Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (16)

15

На следващия ден всички в „Дивото цвете“ знаеха за облога. Алис й каза, че е най-глупавото момиче, което някога е срещала, и отказа да говори с нея. Тери й се присмя открито, когато му занесе подноса с вечерята.

— Не знам дали си откачена или развалена — каза той, зачервените му от слънцето страни блестяха от смях. — Но се надявам да ме задържиш на работа, ако спечелиш.

Първата вечер Михаил се прокрадна по коридора до стаята й.

— Хайде да се упражняваме. Ще спечелиш.

— Бог да те благослови, Михаил — рече тя.

Онова, което някога бе спокойно прекарване на времето, сега се превърна в сериозна работа. Седнали на обърнатите щайги, те играеха. Михаил раздаваше картите отново и отново. Всеки свободен миг, който имаха през седмицата, се упражняваха, като си даваха и връщаха клечките. Малките дървени парченца не означаваха нищо; но в неделя вечер копчетата щяха да са тежки като злато.

Въпреки че Бийти имаше остър нюх за играта, тя започна да осъзнава до каква степен всичко зависи от късмета. Знаеше кога да вдигне облозите, кога да се остави да загуби. Но това, което нямаше как да контролира, беше какви карти ще й се паднат. Понякога губеше и нямаше какво да се направи, за да го предотврати.

Вечерта преди играта, последната нощ за тренировки, Михаил я попита направо:

— Ако спечелиш, ще ме оставиш ли на работа?

Бийти се изненада. Никога не се бе запитвала какво ще прави с персонала. Нямаше пари да им плаща, и както бе разбрала, не можеше да задържи колата, която Михаил караше.

— Не знам — отвърна тя и в сърцето й се промъкна вина. Ако спечелеше, той щеше да изгуби работата си. — Не мисля, че ще мога.

— Всъщност, няма значение — изсумтя той и отново се зае с картите.

— Можеш да останеш колкото ти е нужно, докато си намериш друга работа. Алис също, макар да се съмнявам, че ще иска да остане.

— Така или иначе всичко ще свърши — каза той. — Може би скоро ще си собственичка на много лош бизнес.

Бийти беше обхваната от негативни чувства: страх, съмнение в себе си. Това беше лудост. Ако имаше здрав разум, щеше да избяга веднага, да отиде в Хобарт, да си потърси работа или да се нареди на опашката за помощи за безработни… В този момент беше сигурна, че ще се наложи да изтърпи една нощ с низките желания на Рафаел като обикновена проститутка, и несъмнено щеше да се окаже без работа на следващата сутрин. Ако случаят беше такъв, тя не заслужаваше да задържи Луси. Луси щеше да е по-добре далеч с майка като Моли.

Михаил се пресегна през масата и избърса една сълза от бузата й с кокалчетата на пръстите си. Тя дори не беше осъзнала, че плаче.

— Понякога печелим, понякога губим — каза той. — Няма значение. Продължаваме.

Тя се усмихна слабо.

— Благодаря Михаил.

— Още една ръка?

— Още една ръка.

* * *

„На света има два типа жени, Бийти, такива, които правят неща, и такива, на които им правят неща.“

Бийти чувстваше тялото си така, сякаш се тресеше отвътре. Устата й беше пресъхнала, сърцето й се блъскаше в гърдите.

Два типа жени…

Тя успокои ръцете си и отвори вратата на дневната. Рафаел седеше до лъскавата маса и размесваше колодата карти. Още не я беше видял, но Лео Сампсън, който беше на дивана, вдигна поглед и й изпрати окуражаваща усмивка.

Такива, които правят неща, и такива, на които им правят неща.

Поеми си въздух. Тя отиде сковано до масата и седна срещу Рафаел.

Той продължаваше да не я поглежда.

— Само за да знаеш, Бийти, Лео прегледа картите и провери ръкавите ми за скрити аса. — Той вдигна очи и се разсмя, срещна погледа й, зениците му се разшириха от желание. — О, изглеждаш красива тази вечер. Ще се наслаждавам на това. Донесе ли копчетата?

— Не, аз… — Тя понечи да стане от стола, но Рафаел се изправи на крака.

— Аз ще ги донеса. Страхувам се, че ще избягаш, ако те оставя да отидеш сега. Изглеждаш сякаш ти се повръща от страх. — Той излезе бързо от стаята, оставяйки Бийти сама с Лео Сампсън и собствения й оглушителен пулс.

— Бийти — подзе тихо Лео, когато се увери, че Рафаел не се вижда, — донесъл съм договорите, той вече ги подписа. Късам ги, ако той спечели, но ако ти спечелиш, къщата е твоя. Напълно законно.

Бийти се опита да се концентрира върху това, което й казваше.

— Разбирам.

— Той подписа само за къщата, земята и добитъка. Ще вземе цялата мебелировка, колата, всичко. — Адвокатът направи гримаса. — Бийти, ако спечелиш, може би ще е по-добре да продадеш цялото място и да използваш парите по-умно. Купи си една малка къща в града.

И остани без работа, с която да си плащаш храната.

— Добра ли е фермата?

— Това е лош бизнес, но само защото е управляван по този начин. Потенциалът на земята е голям. Можеш да отглеждаш седем-осем хиляди овце върху нея. Ако я управляваш добре, това може да те направи богата.

Бийти кимна. Щеше да отнеме известно време, преди да може да убеди Хенри да й върне Луси. Чакаше я усилена работа.

— Ако спечеля, ще я запазя. — Отвън се чуха стъпките на Рафаел.

— Пожелавам ти късмет, скъпа — каза Лео. — А ако нещата не станат по начина, по който се надяваш, ти пожелавам кураж.

В очите й избиха сълзи. Поеми си въздух. Вземи се в ръце. Сега щеше да разбере от кой тип жени е.

Светът забави ход. Рафаел изсипа копчетата на масата с дрънчене и ги раздели по равно между себе си и Бийти. Различни форми и размери. Тя избра едно червено, с форма на панделка, от една от Лусините роклички. Побутна напред три копчета, същото направи и Рафаел.

След това той раздаде първата ръка карти. Тя ги взе и затвори очи, преди да ги погледне. Каза си да се престори, че е в стаята си с Михаил и играе, колкото да мине нощта. Отвори очите си.

Две дами, четворка, шестица и двойка.

Рафаел, с шлифована увереност, хвърли една от картите си и взе друга. Избута още едно копче към купчината. Облегна се назад в стола си и я погледна.

Имаше някаква четворка. Обикновена ли беше? Или някаква друга? Или се надяваше на фул?

Тя остави безполезните си карти и взе още три: също толкова безполезни. Реши, че няма да рискува да изгуби прекалено много твърде рано и да изпълни облога му.

Имаше две дами. Той имаше четири попа.

Беше изгубила първата ръка и сега той имаше осем копчета повече от нея.

Рафаел се засмя, когато събра копчетата си. Бледите му очи не се откъсваха от лицето й. Тя се опита да скрие разочарованието си, но знаеше, че е изписано върху нея. За първи път си позволи да си го представи как прави любов с нея. Студените му пръсти, влажните устни, мекия му корем…

— Още една ръка, Бийти? — каза той весело.

Тя кимна и преглътна, за да навлажни гърлото си. Каква глупачка е била само.

— Още една ръка. — Избра три копчета, преценявайки, че това е единственият начин да изравни нещата.

Рафаел раздаде картите. Тя ги грабна бързо, искаше й се всичко вече да е приключило. Този път имаше две аса, две четворки и шестица. Сърцето й се качи в гърлото. Ако играеше с Михаил, щеше да е лесно. Да хвърли шестицата, с надеждата за друга четворка или асо. Висок залог.

Но ето че се получи. Четворка. Имаше фул. Стегна се и побутна други седем копчета напред.

Той я видя и вдигна с още седем копчета. Нервите й се сринаха.

Тя посрещна облога му и му показа картите си. Той ги видя, изръмжа и свали ръката си.

Заля я облекчение. Загреба копчетата към себе си. Сега беше напред с двайсет и шест копчета.

Сега всичко зависеше от последната игра.

Никога през живота си не се беше чувствала по-нервна. Стомахът я свиваше и кръвта сякаш дращеше по вените й. Проблясък на надежда: че може не само да избегне докосването на Рафаел, но и да спечели къщата. Главата й сякаш беше пълна със светлина и трябваше да си напомни да се фокусира.

Очите на Рафаел се бяха залепили върху нея отново, гневни и в същото време изпълнени с желание. Той избута напред три копчета. Тя отдели три от своите. Картите паднаха пред нея. Взе ги.

Беше кошмарна ръка. Две двойки, четворка, петица пики и поп. Нямаше идея какво трябва да прави. Рафаел бързо вдигна залога с още десет копчета, отказа се от две карти и взе други на тяхно място. Дали имаше три от една боя? Ако беше така, беше свършена. Бийти се поколеба, несигурна какво да прави. После бързо прие облога му и реши да изиграе пиките с надеждата за още един или още два попа.

И ето че стана, още един поп. Кръвта й забуча.

Рафаел избута още десет копчета. Беше толкова сигурен. Тя бързо пресметна числата в съзнанието си. Ако той спечелеше, трябваше да има с двайсет копчета повече от нея. Ако тя се провалеше, щяха да бъдат наравно и тогава никой нямаше да спечели. При това положение щеше да се наложи да играят още една игра.

В този момент той взе друга карта и издаде самодоволен звук, при което сърцето й се сви. Вдигна очи към нея и усмивка изви устните му.

В този момент го видя. Леко движение на зениците му, присвиване. Спомни си за всички онези случаи, когато беше гледала Хенри да играе в Глазгоу и какво означаваше, когато зениците му — толкова тъмни на фона на ирисите — се свиваха по този начин. Рафаел блъфираше, опитваше се да я измами, така че да бъде принудена да играе четвърта игра.

Тя избута десет копчета напред, после още пет. Тялото й се тресеше, завладя я съмнение. Лицето му клюмна.

— Хайде — каза тя. — Дайте да ги видя.

Той сложи картите си на масата. Бяха миш-маш: явно се беше надявал на флош. Тя пусна нейните.

— Не! — извика той и скочи от стола като разглезено дете. Блъсна картите от масата и те полетяха към нея, кацайки в скута й. — Не! Не! Не! — Подчертаваше всяко възклицание с удар по масата. Лео стана и се опита да го успокои, но цялото вълнение и суматоха изглеждаха сякаш се случват на милиони километри оттук: Бийти седеше мълчаливо, в шок. Тя беше направила нещо.

И никога повече нямаше да позволи да й направят нещо на нея.

* * *

Бийти стоеше на хребета на хълма, на десет минути уморително ходене от чифлика. Тревистите поля се полюшваха в далечината, по-тъмнозеленото на евкалиптовите гори ограждаше отстрани фермата. Зелени хълмове: някои в светлина, други в лениви сенки. Тишина. Километри тишина.

Километри и километри тишина. И всички те — нейни.