Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (26)

25
Ема

Навън, зад двойните врати на училищния коридор повяваше топъл бриз, люлееше храстите, и в далечината можех да видя мачтите на яхти в пристанището, пърхането на разноцветните знамена. Чаках на една дълга дървена пейка, докато Патрик и Марлон се занимаваха вътре, наслаждавайки се на идването на лятото. Синьо небе, топло слънце в тревата, топла вода. Една по една колите пристигаха и оставяха децата. Няколко дойдоха да ме прегърнат и аз се обърках от непресторената им привързаност. Мина дойде последна, в белия лексус на баща си. Тя излезе, затвори вратата и той потегли. Отидох до паркинга да я посрещна. Тъмната й коса беше сресана назад и вързана на опашка, и бузите й бяха поруменели на бледото лице.

— Здравей, Мина — произнесох.

— Дошла си?

— Да. Ще те уча на балет.

Лицето й грейна в широка усмивка.

— Наистина ли? — Тя хвана пръстите ми в меката си топла ръка и ги стисна силно. — „Лебедово езеро“?

— „Лешникотрошачката“. Става ли?

Тя кимна, но не пусна ръката ми, и двете влязохме вътре.

Марлон ги накара да се разгреят по обичайния начин, след това Мина и аз се отделихме в една стая отзад с една уредба и запис на „Лешникотрошачката“. Отне й известно време, докато разбере, че ще танцува сама, че няма да каня Беки или Зак, или друг от приятелите й. Но след като схвана ситуацията, се отдаде изцяло на заниманието. Бях силно изненадана — смутена, ако трябва да призная — от начина, по който тя се отнесе към ученето на движенията, и още по-изненадана от това колко добре ги повтаря. Видях в нея истинска грация. След половин час, обаче, тя се отказа.

— Ще продължа малко по-късно — каза и спря внезапно по средата на движението.

Отне ми секунда, за да схвана. Искаше ми се да кажа: „Никога няма да се научиш, ако се предаваш толкова лесно“, но трябваше да си напомня, че не е балерина; беше момиче със синдрома на Даун. И се беше справила блестящо.

— Браво! — казах. — Чудесно начало. — Ще си най-красивата Капка Роса, виждана някога.

Тя хвана ръката ми и важно я разтърси.

— Сега мога ли да се върна при другите?

Изгледах останалата част от репетицията от партера. Всъщност, гледах повече гърба на Патрик, отколкото репетицията. Той имаше много изправен гръб, хубави широки рамене. Една идея по-слаби, но не кльощави. Джош тренираше; имаше мускули на докер, макар да прекарваше по цял ден в офиса, където най-тежкото нещо, което вдигаше, беше неговото Блекбъри. За пръв път това ми се видя толкова смешно.

Репетицията свърши и двамата с Патрик трябваше да почакаме навън двайсет минути с Мина, защото баща й закъсня. Отново й показах стъпките на тревата, но тя изпитваше затруднения да се концентрира без музика, така че я оставих. Накрая белият лексус пристигна. Той избибипка и Мина тръгна към паркинга с едно бързо „довиждане“.

— Баща й никога ли не идва да гледа репетициите? — попитах аз Патрик тихо.

— Никога.

— А концертите?

— Никога.

Вратата се затръшна и те потеглиха.

— Негодник — изсумтях.

Патрик въздъхна.

— Всъщност не знаем какво става в семейството. По-добре да не съдим.

— Тя има ли майка? Братя или сестри?

— Майка й починала, когато е била малка. Няма братя и сестри.

Прехвърлих мисълта няколко пъти през ума си. След това Патрик ме попита дали съм гладна.

— Не — отвърнах, преди да осъзная скрития подтекст на въпроса му: това всъщност означаваше предложение за среща на обяд. — Искам да кажа, да. Малко. Все пак трябва да ядем. Искаш ли да отидем някъде да хапнем?

— Ако ти искаш.

— Разбира се. Защо не? — Запитах се дали съм прозвучала нехайно.

Отбихме се в едно кафене на Сенди бей. Кафето беше пълна скръб, но беше приятно да гледам лицето на Патрик, вместо гърба му. Не можех да повярвам, че някога съм го смятала за по-скоро интересен, отколкото красив. Всъщност, лицето му беше много привлекателно. Очите му бяха с невероятен зелен оттенък, а външното ъгълче на клепачите му се извиваше нагоре по екзотичен начин.

— Е, как се получи с Мина? — попита той след първата глътка кафе.

— Справи се страхотно. Толкова е съсредоточена. Не очаквах, че е способна на това.

— Всички деца са различни. Имат наистина голям диапазон от възможности. Вече нищо не ме изненадва що се касае до тях. — Той се усмихна. — Значи танцът й хареса?

Кимнах.

— Истински балет.

— Това, което ми показа, наистина изглеждаше страхотно.

Размърдах се.

— Силно опростено. Капката Роса беше първата ми роля. Доста изтощителна, всъщност. — Осъзнах, че се перча, но не можех да се спра. Исках да го накарам да разбере каква голяма работа съм била, когато можех да танцувам. Но отчаяното ми желание да го впечатля ме натъжи и млъкнах.

Той ме остави да седя така няколко секунди, след това каза:

— Ема, виждал съм те да танцуваш.

Вдигнах глава да срещна очите му.

— Така ли?

— Моника има дивиди. Ти беше нейна героиня, когато тя беше тийнейджърка. Всички те знаят заради връзката на баба ти с нашия град и продавачите на вестници и списания бяха затрупани с твои дивидита. Сигурно сто пъти съм те гледал да играеш Жизел.

Светнах от гордост.

— Нямах представа, че Моника ми е била фенка.

— Накара ме да се закълна, че няма да ти кажа, за да не я помислиш за досадница.

Засмях се.

— Искала е да танцува?

— Опита за известно време, когато беше малка, но не напредна кой знае колко. Висока и дългуреста е, като мен. — Той сръбна шумно от кафето, без да ме поглежда в очите. — Ти танцуваш красиво.

— Танцувах — поправих го аз. — Минало време. — Помислих си за промененото си тяло. Мускулите ми вече бяха омекнали, успокоителен слой тлъстинка покриваше всичко.

— Съжалявам. Не исках да те натъжавам.

След това разговорът продължи и се отплесна от мен, което бе едновременно благословия и разочарование. Наистина ми се искаше да чуя повече за това колко красиво съм танцувала, особено от него. Но мисълта възбуди в мен силна тъга за нещо изгубено, което не може да се върне.

Патрик ме остави вкъщи към 3:30 и внезапно се оказах сама и неутешима, с чувство на смътно желание в гърдите. Бедата беше, че вече не знаех какво точно искам.

* * *

Баба ми беше запазвала всяка рисунка, всяка кройка от дрехите, които някога бе правила, и всички те се намираха в един голям шкаф в главния офис на „Блексланд Уул“ в Северен Сидни. Обикновено имаше изложени модели във фоайето на сградата в стъклени, осветени отгоре витрини. Така че последното нещо, което очаквах да намеря в кашоните, беше кройка върху прозрачна копирна хартия.

Едва не я скъсах, докато изпразвах кашона, мислейки, че в него няма нищо друго, освен изпоцапани от хлебарки романи. Беше неделя, съвсем рано. Бях се събудила по първи петли. Един сън ме беше събудил. Сънувах майка си, но тя всъщност не беше моя майка; прииждаше голяма вълна, а аз трябваше да намеря една снимка в кутия, за да докажа коя е тя, преди вълната да удари. Събудих се точно когато в съня ми небето беше притъмняло от прииждащата водна стена.

Това ме разстрои.

И докато вадех сгънатата кройка, си мислех как ще отиде в колекцията в Сидни. Разгънах да я видя, явно беше за дете. Момиченце. Беше малка рокличка.

Любопитна, продължих да тършувам. На дъното на кашона открих единайсет еднакви кройки на копирна хартия. Всички за дете. За блузки, полички и престилки.

Баба ми никога не беше проектирала детски дрехи. Беше известна като икона на дамското облекло. Извадих ги и ги гледах дълго. Може би беше правила тези неща за някоя съседка, приятелка или… Но незнайно защо продължавах да мисля за момиченцето на снимката. Дали бяха за нея? Коя беше тя?

И защо просто не звъннех на майка ми и не я попитах? Може би щеше да го изясни за секунди.

А може би не. Ако баба ми е имала тайно първо семейство, мама щеше да се разстрои като научи. И щеше да поиска веднага да дойде тук.

Внимателно сгънах кройките отново и ги сложих върху пианото.

Трябваше да призная, че вече не просто разчиствах кашоните, за да разкрия историята на баба. А търсех доказателства. Забавих темпото, взирах се във всеки бележник, всяко писмо, всеки архив. Прегледах старите фактури за купуване на овце и продажба на вълна, за да видя дали няма да ме изведат на някаква следа. Не го направиха, но аз продължих да гледам.

* * *

С обичайната си, почти свръхестествена далновидност, майка ми звънна същата вечер, за да провери как съм.

— О, чудесно — отвърнах неопределено, докато седях на първото стъпало на стълбището и разтягах крака си. — Има още толкова много неща, които трябва да се направят.

— Очаквах да се прибереш днес.

— А-а. Не си ходила на летището, нали?

— Не. Но смених чаршафите на леглото ти.

Почувствах се виновна, но не беше ново за мен да чувствам вина, когато Луиз Блексланд-Хънтър е разтревожена.

— Ще остана още няколко седмици. Може би шест.

Тя прозвуча ужасена.

— Какво толкова имаш да вършиш?

— Напредвам по-бавно, отколкото предполагах, а и тук наистина доста ми харесва. Създадох си приятелства. Не се шокирай.

Мама се разсмя.

— Но със сигурност ще се върна за Коледа — обещах аз.

— Ще е чудесно. Първата ни Коледа заедно от много време.

— Хей, мамо, би ли ми изпратила нещата? Онези, които си донесох от Лондон. Бих могла да използвам лаптопа си, дори мобилния си телефон. Освен това все пак имам и други дрехи, освен дънки и тениски.

Побъбрихме още малко и тогава — глупаво — си позволих да подхвърля един въпрос.

— Мамо, знаеш ли точно какво е правила баба, докато е живяла тук?

— Имала е овцеферма. Занимавала се е със счетоводните сметки, но освен това е излизала и да пасе стадата. Не можех да повярвам, докато не я видях да язди веднъж кон в имота на една приятелка. Сигурно беше на петдесет тогава, но седеше съвсем стабилно на седлото.

— Не мога да си представя.

— Беше много грациозна. — В гласа на мама усетих усмивка.

— А нещо друго? Имала ли е приятели? Любовници?

— Съмнявам се, скъпа. Не е имала време. Освен това дядо ти е бил първата й любов.

— Сериозно? Била е трийсетгодишна, когато го е срещнала.

След това мама замълча за малко, явно мислеше. Няколко мига тишина, които бяха не толкова мълчание, колкото пресмятане.

— Защо питаш? — попита тя спокойно.

— Без причина — отвърнах, само че не толкова спокойно. И тя веднага ме усети.

— Ем, ако знаеш нещо, което не знам…

— Не знам какво имаш предвид.

— Защо ме разпитваш за миналото на баба си?

— Защото в момента съм в нейната голяма къща и си мисля как ли е живяла тук сама. Питам се дали е била самотна.

— Ти самотна ли си? Искаш ли да дойда? Може би се нуждаеш от помощ при подреждането? Наистина, не бива да оставаш толкова дълго. Трябва да си с нас, в Сидни. Мога да ти помогна да се справиш по-бързо. Ще взема самолета утре и ще ти донеса нещата.

Бях свикнала с убедителността й; бях чувала всичко това стотици пъти, докато бях в Лондон.

— Не, мамо, добре съм. Просто ми изпрати нещата. Приятно ми е да съм сама. Нуждая се от време за мислене. Не идвай. Моля те, не идвай.

Тя надуши нещо и ми се прииска да не бях казвала нищичко. Поне не на нея. Но се запитах дали ако подбутна вуйчо Майк по правилния начин мога да получа повече информация.

* * *

Нещата ми пристигнаха чак в четвъртък.

— Какво си получила? — полюбопитства Моника, когато ванът на куриера спря на алеята.

— Дрехи и дреболии, които си донесох от Лондон. — Дръпнах тиксото и отворих първия кашон, клякайки предпазливо.

— Значи се установяваш тук?

— Всъщност не, аз… Ами, за известно време. — Извадих дрехите и ги сложих на пода в коридора.

— Нека ти подготвя главната спалня. Ще си в най-хубавата стая.

Поклатих глава.

— Всички стаи са хубави, добре съм си там, където съм сега. Виж, лаптопа ми. — Извадих лаптопа и го оставих на пода. — Мислех, че мога да се свържа към интернет.

— Мога да се обадя на телефонната компания — предложи тя. — Ще ти трябва модем.

— Би било страхотно — отвърнах. Открих и мобилния си телефон. С напълно изтощени батерии. Разрових се за зарядното, но не го видях. Не можех да си спомня дали съм го донесла от Англия. Може още да беше включено в контакта.

Моника взе телефона от ръката ми.

— Аз ще се погрижа — обеща тя.

Усмихнах й се като се сетих какво ми беше казал Патрик: че съм била нейният идол в тийнейджърските й години.

— Страхотна си, Моника. Само че трябва наистина да се науча да боравя с тези неща. Винаги съм имала асистентка, което означава, че никога не ми се е налагало сама да организирам или да разбирам кое как работи. Аз само танцувах.

— Това не е лошо.

— В известен смисъл. Но погледнато другояче, просто изоставам от света. Много по-трудно ми беше да се справям, когато получих тази контузия. — От кухнята чувах свистенето на чайника. Моника го беше сложила точно преди да пристигне куриерът.

— Аз ще го взема — каза Моника. — Чай или кафе?

— Кафе. Направи го силно. — Входната врата беше още отворена и върху скута ми падаше широк сноп слънчева светлина, когато разопаковах кашона. Чу се крясък на ято папагали какаду, които прелитаха наблизо, след което настъпи пълна тишина. Бях започнала да обиквам тишината и особено отсъствието на шума от трафик.

В кашона открих найлонова торбичка с логото на „Блексланд Уул“ върху нея. Отворих я, изпълнена с любопитство. Вътре беше моята тиара от „Лебедово езеро“, онази, която бях казала на татко да изхвърли. Той никога не е бил човек, който спазва инструкциите. Годините, през които мама му е била шефка, го бяха имунизирали. Моника се върна и седнахме заедно на пода да пием кафе.

— Какво говори това за мен — попитах аз, — че целият ми живот се побира в четири кашона, докато този на баба ми изпълва цяла къща?

— Не говори нищо — отвърна Моника. — Ти просто си имала различен живот.

В следващия кашон намерих снимка на Джош и на мен в пукната рамка. Всъщност не бях подготвена за това. Извадих я бавно.

— Кой е този? — надникна Моника.

Отне ми време, преди да отговоря.

— Джош — казах. — Бившият ми.

— Бившият ти?

— Да, само че не исках да ми е „бивш“. Заряза ме точно преди контузията.

— Още ли го обичаш? — В гласа й имаше неодобрение и когато вдигнах глава, видях, че ме гледа изпитателно.

— Да — отвърнах. — Може би. Непрекъснато мисля за него. — Макар че бях започнала да забравям. Да забравям начина, по който лицето му се движи, когато се усмихва, начина, по който мирише кожата му, когато излиза изпод душа, тембъра на смеха му…

Моника млъкна и аз се запитах защо разговорът ми за Джош я беше разстроил. Изпихме кафето мълчаливо, докато вадех някои от наградите си. Мама не беше проявила никаква селективност: беше нахвърлила буквално всичките ми неща.

— Сещаш ли се за някое място, където мога да ги оставя? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Всъщност, не.

— Обикновено си доста добра в тази работа.

Тя се изправи.

— Ще отида да изчистя кухнята.

Погледнах към снимката на Джош върху пода, след това обратно към Моника. Тя се държеше сякаш ревнува. След това внезапно всичко си дойде на място. Тя наистина ревнуваше: заради Патрик. Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Разкъсвах се от желание да я успокоя, но и не исках да лъжа. Аз наистина още обичах Джош. Поне така си мислех. Не бих могла да повдигам темата, така че се престорих, че не съм забелязала гнева й.

Но се проклех, че вървя против инстинктите си и завързвам приятелства тук. Хората бяха толкова сложни и непредсказуеми.

Аз също, в това число.

* * *

Знаех, че ако изчакам до осем вечерта в събота, има шанс да хвана вуйчо Майк във весело настроение. Той обичаше биричката си, но беше достатъчно благоразумен да пие само през уикендите.

Вуйчо Майк живееше сам. Леля Дона го беше напуснала, когато съм била съвсем малка и оттогава той имаше цяла върволица „приятелки“, но не се бе оженил за никоя.

— Вуйчо Майк? — казах, когато той вдигна отсреща. — Ема е.

— Любимата ми племенница! — избоботи той. — Тъкмо си пийвам бира. Защо не се отбиеш?

— В Тасмания съм — отвърнах аз.

— Още ли? Луиз не ми каза.

— Има много повече работа по разчистването на къщата, отколкото си мислех.

— Трябва да платиш на някой да го направи вместо теб, да продадеш мястото и с парите да си купиш един хубав малък апартамент в Сидни. Имам едно гадже, агент по недвижими имоти. Може да ти помогне да намериш нещо.

Оставих го да говори и да ме съветва известно време, подгрявайки го. Обичах вуйчо си, но той беше ужасен всезнайко. Най-накрая си пое дъх достатъчно дълго, за да ми позволи да заговоря.

— Вуйчо, какво знаеш за живота на баба в Тасмания?

— Овце — отвърна той.

— Искам да кажа, освен това. Личният й живот. Сама ли е живяла?

Чух лек стържещ звук и предположих, че вуйчо Майк си разтърква брадата: добър знак. Обикновено правеше това точно преди да разкрие нещо, което не е трябвало.

— Ами-и… — проточи той, — всъщност не знам. Защо питаш?

— Намерих някои неща тук, които ме карат да се замисля дали не е имала някой специален… приятел.

— Виж, не бих се изненадал. Не че знам нещо със сигурност, но когато бях на шестнайсет, подочух една караница между баба ти и дядо ти.

— И?

— Спомням си го как й говори: „Има нещо, което не ми казваш, Бийти“. А тя мълчи. После той отново: „Ако си направила нещо в миналото, и то изникне и ни захапе задниците, трябва да знам“. Но тя не каза нищо. Не му отговори.

Дядо ми никога не употребяваше думата „задник“, така че това беше разкрасяване, но останалото възбуди интереса ми.

— Наистина ли?

— Не мога да си спомня точните думи, но определено се отнасяше до това, че не му е казала нещо за миналото си и това го тревожеше. Беше напрегнат. Беше точно преди изборите през 1966-та и членството му в парламента беше на ръба. Той едва влезе онази година.

— Какво, според теб, е имал предвид?

— Не знам, Ем. По-рано същата година мама замина за известно време. Съвсем сама, за Тасмания. Татко не ни каза какво става, но двамата с Луиз подразбрахме, че е нещо като пробна раздяла. Само че тя се върна и те изглеждаха чудесно, и всичко си беше окей. Не съм се замислял много след това.

Прехвърлих тази мисъл в главата си. Дядо обвинява баба за минали тайни. Снимка на дете, което тя държи в ръцете си, и колекция от кройки за детски роклички. Любовник. Ферма, дадена й без пари от дребен английски благородник. За пръв път, струва ми се, осъзнах, че предположенията ми не са неоснователни. Баба наистина беше имала тайно минало в тази къща, но аз просто не можех да събера парченцата заедно.