Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (2)

1

Бийти: Глазгоу, 1929 г.

Бийти Блексланд имаше мечти. Големи мечти.

Не обърканите, разпокъсани мечти, които нахлуват на сън. Не, това бяха мечтите, с които тя се успокояваше, преди да заспи в малкото си легло на колела, което се търкаляше по пода на наетия от родителите й апартамент. Живи, изгарящи мечти. Живот с мода и платове; и с щастие, разбира се. Живот, където мрачната истина за мрачното й семейство избледнява, свива се и накрая изчезва. Това, за което никога не беше мечтала, беше, че ще се окаже бременна от женения си любовник, точно преди деветнайсетия си рожден ден.

През целия февруари упорито броеше седмиците, броеше ги отново, като връщаше мисълта си назад и се опитваше да проумее датите. Стомахът й потръпваше при миризмата на храна, гърдите й станаха напрегнати и на първи март Бийти най-после трябваше да признае, че едно дете — детето на Хенри Макконъл — расте в нея.

Онази вечер тя пристигна в клуба сякаш всичко е наред. Засмя се на шегите на Теди Уайлдър, отпусна се върху ръката на Хенри, почиваща на задника й, докато през цялото време се бореше с пристъпа на гадене от миризмата на цигарения дим. Първата глътка от коктейла с джин беше тръпчива и кисела върху езика й. Въпреки всичко тя продължи да се усмихва. Беше свикнала да управлява тази пропаст между това как се чувства и как се държи.

Теди плесна силно два пъти с ръце и димът се вдигна и се премести заедно с мъжете и миришещия им на бренди дъх към кръглата маса за карти, която доминираше стаята. Теди и брат му Били въртяха тази не дотам легална стая над напълно легалния ресторант на баща им на Долхаус лейн. Точно в този ресторант Бийти за първи път се беше запознала с тях. Работеше като келнерка; родителите й още мислеха, че го прави. Теди и Били я представиха на Хенри, а скоро след това я представиха и на клуба: на тъмния блясък на подземен Глазгоу, където на никого не му пукаше коя е, стига да е красива. Работеше половината нощ, сервирайки питиета, а другата половина правеше компания на Кора, момичето на Теди.

Кора потупа седалката, правейки знак на Бийти да седне. Другите жени се събраха край камината; Кора, късите къдрици на която бяха прибрани над ушите с розова сатенена панделка, беше всепризнатата кралица на стаята. Макар никоя от останалите да не харесваше идеята, бяха достатъчно предпазливи да не стоят прекалено близо до нея от страх за нечестно сравнение. Бийти сигурно щеше да направи същото, ако Кора не беше решила, че трябва да бъдат най-близки приятелки.

Кора хвана ръката й в своята и я стисна: обичайният й поздрав. Бийти изпитваше едновременно страхопочитание пред Кора и мъчителна ревност към тежко гримираните й тъмни очи и платинена коса, непринудения й чар и безкрайния й бюджет за скъпи рокли от муселин или крепдешин. Бийти се опитваше — наистина се опитваше — да я догонва. Беше си купила плат и сама си уши дрехи, и никой не можеше да каже, че не са дизайнерски и не са произведени в Париж. Носеше тъмната си коса подстригана по модата — късо, — но чувстваше, че откритото й лице и големите сини очи съсипват всичките й шансове да изглежда мистериозна и съблазнителна. Но, разбира се, на Кора самонадеяният блясък й бе вроден; Бийти вечно трябваше да се напъва да го постига.

Кора издуха дълга струйка цигарен дим във въздуха, след което каза:

— Е, в кой си?

Сърцето на Бийти подскочи и тя погледна Кора стреснато. Очите на приятелката й гледаха право напред, червените й устни стискаха цигарето. За миг Бийти дори помисли, че й се е причуло: сигурно срамната й тайна не би могла да изпълзи от тъмната вътрешност до ярко осветения клуб.

Но след това Кора се обърна, тънките й извити вежди се вдигнаха над тъмните очи и тя се усмихна:

— Бийти, ти направо позеленя от дима, а не си докоснала питието си. Миналата седмица си помислих, че може да си болна, но тази… Права съм, нали?

— Хенри не знае. — Думите излязоха в скороговорка, отчаяни.

Кора омекна и потупа ръката й.

— Няма да кажа и дума. Обещавам. Поеми си дъх, скъпа. Изглеждаш ужасена.

Бийти направи както я посъветва Кора, насилвайки крайниците си да се отпуснат в апатична поза, каквато се очакваше от нея. Взе една цигара от Кора, въпреки че това накара стомаха й да се свие. Не можеше да позволи никой друг да забележи или да започне да задава въпроси. Били Уайлдър, например, с червендалестите си страни и жесток смях: о, щеше да го превърне в голям спорт. Тя знаеше, обаче, че не би могла да крие това вечно.

— Не отговори на въпроса ми. В кой месец си? — произнесе Кора с толкова небрежен тон, сякаш питаше Бийти какво е яла на обяд.

— Не ми е идвало от седем или осем седмици — прошепна Бийти. Чувстваше се непоносимо уязвима, сякаш кожата й беше обелена. Не искаше нито за миг повече да говори или да мисли за това. Не беше готова да бъде майка: мисълта караше сърцето й да изстива.

— Значи още е рано. — Кора извади пудриерата от чантичката си и я отвори. Откъм масата за карти се чу силен смях.

— Още има шанс да не се е захванало.

След миг-два тягостното чувство се разнесе.

— Наистина ли? Не знам нищо. Знам, че съм глупава, но аз… — Беше повярвала на обещанието на Хенри, че ако се измъкне от тялото й в правилния момент, това никога не може да се случи. Той беше отказал да взема други предпазни мерки. — Френските букви са за французите — беше казал. — Знам какво правя. — Беше трийсетгодишен, беше ходил на война; Бийти му повярва.

— Слушай сега — понижи глас Кора: — Има някои неща, които можеш да направиш, скъпа. Вземай си горещи вани всеки ден, масло от черен дроб на треска и тичай, докато се измориш. — Тя затвори капака на пудриерата, гласът й се върна до обичайния, небрежен тон: — Още е в началото. Една приятелка на братовчедка ми беше в третия месец, когато се отърва от бебето. Хванала го в ръце, било не по-голямо от мишка. Била съсипана, обаче. Мечтаела за дете. Женена, разбира се.

Женена. Бийти не беше женена, обаче Хенри беше. За Моли, ирландската хрътка, както обичаше да я нарича. Хенри я увери, че било брак без любов, сключен между двама души, които си мислели, че се познават добре, но постепенно станали непознати. Независимо от всичко Моли още му беше съпруга. А Бийти — не.

Тя изпуши вдървено половината от цигарата, после се извини, че трябва да работи. Докато обикаляше с подноса с питиета, изпита желание да докосне правоъгълната челюст на Хенри и червената му коса, но се боеше да не наруши концентрацията му. Още не смееше да му каже за детето: ако Кора беше права и съществуваше шанс да абортира, за какво да създава проблеми? Можеше да не излезе нищо. Можеше още утре всичко да е свършило, или пък следващата седмица. Всичко да е приключило. Няколко дълги, горещи вани; определено беше трудно да прекарва толкова време в общата баня на етажа в дадения под наем блок, но ако ставаше достатъчно рано сутрин…

Хенри вдигна очи от картите си и я видя да го гледа. Кимна й: такъв беше Хенри, без големи жестове, без глупави намигвания или махане с ръка. Само неотклонните му сиви очи върху нейните. Трябваше да погледне встрани. Той върна вниманието си върху картите, а тя отнесе подноса до малкия бар в ъгъла на стаята и подреди бутилките с джин и бренди покрай огледалните рафтове. Обичаше бледите очи на Хенри; странно бледи. Можеше да го разбира по тях, когато не говореше, а той говореше рядко. Веднъж, точно в началото на отношенията им, го беше гледала да играе покер, и забеляза колко силен е контрастът между зениците и ирисите му. Всъщност, можеше да прочете в очите му каква ръка има: ако беше изтеглил добра карта, зениците му се разширяваха, докато лошата карта ги караше да се свиват. Почти незабележимо, видимо само за жената, която е гледала в тези очи безкрайно.

Разбира се, това я накара да гледа и другите мъже около масата и да се опитва да предскаже техните ръце. Невинаги беше лесно, особено с Били Уайлдър, чиито очи бяха на практика черни. Но в мигове на високи залози, когато мъжете се опитваха упорито да запазят лицата си безстрастни, тя почти винаги можеше да познае кога блъфират. Хенри смяташе това за пълни глупости. Беше се опитала да му покаже какво има предвид, но той я свали от скута си и я отдалечи от масата. Беше изгубил играта, задето не послуша съвета й, и беше в отвратително настроение дни наред. Така че сега тя стоеше далеч. Това не беше толкова важно.

Кора й направи знак да се върне; беше научила някаква клюка.

— Представяш ли си как се е пременила Пинелъпи О’Хара?

Бийти насочи вниманието си към Пинелъпи. Носеше обшито с пайети и мъниста горнище от тюл върху копринен комбинезон, копринено цвете на врата и високи токчета. Блестящата рокля беше прекалено тясна за широкия й ханш: съвременната мода беше толкова коравосърдечна към ханша. Пинелъпи нямаше вина. Една добра шивачка можеше да оформи материята така, че жената да изглежда стройна като богиня.

— Боже — каза Кора, — прилича на крава.

— Заради роклята е.

Кора завъртя очи. Но тази вечер Бийти нямаше сърце за острите като бръснач анализи на Кора върху недостатъците на другите. Тя слуша разсеяно известно време, после се върна на бара.

Вечерта продължаваше — звън на чаши и мъжки смях, силен джаз от грамофона и вечният цигарен дим — и тя започна да чувства слабост и да си мечтае да си легне. Само дето не можеше да го каже; Теди Уайлдър обичаше да я нарича „Ранобудницата Бийти“, а след това трябваше да ходи на работа в магазина за дрехи на Камил само след час-два сън. Но тази вечер Бийти се чувстваше на светлинни години от шума и веселието. В собственото си малко мехурче злочестина.

Най-накрая Хенри стана от масата и събра разхвърляната купчина банкноти от по пет паунда. Беше имал добра вечер и за разлика от другите знаеше кога да спре. Полушеговитите подмятания го последваха през стаята. Той спря пред бара, явно несъзнаващ какво говорят приятелите му. Без да се усмихва, протегна ръка към Бийти. Хенри излъчваше сдържана властност, на която никой не можеше да устои. Бийти го обичаше заради това; другите мъже изглеждаха такива шумни глупаци в сравнение с него. Но беше достатъчен само един поглед към ръката му, към силната му китка и чистите му квадратни нокти, за да й напомнят защо в момента е в това положение. Кожата й пламваше само като го погледне.

Той я придърпа към себе си, смъквайки ръка по ханша й, и тя вече знаеше какво иска от нея. Малката стаичка отзад чакаше, с меката си кушетка сред купищата празни щайги и бурета. Както винаги, тя потръпна, когато излезе от топлината на клуба и Хенри й се присмя леко, дъхът му беше горещ в ухото й, явно предполагаше, че тръпките й са от желание. Но в този момент Бийти усети пълната си липса на мъдрост и това срина цялото й настроение.

Ако бе доловил неохотата й, той не го показа. Последната ивица светлина изчезна, когато затвори вратата и я прегърна.

Грубата топлина на неговите дрехи, звукът от дишането му, биенето на сърцето му. Тя се притисна към него, всичките й кости омекнаха от любов. Далеч от очите на приятелите си той бе толкова нежен.

— Милата ми — прошепна в косата й. — Нали знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам. — Искаше й се да го казва отново и отново, с по-големи, по-ярки думи.

Положи я нежно на кушетката и започна да надига полата й. Тя се стегна; той се притисна по-силно към нея и тя осъзна колко е глупаво да се сдържа. И без това вече бе прекалено късно. Защо да затваряш вратата, след като конете са избягали, както обичаше да казва баща й.

Баща й. Обля я нова вълна на срам и вина.

— Да, да — прошепна тя. — Разбира се.

* * *

Кожата на Бийти порозовя от горещата вана, докато се обличаше във влажната баня. Беше изминала седмица, но горещите вани не бяха довели до нищо, освен до странни погледи от господин Питърс, съседът им. Тя се върна в апартамента и завари баща си на масата в кухнята, вече седнал пред пишещата си машина. По носа му беше избила тревожна пот въпреки студения въздух. Не можеше да си спомни кога за последен път е виждала баща си спокоен. С всеки изминал ден той се сгърчваше и се смаляваше все повече, както паяк скрива краката си, за да умре. От въжето, опънато под тавана, висеше пране. Майка й още спеше зад завесата, която отделяше дневната от мястото за спане.

— Рано си започнал?

Той вдигна очи и се усмихна леко.

— Мога да кажа същото за теб — произнесе той с чистия си английски акцент. Шотландският акцент на майка й бе по-плътен от мъглата на Глазгоу, а този на Бийти се намираше някъде по средата между двата. — Снощи се върна късно от ресторанта, а ето че вече си станала отново за работа.

Бийти работеше в бутика на Камил на Сокихол стрийт. Или поне работеше през последните три седмици. Преди това беше работила в секцията за рокли на Поли, отдел в магазина, където клиентите бяха далеч не толкова взискателни, но и дрехите бяха далеч по-малко хубави. Последните моди от континента идваха при Камил и най-богатите жени в Глазгоу купуваха оттук: съпругите и дъщерите на корабните магнати и железопътни инвеститори. Бийти редовно гледаше как изхарчват по петдесет, че и повече паунда за една рокля без да мигнат, докато тя отнася вкъщи четири шилинга седмично.

— Не бива повече да работиш на две места — каза той като наведе глава и намести очилата си. — Сигурен съм, че това скоро ще свърши.

— Нямам нищо против. — Стегна я вина. Баща й щеше да се ужаси, ако знаеше, че работи в клуба, разчитайки на бакшишите на мъже, които я намират красива, или на няколкото паунда, които Хенри й пъхваше, когато имаше добра печалба вечерта. Баща й я мислеше за почтено момиче с непокътната девственост.

Той се върна към работата си. Чук, чук, чук… Гледайки го, с ясно изразена върху челото му тревога, Бийти усети, че сърцето й се свива. Всичко беше толкова различно само преди година. Баща й беше професор по естествена история в Бекъм колидж в Лондон. Вярно, не бяха богати, но бяха достатъчно щастливи, живееха в спретнат апартамент в колежа със слънце, което огряваше прозорците следобед. Животът в Лондон беше вълнуващ за Бийти, след като беше израснала в малкото сателитно градче Беруик на Туид, с малката градина, за която майка й се грижеше толкова усърдно. Но баща й беше откровен атеист — въпреки категоричните шотландски протестантски възражения на майка й — и новият декан, католик, бързо беше развил непоносимост към него. В рамките на два месеца той загуби работата си, а с нея и апартамента.

Тъкмо когато се канеше да мине през завесата, да сгъне леглото си и да намери обувките си, баща й каза:

— Грижи се за себе си, Бийти, скъпа моя.

Тя спря. Баща й никога не бе показвал истинска привързаност и тези две думи — скъпа моя — направо я хванаха за сърцето. Тя се върна до масата, седна срещу него и го загледа как пише. Беше наследила тъмната му коса и сините очи, но слава богу, не и характерния нос и прекалено тънките устни. В този момент й се стори такъв, какъвто изглеждаше винаги: непознат, някой, когото познаваше и същевременно изобщо не познаваше. Липсата на пари ги беше довела от Лондон в Глазгоу, където бабата на Бийти по майчина линия с наслада се съжали над тях. Все още никой не бе предложил преподавателска работа на баща й, а той отказваше да приеме друга. Беше се хванал за идеята, че интелектът му ще възтържествува. Така че работеше върху книгата си, убеден, че когато я завърши, ще се намери издател, който да я издаде и някой университет — някъде по света — ще го назначи. Баба й смяташе, че това са глупости. Дори да не беше съгласна, майка й не даде да се разбере.

Баща й усети погледа й и вдигна очи въпросително.

— Бийти?

— Татко, обичаш ли ме? — Откъде дойдоха тези думи изведнъж? Не беше разбрала как ги произнася.

— Ами… аз… — Объркан, той свали очилата си и започна да търка стъклата енергично в ризата си. — Да, Бийти.

— Независимо от това какво правя? Винаги ли ще ме обичаш? — Сърцето й ускори, тласкано от примитивен страх, че той може да прочете мислите й.

— Както един баща трябва да обича.

Тя се изправи, помисли си да докосне китката му леко, след това бързо се отказа.

— Не съм уморена — побърза да излъже. — Добре съм.

Той не вдигна очи.

— Добро момиче. А сега да продължа да работя. Тази книга няма да се напише сама.

Звукът на пишещата машина я изпрати до спалнята, където намери обувките си и ги закопча. Майка й сумтеше тихо и Бийти изпита облекчение, когато видя лицето й толкова спокойно. От дълго време не беше виждала майка си да изглежда другояче, освен уморена и разтревожена. За стената беше забодена кройката за рокля, по която Бийти работеше. Кафявата хартия висеше, прикрепена за кабарчета: нямаше сърце да се занимава с нея, откакто беше открила, че е бременна. Защо да си шие рокля, която дълго няма да й става?

Бийти седна на ръба на леглото и притисна ръце към корема си. Каква загадка се развиваше вътре? Що за странен, нов живот се движеше и растеше там? Мисълта я изпълни със страх. Тя стисна здраво очи, изпитвайки страстно желание утробата й да изхвърли съдържащото се в нея тайнствено и плашещо нещо.

Но нищо не се случи, никога нищо не се случи.