Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (20)

19
Бийти

Две хиляди овце, празна къща и фалирал бизнес. Михаил беше уловил заек и сега Бийти режеше жилавото му месо в две чинии. Имаше и картофи, от зеленчуковата леха. Никаква маса, върху която да се хранят. Всъщност, Бийти беше заключила стаите, в които нямаше мебели. Ехото им я докарваше до лудост. Михаил бе преместил леглото си в старата стая на Алис под стълбището; и беше помогнал на Бийти да качат нейното в главната спалня на втория етаж. Тя бе купила маса за кухнята. Всички останали стаи бяха голи.

За двата месеца, откакто притежаваше „Дивото цвете“, бе направила всичко по силите си. Но как щеше да каже на Михаил, че това „всичко“ не е достатъчно. Че ще се наложи да продава, и че те двамата трябва да се махнат? Той нямаше къде да отиде.

Заедно с къщата и овцете бяха дошли дълговете. Настригът вълна нямаше да е достатъчен за изплащането им. Съседът на Бийти, хитрият Джими Фаркър, услужливо й бе предложил да купи част от земята. По съвет на Лео Сампсън тя му продаде триста акра. Изхарчи повечето от тях, за да плати на служителите си — Алис напусна веднага, но Тери и Михаил бяха останали — останалите сложи настрана. Нямаше да има други пари за годината, до следващото стригане. Трябваше да направи така, че да й стигнат. Не можеше да изхарчи всичко за мебели и за храна. Така че се справяше без нищо.

Когато Луси дойдеше, щеше да е по-трудно. Щеше да се наложи да купува месо, овесена каша и мед; макар че щеше да продължи да спи в леглото на Бийти. Хенри щеше да я сметне за глупачка, че държи къщата. Лео Сампсън също я смяташе за глупачка. Бийти започна да подозира, че е истина.

Михаил остана при нея. Правеше всичко, каквото го помолеше, ходеше в града, помагаше на Тери да оправя огради, чистеше кухнята или просто слушаше Бийти, когато се оплакваше от ужасната бъркотия в документите, докато прекарваше всеки ден часове наред да я подрежда.

До днес, когато Тери дойде да я види.

— Съжалявам — произнесе той и бледите му сини очи наистина изразяваха съжаление, — но съседът Фаркър ми предложи работа. Трябва да я приема.

— Защо да трябва? — Гласът й прозвуча остро.

— Защото ти ще похарчиш парите преди следващото стригане и ще ме уволниш. Трябва да се възползвам от възможността, докато я има.

Не можеше да го обвинява. Беше останал заради нея преди, но сега не можеше да го принуждава. Знаеше собствената си несигурност и щеше да направи всичко, за да отдалечи краха. Но оставката му беше последната капка, която преля чашата. Без управител фермата не можеше да функционира. Без пари тя не можеше да привлече друг управител. Беше време да се откаже от тази глупава мечта. Беше време да продаде „Дивото цвете“ и да си купи малка къща в Хобарт, за да е близо до Луси, и да си потърси някъде работа. Да се установи някъде за един скромен живот, вместо да мечтае да стане богата и влиятелна.

Тя занесе двете чинии до масата и слезе долу да извика Михаил. Той беше коленичил, оправяше телта над зеленчуковата леха. Беше се схванал, когато се изправи; Нямаше петдесет, но от цял живот черна работа се беше износил. Щеше да му е трудно да си намери друго препитание. Бийти преглътна вината. Кажи му бързо, да свършва веднъж завинаги.

— Идвам — извика той. — Само още една минута.

Бийти отиде в кухнята да го чака. Месото в чинията й изстиваше. Най-накрая той дойде и седна срещу нея.

— Опосумите са станали много хитри. Намират начин да влязат в зеленчуковата градина — каза той и си взе вилицата.

— Михаил, имам лоши новини.

Той вдигна вежди.

— Така ли? Какво има?

— Тери напусна.

— А-а. — Той започна да яде. — Фаркър го е взел.

— Знаел си, че е предложил работа на Тери?

— Тери го спомена миналата седмица. Фаркър е силно заинтересован да те види да фалираш, сигурен съм.

Бийти се замисли. Джими Фаркър винаги беше много мил с нея, но тя не се съмняваше в думите на Михаил. Когато беше придобила „Дивото цвете“, си бе създала много врагове. Не че Рафаел бе особено обичан; а идеята, че една бедна слугиня — жена — сега може да притежава голямо имение. Подробностите по прехвърлянето бяха тайна и плъзнаха какви ли не слухове, само не и ласкателни. Бийти беше измислила сложна история за наследство, но до този момент не беше виждала никого от града, за да я разкаже. А вече като че ли нямаше значение.

— Не мисля, че мога да продължа, Михаил — въздъхна тя. Всички ми казват да продавам: Фаркър, Лео, Тери… Може би са прави. Съжалявам. Знам, че това ще те остави без покрив.

Известно време той се храни мълчаливо. След това остави ножа и вилицата си и се замисли над думите й на слабата вечерна светлина в кухнята. Електричеството бе лукс, който тя не можеше да си позволи.

— Предаваш ли се?

Тя се усмихна стегнато.

— Да, Михаил. Предавам се.

— Мисля, че не би трябвало.

— Не виждам друг начин.

— Наемаш добър управител и продължаваш. Ти си шефът. След това никога няма повече да работиш за друг. Това е добре, нали?

— Не мога да си позволя друг управител. Ще изхарча парите преди следващия сезон за стригане.

— Продай още малко земя. Фаркър ще я купи.

— Но откъде да знам дали мога да вярвам на новия управител на фермата? Не искам да продавам друго парче земя, поемайки такъв риск. Тери познава добре фермата.

Михаил изду долната си устна, докато мислеше, придобивайки нелеп вид, като капризно дете. Бийти почти се засмя. След това той произнесе:

— Чарли Харис.

Отне й няколко секунди, докато си спомни, след това събитията от деня, в който бе напуснала Хенри, я връхлетяха. Чарли бе спасил живота на Луси.

Михаил продължи:

— Никой не познава „Дивото цвете“ както Чарли. Той е много умен човек. Знае кое е добро за бизнеса. Господин Бланчард не го обичаше, защото беше прекалено умен. Ти ще го харесаш.

— Как мога да го открия?

— Замина за Блай.

— Това беше преди години.

— Може още да е там. Напиши писмо. Пощальонът ще го намери, ако още е в града.

Бийти се изкушаваше. Идеята да има блестящ мениджър, който да управлява фермата, човек, който да я накара да заработи, беше толкова примамлива. Ако продадеше имота, щеше да е богата за кратко. Но ако направеше фермата процъфтяваща, щеше да се подсигури за цял живот.

— Хубаво — кимна тя. — Ще му пиша. Но ако не се обади до две седмици, ще се наложи да помоля Лео да намери купувач.

Михаил кимна и се върна към храненето. Ако се притесняваше за бъдещето, то го криеше много добре.

* * *

Измина една седмица. Нищо. И ето че една сутрин Лео Сампсън телефонира точно в момента, когато Бийти слагаше чисти чаршафи, приготвяйки се за първото идване на Луси. Беше отложила идването на дъщеря си, докато нещата във фермата не се оправят. Сега осъзна, че това може никога да не стане.

— В града се носят слухове, че ще продаваш фермата — каза Лео.

Бийти стисна телефона между ухото и рамото си, и забоде косата си. Беше пораснала и непрекъснато се измъкваше от фуркетите.

— Обмислям го — отвърна тя предпазливо. — Защо?

— Имам оферта.

Сърцето на Бийти ускори ритъм.

— Имаш? От кого?

— Не иска името му да се разгласява.

— Джими Фаркър е, нали?

— Не искаш ли да разбереш колко дава?

— Казвай.

Лео прочете числото. Бяха много пари, но далеч от действителната стойност на имота.

— Това е обида — каза тя. — Трябва да е Фаркър.

Лео замълча.

— Издевателства над мен, когато знае, че моментът е тежък. Открадна ми управителя на фермата.

— Смятам, че трябва да приемеш — каза Лео. — Би трябвало да си подсигуриш бъдещето.

— Но така бих продала бъдещето си — каза Бийти. — И това на дъщеря си.

— Това е повече, отколкото можеше да си представиш само преди година, Бийти.

— Но си представях повече след това — каза тя и въздъхна. — Ще го обмисля. Не съм глупава.

Тъкмо когато остави телефона, на входната врата се почука. Никой досега не бе идвал и тя тръгна към нея, изпълнена с любопитство. С трепет.

Отвън стоеше висок, чернокож мъж с бяла, закопчана до горе риза, и тъмни панталони. Под шапката косата му бе пораснала и се спускаше на къдрици почти до раменете. Отне й минута, докато разпознае в него Чарли Харис.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Вие дойдохте.

Той отвърна на усмивката й и свали шапката си.

— Получих писмото ви, госпожо. Може ли да вляза и да поговорим във връзка с това?

Две кучета, черно и бяло, стояха от двете му страни, но се отдръпнаха назад почтително, когато тя отвори вратата по-широко.

Знаеше, че другите жени в града щяха да бъдат по-предпазливи: да приема вътре абориген, когато е сама. Но това бе мъжът, който бе рискувал собствената си сигурност, за да измъкне дъщеря й от яростния потоп.

Освен това тя вече знаеше, че е по-различна от другите жени в града.

Бийти въведе Чарли в кухнята и сложи чайника на печката. Той изнесе купичка с вода отвън на кучетата, след това се върна и намести високото си жилаво тяло на стола. У него имаше една лека апатичност.

— Надявам се, че не съм ви създала някакви неприятности — каза Бийти, докато изсипваше чаените листенца в чайника, възпирайки се да прецени дължината на краката му с поглед.

— Съвсем не. Обичам „Дивото цвете“. Копнеех да се върна. Нямаше да бия целия този път от Блай дотук, ако не беше така.

— Трябва да обясня някои неща.

— Сигурно. Последният път, когато ви видях, нямахте нищо, освен един прогизнал кашон и едно червенокосо момиченце. Сега имате повече от прогизнал кашон.

— Рафаел Бланчард доведе до разруха този бизнес. Наложи се да продава, а един мой чичо в Шотландия почина и ми остави малко наследство. — Ето, не беше чак толкова трудно да излъже.

— Разбирам. А малкото червенокосо момиченце?

— В момента е при баща си. Ще дойде на посещение в края на седмицата.

Тя направи чая, сложи подноса на масата и загледа как Чарли слага три лъжици захар в чашата си. Той сръбна като човек, умиращ от жажда, след това изглежда си даде сметка за маниерите си, и като се облегна назад, отпи учтиво.

— Трябва да бъда честна с вас, господин Харис. Нямам повече пари. Продадох триста акра, за да платя дълговете, и останалото привършва бързо. На ръба съм да продам целия имот. Ако се съгласите да дойдете и да работите за мен, ще продам достатъчно, за да ви плащам надницата и да издържа още известно време.

— Не продавайте нищо — каза той и поклати глава. — Това е хубава земя, мис. Не трябва да я продавате на никого.

— Наричайте ме Бийти — рече тя. — Само че се боя, че нямам достатъчно пари, за да ви плащам до следващото стригане.

— Как плащате на Михаил?

— Не му плащам. Ядем, каквото сме отгледали.

Той сви рамене.

— Мога да правя същото.

— Не е правилно, господин Харис.

— Наричайте ме Чарли. — Той се усмихна и тя забеляза дълбока трапчинка в тъмната кожа на лявата му буза. Това го правеше да изглежда като момче.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Не е правилно, Чарли — да наемаш някого и да му казваш, че няма да му плащаш.

Той се наведе напред и остави чашата си, явно търсейки думите.

— Гледах Рафаел Бланчард как смачква този бизнес — каза той. — Беше голям глупак. Вие можете да отглеждате много овце тук. Не трябва да продавате нищо. Трябва да отидете в банката и да изтеглите заем, за да купите още най-малко две хиляди овце. Тази ферма ще поеме лесно седем хиляди. Можете да правите стотици бали вълна годишно. Тогава вече ще мислим какво ще ми плащате.

Бийти знаеше, че най-правилното нещо е да каже „не“. Но последният настриг беше двайсет и две бали. И това бе донесло една прилична сума, която бе стопена бързо от дълговете на Рафаел, преди Бийти да види и пени. Петдесет бали биха държали фермата на повърхността за повече от година; щяха да могат да си позволят мебели. А сто можеха да я направят достатъчно богата, за да си върне Луси за постоянно.

— Само че ще се нуждая от помощ. Няма да мога да се справя сам — каза той.

— Не мога да си позволя да наема други помощници, а не очаквам някой да дойде и да ми работи безплатно.

— Михаил може да помага. Яздите ли? Вие също ще помагате.

— Не, дори не съм се доближавала до кон.

— Аз ще ви науча. Ние тримата, заедно с кучетата, ще преобразим това място, ще го превърнем в такъв бизнес, какъвто трябва да бъде. Когато платихте за него с наследството от чичо ви не възнамерявахте ли точно това? Не трябва да прахосвате парите. Не трябва да го продавате веднага щом се сблъскате с първата трудност.

Бийти усети леко бодване заради лъжата.

— Разбира се, че не — каза тя.

— Ако ние всички си поизцапаме ръцете, смятам, че „Дивото цвете“ може да стане чудесен бизнес. Ще бъде трудно, да, но можем да го направим.

Бийти определено не се плашеше от многото работа. Далеч повече се плашеше от това да не загуби новопридобитата си сила. Като си пое дълбоко въздух, тя се пресегна през масата и разтърси здраво ръката му.

— Назначен сте, Чарли Харис — каза тя.

* * *

Бийти се ядоса на себе си сутринта, когато Луси трябваше да пристигне. Беше толкова нервна. Това беше първото идване на дъщеря й след придобиването на „Дивото цвете“. Ами ако Луси не харесаше къщата? Това натъжи Бийти: навремето Бийти беше просто част от нея, от делничния й живот. Е, добре, със здрава работа и с Чарли Харис щеше да си я върне обратно. Здрава работа и жертви. Бийти трябваше да си поема дълбоко дъх всеки път, когато си помислеше за заема, за който току-що бе кандидатствала. Банковият мениджър й бе показал опис на тримесечните й лихвени вноски и кога се дължат. Ужасяващо. Всъщност, нямаше да има достатъчно пари за последната годишна вноска, но дотогава се надяваше да е достатъчно близко до продажбата на настрига и да отложи банковото плащане за месец-два. Но дори при това положение трябваше да е по-внимателна от всякога с парите. Тя и двамата й работници вече бяха минали на хляб и мас за закуска: за мармалад официално пари нямаше.

За щастие Михаил го биваше в градинарството и навсякъде из градината се виждаха зелени стръкове.

Новата кола на Хенри, син Шевролет, избръмча по дългата алея непосредствено преди пладне. Много по-късно, отколкото си мислеше. Надяваше се, че Хенри и Моли няма да остават за обяд. Нямаше достатъчно столове, да оставим храната настрана. Бийти се беше запасявала за посещението на Луси, така че дъщеря й да не гладува; не й се искаше да изразходва всичко за Хенри и Моли още на първия ден; особено при положение че имаха вече толкова много.

Тя изчака на входната врата. Двигателят на колата спря и остана само звукът на шумолящите евкалипти. Луси излезе, червената й коса лъщеше на слънцето, и Бийти разпери ръце, очакваща прегръдка. Но Луси беше по-внимателна. Тя се приближи почти предпазливо, неловко. Този път раздялата им беше дълга.

Бийти коленичи и обви ръце около Луси, игнорирайки колебанието й.

— Скъпа моя. Толкова много ми липсваше.

Луси омекна и се притисна към нея, топлото й малко сърчице биеше силно. Бийти вдигна поглед и видя Хенри и Моли да вървят по алеята. Хенри беше без шапка и Бийти забеляза, че косата му доста е оредяла. Тя стана, повдигна Луси на хълбок — макар че детето вече беше доста тежко за това — и се усмихна за поздрав.

— Добре дошли в „Дивото цвете“ — каза тя.

— Идвали сме и преди — мрачно отвърна Хенри.

Бийти осъзна, че Хенри изпитва завист. Може би дори му се искаше все още да е с нея; може би си се представяше като собственик на такава голяма ферма.

— Но сега имението е мое — каза тя. — Влезте.

Разбира се, вътре нямаше много възможности да ги впечатли. Тя позволи на Луси да се качва и да слиза по стълбището, да отваря и затваря вратите на празните стаи.

— Е, ще ми кажеш ли за този чичо, който е умрял и ти е оставил парите да купиш това място? — каза Хенри и се огледа.

— Прачичо — отвърна тя. — По майчина линия.

— Никога не си го споменавала. Освен това не знаех, че поддържаш връзка с майка си.

Слава богу, Моли го прекъсна:

— Тя къде ще спи? — провикна се Моли отгоре, надничайки в празните стаи.

— Засега с мен. Нямах достатъчно пари, за да й купя легло.

Луси изгалопира надолу и я прегърна през кръста, но Хенри изви уста неодобрително.

— Тя вече не е бебе, Бийти. Нуждае се от собствена стая.

— Нямам нищо против — каза Луси.

— Разбира се, че нямаш, скъпа — каза й Моли. — Ти си с добро сърце.

— Та какво за този чичо? — подхвана отново Хенри.

— Прачичо Монтгомъри. Живееше в Инвърнес. Виждала съм го само веднъж. — Тя се запита дали се е изчервила.

— И си тук сама? — попита Хенри, докато Моли слизаше надолу по стъпалата.

— Не, тук е Михаил, който ми помага с къщата и градината, и Чарли, който управлява фермата.

— Живеят тук? — Моли изглеждаше ужасена.

— Михаил има стая под стълбището, а Чарли се настани в къщата на стригачите. — Той беше настоял. Не беше правилно според него да спи в нейната къща, а и никой не смяташе, че е правилно.

— Можеш да си позволиш двама работници, а не можеш да си позволиш мебели? — вдигна вежди Хенри.

— Не и до следващото стригане.

— Кога ще бъде?

Бяха се върнали обратно до входната врата. Тя не се канеше да казва на Хенри, че няма да има пари почти цяла година. Че всъщност може би щеше да се опитва да продава диви зайци за по няколко пенита, за да купува газ за осветление. Зимата беше още далече, но вече се страхуваше от нея.

— Скоро — каза тя на Хенри. — Но на Луси ще й е удобно и ще се грижа добре за нея. Грижих се сама за нея много години, Хенри, не трябва да се съмняваш сега в мен.

Хенри, опомнил се от спомена за разгулното си минало, наведе глава и тръгна към колата. Но Моли се дръпна назад.

— Луси — обърна се тя към момиченцето, — ще отидеш ли да дадеш на татко шест целувки за довиждане?

Луси изтича и Моли се обърна към Бийти:

— Трябва да ти кажа нещо, защото знам, че ще го научиш от Луси и ще се разстроиш.

— Какво е то? — Бийти се опита да запази гласа си сърдечен.

— Тя вече не ме нарича „мама Моли“. Нарича ме просто „мама“.

Бийти отвори уста да се възмути, но Моли продължи.

— Знам, че ти си й майка и нямам намерение да те замествам. Но Луси започва училище следващата година и е прекалено сложно да обяснява на всички — учители, съседи, приятели — какво е реалното положение.

— Сложно? — Бийти вдигна вежди. — Или срамно?

Моли се изчерви.

— И двете. Признавам. Детето е незаконно. В Хобарт, където живеем и където тя ще ходи на училище, аз съм човекът, който изпълнява ролята на нейна майка. Защо да лепваме на горкото дете клеймото, че е различно от малките си другарчета? То не е виновно, че произходът му не е… съвсем почтен.

На Бийти й се искаше да й отвърне, но се сдържа. В края на краищата тя знаеше, че Хенри е женен, когато бе имала връзка с него. Това й се струваше преди милион години.

— Във всеки случай аз съм „мама“, а ти си „мами“, и детето знае кое какво е — каза Моли и надяна ръкавиците си.

— Побързай! — провикна се Хенри от колата.

— В много лошо настроение е — каза Моли, като му махна. — Ще се видим другата седмица. Телефонирай ни, ако е необходимо да дойдем по-скоро.

Бийти не й каза, че телефонът вече е изключен.

— Ще се видим тогава.

Луси се върна тичешком, а сърцето на Бийти биеше от унижение и обида. Как смееше Моли? Как си позволяваше да предлага такива обяснения за действията си? Бийти знаеше, че Моли копнее за собствено дете и че това Луси да я нарича „мама“ беше по-скоро по нейно желание, а не по желание на детето.

— Добре ли си, мами? Изглеждаш ядосана — каза Луси.

Бийти се наведе и я целуна по косата, когато колата се отдалечи.

— Не на теб, миличка. Да влезем в новата ни къща.

* * *

Луси се събуди рано. Прекалено рано. Мами още спеше, свита до нея, отпуснала ръка на корема й. Тя се опита да заспи отново, но леглото беше странно, птиците бяха шумни и освен това й се пишкаше.

Тя стана и си облече розовия халат, онзи, който Моли й беше изплела. Моли не можеше да шие хубави дрехи, каквито мами шиеше, и халатът беше изкривен. Луси излезе на пръсти от спалнята, спомняйки си какво казваха винаги тате и Моли: „Ако се събудиш рано, иди и си направи закуска. Не ни буди“.

Коридорът беше студен и тя стегна по-плътно халата около тялото си. Отби се в тоалетната, след това слезе на първия етаж. Харесваше новата голяма къща на мами, с всичките тези празни стаи. Питаше се дали мами ще й позволи да разпъне палатка в някоя от тях и да спи на пода с одеяла през нощта.

Луси намери кухнята и си отряза неравна филия хляб, изсипа върху нея мед с лъжицата и се приближи до прозореца. В двора навън един мъж оседлаваше кон. Беше с тъмна кожа, но далеч не толкова тъмна, колкото тази на прислужницата на господин Бейнбридж от другата страна на пътя у дома. Тя беше толкова черна, че напомняше на Луси за бонбони лакриц.

Луси погледа известно време. Вкъщи си имаше конче играчка, но копнееше да докосне истински кон. Последния път, когато беше тук, един мъж й беше казал да не се доближава до конете. Но тъмнокожият мъж изглеждаше дружелюбен. Освен това сега мами притежаваше фермата, така че може би той щеше да направи онова, което Луси иска. Тя отвори вратата към пералното помещение, изтича по стъпалата и излезе на ливадата.

Тревата беше още росна и слънцето обагряше ръбовете на облаците в златно. Небето имаше цвета на ягодов млечен шейк. Мъжът се канеше да се метне на коня и да тръгне, затова тя му извика:

— Хей! Почакай!

Тъмнокожият мъж се обърна и й се усмихна, изчаквайки я да се приближи.

Чорапите й се намокриха от росата. Отблизо непознатият беше красив, с големи тъмни очи, които изглеждаха много добри.

— Фермата е собственост на мами — каза му тя. — Искам да потупам коня.

— Разбира се — каза той. — Но трябва да си нежна.

Конят наведе глава и Луси внимателно потърка носа му.

Ушите му помръднаха напред-назад.

— Виж, той те харесва — каза мъжът.

— Казвам се Луси.

— А аз Чарли. Срещали сме се, преди няколко години.

Луси се обърна да го погледне.

— Не мисля. Имам много добра памет.

— Беше много малка, пресичахте с майка ти една придошла река. Водата те повлече и аз трябваше да скоча вътре и да те измъкна.

Тя напрегна паметта си колкото можеше и се помъчи да си спомни. Кратък проблясък, че е била във водата и че се е уплашила, прекоси съзнанието й, но картината беше неясна.

— Наистина ли? Добре си направил, иначе е можело да се удавя. — Тя потупа гривата на коня, после се изправи и отново го погледна. — Защо кожата ти е толкова тъмна?

— А защо твоята коса е толкова червена?

Тя сви рамене и в отговор той също сви рамене. Луси се засмя.

— По-добре да влезеш, за да не изстинеш — каза той и като си сложи шапката, се метна на коня. — Майка ти ще се тревожи.

— Не, няма.

Чарли се засмя.

— Може и да се тревожи. — Той подсвирна и двете кучета изтичаха от конюшнята. След това се отдалечи в галоп, оставяйки Луси да стои в росната ливада.

Наистина ли я беше измъкнал от реката, когато е била малка? Сигурно щеше да си го спомня. Може би той лъжеше. Моли каза, че на прислужницата на господин Бейнбридж не можело да се вярва, защото била черна; може би същото важеше и за Чарли. Макар да изглеждаше много мил с нея. Понякога Моли казваше неща за хората, които не изглеждаха съвсем верни. Веднъж Луси я бе чула да спори с татко — единствения път, в който се бяха карали — и Моли беше нарекла мами с обидно име. Тя не можеше да си спомни сега точно как, но знаеше, че думата не е хубава.

— Луси!

Тя се огледа и видя мами да стои на прозореца на спалнята и да й маха.

— Ела вътре! Прекалено студено е да стоиш навън по това време.

Слънцето се показа иззад облаците и освети росата върху тревите. Луси се прибра вътре, като се преструваше през цялото време на кон.

* * *

Бийти остави писалката. Вратът я болеше от напрягане и скалпът й беше стегнат. Тя погледна цифрите отново, но все не й се виждаха правдоподобни.

Лихвата по заема щеше да я съсипе.

Но Чарли беше осигурил за петък две хиляди мериносови овце с най-фина вълна от фермата, в която бе работил преди това. Сега беше прекалено късно за съжаления: вече беше подписала документите.

Въпреки всичко беше красив следобед. Слънцето грееше ярко в прозореца на кабинета — малка стая с щайга вместо стол и бюро, сковано доста грубичко от Михаил — и дивите цветя цъфтяха навсякъде по хълмовете зад къщата. Може би просто трябваше да излезе от кабинета; да излезе на чист въздух и да проясни главата си.

На вратата на кабинета се почука. Тя вдигна очи, на прага стоеше Чарли.

— Здравейте, мис — каза той. Настояваше да я нарича „госпожо“, независимо че много пъти му беше напомняла да й вика Бийти. Накрая се беше отказала.

— Чарли. Как мога да помогна?

— Минаха две седмици, а още не сте се качвали на онзи кон.

— Ти сам каза, че още не съм ти нужна.

— Но ще ми трябвате преди лятото да е свършило. Аз и кучетата не можем да се справим сами.

Бийти не искаше да си признае, че се ужасява от качването на кон. Конете винаги й изглеждаха прекалено големи и непредсказуеми.

— Добре, има достатъчно време да се науча.

— Но недостатъчно, за да станете добра. Вижте, госпожо, не можете да управлявате овцеферма и да не яздите. По този начин действаше Рафаел Бланчард и вижте какво му се случи. Овцете трябва да се местят често. Ето, тази седмица идват още две хиляди. Ще трябва да ми помогнете, иначе ще се наложи да наемете някой друг.

Бийти погледна редиците числа, усети познатото бодване на гняв в сърцето.

Чарли се наведе, подпря ръце на бюрото и облегна брадичката си на тях.

— Госпожо? — произнесе той тихо. — Страхувате ли се? — Усмихна се широко — имаше такава заразителна усмивка.

Бийти се засмя.

— Не се страхувам. Притеснявам се.

— Всички се притесняват първия път. Но Аби е много спокойна. Ще се държи мило с вас. — Той стана и посочи полата й. — Имате ли нещо друго да облечете? Преоблечете се, ще се срещнем долу в конюшните.

Той тръгна. Бийти затвори счетоводната книга и го изпрати с поглед, докато се отдалечаваше. Имаше такава естествена грация, такова спокойствие в тялото му. Бийти знаеше, че ще е непохватна и смешна, докато се опитва да язди онзи кон. Вече се чувстваше неловко.

Тя обу панталона, който използваше за градинарстване, взе шапката си и си проправи път между кокошките, които кудкудякаха в двора — днес Михаил садеше някакви зеленчуци — и прекоси ливадата към конюшните.

Аби, дорестата кобила, чакаше. Чарли се беше навел до нея и й говореше тихо. Собственият му кон, сивият жребец Бърч, стоеше вързан в отделението си. Бийти преглътна мъчително.

— Готова съм — каза тя.

Чарли потупа Аби по хълбока.

— Лявата страна е близката, дясната — далечната. Стой от близката страна, така е свикнала. Хайде сега да я оседлаем.

Бавно, с голямо търпение и хумор, той показа на Бийти всяка стъпка. Пъхането на мундщука в устата на кобилата, оправянето на самара и стягането на колана. Показа й как да й говори нежно, за да я успокои и я задържа, докато се качваше. Имаше чувството, че е толкова високо. Прииска й се да се наведе напред и да се хване за гривата на коня, сякаш животът й зависеше от това.

— Не, не — каза Чарли, — трябва да се успокоите, мисис. Ръцете долу, петите долу. Ходилата напред. Трябва да можете да виждате пръстите си. Не се напрягайте. Отпуснете се. Поемете си дълбоко въздух.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Аби се размърда, но Бийти се насили да стои неподвижно и да седи правилно. Чарли отново успокои коня. Бийти си пое дълбоко дъх.

— Сега внимателно — каза той на Бийти, — смушкайте я с пети. — Леко, леко.

Тя го направи и коня тръгна.

— Хайде, Аби — каза Чарли и потърка носа на кобилата. — Върви.

— Как да й кажа накъде да се движи? — попита Бийти паникьосана.

— Като използвате поводите, разбира се. — С лекота Чарли се метна на коня си и само след секунда се движеше до нея. Ще го правим бавно — каза той. — Само ще обиколим двора.

Бийти си помисли, че никога не се е чувствала толкова на високо, кацнала така опасно върху гърба на животно. Но Чарли беше много търпелив с нея, не я принуди да направи нещо, което да я накара да се притесни. Обиколиха с конете два пъти двора, след което се върнаха до конюшните.

— Това ли е? — попита Бийти.

— Това и още много практика — каза Чарли, като слезе и вдигна ръце, за да я задържи за хълбоците, докато тя се спускаше. Аби пръхтеше леко.

— Не се смей — каза Бийти на кобилата.

— Всеки ден, мисис — каза Чарли. — Две обиколки на двора, после три, после четири. А когато свикнете, още по-бързо и по-надалеч. Ще трябва да се усъвършенствате до есента. Мислите ли, че ще можете да се справите?

Бийти се беше запъхтяла.

— Предполагам, че ще се наложи.

Тъмните му очи станаха сериозни.

— Да, мисис. Предполагам, че ще се наложи.