Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (32)

31
Ема

Полетът беше ужасен. Мъжът в отсрещната седалка хъркаше като верижен трион. Заспивах и се будех, границите на реалността се размиваха. Висях във въздуха в буквалния смисъл на думата между два свята: новият ми живот в Тасмания и старият ми живот в Лондон. И не чувствах реален нито единия, нито другия.

На „Хийтроу“ усетих, че звънтя от нерви. Ами ако всичко е било една голяма халюцинация и Джош не дойде да ме посрещне? Но той беше там, чакаше ме след митническата проверка. Изтича към мен и аз се озовах в прегръдките му. Истинският Джош. Джош от плът и кръв. Не онзи, който обитаваше фантазиите ми през последните няколко месеца.

— Ем, Ем — прошепна той в косата ми. — Боже, толкова ми липсваше.

Не се реших да заговоря, просто вдишвах топлината му, аромата му на дървесина. Накрая той ме пусна и аз отстъпих да го погледна.

Наистина да го погледна.

Странно: спомнях си го по-красив, с по-добри очи. Той хвърли поглед към часовника си.

— За утре съм си взел свободна сутрин. Хайде да те водя вкъщи.

Думата ме обърка за миг.

— Вкъщи? О, имаш предвид твоя апартамент?

— Ти какво си мислеше, че имам предвид? — Той се засмя добродушно. А може би не чак толкова добродушно. — Часовата разлика се отразява на мозъка ти.

Последвах го към опашката за таксита и потеглихме към града.

— Добре ли мина полетът?

— Отвратително. Аз…

Мобилният му телефон иззвъня.

— Извинявай — кимна той. След което отговори на повикването. Аз гледах мрачно през прозореца към мрачното лондонско утро. Той прибра отново телефона си и каза: — Докъде бяхме стигнали?

— До отвратителния полет.

— Съжалявам да го чуя. Разстоянието оттук до Тимбукту е голямо.

— Тасмания.

Той се засмя.

— Знам. Шегувам се.

Въздъхнах.

— Просто съм уморена, Джош. Съжалявам. Ще се оправя, след като се наспя.

Беше се преместил в служебен апартамент в джорджианска къща в Лаймхаус. Беше безупречен, модерен, изискан. Всички неща, които обичах. Или бях обичала някога. Ключовете му издрънчаха на гранитния кухненски плот, докато влачех куфара след себе си.

— Дом, мил дом — каза той.

Чувствах се неловко, макар да не знаех защо. Бяхме живели заедно месеци наред, миехме си зъбите един пред друг. Той присъстваше в мислите ми непрекъснато, докато бях далеч… Добре де, може би не непрекъснато. Но определено много време, особено в началото.

— Нуждая се от един дълъг душ. — Мислех, че продължителният престой в банята ще ме оправи. Че ще ми даде време да свикна с факта, че това е истина, че действително съм се върнала.

— Иди. Аз ще проведа няколко телефонни разговора.

Взех си халата и чисто бельо от куфара и се затворих в банята. Нямаше прозорец, само ярка електрическа светлина. Съблякох се и застанах под горещата вода.

Опитах се да си втълпя, че часовата разлика винаги разбъркваше главата ми: другите хора просто се изморяваха, а аз ставах объркана и тревожна. След няколко дни и здрав, възстановителен сън щях да изгубя срамежливостта си пред Джош и нещата щяха да се върнат към предишното състояние. Седнах на пода под душа, горещата вода ме обля и аз затворих очи.

Леко почукване по вратата и гласът на Джош:

— Добре ли си?

— Да. Чудесно.

Той отвори вратата, стоеше напълно облечен и ми се усмихваше.

— Още изглеждаш страхотно, Ем.

— Стига — казах аз, смеейки се. — Не играеш честно, ти си облечен, докато аз…

Той разхлаби вратовръзката си и я изхлузи през главата си.

— Мога и аз да се съблека, ако искаш.

Изправих се, изключих душа и се протегнах за хавлиената кърпа, за да се прикрия. Той вече бе съблякъл ризата си — този гръден кош, тези ръце… поразителни — и се опитваше да издърпа кърпата ми. Хвана ме. Притисна ме силно към себе си и ме целуна. Дълбока, гореща целувка. Тялото ми се топеше в прегръдките му и хавлията се смъкна на пода. Но една малка част от мозъка ми ми казваше да забавя темпото. Да забавя веднага.

— Почакай — казах аз, когато Джош започна да разкопчава ципа на дънките си.

— Какво има?

— Още не. Аз… Още не.

Той се дръпна назад; аз вдигнах кърпата си.

— Нещо не е наред ли?

Да.

— Не. Или поне, не мисля.

— Да не е заради Сара и мен? Защото ти гарантирам, че това свърши.

— А кога започна? — попитах. — Не, не ми казвай.

Той не можа да срещне очите ми.

— Съжалявам, Ема, но се надявам, че миналото може да си остане в миналото. Ти ми липсваше толкова много. Ти си момичето за мен.

— Тогава ми дай няколко дена, за да дойда на себе си.

— Искаш ли да спиш тази вечер в стаята за гости?

— Може би ще е най-добре.

* * *

Бях напълно будна в два сутринта и гледах кабелна телевизия, когато Джош стана.

— Щях да ти правя компания — каза той, целувайки ме под дясното ухо. Ухаеше божествено.

— Няма смисъл и двамата да сме изморени.

Той включи кафемашината и се прозя.

— Какво ще правиш днес?

— Мислех да се обадя на някои от приятелите си, да им кажа, че съм се върнала.

— От балета ли?

— Може би. Ако това не ме депресира прекалено.

Той седна до мен, бавно повдигна крачола на пижамата ми и откри контузеното коляно.

— Толкова съжалявам. — После прокара палец по най-дълбоката част от белега от операцията.

— Беше трудно — казах аз. — Непоносимо.

— Ще танцуваш ли отново?

Поклатих глава. По телевизията даваха детска анимация, затова се пресегнах за дистанционното и го изключих.

— Боя се, че не.

Той внимателно спусна пижамата ми.

— Ще се опитам да приключа рано. Дръж включен мобилния си. Можем да се срещнем някъде за вечеря, както преди.

Видях го да излиза в мъгливата сутрин и се върнах на кушетката. Осъзнах, че се питам какво ли прави Патрик сега и си казах да престана. Нямаше да седя тук в Лондон и да мисля за „Дивото цвете“, както си седях в „Дивото цвете“ и мислех за Лондон. Бях направила избора си.

Бях му звъннала, разбира се. Веднага след като си резервирах полета, се обадих на Патрик да му кажа, че трябва да се върна в Лондон за неопределено време, и да му пожелая успех на концерта.

— Мина ще е разочарована — беше отвърнал той. Мътните да го вземат, произнасяше точно това, което знаеше, че ще ме накара да се почувствам виновна. Но като се изключи това, не ме помоли да остана. Нямаше внезапни декларации за любов. Какво щях да направя, ако имаше?

Мъглата над реката се вдигна и разкри ясна есенна утрин. Разрових се на дъното на куфара си за стария си тефтер с телефонни номера, за да потърся някои приятели. Приятели беше може би малко пресилено. Стари приятели, хора, на които бях изпращала въздушни целувки и бях обещавала да се обадя в миналото.

Първо обаждане: телефонен секретар.

Второ обаждане: никой не отговори.

Трето обаждане: не е вече на този номер.

Четвърто обаждане: човешко същество.

— Ало? Миранда ли е? — попитах аз с ясното съзнание, че звуча отчаяно.

— Да, Миранда.

— Здравей, Ема Блексланд-Хънтър е.

Кратка пауза.

— Ема?

— Знам, знам. Мина много време.

— Мислех, че си се преместила в Австралия.

— Бях там известно време, но се върнах. Искаше ми се да се видим.

— Би било чудесно, но днес следобед летя за Швейцария за един сезон на „Жар птица“. Ще се върна чак за Коледа.

За миг останах без думи. Някога това бе моят живот. Самолетни пътувания, нови театри в нови градове, обличане и гримиране, излизане на сцената под ярките прожектори… след това отдавах тялото си на музиката.

— Може би ще ти се обадя тогава — успях да произнеса аз.

Продължих да прелиствам тефтера си, попаднах на друга Миранда и внезапно вече не бях сигурна с коя точно съм разговаряла. Въздъхнах. Оставих тефтера с номерата. Знаех, че Аделаид ще е в репетиционното студио, ще изпълнява поръчките на Летящия Фашист. Тя поне със сигурност щеше да се радва да ме види. Беше време да се отърва от пижамата и да се наслаждавам на живота, към който толкова много бях копняла да се върна.

* * *

Последният път, когато бях в студиото, беше в нощта, когато се контузих. Миризмите на мястото — спрей за коса, препарат за чистене на стъкло, пот — почти ме разбиха. Поговорих кратко с рецепционистката и тръгнах нагоре по стъпалата, онези стъпала, да намеря Аделаид.

Вместо това се натъкнах на Брайън, артистичния директор.

— О, боже! — беше първото нещо, което каза. — Напълняла си!

Бях толкова изумена от това, че за миг не можах да кажа нищо. След това произнесох оправдателно:

— Не бях в състояние да правя нищо с това изкълчено коляно. — Думите му не бяха напълно истина: да, бях малко по-тежка от преди, но преди бях прекалено слаба. Кльощава. Всички балерини са такива.

— Я да видя — каза той и аз трябваше да повдигна полата си, за да му покажа белезите от операцията; той ги инспектира с готовност.

— Всъщност беше идеалният момент — произнесе той и смъкна полата ми. — Ако трябваше да преживееш травма, това беше най-подходящото време. Точно в края на кариерата ти.

— Аз съм само на трийсет и една.

Той сви рамене.

— Виждал съм те да танцуваш. Оставаха ти две години, ако имаше късмет.

— Ема! — По коридора се разнесе развълнуван глас.

— Аделаид! — Оставих Брайън да мърмори мрачно и прегърнах Аделаид.

— Кога се върна?

— Вчера сутринта. Можеш ли да излезеш за обяд? Имам да ти разказвам толкова много. — Понижих глас: — Джош ме помоли да се върна.

Очите на Аделаид се разшириха от изненада.

— Направил го е? И ти се върна?

— Това беше всичко, за което си мечтаех през петте месеца. — Думите излетяха кухи от устата ми.

Аделаид погледна часовника си.

— Алберто е в репетиция до 12:30. Какво ще кажеш за един ранен обяд?

— Физиологичният ми часовник е напълно излязъл от строя, така че няма никакво значение. Да излезем да хапнем.

Отвън на студената улица миризмата на печени кестени се смесваше с газовете от трафика. Не си спомнях Лондон да е толкова шумен, толкова пълен с миризми и движение. Почувствах се изнервена, дезориентирана. Но обвиних отново часовата разлика. Щях да свикна пак, разбира се.

Отидохме в едно малко кафене, в което се срещахме винаги в понеделник сутрин. Беше почти празно — малко късно за сутрешен чай, малко рано за обяд. Единствените други посетители бяха мъж в анцуг, който ядеше смокинова тарта, и слаба жена, която четеше „Дейли мейл“. Поръчахме и седнахме в едно ъгълче отзад, колкото може по-далече от високоговорителите, от които се лееше джаз музика.

— Значи — каза Аделаид, като зави зад ухото си кичур черна коса — Джош.

— Да. Джош.

— Как стана?

— Разделили се със Сара. Обади ми се. И аз се върнах.

— И… го смяташ за нормално?

— Разбира се. — Но се чувствах неловко в присъствието му. И не можех да се накарам да спя с него. Не й го казах. — Макар да трябва да призная — казах аз, — че беше малко внезапно. Да поговорим малко за теб. Не мога да понеса изпитателния ти поглед.

Аделаид нямаше нищо против да сменим темата и ми разказа цял куп истории за живота с Летящия Фашист, към когото бе започнала да изпитва необяснима обич. Когато храната ни пристигна, ме накара да й разкажа какво съм правила в Тасмания — нещо, което Джош още не ме бе питал — и аз изпитах лека меланхолия, докато й разказвах. Приличаше ужасно много на носталгия.

В компанията на Аделаид най-после започнах да се отпускам, не се чувствах вече толкова странно и сюрреалистично. Мозелското вино помогна, сигурна съм. Скоро обаче тя трябваше да се връща на работа и излязохме на улицата, за да си хвана такси.

— Мислиш ли, че ще останеш? — попита ме тя.

— Предполагам.

— Хм.

— Хм? Какво означава това?

— Просто… Докато говорихме, спомена Джош само два пъти.

— Е?

— Обаче спомена някой си Патрик цели единайсет пъти!

Разсмях се, понечих да й кажа, че сигурно й се е причуло, когато зад ъгъла се показа едно такси и двете му помахахме да спре.

— Чао, Ема — каза тя, целувайки ме по бузата. — Ще се видим скоро. Може би за сватбата. — Тя ми намигна, но споменаването на сватба накара стомаха ми да се свие от страх.

Просто бях уморена. Това си повтарях в таксито. Бях уморена и не мислех логично, ето защо сега, когато бях в Лондон, не се чувствах толкова страхотно и въодушевено, колкото си мислех, че би трябвало. Часовата разлика и двете чаши вино на обяд заговорничеха срещу мен. Седнах на кушетката на Джош, опитах се да се съсредоточа върху телевизора, но съм заспала със слънцето върху бузата ми.

По-късно, нямах представа колко, се събудих от гъделичкане по крака. Нечии топли пръсти се движеха нагоре под полата ми, плъзвайки се между бедрата ми. Чувствах главата си гореща, бях замаяна и дезориентирана. Отворих очи и видях до мен Джош на кушетката. Ръката му продължи и се пъхна под ластика на боксерките ми.

Отблъснах я.

— Не, Джош.

— Не? — Той направи физиономия на обидено кутре.

Засмях се.

— Не. Още не мога да се адаптирам след пътуването. Ще трябва да ми дадеш няколко дни.

— Значи си прекалено изморена? Затова ли ми отказваш?

Изправих гръб.

— Не знам. Може би.

— Сигурна ли си, че това няма нищо общо с мен и със Сара?

Замислих се и осъзнах, че изобщо не ме интересува какво е правил със Сара. Макар че в началото ме интересуваше, и то много. Трябваше ли да се притеснявам? Не знаех как да отговоря на този въпрос.

— Не знам, мисля, че преодолях това — отвърнах предпазливо аз.

— Тогава какъв е проблемът? Тук си, отново сме заедно. Нека продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. — Гласът му стана тих и той прошепна в ухото ми: — Липсваше ми красивото ти тяло.

Какво ми ставаше, по дяволите? Мечтаех си да ми каже тези неща, да прави тези неща. Но сега, когато беше до мен, се чувствах неловко. Смутена.

— Съжалявам, съжалявам — казах аз. — Чувствам се странно. Сякаш не съм аз. Сигурна съм, че до уикенда ще съм се оправила. Когато можем да прекараме повече време заедно.

— Което ми напомня — каза той като стана и оправи вратовръзката си, — в събота вечерта сме на парти у Хю. Надявам се, че си съгласна. Става на четирийсет, организира го от месеци.

Хю беше скучният приятел на Джош от службата.

— Мен ли очакват, или Сара? — попитах аз.

Той не съзря хумора във въпроса ми.

— Теб, разбира се. Казах на всички, че си се върнала и че отново сме заедно. Не бива да си подозрителна.

Не тръгнах да се обяснявам, че не съм подозрителна. Той беше отишъл до шкафа за бутилка бърбън. Следвахме същата рутина, в която бяхме през последните дни на връзката си. Изпивахме по едно питие и готвехме заедно. Аз разказвах за деня си, той разказваше за своя. Но този път го слушах какво говори, опитвайки се да направя усилие. Знаех, че съм лош слушател преди да се разделим, че съм прекалено погълната от това да следя графика си за деня. Бях решила този път да направя нещата правилно.

Осъзнах с ужасно чувство на разочарование, че Джош наистина няма за казване нещо кой знае колко интересно.

* * *

Минаха два дни и нито един от приятелите ми не ме потърси, и така разбрах, че не са ми били никакви приятели. Не ги обвинявах, обвинявах себе си, обвинявах сцената. Просто всички се опитвахме да вървим напред, всички се преструвахме, че се обичаме, докато в действителност се катерехме по труповете си за по-голям и по-бляскав успех. Тези хора не са ми били приятели никога, както и аз на тях.

Така че какво трябваше да прави едно момиче без приятели? Тръгнах към библиотеката, разбира се. Хванах метрото до Сейнт Панкрас и отидох да потърся информация, каквато не можех да намеря в Австралия. Мислех, че Рафаел Бланчард може да се споменава в някоя книга в Британската библиотека.

Оставих си чантата и палтото, и си взех читателски пропуск. След като намерих книгите, седнах в едно изолирано кътче в читалнята и започнах да прелиствам. Той беше един от тримата Рафаел Бланчард, но успях да стигна до него, проследявайки една справка в книга от 1950 г., в която се говореше за дребен благородник от района на Уоруикшир. Признавам, тайно се надявах да открия, че прякорът на Рафаел е Чарли, че баба е имала афера с него и по този начин е получила безплатно фермата.

Страница 181 ме възнагради, но не по начина, по който бях очаквала.

Семейство Бланчард направили неуспешен опит да развият селскостопански интереси в колониите. Рафаел Бланчард бил изпратен от баща си да купи голяма овцеферма в Тасмания (далече в Южна Австралия, навремето наказателна колония). Бизнесът не потръгнал и той се върнал в Уоруикшир през 1935 г. Тръгнали слухове, че бил загубил фермата в игра на покер, но семейството му поддържало, че се върнал заради здравето си.

Ако не бях в библиотеката, щях да се разсмея на глас. Вместо това стоях там с глупаво изражение на лицето. Баба е спечелила „Дивото цвете“ на покер? Тя винаги се беше обявявала срещу хазарта, доколкото си спомнях. Възможно ли беше да е истина? Все пак беше получила фермата безплатно.

Прииска ми се да звънна на мама и да й кажа, но това щеше да означава да призная, че съм в Лондон — което тя нямаше да приеме особено добре.

Затова попитах дали мога да преснимам страницата и я занесох със себе си в апартамента на Джош, където седнах да го чакам да се върне от работа.

* * *

Тялото ми бе излязло напълно от нормалния си ритъм. Не можех да държа очите си отворени през деня, затова пък се кокорех до съмнало. Джош ме целуваше сутрин за довиждане и отиваше на работа, и когато седмицата мина, започна да става все по-нетърпелив. Не се разтапях в прегръдките му, не исках да правя секс с него, отблъсквах го, щом се опиташе да ме приближи. Той не преставаше да ме пита какво ми става, но аз не знаех, така че не можех да му кажа.

В петък сутрин се събудих рано. Минаха няколко секунди, преди да разбера къде съм. Очаквах да чуя птици. След това отворих очи, но не бях в „Дивото цвете“. Бях в един служебен апартамент в Лондон с бръмчащо парно. Почувствах се изоставена: исках птици.

Почувствах се толкова далече от къщи.

Станах и си облякох халата, отворих тихо вратата на спалнята на Джош. Нуждаех се от топлина и успокоение, но се колебаех. Очите ми привикнаха към тъмнината, докато стоях там, и можех да видя очертанията на мускулестите му рамене. Той несъмнено бе все така великолепен, какъвто си го спомнях, само че разсъждавах над този факт, сякаш гледам филм. Нямах чувството, че това реално принадлежи на живота ми. В очите ми бликнаха сълзи. Бях забъркала такива глупости. Бях изоставила хора. В този миг започнах да подозирам, че съм преследвала една празна фантазия в другия край на света.

Пресметнах кое време е в момента в Австралия. Три и половина следобед. Патрик скоро щеше да се прибере вкъщи. Запитах се как ли вървят приготовленията за концерта. Може би можех да даря някакви пари или да изпратя цветя на Мина през интернет. Изпитах неистов порив да се обадя.

Оставих Джош да спи и отидох в кухнята. Светнах лампата, примигнах на светлината и вдигнах телефона. Зад прозореца имаше мъгла. Дневната светлина нямаше да дойде часове, ако изобщо успееше да пробие. Но там, където звънях, щеше да е ярък следобед.

Моника вдигна след второто позвъняване.

— Ало?

— О, Моника, здравей. Ема е.

Тишина, вероятно ледена.

— Патрик вкъщи ли е?

— Още не.

— Добре тогава. Радвам се, че те хванах. Може би ти дължа извинение.

— Не, не ми дължиш.

Поколебах се.

— Дължиш извинение на Патрик — каза тя. — И на Мина. И на Марлон. Както и на останалите от „Холихокс“. Но на мен не дължиш нищо и аз не бих го приела.

Почти ми прилоша от срам.

— Виж, знам, че си ядосана. Но казах на Патрик и той разбра.

— Така ли? Защото аз не можах. Обеща, че ще бъдеш тук за концерта, след което отлетя за Англия три седмици преди голямото събитие.

— По-сложно е, отколкото мислиш — казах аз. — Напуснах Лондон при трудни обстоятелства. Всичко, което исках, беше да се върна там.

— Това си беше очевидно — прекъсна ме тя. — Нашият малък град не ти беше достатъчен.

— Не е вярно — казах аз. Но беше вярно. Или поне преди си мислех, че е вярно. — Не очаквам да ме разбереш, но не съм имала намерение да наранявам никого.

— Наистина не ме интересува какво си имала намерение, Ема — каза Моника. — Но ти нарани много хора. Сега затварям телефона, преди Патрик да се е прибрал, защото не искам да знае, че си се обаждала. И ще те помоля да не го търсиш повече.

— Защо?

— Защото се нуждае от шанс да те превъзмогне. Така че можеш да правиш каквото искаш, за да успокоиш съвестта си, само не търси брат ми. — Гласът й беше мрачен, страстен. — Той заслужава най-доброто, а ти не си такава.

Линията прекъсна и аз останах да се взирам в телефона, задушена от емоции. Беше права. Патрик наистина заслужаваше най-доброто. Някое чудесно момиче. Само че не можех да допусна мисълта той да е с някоя чудесна, някоя, която не съм аз.

— Ем? — Беше Джош. Облегнат сънено на касата на вратата към спалнята си. — Наред ли е всичко? — Утринната светлина хвърляше жестоки сенки по лицето му.

Оставих телефона.

— Да, така мисля. Просто се опитвах да се свържа с някого в Тасмания.

Той прекоси стаята и ме взе в прегръдките си, опрял горещи устни в шията ми. Щях да се разплача. Леко го отблъснах.

— Утре вечер, обещавам — казах аз. — Ще съм в по-добро настроение след партито. Стоя тук, затворена в апартамента ти по цял ден, и те чакам да се прибереш. Това не ме кара да се чувствам романтично.

— В Лондон си, за бога. Излез! Пазарувай. Прави нещо.

— Знам. Не мога да дойда на себе си. Аз не съм аз.

— Е, надявам се твоето аз да си дойде скоро. Защото бях помолил онази Ема да се върне при мен.

Засмях се, сякаш това бе шега, но и двамата знаехме, че не беше.

* * *

Бях възбудена от подготовката за предстоящото парти. Двамата с Джош излязохме и избрахме две бутилки изискано вино — аз настоях за австралийско, разбира се, — след което се заех да се облека, да си сложа малко грим и да изправя косата си. Носехме се с такси из нощен Лондон и аз отново изпитах онзи трепет да си в голям международен град, на място, където кипи от събития. Притисках се в Джош на задната седалка на таксито, не отблъсквах горещите му целувки по шията и ухото си. Може би бях преодоляла часовата разлика. Може би решението ми да се върна в Лондон не е било погрешно.

Хю и съпругата му наскоро бяха купили и реновирали апартамент с градина в Кенсингтън. Хю беше с няколко години по-голям от Джош и в много отношения му беше като по-голям брат: някой, към когото да се стреми. Той и Оливия имаха малко дете, което бе сложено да спи преди идването на гостите. Бяхме общо осем души: четири двойки. Забравих имената на другите веднага, но те си оформиха собствена компания в градината да пушат под вълшебните светлини. Джош и аз останахме в кухнята с Хю и Оливия.

— Апартаментът е великолепен — каза Джош, бузите му се бяха зачервили, докато съзерцаваше гледката към оживената улица от еркерните прозорци.

— Партерен етаж — направи гримаса Оливия. — Не е чак толкова идеално.

— Но пък имате градина — възрази Джош.

— Можехме да имаме градина на покрива, ако Хю беше спечелил ма-а-лко повече миналата година. — Оливия се разсмя, но аз долових истината в думите й. Не таях топли чувства към нея.

— Спечелих повече от теб — възрази й той.

Оливия погледна към мен и Джош, като завъртя шампанското в чашата си.

— Не раждайте деца, докато не си купите градина на покрива, това е урокът, който можете да научите оттук.

Френската врата се отвори и другите две двойки влязоха, вкарвайки вътре миризмата на току-що изгасени цигари. Малкият апартамент беше ярко осветен и топъл, от стереото звучеше музика. Изпих две чаши шампанско прекалено бързо и бузите ми порозовяха. Джош беше отпуснал топлата си ръка на гърба ми и всичко щеше да е прекрасно. Вече можех да го видя. Щяхме да се оженим и да имаме едно дете, защото нямаше да можем да си позволим повече. Щях да основа собствена балетна школа и да работя здраво, Джош щеше да работи здраво, след това щяхме да си купим апартамент с градина и да направим парти като това, когато Джош стане на четирийсет. Щеше да е просто.

Тогава защо мисълта за това ме караше да се чувствам така потисната…

Всички заехме местата си около голямата маса за хранене и Оливия поднесе първото блюдо. Вече беше малко пияна и не особено доволна, че Хю не помага много в организирането на партито. Джош и аз вдигнахме вежди, потискайки смеха си. Една от другите гостенки, елегантна индийка с дълга черна коса, вдигната нагоре, стана да помогне на Оливия, предлагайки бутилка с вино. Стигна до мен и попита:

— А за теб, Сара?

Настъпи мълчание. Музиката продължаваше да свири, но гласовете бяха секнали. Никой не можеше да ме погледне.

— Съжалявам — каза тя спокойно. — Исках да кажа Ема.

— Всичко е наред. — Подадох чашата си.

Джош се наведе към мен и започна да ми шепне разгорещено:

— Няколко пъти излизахме заедно всички, когато бях… с нея — каза той. — Съжалявам.

— Всичко е наред — казах отново, но не беше наред. Не беше. Той ми беше изневерявал. Беше ме зарязал. Не дойде да ме види, след като ме оперираха. Това ли беше мъжът, за когото исках да се омъжа и да живея живота на средната класа с едно дете и апартамент с градина?

Оливия почука по чашата си и насочихме вниманието си към нея.

— Тост — каза тя. — За Хю, който става на четирийсет.

— За Хю — повторихме хорово. Отпих от чашата си. Бях на път да се напия.

Вечерта се проточи. Не съзнавах напълно случващото се. Можех да водя разговор, но се улових, че слушам разговорите на другите, наблюдавайки пасивно. Едър мъж с грубо лице в края на масата от половин час се хвалеше на Джош с имота си. Джош беше очарован, а аз ги гледах сякаш отдалеч.

— Как получи толкова ниска цена? — попита Джош. — Няма такова евтино нещо на пазара.

— Не чакам пазара — каза той. — Ако знаеш къде и кога, може да сключиш фантастична сделка. Например слухове за банкрут. Тогава хората винаги бързат да продават. Избрах си ваканционна къща в Брайтън от едно птиченце пред съда един ден. Тя нямаше търпение да се отърве, ако схващаш какво ти казвам. Плачеше на сутринта, когато отидох с договорите.

Джош се засмя. Той се засмя.

— Това е отвратителен бизнес — казах аз на мъжа с грубото лице. Той вдигна рамене, сякаш го молех да се отмести.

— Просто бизнес, миличка. Не ти харесва — не играеш. Само да не ми плачеш като останалите, които нямат. Ние, имащите, сме умните в тази игра.

Обърнах се към Джош:

— Вярваш ли на тези глупости?

Джош вдигна рамене, явно се чувстваше неловко.

— Това си е законна бизнес стратегия, Ем. Не си наясно много по въпроса. Но аз мисля, че той има право. Ние всички правим това, което трябва, за да вървим напред. Ти също го правеше, когато танцуваше. Господ знае, че пренебрегваше чувствата ми, когато се готвеше за шоу.

Разговорът продължи. Седях сред всичко това, когато осъзнах с внезапна яснота, че не съм искала да бъда тук.

Тези хора не бяха моите хора. Това бъдеще не беше моето бъдеще и аз бях направила ужасна, ужасна грешка. Бях излязла от този живот, след това се бях върнала в него, очаквайки всичко да е същото: и то беше, но аз бях различна.

— Джош — казах тихо.

Той не ме чу, продължаваше да говори с магната по недвижими имоти.

— Джош — повторих аз по-силно.

Той се обърна, погледна ме. Видях го в очите му. Той също го знаеше. Не беше глупав: бях се променила, това не би могло да продължи.

— Трябва да се прибера вкъщи — казах аз.

— Окей — кимна той, сграбчвайки чашата си бързо. — Нека само си допия виното, след това се отправяме право към къщи.

— Не — отвърнах. — Не вкъщи в твоя апартамент. У дома. Аз не принадлежа на това място.

За втори път тази вечер разговорът спря. Джош се засмя нервно.

— Ема, това не може ли да почака?

Аз поклатих глава.

— Откарай ме на летището. Искам да се върна в „Дивото цвете“.