Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (35)

Епилог

Пролетта в Глазгоу беше официално настъпила, но на мен ми се струваше, че снегът изобщо не се маха. Разбира се, не бях навикнала към големите студове и Патрик се заяждаше с мен, когато си облякох допълнителни дрехи, преди да излезем от хотела.

— Не знам как ще се справиш с тасманийската зима — каза той.

— Тук има истински сняг — казах аз. — Студен сняг.

Пресякохме топлото фоайе и излязохме на улицата. Патрик имаше карта и я следвахме строго. Оказа се изненадващо лесно да намерим адреса на Луси Макконъл — или Луси Съдърланд, както сега я знаеха, — но изненадващо трудно да измислим как трябва да постъпим. Ако пуснех писмото, тя можеше да го отхвърли. Ако й телефонирах, без да й дам писмото, можеше да откаже да говори с мен. Реших, че единственият начин да стигна до нея е лично, с писмото в ръка. Останалото зависеше от нея.

Помолих мама да дойде с мен, но тя канселира полета си в последния момент. Не от ревност или лошо чувство към Луси; а за да не я объркаме прекалено много изведнъж. Ако Луси искаше, щеше да има време за мама и за вуйчо Майк, и за голямо, шумно събиране. Виждах ролята си единствено като човек, който да предаде писмото.

— Тук е. — Патрик спря пред една запусната къща с добре поддържана градина.

Вдигнах очи към входната врата, дъхът ми се превърна в облаче пара.

— Толкова съм нервна — казах на Патрик.

— Искаш ли да дойда с теб?

Кимнах.

— Добре тогава. Хайде.

Отидохме до входната врата и оставих Патрик да почука, защото знаех, че може да го направи много по-уверено от мен.

— Ти ще говориш, обаче — прошепна той.

— Съгласна. — Бръкнах в чантата си за писмото.

Отвътре се чуха стъпки. На прага застана възрастна жена.

Косата й в по-голямата си част беше посивяла, но в нея още проблясваха червени кичури.

— Мога ли да ви помогна? — попита любезно тя.

Когато ми се усмихна, почти си изпуснах нервите: ехо от баба ми. Светът за миг спря да диша.

Смело извадих писмото и й го подадох.

— Това е за вас — казах аз. — Пътувало е много, много дълго.