Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wildflower Hill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Кимбърли Фрийман

Заглавие: Дивото цвете

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-006-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3295

История

  1. — Добавяне

3

Вдишай, издишай.

Бийти стоеше на улицата под клуба. Тази вечер щеше да каже на Хенри. Дъхът й се превърна в лека мъгла. Стомахът й се сви от притеснение. Опита се да разбере защо се страхува от него. Той я обичаше, или поне така каза. Щеше да остане с нея. Нямаше да се ядоса… нали? Беше си отделила повече време да се гримира, правейки очите си тъмни и меки, устните — червени и изпъкнали. Ако беше достатъчно красива, щеше да е мил към нея. Да я съжали.

И все пак, как беше стигнала дотам, да мечтае да я съжалят? Винаги се беше гордяла с големите си мечти, с високия си смях, с непринудеността си. Застанала на улицата, обгърната с миризма на печено месо и цигарен дим, които се носеха от ресторанта, тя осъзна ужасена, че всички тези неща бяха шоу, детинска преструвка. Беше й много по-лесно да говори за великите си планове, вместо да направи нещо за тях. Беше лесно да подражава на язвителните остроумия на Кора и наглата й увереност, когато се е наляла с алкохол. Но в действителност не беше нищо друго, освен непохватната, мършава и бедна дъщеря на една вбесяващо слабохарактерна майка и един глупаво идеалистичен баща. Бийти осъзна това с такава сила, че едва не се обърна и не затича.

Но не го направи. Защото не за себе си трябваше да се грижи сега. Детето, чиито първи ритници беше усетила тази сутрин, се нуждаеше от баща.

Първото стъпало беше най-трудното. После тя усети познатия цигарен дим, чу познатия смях — много по-силен от обикновено — и се изправи. Сърцето й сякаш бе твърде голямо за гърдите й. Щеше да каже на Хенри, щеше да му каже открито. А после — да става каквото ще става.

Не очакваше парти.

Клубът се пръскаше по шевовете. От стена до стена бяха закачени дълги ленти, увиснали опасно близо до печката. Масата за карти я нямаше, на нейно място беше сложена дълга маса, отрупана с изобилна храна. Тя примига бързо, претърсвайки помещението за Хенри. Не искаше да говори с никой друг. Устните й бяха готови да кажат само едно нещо: „Хенри, бременна съм“. Но Хенри не се виждаше никъде.

— Влизай, влизай, Бийти! — Беше Теди Уайлдър в оксфордските си панталони и хубав пуловер. Страните му бяха червени и блестяха. — Парти за сбогом. Трябваш ни на бара, веднага.

— За сбогом? — Сърцето й подскочи. Хенри заминаваше. Бягаше с ирландската си хрътка. — Кой заминава?

— Никой, когото обичаш, не се тревожи — каза Теди и изсумтя. — Брат ми, Били. Напуска града. С кораб за Австралия, вдругиден.

В този момент се появи Кора, хвана ръката на Бийти с бялата си хладна ръка и я помъкна към бара, надвиквайки шумната музика от грамофона.

— Чу ли? Били заминава! — Кора едва сдържаше възторга в гласа си. Тя презираше Били. Повечето хора го презираха. Беше непредсказуем, груб, нафукан. Носеха се приказки, че се движел с улична банда, че пушел опиум, че малтретирал проститутки. Бийти не беше сигурна доколко историите са верни.

Теди изхвърча нанякъде, като викаше и се смееше на един от приятелите си, докато Бийти се залепи за Кора:

— Къде е Хенри? Трябва да говоря с него.

— Още не е дошъл. Цигара?

Бийти поклати глава, но Кора запали, брадичката й се вдигна и разкри елегантната й бяла шия.

— Били е разследван за подправяне на счетоводни документи.

Бийти се разконцентрира, връщайки вниманието си отново към Кора и към настоящето. Хенри не беше тук. Смелостта започна да я напуска; надяваше се да може да си я възвърне, когато той дойде.

— За подправяне на…

— Точно така, за фалшифициране на счетоводни документи. Избяга преди полицията да успее да го хване. Баща му му намерил работа с помощта на приятел в Тасмания. На другия край на света. Там, където му е мястото. — Тя се огледа, уверявайки се, че никой не слуша. — Направил го е, повече от сигурно е, Бийти. Казал на Теди. Отклонил двеста паунда за себе си.

— Хенри не е замесен, нали? — Били работеше в счетоводството като шеф на Хенри в корабната компания.

Кора поклати глава.

— Не, Хенри не е такъв. Но Били, той си е мошеник от край време. Ще се радвам да му видя гърба.

Бийти се насили да се усмихне.

— На Теди ще му липсва. Ще се чувства самотен.

— Теди ще е добре — измърка Кора, като вдигна вежди многозначително. — Няма да се отдалечавам от него.

Бийти не можа да я погледне. Защо се случи на нея да забременее, а не на Кора? Несправедливостта я изгаряше и тя внезапно изпита нужда да се махне от Кора с нейния перфектен плосък бюст и гладък корем. Тя се обърна и бързо се отдалечи, разблъсквайки хората по пътя си. Кора й извика заповеднически, несвикнала да я зарязват, но тя игнорира гласа на Кора, гласовете на всички останали, смеха, нетърпеливата тълпа.

В този момент той я хвана.

— Бийти?

— Хенри! — Гласът й прозвуча полуоблекчено, полуизплашено.

— Какво има? Пребледняла си.

— Аз… — Тя се опита да се стегне. — Трябва да говоря с теб. Веднага.

— Ами че ти говориш с мен.

— Искам да кажа… за нещо важно. — Тя се огледа наоколо притеснено. — За нещо лично.

Веждите му се смъкнаха, изражение, което й бе толкова познато. Обичаше сериозното му лице, интелигентните му очи. Обичаше ги толкова много, че я болеше. Опита се да се надява. Той щеше да знае какво трябва да се направи. Щеше да й помогне.

— Ами добре тогава — рече той и я хвана нежно за китката. Те отидоха до задната стаичка и Хенри отвори вратата, колкото да открие друга двойка, полуоблечена, на дивана. Изруга тихо и побърза да затвори.

— Навън — каза той, без да я пуска.

Поведе я през тълпата и надолу по стъпалата. Твърдите му пръсти вдъхваха увереност и Бийти започна да се чувства странно спокойна, сякаш сънуваше. Нощният въздух беше студен, а тя не си беше взела палтото. Можеше да надуши приближаващия дъжд, силната миризма на газове от автобус по Дъглас стрийт.

— Е, какво толкова има? — попита Хенри. Той я погледна със спокойните си сиви очи и тя се наслади на момента. Беше лудо влюбена в него; любовта щеше да разреши всичко. В този миг се вдигна студен бриз и й напомни, че е с голи ръце и с бебе в корема.

— Хенри, бременна съм.

Той замръзна. Като статуя. Дори в тъмното можеше да види как зениците му се свиват. За първи път, откакто го познаваше, Хенри изглеждаше несигурен. Мина една секунда, после втора и неясната й увереност се стопи. Той не помръдна, не каза дума. Тя усети парене от приближаващи сълзи, после топлото облекчение от тях и как избликват и потичат по страните й.

— О, Бийти — произнесе той накрая толкова меко и толкова нежно, че това я ужаси.

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам. — Сякаш вината бе само нейна, сякаш имаше нещо лошо и погрешно в нея, което я е накарало да забременее. Сякаш той нямаше нищо общо с това.

— Не, не. Аз съжалявам — въздъхна той. — Не мога… — Наведе глава, набръчквайки основата на носа си. След това се съвзе отново и срещна очите й. — Скъпа, женен съм за друга. Знаеш го.

Кръвта изстина във вените й.

— Но… какво ще стане с мен?

— Моли ми е съпруга. Не е толкова лесно да…

— О, Боже. О, Боже. — Бийти се дръпна от него, всичките й инстинкти я караха да бяга.

Но той я хвана, придърпа я към себе си, покри мокрото й от сълзи лице с целувки.

— Обичам те, обичам те. Но това е истината. Моли никога няма да ми даде развод.

— А аз какво да направя? — изхлипа Бийти. — Вече изгубих работата си. Не мога да се грижа за себе си, камо ли за бебе.

— Ще ти помагам, ако мога — каза Хенри. — Моля те, успокой се и говори тихо, скъпа. Моля те, успокой се. Кажи ми сега: някой друг знае ли?

— Кора — призна тя.

— Казала ли е на Теди?

Бийти поклати глава.

Хенри си пое дълбоко въздух.

— Ето как ще стане. Ще се качим горе и ще ти облечем палтото, след това ще кажем на всички, че не си добре и ще се прибереш вкъщи. След което известно време няма да се появяваш в клуба.

— Но…

— Нуждая се от време. За да организирам нещата — каза той. — Вярваш ми, нали?

Огромна празнота се отвори в нея. Тя не му вярваше. Разбира се, че не му вярваше. Това беше причината да протака толкова дълго и да не му казва. Да агонизира.

— Ще направиш ли каквото ти казвам? — попита той.

Какъв избор имаше? Тя кимна, но не можа да намери сили да каже „да“.

* * *

Минаха две седмици, а още нямаше и дума от Хенри. Всеки ден тя падаше все по-дълбоко и дълбоко в кладенеца на отчаянието. Всяка сутрин се обличаше и излизаше от апартамента, така че майка й и баща й да не разберат, че вече няма работа. Разбира се, накрая щяха да научат, когато майка й пребъркаше чантата й за пари и не намереше нищо. Денем Бийти ходеше, докато краката й се подуят, и накрая неизменно се озоваваше на Глазгоу грийн. Навсякъде кълнеше нов живот. Силните, зелени вейки на брезата и на липите; дивите цветя, които разцъфваха покрай бреговете на Клайд; гордите гъски с процесията от тромави малки патета. И вътре в нея също. Детето й нежно помръдваше в корема й, който все по-видимо нарастваше и се закръгляше.

Но освен новия живот, тя виждаше и други неща по време на безкрайното си бродене из Глазгоу: образи, които я преследваха. Дрипави, бездомни жени, мръсни деца, молещи за монета или хляб, мърлява колекция от стари одеяла в задните улички, очакващи собствениците им да се върнат и да заспят в тях. Въображението й, свикнало някога да мечтае за рокли и успех, се връщаше натрапчиво към тези задни улички без нейното позволение. Тя виждаше себе си и детето си, виждаше студената хватка на зимата да приближава като сянка. Виждаше безрадостно, гладно бъдеще.

Връщаше се вкъщи всеки ден по тъмно. Заварваше баща си пред пишещата машина. Майка си — изула обувки от уморените си крака след цял ден работа в пералнята, където работеше, която не казваше нищо на баща й с устни, въпреки че очите й мълчаливо го молеха да си намери истинска работа. Бийти се измъкваше, а те дори не забелязваха.

Кора не й се обади, за да я попита как е. Беше изненадана до каква степен това я натъжи и ядоса. Толкова ли незначително бе приятелството й с Бийти? След като й бе признала, че е бременна, Кора нито веднъж не я попита какво й е и дали може да й помогне по някакъв начин. Сякаш напълно бе забравила затруднението на Бийти. Сякаш бе забравила и самата Бийти.

Бийти чакаше. Чакаше Хенри. Чакаше родителите й да забележат, че няма работа. Чакаше корема й да порасне достатъчно, за да не й стават вече роклите. Чакаше настъпването на последствията.

И ето че една сутрин те дойдоха.

Бийти беше в банята, излизаше от ваната с олющен емайл и ръждясали тръби. В този момент майка й влезе.

Беше умишлено, разбира се. Сигурно подозрението я е глождело, а тя знаеше, че Бийти е вътре. Резето на вратата на банята не работеше от месеци, но всички наематели, които използваха банята, бяха свикнали да оставят чехлите си пред прага; сигнал, че помещението е заето.

Бийти ахна и се протегна за кърпа. Гола, нямаше как да скрие корема си. Майка й захлопна вратата след себе си, приближи се и дръпна кърпата. След това хвана ръцете на Бийти грубо в своите и ги дръпна встрани.

— Мамо…

Очите й се плъзнаха по тялото на Бийти от шията до бедрата, после тя пусна ръцете на дъщеря си и я погледна в лицето.

— Мамо, съжалявам — каза Бийти, но не видя жалост в очите на майка си. Само паника.

— Трябва да се махнеш.

— Не! Мамо, не можеш да ме изхвърлиш.

— Баща ти не трябва да разбере. Срамът. Срамът. — Ръцете на майка й се размахваха като криле на хваната в капан птица. — Обличай се. Излизай.

Бийти се уви с кърпата, сърцето й блъскаше в гърдите.

— Нямам къде да отида.

— Не ме интересува! — Гласът на майка й стана истеричен. — Баща ти ще умре от срам. Никога няма да получи друга прилична работа, ако се разбере, че дъщеря му е… че е…

— Майка й не можа да намери думите, обхваната от силна кашлица.

— Но аз…

Възраженията на Бийти бяха прекъснати от силен шамар по лицето. Тя вдигна поглед към майка си, която я гледаше с разширени очи.

— Мамо? — В очите й избиха сълзи. Пресегна се към ръцете на майка си, но тя ги отдръпна рязко.

— Не — каза майка й. — Остави ме. Нещата и без това са достатъчно трудни.

В този миг в паметта й изникна спомен. Майка й вчесва косата й преди училище една сутрин, зад прозореца вали сняг, ръцете на майка й са топли, треперливият й глас реди стара шотландска народна песен. Споменът беше в такъв ярък контраст с този момент, че стомахът на Бийти се сви, сякаш щеше да повърне.

— Не можеш да го направиш — успя да произнесе тя. — Аз съм ваша дъщеря.

— Не — отвърна майка й мрачно. — Вече не. Ние нямаме дъщеря.

* * *

На улицата въздухът беше плътен и мазен. Бийти беше облечена, с чантата си, която майка й бе хвърлила подире й по стъпалата, но иначе беше с празни ръце, докато се отдалечаваше от блока. Няколко пресечки по-нататък спря. Сърцето й биеше неравномерно, когато си пое дъх, несигурна накъде да поеме. Към офиса на Хенри, да му се моли? Към къщата на баба си в Таноксайд с нейната просмукана от вода задна градина, в която имаше повече мъх, отколкото трева? Или към най-топлата, най-мръсна уличка, която можеше да намери, за да се подготви за последното си падение? Остана така в продължение на дълги, ужасни минути и сякаш можеше да усети как светът се върти, а тя стои безпомощна на върха на оста му.

Имаше само един човек, който вероятно знаеше какво трябва да се направи. Кора.

Бийти никога не беше ходила в къщата на Кора, макар да знаеше къде се намира. Хенри й я беше показал една нощ, когато я изпращаше към дома. Градска къща, облицована с меден на цвят пясъчник, на Уудландс Терас. Бащата на Кора беше корабен магнат, който притежаваше и селско имение. Бийти се опита да не мисли за това какво ли е да има две къщи, вместо малък, неудобен апартамент. Да има баща, който се грижи за нея.

Задъхваше се, когато стигна до там и спря в основата на широкото стълбище, за да си поеме дъх. Дори не беше осъзнала, че е тичала. Утринното слънце надничаше през облаците и изсушаваше дъжда от снощи по пътя. В парка птиците чуруликаха с пълни гърла. Бийти изчака сърцето й да се успокои, изтри с длани обляното си в сълзи лице, изкачи се нагоре и позвъни.

Тежката врата се отвори. В процепа се показа надменно лице под бяло боне и я изгледа.

— Какво има, девойче? — попита възрастната жена.

— Може ли да видя Кора?

Жената — Бийти беше убедена, че е икономка — вдигна едната си вежда. — Коя си ти?

— Казвам се Бийти. Нейна приятелка съм. Моля ви. Искам само да поговоря с нея няколко минути.

— Почакай тук — каза икономката, след което затвори вратата.

Времето минаваше. Сториха й се часове, но сигурно са били десет минути. Шумът на трафика в далечината: денят започваше както винаги за всички останали. Бийти взе да си мисли, че са я забравили. В този миг вратата се отвори отново и пред нея застана Кора.

— Боже мой, Бийти Блексланд. Едва девет е.

— Съжалявам. Надявам се да не съм те събудила. Просто не знаех къде другаде да отида.

— Няма значение. Изглеждаш ужасно. Яла ли си? Мога да ти направя чай.

— Аз… — Бийти си пое дълбока, накъсана глътка въздух, за да не заплаче. — Бих пила чай.

— Влизай тогава. Не си си сложила никакъв грим. Изглеждаш като мъртвец. Искаш ли да ти дам малко червило? — Кора продължи да дърдори, докато я въвеждаше в широкия коридор и след това в дневната с лъскав паркет, чиито прозорци стигаха чак до пода. — Заповядай, седни. Ще ти направя чай и след това ще ми разкажеш какво става.

Бийти остана да чака в тихата слънчева стая, като стискаше и разпускаше ръцете си неспокойно. Имаше чувството, че се намира извън тялото си, че се гледа отдалеч. Сигурно нищо от това не беше истина. Чувстваше се толкова млада, гледайки тънките си бледи китки. Китки на дете. Кора се върна с поднос с чай и с цигара в устата. Тя го остави и наля на Бийти една чаша. Силен, черен чай.

Бийти отпи, опари си езика.

— Какво има? Помислих, че съм ти омръзнала — каза Кора и се нацупи. — Начинът, по който ме заряза на партито. След това вече не дойде в клуба.

— Хенри ми каза да не идвам.

— Така ли? Защо?

— Заради бебето.

— Б-б… — Очите й се преместиха към стомаха на Бийти и се разшириха. — Господи, Бийти, не е възможно още да си бременна! Мислех, че си се отървала от бебето. Ти не го спомена вече.

Бийти не можа да направи нищо, освен да поклати глава, стиснала устни да не се разхлипа.

— Какво се случи? Той дойде ли да те види? Ще се грижи ли за теб?

— Каза, че ще се грижи, но повече не го видях. Съпругата му…

— Мършавата стара крава, която не може да има деца. Трябва да го пусне. — Кора преметна покровителствено ръка през раменете й. — Как мога да ти помогна?

— Майка ми ме изгони. Не знам къде да отида. Да отида ли при Хенри? Но не искам да вгорчавам живота му…

— И защо не? Той достатъчно вгорчи твоя. — Кора изгаси полуизпушената цигара със свободната си ръка. — Не, не ходи при Хенри. Той няма да се отнесе към теб както трябва.

— Не е чак толкова лош. Той е добър човек, той…

Кора й изшътка с вдигната, бяла ръка.

— Има два типа жени на този свят, Бийти — такива, които правят нещата, и такива, на които им правят неща. Опитай се да бъдеш от първите. — Тя се облегна назад и погледна Бийти право в очите. — Знам едно място в Северна Англия. Държи го приятелка на леля ми. Там отиват момичета като теб, раждат бебетата си, след това ги оставят за осиновяване. Можеш да се върнеш в Глазгоу за Коледа, сякаш нищо не се е случило. Мога да ти го уредя.

Мозъкът на Бийти препускаше. Ето, Кора й предлагаше нещо, което тя бе искала: покрив, спокойствие и край на отговорността на майчинството. Само че Бийти се беше променила. Бавно, но сигурно, докато седмиците се бяха изнизвали и съдбата й бе станала неизбежна тя бе започнала да чувства неочаквана привързаност към детето в утробата си. Мека като копринено въже, тя я привързваше към бебето. Те си принадлежаха един на друг, нали?

Веждите на Кора се свъсиха.

— Нямаш някакви глупави идеи да задържиш бебето, надявам се?

Беше отчаяна. Не заради онова, което Кора предлагаше, нито пък заради това да посрещне провала си. Тя се насили да отвърне ведро:

— Разбира се, че не. И без това никога не съм го искала.