Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (21)

20

Всеки ден тя се упражняваше да язди и постепенно свикна. Дните бяха дълги, новите овце свикнаха — стълпени под дърветата на сянка в горещите следобеди. В последния ден на февруари излезе с Чарли за първи път да прекарат добитъка от една ливада на друга. Вярно, кучетата помагаха повече от нея, но Чарли не каза нищо. В края на деня краката я боляха и китките й горяха там, където слънцето ги бе намерило между ръкавиците и ръкавите. Но тя спа по-добре от много време насам.

Чарли и Михаил бяха нейните две опори. Михаил се грижеше за къщата, а Бийти се опитваше да си създаде представа за сметките и документацията. Не харчеше почти нищо. Живееха от това, което получаваха от градината и гледаха да ядат яйцата, вместо пилетата. Веднъж на две седмици ходеше в града за продукти: овесена каша, мед, мляко, сапун и брашно. Радваше се на разходките; така имаше време да мисли и да се отпусне далеч от фермата. Бе толкова погълната от безкрайната ежедневна работа, че често не й оставаше време да мисли.

Универсалният магазин имаше нови собственици и Бийти беше обнадеждена. Всъщност, никога не беше надавала ухо на слуховете в града. Предполагаше, че половината от тях са за това как е придобила „Дивото цвете“, а другите — мрачни, но и ентусиазирани спекулации за възможна война в Европа.

Беше подочула две възрастни жени да изразяват недоволството си от младата жена, която държи магазина.

— Прекалено млада и прекалено амбициозна — каза едната.

— Нарежда на съпруга си какво да прави — додаде другата.

Бийти си помисли, че може да открие съюзник. Зад дългия стъклен шкаф, който служеше за щанд, стоеше дребна, закръглена жена с руси къдрици. Тя се усмихна, когато Бийти влезе. За първи път от много време някой в града й се усмихваше.

— Здравейте — произнесе тя. — Заповядайте, аз съм Тили.

— Аз съм Бийти Блексланд от „Дивото цвете“.

— Шотландка сте. Този акцент…

— Да.

— Майка ми беше шотландка. Отгледаха ме обаче лелите ми в Южна Африка.

— Как изминахте целия път дотук?

Тили се засмя.

— И аз мога да ви попитам същото. Омъжих се за австралиец.

Двете побъбриха малко, докато Бийти вземаше продуктите и избираше пенитата, сякаш са диаманти. Тили й зададе няколко въпроса за фермата, на какво разстояние е и колко е голяма. И изрази съчувствие към Бийти за това колко е трудно да работи и едновременно с това да се грижи за къща.

— Мисля, че съпрузите ни очакват прекалено много от нас — засмя се Тили, докато опаковаше една кутия мляко на прах.

— Всъщност — призна Бийти — аз съм сама.

— О, съжалявам. Съпругът ви сигурно е починал?

— Той… Между нас не потръгна. — Лицето й пламна.

Тили отново се засмя, този път по-напрегнато.

— Лош късмет. Сигурно ви е много трудно сама. Съжалявам за вас.

Бийти се хвана за това малко късче съчувствие, единственото, което бе получавала от идването си в града.

— Много е трудно — призна тя. — Благодаря ви за любезността.

След това — като гущер изпод камък — от склада в магазина се плъзна един червендалест мъж, наближаващ четиридесетте. Той изгледа Бийти отгоре до долу с присвити, студени очи.

— О, ето къде бил — каза Тили със смях в гласа. — Франк, запознайте се, това е Бийти.

Той кимна веднъж и се усмихна сковано. Бийти забеляза, че Тили се разтревожи. Идеята, че тя командва съпруга си беше очевидно нелепа: завистливо дрънкане на възрастни жени, които си нямат друга работа.

— Приятно ми е — избъбри Бийти, докато вземаше пакетите си. — Трябва да тръгвам.

Тя отвори вратата и почти се сблъска с Маргарет Дей, която идваше отвън. Не беше виждала Маргарет, откак възрастната жена я бе помолила да напусне преди много месеци.

— Здравей, Маргарет! — поздрави Бийти, насърчена от успешния разговор с Тили.

Маргарет я изгледа хладно и мина покрай нея. Вратата на магазина се затвори и Бийти остана отвън; добрите й чувства се изпариха за миг. Тя се осмели да погледне през рамо към витрината и видя, че Маргарет се е навела над тезгяха и говори нещо на Тили. Тили вдигна очи, видя Бийти и отклони поглед. Този път без никакви усмивки.

На Бийти й се прииска да влети вътре и да извика:

— Не я слушайте! Тя е една набожна глупачка! — Но не го направи. Вдигна брадичка и тръгна към къщи. Не се нуждаеше от съюзници; можеше да се оправи и сама.

* * *

Дългите седмици, когато Луси беше далеч, й причиняваха болка само нощем, когато лежеше сама в леглото и имаше много тъмни часове, през които да разсъждава как е провалила живота си. Дните бяха заети и пълни, уморителни, но въпреки това се чувстваше доволна. Съжаленията идваха с настъпването на вечерта.

Март беше решаващ месец. Чарли научи Михаил как да действа с ножиците и той започна също да стриже. Беше напрегнат момент. От ранна сутрин небето беше покрито с оловносиви дъждовни облаци и черните силуети на мъртвите дървета тънеха в мъгла. После безкрайни дни с изкарване и прибиране на стадата в кошарите. Всяка вечер Бийти рухваше уморена в леглото. Но всичко това си заслужаваше, когато продадоха на един търговец целия настриг за много повече, отколкото се беше надявала. Малко допълнителни пари. Тя отиде в града и купи няколко метра тежък розов памук от магазина на Тили Хароу. Тили бе втвърдила отношението си към Бийти, но както всички други в града, все още се радваше да получава парите й.

Тя уши от памука на ръка рокличка за Луси. Беше забравила колко много обича платовете и шиенето, това да вижда правите линии и плисета, които излизат изпод ръцете й, и се запита какво става с вълната, която продава. Ако имаше начин да получава малко от нея обратно, да я превръща в дрехи, можеше да се облича изцяло от собствената си ферма. Мисълта й достави невероятно удоволствие, даде й чувство за независимост и сила. Тази нощ за първи път от много месеци тя извади един лист хартия и скицира модел за жакет, който би бил идеален за вълнен плат. В модните списания за продажба в универсалния магазин на Люинфорд беше виждала дългите линии и широките кантове на последните модели. Часове наред се занимава с това.

Най-после дойде Великден, но Хенри отказа да доведе Луси преди неделната великденска служба. Бийти никога не бе ходила в църквата; имаше прекалено много работа, а и „Дивото цвете“ с неговата ненакърнена тишина и миризма на пръст й се виждаше много по-близко до Бог, отколкото малката задушна църквица в града. Понякога, когато излизаше по здрач — с далечните планини, придобили нереален син цвят и с напомнящия огледало язовир, с протягащите се от вдлъбнатините студени сенки, които покриваха тревите и дърветата — тя не можеше да повярва, че някога е живяла във влажни градове с тълпящи се хора, и е била щастлива.

Накрая един неделен следобед малкото й момиченце дойде.

Чарли оправяше някаква телена ограда покрай алеята — нямаха пари за нова ограда и той стана специалист по оправянето и замрежването на дупки в телта, — когато колата на Хенри се появи.

Сърцето на Бийти се качи в гърлото й. Дългите месеци на чакане бяха свършили. Сега в продължение на две седмици щеше да прегръща малкото телце на Луси към себе си нощем в леглото и да заспива с топлия дъх на косата й в ноздрите си.

Клаксонът избибипка — сигурно Хенри не го беше направил спонтанно; тя си представи, че Луси или Моли са го накарали — и колата спря на алеята.

Вратата се отвори и Луси изскочи. Този път Бийти не я изчака. Грабна Луси в силна прегръдка. Когато я остави на земята и я погледна, лицето на Луси беше мокро от сълзи.

— Липсваше ми, мами — произнесе тя.

— Ти на мен също. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Моли и Хенри излязоха от колата. Моли, красиво облечена, както винаги, с шапка и ръкавици, замръзна, когато видя Чарли.

Хенри се приближи до Бийти и й подаде две книги:

— Карай я да чете — каза той рязко. — Не се справя добре в училище.

Луси се изчерви.

— Да, Луси, трябва да четеш по-добре, така че майка ти да ти пише писма, когато не си при нея — каза Моли спокойно и очите й отново се стрелнаха нервно към Чарли.

Бийти хвана ръката на Луси.

— Моли, запозна ли се с Чарли? Той е новият ми управител на овцефермата.

— Чарли! — възкликна Луси, забелязвайки го едва сега, и изтича към него.

Чарли, усетил накъде бият нещата, се дръпна рязко, така че Луси да не може да го прегърне, като вдигна телта и едни клещи предупредително.

— Стой, малка червенокоске, тук има остри неща.

— Това ли е Чарли? — каза Моли тихо. — Чувала съм Луси да говори безспир за него. Нямах представа, че е черен.

— Напълно черен — обади се Хенри, без да си дава труд да снишава гласа си. — Какво значение има?

Бийти бе разкъсвана между смущението, че Чарли може да ги чуе, че говорят за него така открито, и удоволствието, че Хенри е толкова безразличен към безпокойството на Моли.

Луси остана с Чарли, говореше оживено за коне и училище, за великденски яйца. Хенри помогна на Моли да се качи обратно в колата и те потеглиха. Бийти бе изненадана: изглежда в мекото, добро сърце на Моли нямаше място за хора, които не са бели. Доста избирателна доброта. На Бийти не й се бе случвало често да има възможност да почувства морално превъзходство над Моли, така че се наслади на чувството.

— Хайде, скъпа — извика тя на Луси. — Имам малък подарък за теб.

Луси хукна към нея и я прегърна през кръста.

— Какъв е, какъв е?

— Уших ти рокличка. Розова. Любимият ти цвят. Да влезем вътре.

Бийти я поведе по стъпалата към спалнята. Малката розова рокля лежеше върху леглото. Луси мигновено съблече полата и блузката си. Беше изгубила много от бебешката пухкавост — всъщност, бе започнала да изглежда доста различно, по-висока, успяваше да се справи с копчетата. Дете, а не голямо бебе. Докато Луси обличаше рокличката, Бийти осъзна, че няма да й стане.

— О-о-о… — простена момиченцето.

— Луси, сигурно си пораснала с пет-шест сантиметра.

Луси се усмихна гордо.

— Мама винаги казва, че ям като кон.

Мама. Бийти внезапно се почувства така, сякаш е изгубила нещо много ценно. Дъщеря й растеше някъде другаде. С друга жена като нейна майка. Беше се променила толкова за месеците, след като Бийти я бе видяла за последно и я бе държала. Тя несъмнено щеше да продължава да се променя, постоянно, като лицето на морето. След това, може би един ден щеше да се промени толкова много, че Бийти нямаше да я познае. Не по интимния начин, по който една майка трябва познава дъщеря си.

— Мами? Тъжна ли си, че роклята не ми става?

Бийти я хвана за ръцете.

— Не, мога да я направя по-голяма. Тъжна съм, че растеш без мен.

Луси примига срещу нея.

— Щастлива ли си с татко и с Моли?

— Да, но повече ми харесва, когато съм по-дълго с теб.

— И на мен ми харесва повече.

— Не обичам училището.

— Но Моли е права. След като можеш да четеш и да пишеш, можем да си пишем писма една на друга и да не се чувстваме толкова разделени.

— Добре. Ще се постарая повече.

— Това е моето момиче.

* * *

Банковият мениджър повиши лихвата по заема на Бийти още с първия студен полъх на вятъра. Голяма част от живота й през последните няколко години бе погълнат от тревоги за парите, но тя никога досега не бе до такава степен твърдо решена да ги осигури. Прекарваше дълги часове над сметките, съставяше бюджети, преглеждаше наново старите сметки за предишното стригане и пресмяташе тазгодишния настриг, който щеше да бъде само след четири месеца. Студеният сезон не беше време да се пестят пенита и тя съжаляваше особено много Михаил и Чарли, които бяха мъже и се нуждаеха от повече храна от нея. По себе си знаеше от дългите часове работа около овцете, че се изгладнява свирепо. Да им сервира рядка вегетарианска супа и намазан с мас хляб след такива дни й се виждаше почти жестоко.

Но те никога не се оплакаха. Тримата станаха като семейство, сплотени от трудностите, жертвите и общото чувство, че постигат нещо заедно. Бийти знаеше, че е в привилегирована позиция: тя щеше да прибере по-голямата част от тяхната тежка работа. Затова си обеща, че ще им се отплати, че никога няма да вземе за себе си толкова много, че да се образува пропаст между тях и да разкъса връзката им. След Луси те бяха хората, за които я бе грижа най-много в този свят.

Бийти реши, че е време да отвори дневната, въпреки че нямаше столове, на които да се сяда. Вътре имаше голяма камина, така че разхвърля по пода ушити от нея възглавници и купи втора употреба килим от града. Докато се занимаваше със сметките за деня, седнала до прозореца, опитваща се да хване топлината на слънцето през студеното стъкло, Михаил изчисти камината. До нея имаше купчина дърва, които бе нацепил по-рано през деня. Бийти очакваше с нетърпение светлината и топлината от камината, и се надяваше, че Чарли ще се присъедини към тях. Не можеше да разбере защо отказва да прекарва повече време в къщата. Тя бе живяла в къщата на стригачите: знаеше, че е студена и влажна. Той работеше толкова много и й се искаше да му предложи малко повече удобства.

Освен това й се искаше да прекарва малко повече време с него.

От това чувство я побиха тръпки. Когато излизаха заедно, нямаше време за разговори. Често работеха в двата срещуположни края на ливадата, подвиквайки си един на друг през лая на кучетата, блеенето на овцете или през калните канавки. Но тя се чувстваше толкова спокойна в негово присъствие. Колкото повече се сближаваха, толкова повече жадуваше за дълбока близост: да го познава по-добре, да знае как работят ума и сърцето в това жилаво, грациозно тяло; да го привлече някак по-близо до себе си. Той беше търпелив и мил, работеше здраво… Имаше прекрасни качества. Може би беше започнала да му се възхищава прекалено много.

— Ето. Свърших всичко — каза Михаил, като размахваше ведрото и метлата. Ръцете и лицето му бяха почернели от сажди.

— Ще можем ли да запалим камината тази вечер?

Той сви рамене.

— Надявам се. Ако стаята се напълни с дим, ще знаем, че трябва пак да опитам.

Бийти се засмя.

— Иди и се почисти. Благодаря ти.

Той наклони глава встрани и примига.

— Вратът ми се е схванал. Прекалено съм остарял за тази работа — пошегува се той. Излезе от стаята, накуцвайки, както правеше, след като бе набол крака си на парче стара тел миналата седмица.

Бийти погледна камината. Беше едва следобед: още не беше достатъчно студено за камина. Макар че трябваше да изпробва комините… Като се подсмихна, тя подреди дървата в огнището, сложи внимателно разпалките и я запали. В следващите петнайсет минути се грижеше за огъня, побутваше цепениците, уверявайки се, че не пушат. След това сложи една възглавница на пода и седна, загледана в пламъците.

Сърцето й се отпусна. Да, щеше да е трудно с парите през зимата, но след това щеше да настъпи сезонът за стригане, а тя бе пресметнала, че когато парите дойдат, ще са доста. Можеше да плати на Михаил и на Чарли, можеше да покрие лихвите по вноските, можеше дори да си купи мебели. Затвори очи и се опита да си представи как щеше да изглежда тази стая следващата година. Диван, малка помощна масичка, лампа… Да, можеше да свърже отново телефона и електричеството: Рафаел бе изхарчил толкова много пари за прокарване на кабели, а сега стояха неизползвани. После на горния етаж щеше да направи стая за Луси. Вярно, момиченцето й щеше да й липсва в леглото, но то бе вече достатъчно пораснало, за да спят заедно. Бийти нямаше да бърза още да отваря другите стаи в къщата. По-добре да направеше една, но да изглежда както трябва. През зимата щеше да има достатъчно време за шиене тук, край камината. А когато дойдеха парите, щеше да си купи електрическа шевна машина. Тя се топлеше на фантазиите си, докато следобедът напредваше. Чу, че Чарли се връща и отива към конюшните, подвиквайки на кучетата, и си помисли да направи вечеря. Отиде в коридора и почука на вратата на Михаил.

— Влез — извика той.

Тя отвори вратата. Той лежеше в леглото си върху чаршафите, скован от болка.

— Ще започна да правя вечеря — каза тя.

— Не за мен тази вечер. Не съм добре.

Тя се разтревожи.

— Какво има? Просто си се схванал от чистенето на камината ли?

Той поклати глава.

— Не знам. Мисля, че имам температура.

Тя се приближи до него и сложи ръка на челото му. Беше топло, но не чак обезпокоително.

— Тогава просто си почини — каза тя. — Ще вечеряме двамата с Чарли.

Но Чарли каза, че не си заслужава да прави истинска вечеря, щом Михаил няма да дойде, така че хапна малко хляб и мед и се върна в къщата на стригачите. Бийти се върна до камината и използва светлината, за да се позанимава с ръкоделие. Остана до късно, ръцете и очите я заболяха, но се наслаждаваше на топлината, докато вятърът свиреше навън.

Накрая не издържа и остави шиенето. Запали свещ, за да стигне до спалнята си и остави огъня да угасне. Когато стъпи на първото стъпало, осъзна, че не е проверила как е Михаил. Сигурно беше заспал. Тя заобиколи основата на стълбището и се ослуша пред вратата.

Чу се пъшкане. Дали беше дочул стъпките й? Тя се прилепи още по-плътно и наостри слух. Дишаше трудно. Спря, не искаше да влиза неканена, но се разтревожи, че е болен.

— Михаил?

Отново пъшкане; той се опитваше да я извика. Пулсът й се ускори и тя отвори вратата.

На трепкащата светлина на свещта я посрещна мрачна сцена. Михаил беше там, където го бе оставила, върху завивките, но тялото му се бе извило в дъга. Юмруците му бяха свити отстрани, гърбът огънат като лък на цигулка. Той я погледна с молещи очи, челюстта му бе стегната, а дробовете му се бореха за въздух.

— О, Боже! — възкликна тя, сещайки се за сковаността му следобеда и за температурата. — О, Боже! Чарли! Чарли!

Тя излетя от стаята, мина през кухнята, като викаше Чарли, макар да знаеше, че не може да я чуе от такова разстояние. Усети остро отдалечеността на фермата от външния свят, от помощта. Нямаше дори телефон, за да се обади на лекар. Студена лунна светлина обливаше влажната ливада. Няколко секунди по-късно тя чукаше по вратата на Чарли.

— Чарли! Ела бързо! Става въпрос за Михаил!

Той отвори вратата със сънени очи, гол до кръста.

— Какво му е?

— Не знам.

Чарли се върна в стаята, беше си облякъл риза, но не бе успял да я закопчае; тръгна напред в тъмнината към къщата. Надигна се вятър и скоро облаците закриха лицето на луната. Тя бързаше след него, сърцето й думкаше силно в гърдите, а пред устата й се образуваха кръгчета пара в студения нощен въздух.

Остана да чака навън, пред стаята на Михаил. Не искаше да го вижда отново, положението му я бе ужасило. Чарли внесе свещта и заговори тихо на по-възрастния мъж, който стенеше през скованата си уста, но не можеше да произнесе и дума. След това Чарли излезе, затвори вратата след себе си и я погледна сериозно.

— Зле е. Тетанус.

Сърцето на Бийти се сви. Беше чувала думата преди, само в мрачни тонове.

— Какво можем да направим?

— Трябва да му осигурим медицинска помощ.

— Можеш ли да отидеш до Фаркър? Да използваш телефона му?

— Не че градът е много по-далече. Фаркър няма да ни помогне. Той не ви обича.

Бийти знаеше, че не е моментът да спори.

— Откъде знаеш?

— Защо да ви обича? Фермата ви е по-добра от неговата и той го знае. В неговата има мочурище. — Чарли успя да изобрази усмивка. — По-добре в града. Д-р Малкълм. На Аби няма да й хареса да излиза в тъмното, но поне има лунна светлина.

— Аби? Не говориш ли за Бърч?

— Няма аз да яздя до града, мисис, а вие.

— Аз? Защо аз? Ти ще стигнеш по-бързо. По-сигурно.

— Всички в града ме смятат за крадец. Няма да ми помогнат.

— Сигурна съм, че вече не мислят така. Никой не обичаше Рафаел. — Дори когато го каза, тя си спомни мнението на Маргарет за Чарли преди толкова години. Един черен мъж не бива да краде нещата на един бял и толкоз. — Наистина ли трябва да отида в града по това време?

— Аби е добро момиче. Можете да й се доверите. Тя усеща и подушва неща, които ние не можем.

Бийти погледна към вратата на Михаил. После сниши гласа си:

— Ще умре ли?

Очите на Чарли бяха пълни с емоции.

— Не знам, мисис. Виждал съм един приятел да умира от тетанус и други двама, които се оправиха. Докато ви няма, аз ще почистя раната на крака му и ще го успокоявам.

Бийти кимна.

— В стаята ми има фенерче — каза той. — Батерията е изтощена, но все ще ви помогне да оседлаете Аби в тъмното. Вземете го със себе си. Просто за всеки случай.

* * *

Отне й известно време да оседлае Аби, която не бе свикнала да я яздят по тъмно. Тя пухтеше и се криеше в сенките и Бийти едва успя да запази гласа си достатъчно тих и уверен, за да успокои коня.

Вятърът беше силен, понякога трополеше, понякога виеше в короните на дърветата. Луната се показа, след това изчезна зад облаците, после пак изгря. Лудешки сенки прекосяваха внезапно пътя, сякаш нощта се движеше и трепереше.

Бийти напрегна всички сили и пришпори Аби напред. Ръката й пламтеше от студ върху поводите, носът и очите й течаха. Тялото й жужеше от страх за Михаил, същевременно всичките й сетива бяха нащрек. Не искаше да падне и да се нарани. Пътят изчезна под нея, Аби намери посоката и се понесоха в галоп по отъпкания черен път към града.

Всички малки къщи тънеха в мрак. Трябва да беше след полунощ. Тя намери къщата на д-р Малкълм и върза Аби за оградата. Носът и бузите й бяха ледени, ушите я боляха.

Минаха най-малко пет минути в чукане по вратата, докато някой стане. Лампата на верандата светна, вратата се отвори. Д-р Малкълм се появи на прага в халата си, съпругата му надничаше зад рамото му.

— Какво има? — попита той, без да се опитва да скрие раздразнението си.

— Един от работниците ми в „Дивото цвете“. Има тетанус.

Д-р Малкълм се бореше със себе си, накрая въздъхна и каза:

— Не мога да изляза.

— Но той ще умре.

— Тетанус, казвате. — Той разтърка брадичката си, устата му се стегна. — Ще ви дам пеницилин. И барбитурат, да успокои вкочанясването. Обадете ми се сутринта, ако не се е подобрил, тогава ще дойда.

Тя беше прекалено уморена, измръзнала и стресирана, за да проявява любезност.

— Нямаме телефон — каза тя. — Затова яздих целия път дотук в тъмното. Доктор сте. Трябва да ни помогнете.

Той махна с ръка. Бийти беше сигурна, че ще промени мнението си, когато съпругата му сложи ръка на рамото му и произнесе рязко:

— Един часът през нощта е. Няма да дойде сега. Кой от работниците ви е зле? Аборигенът или комунистът?

Бийти потисна гнева си.

— Михаил не е комунист — каза тя.

— Говори само руски.

— Говори много добре и английски.

— Ще ви дам тези лекарства — обади се д-р Малкълм, откъсвайки се от съпругата си, — и първото нещо, което ще направя на сутринта, е да дойда да го прегледам. — Той се обърна към жена си: — Лягай си. Връщам се след няколко минути.

Жената изгледа Бийти — може би с превъзходство, може би със съжаление. Във всеки случай Бийти трябваше да отклони очи, за да укроти кипналата си кръв.

Докторът приготви две малки шишенца с по няколко таблетки във всяко и й даде инструкции. След това я избута навън — не можеше да срещне очите й — и се върна в топлото си легло. Бийти развърза Аби и потеглиха в смразяващия студ обратно към къщи.

* * *

Остави Аби в конюшнята все още оседлана и изтича вътре. Страхуваше се какво ще завари. Очакваше Чарли да каже, че Михаил е мъртъв, че е спрял да диша. Мислеше за най-лошото.

Чарли я чу и я посрещна в коридора.

— Зле е — рече той на един дъх. — Току-що имаше припадък, не може да диша. Сега отново диша, но…

— Трябва да изпие две от тези и едно от тези. — Тя пъхна шишенцата в ръката му. — Съжалявам, Чарли, не мога да го направя. Дори не знам дали може да преглъща и… Направи го ти, моля те.

Чарли я погледна и кимна. Взе шишенцата. Топлите му отчаяни пръсти докоснаха нейните за миг. Той се обърна и тръгна към стаята на Михаил, затваряйки вратата зад себе си.

Бийти чакаше в коридора, заровила лице в ръцете си. Сълзите заплашваха да потекат от очите й, но тя не им позволи. Михаил беше толкова добър към нея; толкова лоялен, и работеше толкова здраво. Не можеше да понесе мисълта, че той ще умре. Образът на усуканото му, изопнато тяло я преследваше. Тя се спусна на пода, подпря гръб в стената, отпусна глава на коленете си и зачака.

Може би беше минал половин час, когато Чарли, понесъл изгоряла свещ в свещника, излезе и я видя.

— Е? — попита тя.

Той седна.

— Мисля, че хапчетата може би помагат. Тялото му се отпусна малко. — Той сгъна дългите си крака и обви ръце около коленете си. — Докторът няма ли да дойде?

— Каза, че ще мине сутринта. — Бийти сви рамене, опитвайки се да попречи на лицето й да се разкриви от напиращите сълзи. — Жена му нарече Михаил комунист.

— Ха. Тя губи. Михаил е добър човек.

— Най-добрият.

Пауза.

— А за мен какво каза?

— Нищо — излъга Бийти.

Устните на Чарли се извиха, сякаш щеше да се засмее.

— Разбира се — каза той. — Тя си е такава, винаги държи езика си зад зъбите.

Бийти не се сдържа и се засмя. След това стана сериозна.

— Чарли, не ти ли писна хората наоколо да мислят лошо за теб?

— Вие не мислите лошо за мен — каза той просто.

— Не — отвърна тя и гърлото й се стегна леко. Сякаш казваше нещо, което не би трябвало. — Не, не мисля. Тъкмо напротив.

— Имам да се притеснявам за по-лоши неща от това какво мисли съпругата на д-р Малкълм за мен. — Той й кимна. — Както и вие.

Бийти подпря глава в стената.

— Предполагам, че е така. — Тя му хвърли поглед, докато той не я гледаше, след това побърза да се извърне. — Не знам нищо за живота ти, Чарли.

— Няма много за казване, мисис.

— Ще започнеш ли някога да ми викаш Бийти?

Той разпери ръце.

— Не би било правилно.

— Така искам.

— Може да съжалявате за това. Ако някой в града чуе, гарантирам ви, че ще съжалявате.

— Няма. Не се срамувам да те нарека свой приятел. Защото без теб и Михаил нямаше да оцелея толкова дълго. И ще се гордея да го кажа на останалите. — Тя мигновено се смути от разпалеността в гласа си.

Очите на Чарли срещнаха нейните на слабата светлина на свещта. Той като че ли понечи да се обади, но отмести поглед. Нещо в Бийти се размърда, нещо, което не бе усещала толкова години, откакто като глупава тийнейджърка се бе влюбила в Хенри. Тя осъзна с ужас, че това е желание. Дългото му, жилаво тяло, свито толкова близо до нейното; тъмната му кадифена кожа; тъмните къдрици и черните очи… Но тя се смъмри, реши, че е била изморена и разтревожена за Михаил, че умът й играе номера.

— Няма ли да отидете да поспите малко? — попита той, изваждайки я от мислите й.

— А ти?

— Аз ще остана тук.

— Тогава и аз ще остана — каза тя.

Той стана на крака.

— Ще отида да разпрегна горката Аби. А вие надавайте по едно ухо.

Бийти изчака малко да се съвземе. Стръкчето на желанието бе нарушило равновесието й. Тя отдавна бе престанала да мисли за мъже; предполагаше, че никой няма да иска да се петни с такава като нея. Бе толкова погълната от грижа за Луси, от това да избяга от бедността, че желанието бе отлетяло. Този Чарли го бе извикал неочаквано. Тя изследва внимателно чувството, със сигурност нищо не можеше да излезе от тази работа.

Той се върна, влезе в спалнята на Михаил, после се върна бързо и седна до нея.

— Спи. Температурата явно е спаднала.

— А тялото му?

— Малко по-отпуснато. — Той се усмихна. — Мисля, че ще се справи.

Сърцето на Бийти се стопли от облекчение.

— Надявам се, че си прав. — Беше изморена, отпусна глава на коленете си, но реши да изкара до края на нощта заради Михаил. Стана и запали нова свещ. Вятърът блъскаше в прозорците, но те бяха на сигурно и на топло. — Не ми позволявай да заспя — каза тя на Чарли, отпускайки се отново на пода. Восъчната свещ миришеше приятно в тъмнината. — Каза, че нямало какво толкова да се знае за теб, но се обзалагам, че има.

Чарли кимна веднъж.

— Разбира се, мисис, ако наистина искате да знаете.

И той й разказа. Разказа й епизоди от детството си, които си спомняше, далече, далече на север, в топлата и влажна част на света, където морето е зелено, а небето толкова синьо, че очите заболяват; за това как осъзнал рано, че не е със същия цвят на кожата като любимата си майка и как това направило общността подозрителна към него; за белите мъже, които дошли да го заведат в училище за такива деца като него, за това как майка му плачела и повтаряла, че е за добро; как бил объркан и неориентиран, като едновременно съзнавал и не съзнавал, че няма да я види повече.

— Не можете да си представите, мисис — каза той, — всички хора наоколо да казват нещо, че е добро за вас. А вие вътрешно да чувствате, че е толкова лошо… — Гласът му секна под тежестта на емоциите.

Тя се пресегна да хване пръстите му със своите, но той ги сви и тя дръпна ръката си неохотно. Нощта се изниза, най-тъмната част от нея, когато тайните изплуват на повърхността. Всеки нерв в тялото я болеше от желание да го докосне отново, но не го направи. Не беше правилно и не трябваше да забравя, че той е неин служител. Когато историята му завърши, той я попита за нейния живот и тя му разказа за детинските си мечти да шие дрехи, за любовта си към платовете и дизайна, за фантазиите си да изработи нещо от истинската вълна, която получават тук, в „Дивото цвете“. Окуражена от интереса му, от устата й се изплъзнаха и други истини: за Хенри, за Луси, дори за Рафаел и как бе станала собственик на „Дивото цвете“ — това го накара да се смее без прекъсване почти десет минути.

Някак неусетно между думите и историите нощта превали и настъпи утро. И с него треската на Михаил премина. Д-р Малкълм дойде скоро след това; Чарли изчезна в къщурката си. Очарованието на нощта бе преминало и практическите нужди заявиха отново правата си. Михаил щеше да се оправи след седмица-две.

Но Бийти се страхуваше, че сърцето й никога вече няма да бъде същото.