бийти го погледна, мислите й препускаха в главата: да изостави Кора, след като тя бе направила толкова много, за да й помогне, да се премести далече от къщи, никога да не види отново родителите си… Но никоя от тези мисли не се задържа, защото в най-дълбоката си същност тя искаше да отиде с Хенри. И това желание надделя над всичко.

— Да — произнесе тя. — Да тръгваме.

* * *

Вечерта се спусна зад прозорците на малката хотелска стая в Бейсуотър. Бийти гледаше към улицата за Хенри; той закъсняваше. И с всеки изминал миг тя се питаше дали върши правилното нещо. Сигурно не беше правилно, разбира се, да губи вяра в него в момента, когато не го виждаше?

В съседната стая през тънките стени можеше да чуе как някой си подсвирква „Бай бай блекбърд“. Веселата мелодия беше в контраст със студа в стаята, сгъстяващия се мрак, потискащото предупредително чувство в сърцето й.

Утре щяха да отплават с един товарен кораб, в който имаше достатъчно място за двама пасажери, но не и за стюард, който да ги обслужва. Хенри трябваше да върши работата на чистач, за да плати пътуването им. Щяха да минат през Индия и да стигнат в Хобард за осем седмици.

Осем седмици по море. В моменти, когато не беше уморена и обхваната от съмнения, това изглеждаше като приключение. Но сега й се струваше ужасяващо.

Обещанията, които Хенри й беше дал! Вечна любов. Да отгледат сина си заедно (беше сигурен, че е момче, един малък Хенри). Нов живот в нов свят. Щяха да се представят като съпруг и съпруга. Тя щеше да престане да се нарича Бийти Блексланд и отсега нататък да бъде известна като госпожа Хенри Макконъл. Щяха да си народят още деца; той щеше да работи здраво и да носи пари вкъщи. Щяха да си имат собствен дом и да остареят заедно.

Само че имаше прекалено много фалшиви тонове в тази негова симфония на въображението. Щеше да работи с Били Уайлдър. Съпругата му можеше да ги проследи. А той не бе успял да се накара да люби бременното й тяло.

— Няма нищо — беше промърморил, отхвърляйки внимателно авансите й. — Изглеждаш различно, това е всичко. Не като моята Бийти. Когато родиш детето, ще е отново като преди.

Ако Хенри не беше дошъл за нея в Моркъм хаус, щеше още да чака като другите момичета да роди и да остави детето. Тя погали корема си. Защо не можеше да се отърве от това колебание? В един момент искаше Хенри, бебето, новия живот. В следващия — не. Искаше й се просто това да не се бе случвало.

Но се беше случило.

Ето го, крачеше нехайно по улицата. Беше завършил приготовленията по пътуването им и бе купил една чанта и огромни рокли за нея от един приятел на Теди в Падингтън. Бийти нямаше нищо, освен дрехите, с които беше излязла на плажа, а те скоро нямаше да й стават.

Той погледна нагоре към прозореца, видя я, че го гледа и вдигна ръка за поздрав. Без усмивка. Това не му беше присъщо.

Не, тя трябваше най-после да престане да се съмнява. Да вземе решение, или по-скоро да остави сърцето й да го направи вместо нея.

Утре пътуването щеше да започне. Утре нямаше да се обърне повече назад.