Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (19)

18

В събота сутринта беше облачно, заплашваше да вали и аз се събудих с дращещо гърло и главоболие. Помислих си да се откажа от пътуването до Хобарт с Патрик и да си остана в леглото през целия ден. Но щях да се чувствам прекалено виновна. Горещият душ ми проясни малко главата и вместо обичайните дънки облякох единствената рокля, която си бях донесла. Пуснах косата си свободна и се надявах да изглеждам хубава, макар да не бях сигурна защо го искам. Бях си помислила в началото, че Патрик е привлечен от мен, но всъщност нямаше никакви доказателства за това. Той се различаваше от повечето мъже, които познавах. Не беше шлифован и уверен като Джош, нито пък по момчешки груб като баща ми. Беше мълчалив, но не срамежлив. Вежлив, но не слабоволев. Не че си бях паднала по него; все още бях влюбена в Джош. Бях просто заинтригувана. Той беше различен.

Патрик пристигна навреме, не каза нищо нито за роклята, нито за косата ми и тръгнахме от „Дивото цвете“ точно когато дъждът започна. Той изглежда се чувстваше добре като не говори, така че аз гледах как пейзажът отминава покрай прозореца ми, докато чистачките се движеха ритмично по предното стъкло. В пороя под изсъхналите криви дървета стояха неподвижни и злочести овце.

— Отвратително време — обади се той най-после.

— Всъщност аз обичам дъжда.

— Не е приятно за шофиране, обаче. — После отново млъкна.

Размърдах се в седалката и му хвърлих поглед крадешком.

Имаше такова сериозно лице, благодарение на строгите вежди и много правия нос. После обърнах очи към предното стъкло. Дъждът се лееше на потоци и Патрик намали скоростта.

— Съжалявам, бях планирал да спра в едно малко градче, недалеч от пътя, за кафе. Но може да отнеме малко повече време да стигнем дотам в това време.

Осъзнах в този момент; че е мълчал, защото е нервен. Стискаше волана много здраво и цялото му тяло беше напрегнато.

— Добре ли си? — попитах го. — Май шофирането в мокро време не ти е любимото? — Опитах се да звуча безгрижно, приятелски.

Той не се усмихна.

— Да, може да се каже. — Последва нова пауза. — Родителите ни… Катастрофираха… Моника беше на седем, а аз на седемнайсет. И ние бяхме в колата. Татко изгуби контрол в дъжда. И той, и мама умряха.

Мълчах от смущение известно време и въображението ми рисуваше какво трябва да е преживял Патрик в онези мигове; а после мълчах от жал.

— Много съжалявам — успях да избърборя. — Не знаех за родителите ти. — Макар че като се замисля, се бях запитала защо Моника никога не споменава майка си и баща си. — Не бързай. Коляното ми е добре засега. — След това ме завладя любопитство. — Какво се случи после? Кой се грижеше за теб и за Моника?

— Ние — отвърна той. — Или по-скоро, аз. Беше точно преди края на последната ми година в гимназията и имаше идея да изпратим Моника в дома на чичо ни в Мелбърн, но искахме да останем заедно. Наследихме семейната къща, така че имахме къде да живеем. Намерих си работа на половин ден и някак се справяхме. Беше наистина трудно. Работех, където намеря, разчитах на съседите да я вземат от училище, когато бях в университета. Винаги съм чувствал вина, че израсна такава странна, но все пак тя изгуби родителите си, така че предполагам, че можеше да бъде и по-лошо. Нямам вина.

— Разбира се. Свършил си страхотна работа. Моника е чудесна млада жена.

— Приех работата в окръжната гимназия в Люинфорд, когато Моника беше още там. Няколко години всичко беше лесно. — Той сви рамене. — Направих каквото можах.

Опитах се да си представя какво ли му е било. Никакви тийнейджърски щуротии, никакви пиянски запои с приятели. Вместо това е работел и се е грижел за малката си сестра.

Опитах се да си спомня какво съм правила през последната си година. Бях зарязала гимназията, защото не ми пукаше, струваше ми се, че съм над всичко това. Бях приета вече в две танцови академии в Съединените щати, и очаквах да ми се обадят от една в Лондон. Мама искаше да следвам в Австралия. Двете с нея вечно се карахме. Тя искаше да контролира всичко, а аз бях прекалено своенравна. Веднъж се бяхме скарали здравата, може би най-големият скандал в живота ми. Казах й, че я мразя. Бях дете, което се мисли за пораснало. Патрик беше поел отговорностите на възрастен, но е бил малко по-голям от дете. Както винаги, се опитах да не мисля за неща, които съм правила отдавна в миналото, но тази мисъл ме накара да изпитам срам за разглезената хлапачка, каквато съм била.

— А как започна с „Холихокс“?

— Марлон — каза той. — Ще се запознаеш с него днес. Преподаваше театрално изкуство за кратко в училище. Това всъщност е негов проект, преди една властна и тиранична жена е свирала на пиано. — Той се усмихна неловко. — Съжалявам, но тя наистина беше такава. Крещеше на децата. Той ме попита дали не мога да я замествам за няколко месеца, докато намери друг, и месеците станаха две и половина години.

Той говори известно време за децата. Беше тръгнало като проект на четири майки с деца със синдром на Даун, после бе продължило да се разраства. Някои от децата бяха аутисти, други слепи, едно беше глухо, но усещаше ритъма на музиката през пода. Идваха от всички южни части на Тасмания. Патрик разказа за концерта, който бяха изнесли миналата година и как премиерът се бе случил в Хобарт, и бе дошъл да го гледа, за това как танците помагат на децата, как им дават увереност, подобряват координацията им и те се сприятеляват едно с друго. Чувствах се все по-неспокойна: той изглеждаше толкова непринуден и приемаше тяхната различност. А аз бях сигурна, че ще съм непохватна, че ще кажа нещо погрешно.

Дъждът намаля, когато слязохме да направим първата си почивка и да си вземем кафе. Аз повървях няколко минути, забелязах, че болката не е толкова лоша, и подтикнах Патрик да тръгваме, докато не е заваляло пак силно. Бяхме в Хобарт в девет и петнайсет.

„Холихокс“ се упражняваха в театъра на едно частно училище, което гледаше към река Деруент. Патрик ме поведе към широките двойни врати, отворени към широко фоайе. Зад него се намираше неголяма театрална зала.

Седалките бяха подредени в редици, сцената — на пода. Висок, тъмнокос мъж във високи гамаши ни поздрави:

— О, колко се радвам да ви видя! — възкликна възторжено той, хвана ръката ми и здраво я разтърси. — Изглеждате прекрасно! Тази рокля ви стои божествено! Виждал съм ви само на снимки. На живо сте два пъти по-разкошна!

— Благодаря — отвърнах, нагаждайки се към неговата изключителна общителност. — Благодаря ви, че ме поканихте да дойда днес.

Всичките му изречения бяха придружени от драматични ударения.

— Не, не, аз ви благодаря. Децата още не знаят, че сте тук, но наистина ще се радват да видят истинска жива балерина! Боже мой! Направо ще умрат от радост! Особено Мина. Нали, Патрик?

Любезният глас на Патрик беше в пълен контраст с този на Марлон.

— Мина Балерина — каза той. — Много обича балет.

— Тя е звезда! — изписка Марлон. — Ще я харесате, сигурен съм.

Седнах на един стол на първия ред, докато те подготвяха залата. Патрик донесе електрическо пиано иззад кулисите и изсвири няколко парчета на него. Марлон се перчеше, редейки нецензурни стихове, докато не дойдоха първите деца и техните родители, когато си придаде толкова тържествен и благоприличен вид, че се запитах дали не съм си въобразила видяното преди малко. Предната редица бавно се изпълни с родители, докато децата — от малки до тийнейджъри — се наредиха до Марлон, за да им върже панделки на китките — розови — за лявата, сини — за дясната. Десет от осемнайсетте имаха косите очи и квадратните черти на болни от синдрома на Даун, но като се изключи това, бяха най-различни.

Гледах ги как се приготвят. Някои изглеждаха по-весели, по-адекватни на ситуацията. Други се движеха като в сън. Трети от концентрирани ставаха шумни и неспокойни, и се държаха плътно до родителите си. Но когато Патрик засвири началните звуци на стара любовна песен от мюзикъл, който не можех да си спомня, те внезапно се съсредоточиха и побързаха да заемат позиции. Марлон започна да вика:

— Вдигни розовата! Вдигни синята! Обърни се! Ръцете горе и… бавно!

Признавам: не мислех, че ще е приятна гледка. Представях си, че ще са тромави, несръчни, че няма да могат да следват инструкциите точно. Но в танца имаше толкова детска грация, дълбок ентусиазъм изпълваше крайниците и озаряваше лицата им. Беше красиво. Никога не съм се чувствала по̀ човек. Преглътнах сълзите — не исках някой да си помисли, че съм натъжена или ги съжалявам — и оставих бавната, меланхолична музика да ме завладее.

Когато свърши, родителите и аз аплодирахме възторжено. Марлон се обърна и се поклони театрално.

— А сега — каза той, — нашият специален гост. Хора, това прекрасно създание на първия ред е прочута балерина. Ема Блексланд-Хънтър.

Не знаех какво да правя, така че се усмихнах и помахах с ръка. След секунди децата ме наобиколиха, искаха автографи, задаваха въпроси. Не знаех кого да погледна и на кого първо да отговоря, но след това едно по-голямо, тъмнокосо момиче със синдрома на Даун седна на стола до мен и взе ръката ми. Обърнах се към нея.

— Аз съм Мина — каза тя.

— Радвам се да се запознаем — усмихнах се.

— Мина Балерина.

— Да, чух за теб.

— Можеш ли да ме научиш да играя балет?

Тя говореше трудно, но аз я разбирах идеално, за разлика от другите.

— Аз… мога да ти покажа някои движения, предполагам.

— Вече знам всичките позиции. Нека ти покажа. — Тя ме дръпна за ръката и ме измъкна от стола.

Оказах се в средата на сцената, сред тълпа от деца. Мина застана пред мен и изреди позициите. Помогнах й да оправи ръцете си на четвъртата позиция и краката на петата, макар че физически тя просто не бе в състояние да изпълни последната.

— Ще ми покажеш ли нещо друго? — попита ме тя.

Погледнах Марлон, който се усмихна и сви рамене. Нямах представа какво може Мина.

— Какво ще кажеш за първата позиция в арабеска?

— В нея трябва ли да се стои неподвижно? Защото аз обичам повече да танцувам. Обичам „Лебедово езеро“.

— Да се играе „Лебедово езеро“ е много трудно. Трябва да си помисля. Не…

— Ще ни потанцуваш ли?

— Аз… Не, не мога. Нараних си коляното. Не може да се движи както трябва.

Мина кимна благоговейно.

— Случи се и с една моя приятелка. Преживя автомобилна катастрофа и сега е в инвалидна количка.

Марлон се намеси:

— Добре, Мина. Сега да оставим и другите да поговорят с Ема. Кой иска автографи?

Надигна се цял хор от гласове, и докато подписвах автографи, се опитвах да измисля на какъв точно танц да науча Мина. Усещах, че съм я разочаровала. Тя очевидно не притежаваше физически възможности за неща от голямата хореография: можеше да движи ръцете си достатъчно добре, но подвижността на долната част на тялото й щеше винаги да я спъва. Но въпреки всичко гореше от желание и беше луда на тема балет. И след като я бях гледала как танцува, видях, че прави всичко, на което е способна.

Изгледах останалата част от репетицията, потънала в мисли. Марлон се държеше чудесно с децата, строго и любящо, като от време на време пускаше по някоя шега, за да ги разсмее. Патрик свиреше красиво и беше търпелив и спокоен.

Когато репетицията свърши и децата започнаха да се разпръсват и да бъбрят радостно, Мина отново се приближи.

— Ще дойдеш ли да ни видиш следващата седмица?

— Не знам — отвърнах. — Ще се опитам. Патрик трябва да ме докара, така че ще трябва да го помоля.

— Ще ме научиш ли да играя балет?

— Мина, аз наистина съм в Тасмания за съвсем малко.

Патрик, който бе чул името си, се присъедини към нас.

— Хайде, Мина, баща ти ще те чака отпред. — Той я изведе.

Аз вдигнах чантата си и я преметнах през рамо.

Патрик се върна.

— Тя живее сама с баща си — обясни той.

— Баща й сигурно се гордее с нея.

— Никога не е влизал вътре.

— Сериозно?

— Оставя я, след това идва да я вземе. Едва го виждам през предното стъкло на колата му. Тя е най-голямата тук; току-що навърши седемнайсет.

— Има голямо желание.

— Чудесна е. Но си мисля понякога, че е тъжна. Всички танци, които правим, са към стари песни или поп балади. Мисля, че й се иска нещо, което прилича повече на истински балет.

Отворих уста да кажа, че мога да помогна, но промених мнението си. Скоро щях да си замина. По-добре да не повдигам очакванията на хората.

* * *

Моника и аз напредвахме. Вече не се чувствах толкова виновна, когато изхвърлях нещо. Не беше нужно да пазя всяка поздравителна картичка, всяка рисунка на вуйчо Майк. Разполагах с една седмица, преди да излетя обратно, и ако работех по график, бях сигурна, че ще успея. Моника оставаше до късно. Аз сортирах кашони до след полунощ, след това заспивах, сънувайки още кашони, пълни с различни неща.

Тогава Моника намери ключа. Чистеше трапезарията, като вадеше чекмеджетата на дъбовия бюфет едно по едно. Ключът не беше скрит, просто бе паднал отзад в чекмеджето и бе затрупан.

— Виж… — Тя стоеше на прага на кухнята, където сортирах бизнес писма върху масата.

Вдигнах поглед. Тя ми го подаде и ми каза къде го е намерила.

— Трябва да е за къщата на стригачите, нали? — предположих.

— Това е единствената врата, която не можахме да отключим.

— Ще отидеш ли да погледнеш?

Тя кимна и тръгна надолу. Аз преглеждах едно старо писмо до баба от един оценител на вълна. Не разбирах добре какво се казва в него и дали писмото е важно. Беше с дата от 1938 г., така че Пинелъпи Сайкс можеше да го иска. Въздъхнах и се заех с нова купчина. Преминах към следващото писмо. Започнах да мисля за кафе пауза.

В този момент Моника се заизкачва шумно по стъпалата.

— Ема!

Обърнах се; тя стоеше на площадката горе задъхана.

— О, Боже! Пълна е!

— Пълна?

— Ела и виж сама.

Надигнах се от стола. Бях научила, че ставането след дълго седене, е истински ужас. След това последвах Моника предпазливо надолу по стъпалата и излязохме през пералното помещение.

Слънцето грееше, но още беше студено. Утринният бриз повяваше леко, шумолеше в клоните на високите евкалипти в края на имота. Двойка зайци се стрелнаха, уплашени от нас. Излязохме от портата и пресякохме обраслата зелена ливада към къщата на стригачите, стара барака от обелени дървени трупи на края на имението. Вратата зееше отворена. Навсякъде се виждаха паяжини. И кашони. Още кашони.

Кашони във всяка стая.

— Исусе… — въздъхнах.

— Кога ти е самолетът?

— В неделя, в един. — Обърнах се към нея. Тя се усмихваше и въпреки че се чувствах разбита от мисълта за кашоните — не се сдържах и й се усмихнах в отговор. — Май няма да се прибера, а?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че можеш да изхвърлиш всичко това на боклука.

Само че не можех. Току-що започнах да осъзнавам, че търся нещо в тези кашони. Търсех историята зад купуването на имота от баба без пари, кое е момичето от снимката, какво е правила баба, преди да се родят мама и вуйчо и преди да стане бизнес дама и съпруга на депутат. Не исках да изпусна нищо.

Отворих капака на най-близкия кашон и погледнах вътре. Предимно книги. Може би нямаше да отнеме чак толкова много време.

— Ще се обадя на авиолиниите, ще канселирам полета си. Ще резервирам друг по-късно, когато знам, че наистина съм свършила. — Така беше по-добре. Чувството, че се надпреварвам с времето беше изчезнало. — Ще подготвя къщата за продажба както трябва, дори и да отнеме цял месец.

— Искаш ли да остана?

— Непременно. Не бих могла да го направя без теб.

— Тогава да изчистя ли главната спалня?

— Не — отвърнах бързо. Бях суеверна: ако се пренесях в старата спалня на баба, това щеше да означава, че оставам завинаги. — Добре съм си там, където съм.

* * *

Двете стаи, които обичах най-много в къщата, бяха кухнята и дневната. Спалнята ми беше просто място, където спя, и не бързах да се качвам горе, докато не се изморях толкова, че да не мога да държа вече очите си отворени. Слънцето в кухнята ме държеше там през деня, а камината в дневната — вечерта. Всъщност не беше достатъчно студено за камина, но обичах пропукващия звук на горящо дърво и блясъка на пламъка. В Лондон имах само централно отопление. Вечерите ми минаваха в слушане на радио, изпиване на една-две чаши вино и четене на стари писма.

Седях на дивана, наслаждавах се на втората си чаша червено вино и четях едно от дядо до баба по време на негово официално пътуване до Хонконг, когато по радиото пуснаха „Валсът на цветята“ от „Лешникотрошачката“ на Чайковски.

Спрях всичко и се заслушах, въпреки че това ме нараняваше. Първата ми професионална роля като солистка беше на Капката Роса във версията на Баланчин и беше звездният ми миг. Това тук беше агония, в края на кариерата ми да ми се напомня толкова ярко и силно за нейното начало. За надеждите. За мечтите ми. Мускулите и сухожилията ми сякаш се извиваха, спомняйки си движенията, но аз стоях неподвижна като камък.

Когато свърши, ми отне известно време да се взема в ръце и да допия виното. Замислих се за онази първа продукция. Хореографията на Баланчин изискваше да се вземат деца за ролите на Клара и на Лешникотрошачката, и той бе опростил тези роли. Не бях голям хореограф, но знаех отвътре танца на Капката Роса. Имаше ли начин да го опростя? Не за дете, а за момиче със синдрома на Даун?

Станах и изключих радиото, и се отпуснах в средата на стаята с цялата си тежест върху коляното си. И Мина като мен не можеше да прави с краката си нещо сложно или изискващо голяма гъвкавост. Припявах си мелодията и мислех за движенията, на които Марлон беше научил децата. Имаше много ходене и отскоци. Опитах се да смекча тези движения, така че да са по-елегантни, по-близки до това, което Мина би сметнала за балет. След това минах през някои позиции за ръцете, развих ги, така че да предават историята, която краката ми не биха могли. Представих си: Мина, облечена цялата в бледи цветове, танцува в средата на сцената. Останалите, в бяло, около нея, повтарят движенията й. Нямаше да е истински балет, нито дори далечна идея за балет. Но щеше да създава чувство за балет, особено за Мина, която копнееше за тази музика.

След това седнах. Наистина ли исках да се замесвам? Колко време щях да съм тук? Ако кашоните в къщата на стригачите бяха само с книги и джунджурийки, щях да изхвърля повечето от тях на боклука в края на седмицата и да съм на самолета за Сидни ден по-късно.

Но и Сидни не беше мястото, където исках да бъда. Там, където исках да бъда, беше животът ми преди шест месеца. Прехапах устни, решена да не плача и да не се самосъжалявам. Решена да не чувствам огромната празнота.

* * *

През следващите няколко дена продължих да усъвършенствам танца за Мина. През цялото време се питах аз идиотка ли съм. Всъщност не знаех нищо за нея, нито на какво е способна. Но продължавах да си я представям в съзнанието си: бледата й кожа, обляна в светлината на прожекторите, как се движи с детска грация под звуците на възвишената музика. Бях почти сигурна, че съм опростила ролята достатъчно, но че все пак е достатъчно красива и елегантна, за да удовлетвори момиче, което обича „Лебедово езеро“.

Накрая реших, че трябва да говоря с Патрик направо, да му покажа какво съм направила. Бях се подготвила да му кажа до какво съм стигнала; че съм разочарована, но че е по-добре, отколкото да давам излишни надежди на Мина за нищо.

Не казах на Моника къде отивам, макар да знаех, че ще разбере. Патрик щеше да й каже. Тя щеше да предложи да ме закара до града и после щеше да е там, когато показвах на Патрик идеите си. Дали това ме смущаваше? Може би. Дали се надявах да остана насаме с Патрик?

Може би.

Казах й, че излизам на дълга разходка, и я оставих да чисти къщата на стригачите. Тя припяваше весело заедно с едно сиди, което си бе донесла от къщи. Винаги беше весела. Дадох си сметка, че понякога беше невъзможно да повярваш, че е изгубила родителите си толкова малка. Патрик беше свършил чудесна работа, успявайки да я запази така стабилна предвид обстоятелствата. Имаше много неща, за които човек да му се възхищава.

Не бях хлътнала по Патрик. Джош беше този, за когото си мислех нощем, преди да заспя. Спомнях си първия път, когато се запознахме или първата нощ, когато се преместихме в апартамента, или някой от очарователните моменти в чудесния ни, очарователен живот. Понякога мислите ми бяха фантазии на тийнейджърка. Съчинявах сложни сценарии за това какво би казал или направил в деня, когато ще ме помоли да се върна. Представях си в подробности как го усещам, когато ме прегръща на летището, как може би плаче заради болката, която ми е причинил. След това започвах да се чувствам все по-неловко заради себе си и спирах, отдавайки се на сълзите си.

И все пак Патрик ме интригуваше. Не беше като никой друг, когото познавах. Чувствах се добре, когато бях с него. Озовах се до училището точно в три следобед и секретарката в офиса ме отпрати към стаята на преподавателите по английски. Когато Патрик ме видя, се усмихна и заекна:

— Е-ема. Какво правиш тук?

— Здравей. Изненада — казах аз, осъзнавайки, че съм прозвучала като идиот. — Исках да ти покажа нещо.

— Изчакай секунда. Той затвори компютъра си и стана, навличайки суичър с качулка. — Какво има?

Обясних му върху какво съм работила. Той кимна, без да показва никакви признаци на въодушевление. Започнах да посървам…

— „Валсът на цветята“? — вдигна вежди той. — Звучи малко сложно за нея.

— Позволи ми да ти покажа. Но ако смяташ, че е прекалено трудно за нея, няма проблем. Само си представих колко красива ще е, като танцува.

Той се усмихна и дръпна качулката върху раменете си.

— Добре, ще те заведа в стаята по музика и ще ми покажеш.

Вървяхме през училището, сякаш е празно. Беше казал, че е гимназия, но имаше деца от всички възрастови групи. Патрик беше висок, с много прав гръб и явно не съзнаваше как по-големите тийнейджърки го гледат през спуснати ресници, докато се разминавахме. Стаята по музика беше празна, но не беше заключена. В ъгъла беше издигната ниска сцена, но на нея имаше калъфи, пълни с музикални инструменти.

Патрик отвори шкафа и извади един сиди плейър.

— Сигурен съм, че имаме музиката на сиди — каза той, докато ровеше в шкафа.

Започнах да се чувствам глупаво. Той щеше да сложи диска и да го пусне, а аз щях да танцувам. Но не танца, който можех да танцувам, не танца, който бях свикнала да изпълнявам, когато бях на върха. За първи път в живота си се чувствах неловко в тялото си. Объркана.

Той намери диска и го сложи, а аз се стегнах и си помислих за Мина. Изпълних движенията. Той се усмихваше широко и кимаше.

— Да, да — повтори. — Продължавай. Красиво е.

А на мен ми се прииска да кажа: „Трябваше да ме видиш преди какво правех“. Исках да ме види да танцувам, да види на какво е способно тялото ми, да осъзнае грацията и красотата, които можех да смъкна от небето. Спрях, без да срещам погледа му.

— И така нататък — казах. — Могат да бъдат включени още шест деца. Заслужава ли си да дойда на следваща репетиция?

Патрик изключи диска и събра ръце в куличка пред устните си замислено.

— Мисля, че това зависи от теб — произнесе накрая.

— От мен?

— Мина би го искала. Баща й ще се радва. Но може би ще й отнеме известно време, за да научи всичко това.

— О! Ще трябва да я уча? Не може ли просто да покажа на Марлон?

— Струва ми се, не — отвърна той бавно. — Мисля, че е нужно ти да го направиш.

— Добре, тогава… Вероятно мога да остана за още три седмици.

— Може би шест?

Явно ме молеше да остана. А аз исках ли? Това дори не беше въпрос, на който можех да отговоря. Нищо не ме чакаше в Сидни.

— Да, може би шест седмици. Така или иначе няма да мога да продам мястото до март.

— Ако има начин да си с нас до Коледния концерт…

Исках да кажа „не“. Не желаех да се обвързвам. С нищо.

Но защо не? Какво, въобразявах си, че коляното ми внезапно ще се оправи? Че ще отлетя за Лондон, ще възобновя кариерата си? В очите ми нахлуха сълзи.

Патрик пристъпи напред и леко ме докосна по китката.

— Съжалявам, Ема. Прекалено много е да те моля за такова нещо.

— Не, не, всичко е наред. Просто мисля — казах аз, смутена от внезапните сълзи, изненадана от топлината на неговата ръка върху моята.

— Мина ще се справи. Не е необходимо да учи специален танц.

— Необходимо е — възразих. — Знам какво е да си млад и обсебен от балета. — Изпълних с въздух дробовете си и преглътнах сълзите. — Съжалявам. Не исках да плача.

— Сълзите идват без да питат — каза той и отдръпна ръката си. — Искаш ли да те откарам вкъщи? Мога да взема Моника.

— Ще остана — поклатих глава. — Исках да кажа, ще остана тук, в Тасмания. До Коледния концерт. Искам да ви помогна.

— Това е… — Той изглеждаше така, сякаш се опитваше да скрие усмивка. — Това е страхотно, Ема. Чудесно е!

* * *

Звънът на телефона ме събуди рано на следващата сутрин. Рано ли? Беше осем часа. Бях се успала. Прекалено много вино.

Протегнах се към слушалката на нощното ми шкафче.

— Ало?

— Обажда се Пинелъпи Сайкс. Имам нещо за вас и се питах дали е удобно да се отбия тази сутрин на излизане.

Изглежда поне, че хората разбираха, че не обичам неочакваните посещения.

— Разбира се. За какво става дума?

— Прелиствах тези стари архиви, когато го намерих. Писмо. Лично. Много лично. — Кратка усмивка. — Може би трябва да го запазите.

Изправих гръб, любопитството ми нарасна.

— Ще съм ви много благодарна, ако минете да ми го оставите.

— Добре. Ей сега тръгвам. Ще съм там след двайсет минути.

Взех си душ и се облякох, опитвайки се да преодолея махмурлука. Знаех, че да пиеш сам и много не е хубаво, но предишната нощ бях изпаднала напълно в дупка и не можех да се измъкна. Днес ще е по-добре, обещах си.

Пинелъпи беше на прага в уреченото време.

— Ще влезете ли за един чай? — попитах я аз, когато ми подаде писмото.

— Не, няма нужда. Не искам да ви прекъсвам.

Осъзнах, че сигурно съм изглеждала недружелюбна, може би дори враждебна при последното й идване.

— Няма проблем. — Усмихнах се прекалено широко, чувствайки се като глупачка. — Открих още няколко неща за вас.

— Обадете ми се следващата седмица във време, когато ви е удобно. — Тя потупа леко по писмото. — Няма адрес, няма дата. Но беше на края на една книга от 1939 г. Предположих от архивите, че е почеркът на баба ви. — След което си тръгна, отдалечавайки се към колата си.

Отворих писмото, докато стоях на прага. Лек ветрец подръпна края му. Пинелъпи беше права, това бе почеркът на баба ми. Започваше от средата на изречението, така че беше само един лист от по-дълго писмо.

… но любовта не е нещо, за което може да се каже какво да се прави, и аз не съм жена, на която може да се каже какво да прави. Обичам те, и каквото и да казват другите, нищо не може да промени този непоклатим факт. Чувствам се сякаш съм те обичала винаги, сякаш си бил звезда в небето в мига на моето раждане, и си ме чакал търпеливо. Когато те погледна, сърцето ме заболява. Кожата ми пламва. Мисля за теб сега и ми става горещо. Има ли нещо по-естествено и красиво от такава реакция? Дори да забраним на умовете и на сърцата си, телата ни пак ще се привличат. Това е някакво първобитно чувство. Ако има Бог, то той иска това за нас. Когато си вътре в мен, образуваме кръг, който не бива да бъде разкъсван. Не ме е грижа какво приказват в града; те са ограничени глупаци, които не виждат нищо отвъд повърхността. Бъди сигурен, скъпи мой, че ти си мой и аз съм твоя. Те не могат да ни засегнат.

Отне ми време, за да дойда на себе си. Страстта на писмото не беше просто в думите, тя бе в силата, с която мастилото беше полагано върху листа. Знаех, че това е почеркът на баба — същите букви, с които бяха надписвани картичките за всичките ми рождени дни, същите, с които беше писала на дядо ми, че е пропуснал първите стъпки на вуйчо Майк — но може би не беше възможно да го е писала баба? Ако е било пъхнато в книга от 1939 г., тогава е било много преди да срещне дядо.

Освен ако е било до дядо и по някакъв начин случайно е попаднало между кориците на тази стара книга.

Но колкото и да търсех рационално обяснение, знаех, че това е загубена битка. Писмото не беше до дядо. Никое от писмата на баба до дядо не звучаха с такава страст. Те бяха пълни с фрази като „благодаря ти, че си толкова благоразумен“, „беше много мило да ми изпратиш такъв хубав подарък“ и „когато се прибереш, трябва да организираме Коледната ваканция“.

Когато си вътре в мен…

— Боже мой, бабо — прошепнах. — Пълна си с изненади.