Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (24)

23

Хенри седеше в колата със запален двигател и се питаше какво, по дяволите, говори Моли толкова дълго. Бяха се отбили в Люинфорд на връщане, след като оставиха Луси при Бийти, и Моли бе настояла да спрат нещо да хапнат. Тя като че ли напоследък не спираше да яде, вече едва се побираше в полите си. Хенри се опитваше да не забелязва колко стройна и фина изглежда Бийти в сравнение с нея.

Не че някога щеше да вземе Бийти обратно. Онези чувства бяха изстинали преди много години.

Защо Моли трябваше да се мотае? Толкова ли не можеше да запомни, че той е в лошо настроение винаги, когато се налагаше да се сбогува с малкото си момиченце? Детето беше единственото нещо, което го правеше щастлив: останалото — пари, добра работа, вярна съпруга — беше празна работа. Само Луси правеше сърцето му щастливо.

Хенри изключи двигателя и излезе от колата. Пресече шосето и отвори вратата на универсалния магазин. Моли стоеше на тезгяха, вниманието й бе изцяло погълнато от разговора. Младата жена и младият мъж от другата страна на тезгяха й говореха нещо един през друг с тихи гласове.

— Моли? Готова ли си да тръгваме?

Моли се обърна. Той видя, че лицето й е пребледняло.

— Какво има? — Гласът му прозвуча нетърпеливо. Тя винаги реагираше пресилено на всичко.

— Току-що чух най-отвратителното нещо за Бийти — каза тя.

Гърбът на Хенри настръхна от раздразнение. Вярно, вече не обичаше Бийти, но тя бе майка на Луси и всяко нещо, което принизяваше Бийти, принизяваше също и Луси.

— Влизай в колата, Моли — рече той.

Моли събра покупките и забърза пред него. Той хвърли поглед на двойката зад щанда и излезе отново на слънце.

Моли го чакаше в колата, държеше в ръка кутия с шоколади.

— Не искам да слушаш клюки, Моли — каза Хенри, когато запали колата и потегли по черния път. — Под достойнството ти е.

— Мисля, че трябва да знаем каква жена се грижи за нашето дете, когато не е при нас, Хенри. Бихме били лоши родители, ако не го правим.

Хенри примига.

Нашето дете.

— Луси е дъщеря на Бийти толкова, колкото и моя.

— Да, но си избрал за твоя съпруга добра жена, която редовно ходи на църква. Аз съм добра майка на Луси. Но мъжът, когото Бийти е избрала за баща на Луси, е ужасен.

Леко бодване на ревност. Откъде идваше? Той не искаше Бийти: беше абсолютно сигурен в това.

— Какво искаш да кажеш?

— Казаха ми, че си е взела любовник.

Хенри погледна Моли. Тя облизваше пръстите си.

— Продължавай.

Тя помълча малко за ефект.

— Чарли. Чернокожият мъж.

Хенри, загледан как пътят се вие под него, известно време не каза нищо. В действителност не се интересуваше много от това дали хората са черни, бели или зелени. Чарли изглеждаше прост човек, но напълно приличен. Но той се почувства странно разстроен от новината. Дали от представата как този мъж докосва Бийти по начин, по който Хенри някога я бе докосвал? Или от предупреждението на Моли, че Чарли не би бил добър баща за детето?

— Виждам, че и ти мислиш като мен — каза Моли. — На това нещо трябва да се сложи край.

— Бийти може да си избере да обича когото си иска — каза Хенли, но гласът му прозвуча глухо.

— Смятам, че това е ужасно — продължи Моли, сякаш не го беше чула; и той започна да се съмнява дали изобщо е произнесъл нещо. — Представи си го да целува нашето момиченце за лека нощ.

Хенри имаше чувството, че цялото му тяло започва да тътне.

— Знам, че някои от чернокожите са свестни — призна Моли, — но по-скоро бих държала такъв по-далеч от нещата, които са ми скъпи и обичам. — Гласът й премина в шепот; той почти не я чуваше от боботенето на двигателя. — Говорят, че е крадец.

— Мълчи — изкомандва я Хенри, който се мъчеше да проумее потоците страх и гняв, които го заливаха. — Иска ми се да не беше казвала нищо.

Моли се облегна в седалката си и не каза нищо през целия път до вкъщи.

* * *

Чарли най-после се пренесе в къщата, макар да настояваше за отделна стая. Спалнята на Луси се намираше между тази на Бийти и неговата, и Бийти си каза, че по време на двуседмичното посещение на Луси двамата просто ще спят отделно.

Просто, и същевременно невъзможно.

Беше свикнала с близостта на топлата му кожа, със страстното докосване на пръстите му. Късно през нощта, когато бе сигурна, че детето спи, Бийти се промъкна по коридора и почука тихо.

Той отвори вратата предпазливо, очите му бяха черни на слабата светлина.

— Сигурна ли си, Бийти? — прошепна.

— Винаги ме питаш, а аз винаги съм сигурна — отвърна тя.

Той отстъпи назад да я пропусне вътре, след което затвори вратата. Тя падна в ръцете му, предавайки устата си на неговите устни, на езика му. Тясното му легло ги чакаше. Звездите зад прозореца без завеси горяха с мек и неизменен блясък. Чарли бързо научи най-добрия начин да посреща нуждите й; в сравнение с него Хенри определено бе несръчен. Чарли винаги я оставяше изтощена, ушите й звъняха и притисната плътно към стегнатите му гърди, тя тихо шепнеше думи за любов.

Но това бе много повече от физическо привличане. Понякога имаше чувството, че неговата и нейната душа се привличат като магнити. Бяха направени от едно и също вещество. Той бе сигурното пристанище, което бе търсила през всичките тези години.

— Трябва да се оженим — каза лениво Бийти след това, когато наближи полунощ.

— Не знам, Бийти. На хората в града това няма да им хареса.

— Не можем да я караме вечно по този начин — въздъхна тя. — Сякаш е тайна. Сякаш се страхуваме от мнението им.

— Според онзи твой адвокат би трябвало да се страхуваме.

Бийти отстъпи.

— Добре. Но веднага щом си взема Луси, преставаме да го пазим в тайна. — Тя бе прекарала седмици наред, старателно редейки писмо до Лео Сампсън. Беше се чувствала виновна, докато изброяваше греховете на Хенри един след друг. Но си напомняше, че не тя е забъркала всичко: той беше избягал от съпругата си, той беше пиянствал и залагал на хазарт тяхната сигурност, той си бе върнал обратно Моли, когато тя бе наследила пари. Всъщност, Бийти не го смяташе за лош баща: знаеше, че никой няма да обича Луси повече. Но трябваше да каже онова, което щеше да накара съда да реши, че на Луси ще й е по-добре с майка й. С истинската й майка, а не с капризната, бездетна съпруга на Хенри. Лео беше получил писмото, документите бяха подписани и готови да бъдат представени веднага щом Луси се върнеше на училище. Лео й беше казал, че ще отнеме месеци, за да мине през съда.

— Представи си, Чарли — каза тя. — Ти и аз да можем да се оженим и Луси да е с нас. „Дивото цвете“ да е наш.

Чарли се засмя.

— Знаеш, че не ме интересува дали притежавам нещо, Бийти.

— Но би трябвало. Представяш ли си да умра утре и някой друг да вземе имота. Направил си толкова много за него, а си получил най-малко.

— Доволен съм от това, което имам — каза Чарли. — Човек не трябва да мечтае за много. Особено чернокож.

Бийти седна в леглото и го погледна. Черната му коса, разпиляна около него по възглавницата, силните му голи рамене.

— Мечтай за колкото можеш повече с мен, Чарли — каза тя.

— Ако нямаш нищо против, Бийти, още внимавам.

Тя се наведе и го целуна по челото. Ароматът на кожата му изпълни ноздрите й.

— Всичко ще бъде наред — прошепна тя. — Ще видиш.

* * *

На Бийти й отне дълго време да идентифицира чувството, което я изпълваше на път за Хобарт. Беше вина.

Беше закарала Луси у дома, но този път всичко беше различно. Вчера Лео Сампсън бе изпратил документите на адвоката на Хенри и Моли. В някакъв момент тази седмица те щяха да разберат, че Бийти тръгва на битка за попечителство над Луси. Че Бийти е разкрила всичките им прегрешения като родители.

Днес още не знаеха. Днес Моли дойде до входната врата и помаха с ръка, когато чу колата на Бийти. Днес беше последният път, когато щяха да се държат цивилизовано един към друг.

— О, скъпото ми момиче — въздъхна Моли, притискайки Луси в прегръдка.

— Здравей, мамо. Погалих една ехидна.

Моли погледна над главата на Луси към Бийти.

— Извикаха Хенри на работа.

— Кажи му, че го поздравявам.

Моли се усмихна стегнато и Бийти си помисли, че може да прочете в съзнанието й.

— Как си? — попита я Моли.

— Добре. Тази година очакваме добра продукция вълна, а бутикът продава моделите ми по-бързо, отколкото мога да изпълнявам поръчките. — Тя си каза да престане да говори толкова бързо.

— А как е Чарли?

Думите бодяха върху езика й.

Луси се намеси:

— Чарли ми показа как да връзвам възли по пет различни начина.

— Това е чудесно, скъпа — похвали я Моли, — но трябва да внимаваш и да не се доближаваш много до чернокож. Те не са съвсем като нас.

Гърбът на Бийти се изпоти от гняв, но знаеше, че е по-добре да не се намесва в защита на Чарли.

— Луси приема хората такива, каквито са — произнесе тя, — независимо как изглеждат външно.

— Защото е дете — изкоментира Моли спокойно, — но сигурно с времето ще се научи.

Бийти клекна да прегърне Луси, която изглеждаше объркана и обидена.

— Чарли не е лош човек, нали, мами?

Бийти понижи глас:

— Чарли е добър човек, а ти си добро момиче. Ще се видим след три месеца.

— Тринайсет седмици.

— Точно така. — Бийти отблъсна силната тъга, която изпитваше винаги на сбогуване. Като дойдеше юли, Луси можеше да остане с нея за постоянно. — Довиждане, миличката ми.

— Довиждане, мами — каза Луси. Тя изчака с Моли на портата, докато Бийти влезе в колата си и се отдалечи.

* * *

Питър и Мат се върнаха през април, когато обгорените склонове на планината се раззелениха. Чарли започна да се чувства неудобно от външните хора.

— Не се притеснявай — успокои го Бийти, когато той я отблъсна леко една вечер в кухнята, — те са в бараката. Дори не внасят храната си в къщата. Никога няма да разберат.

— Последния път, когато бяха тук, спях в бараката. Ще забележат, че съм се преместил.

— Но нищо няма да си помислят. Михаил живя в къщата години наред и никой не каза и една дума.

Той взе ръцете й в своите и ги допря до устните си.

— Притеснявам се само за теб. За това какво ще си помислят хората.

— Не ме интересува какво мислят.

Той се бори известно време с думите, след това каза:

— Казваш това само защото никога не си била мразена.

— Повечето хора в Люинфорд ме мислят за развратница.

— Да, но поне не те мислят за негърка.

Бийти замълча. Чарли пусна ръцете й.

— Нека се държим на разстояние, докато мръкне.

— След това можем да се прегръщаме и целуваме?

— Колкото искаш.

Зимата дойде и те отново останаха сами. Дълги вечери край камината, изгубени в прегръдките си. Той й повтаряше отново и отново, че я обича, сврял лице в косите й. Сърцето й беше толкова свързано с неговото, че тя започна да се страхува: безименен страх, страхът на човек, който обича прекалено силно. Единственият начин да прогони този страх беше да фокусира цялото си съзнание и въображение върху Чарли и да остави останалия свят да изчезне.

Хенри телефонира в деня, в който бе получил писмото от адвоката си, бълваше змии и гущери, сипеше заплахи. Не я интересуваше. Лео Сампсън й беше казал, че съдът ще насрочи изслушване за попечителството над Луси до август. Не я интересуваше. Новата пощальонка в Люинфорд отказа да я обслужи, когато тя поиска да изпрати пакет с дрехи до бутика в Хобарт. И какво? Отиде с кола до съседния град. Беше влюбена, лудо влюбена, с любов, която я заслепяваше. Не виждаше какво приближава. Ни най-малко.

* * *

Когато Луси се прибра вкъщи от църква, събу обувките в стаята си и ги сложи в гардероба. Строполи се на леглото си, където я очакваха Бъни и Кончето. Взе една книжка и започна да разглежда картинките. На вратата се почука и отвън долетя гласът на Моли:

— Луси?

Тя спря да чете. Не искаше Моли да влиза. Моли се държеше странно. Сякаш се страхуваше от нещо. Сякаш се страхуваше от Луси.

Но Моли все пак влезе. Луси се дръпна в ъгъла на леглото, навивайки ухото на Бъни около пръстите си.

Моли й се усмихна и за миг Луси си помисли, че всичко е нормално. Но не беше нормално. Моли и татко бяха говорили много до късно с тихи гласове. Всеки път, когато Луси влезеше в стаята, те млъкваха рязко. Луси усещаше, че става нещо и знаеше, че това нещо е свързано с нея.

— Може ли да поговоря с теб, скъпа? — Моли седна на леглото и оправи покривката под себе си. — Важно е.

Луси кимна, въпреки че й се искаше да каже „не“.

— Къде е татко?

— В дневната. Каза ми, че трябва да говоря с теб като момиче с момиче. — Тя отново се усмихна и Луси си помисли, че съвсем не изглежда като момиче.

Тя сви рамене:

— Какво има?

— Става въпрос за Бийти, за майка ти.

Луси зачака, дъхът спря в гърлото й. Не искаше да чува, че мами е болна или умряла.

— Направила е нещо много лошо — продължи Моли. — Написала е едно лошо писмо и сега татко е сърдит.

— На татко ли го е написала?

— Не, на адвоката на татко, но не в това е въпросът. В писмото казва неща, които не са истина. Как се нарича човек, който не говори истината?

— Лъжец — отвърна бързо Луси.

— Да, точно така. Майка ти… Направила е някои неща, които много хора не харесват. Неща, които Господ не одобрява.

Луси не беше сигурна за Господ. Тя още се ужасяваше от Него, но само когато си беше вкъщи, в Хобарт. Във фермата не се тревожеше много-много какво мисли Той за нея.

— Какви неща? — попита Луси.

— Прекалено сложно е за обясняване на малки деца.

Това не беше първият път, в който Луси чуваше обвинения за майка си, така че не си помисли да разпитва.

— Но е станала прекалено близка с онзи черен мъж.

— С Чарли? Той е много мил.

Ъгълчетата на устата на Моли се извиха надолу.

— Само изглежда мил. Всъщност е крадец. Всички в Люинфорд знаят, че е откраднал нещо от един богат бял мъж. — Моли взе ръката на Луси. — Трябва да ми кажеш, скъпа, виждала ли си нещо, докато си била във фермата? Нещо… отвратително? Ако си виждала, трябва да кажеш на мен и на татко. Това ще ни помогне много, когато накараме адвоката да се заеме с делото.

— Не — поклати глава Луси.

— Кажи ми какво прави тя. С кого говори?

Луси продължаваше да клати глава.

— Къде спи нощем?

— В спалнята си. Тази до моята.

— А кога става сутрин?

Луси се страхуваше от суровите очи на Моли.

— Моята мами не прави нищо лошо. Сутрин става и закусва с мен и с Чарли и…

— Чарли? И той ли идва на закуска?

Луси притихна съвсем. Сърцето й биеше в гърдите.

Очите на Моли станаха кръгли.

— Луси? Чарли в къщата ли спи?

Луси кимна, не разбираше защо Моли го намира за толкова шокиращо.

Моли отклони поглед, лицето й почервеня.

— Съжалявам, че ще ти го кажа, но майка ти е съгрешила.

— Тя не е грешница.

— Ходи ли на църква?

Луси не отговори.

— Хенри! — извика Моли. — Хенри, ела тук.

Луси чакаше на леглото, сърцето й щеше да се пръсне. Искаше й се да не беше говорила с Моли. Искаше й се да си бе държала устата затворена. Но после дойде татко и тя знаеше, че може да му вярва. Скочи от леглото и зарови лице на гърдите му.

— Какво става? — попита той с дрезгав глас и Луси можеше да чуе как думите отекват в гръдния му кош. Тя отказа да вдигне очи.

— Луси каза, че Чарли спи в къщата. Че закусва с тях сутрин. Сигурна съм, че можеш да си представиш останалото.

Пауза. Ръцете на татко още бяха на гърба й.

— Е? — каза Моли. — Искаш ли дъщеря ти да има един чернокож и една развратница за родители?

— Моли…

— Казвам ти, ако изгубим, точно това ще се случи. И вместо теб тя ще има за баща онзи чернокож.

Луси се разтревожи, отстъпи назад и погледна татко.

— Искам ти да си ми татко — каза тя. — Никой друг.

— Кажи й — подкани го Моли. — Майка й е прекалено потънала в грях.

— Моли… — произнесе той отново, но не можа да завърши изречението.

— Трябва да я държим далеч от онази ферма.

Луси не отлепяше очи от лицето на татко. Което кажеше той, беше правилно и вярно. Моли беше разтревожена и се държеше странно, но татко нямаше да позволи нищо да й се случи.

Очите на татко се сведоха към нея и той й се усмихна с крива усмивка.

— Искаш ли да отидем на едно малко пътешествие, момичето ми?

* * *

Бийти хвана треска, която я остави на легло през първата седмица на юли, в самия ден, когато трябваше да пътува до Хобарт, за да вземе Луси. Телефонира, за да предупреди Луси, че може да закъснее ден-два, страхувайки се, че ще вдигнат Хенри или Моли. Но никой не вдигна. Нямаше какво да прави: едва можеше да стои на краката си, камо ли пък да шофира. Легна си с надеждата, че на другия ден ще се чувства по-добре.

На следващата сутрин продължаваше да не може да се свърже с никого в къщата на Хенри. Предположи, че телефонът им е повреден и се разтревожи да не би Луси да си помисли, че е забравила. Когато понечи да вдигне чантата си, изгуби равновесие и се блъсна в стената. Чарли я видя и дойде да я вдигне.

— Още си болна — каза той.

— Ухото ми е много възпалено. Не мога да пазя равновесие.

— Не бива да шофираш. Болна си, а освен това е много мъгливо.

— Не мога да стоя тук. Луси ме чака от вчера.

— Ще почака.

— Не разбираш. Ще си помисли, че съм я забравила или че не я обичам. Не искам да я карам да мисли така дори само още един час. Камо ли пък още един ден.

Хватката на Чарли около ръката й беше здрава.

— Ти ще ме закараш — осмели се да предложи тя.

Той се усмихна горчиво.

— Бийти, виждал съм начина, по който ме гледа Моли.

— Не ме е грижа за Моли.

— А би трябвало.

— Ти си ми подчинен. Няма нищо неестествено да ме закараш където и да било. — Тя докосна леко ръката му. — Моля те! Детето ми ме чака.

— Не можеш ли да се свържеш с тях по телефона?

— Нещо не е наред с тоя телефон.

Той въздъхна и се пресегна за шапката си.

— Хубаво. Но ще те чакам в колата, когато стигнем.

За пръв път пътуваха някъде заедно. С отдалечаването от фермата мъглата започна да се вдига и разкри тревата, посребрена от лед. Пулсиращото ухо на Бийти и световъртежът не можеха да й попречат да се наслаждава на това как се носят скоростно по пътя, как отминават шеметно голите зимни дървета и ширналите се поля с мъжа, когото обича. Бодна я чувство за несправедливост. Другите жени можеха да се радват на всички тези прости удоволствия. Моли можеше да се вози в колата с Хенри, Тили Хароу с Франк… но любовта на Бийти и Чарли беше толкова по-чиста и по-силна от тази на всички тези двойки. Веднъж да се решеше проблемът с попечителството над Луси, щеше да се омъжи за Чарли и да се изсмее в неодобрителните физиономии на всички в градчето. Пристигнаха пред къщата на Хенри малко преди единадесет. Бийти излезе от колата и изчака замайването да премине, преди да прекрачи през портата и да тръгне по пътеката. Почука.

Никой не отговори.

Внезапно я обхвана ужас. Никой не отговаряше по телефона, никой не отваряше вратата. Почука отново, по-силно. После заобиколи къщата отстрани. Чу да се затръшва врата на кола. Чарли идваше да й помогне, но тя едва регистрира факта. Причерня й. Нещо не беше наред и тя го усети студено и остро.

Почука на задната врата, отново никакъв отговор. Видя мопа и кофата на Моли до вратата и я обърна под прозореца на Луси. Качи се върху нея точно когато Чарли дойде да я хване. Дъхът й замъгли стъклото.

— Какво виждаш? — попита той.

Завесата беше отворена съвсем малко, но беше достатъчно да се види вътре. Да се види празната стая.

Нямаше легло. Нямаше играчки. Нямаше гардероб. Нямаше нищо.

Сърцето я стегна, отказа да бие. После почувства, че пада и рухна в ръцете на Чарли.

— Празно е! — извика тя.

— Ш-ш-шт, не се тревожи — успокои я той. — Още не.

Помогна й да обиколят къщата. Съседката на Хенри простираше прането си.

— Можете ли да помогнете? — извика Чарли.

Жената вдигна очи, видя ръцете на Чарли около Бийти и се намръщи.

— Какво има?

— Да сте ги виждали да заминават? — попита Бийти отчаяно. — Мъжът и малкото червенокосо момиченце?

— Преди три седмици — отвърна тя неохотно. — Защо?

Преди три седмици? Как беше възможно да не знае?

— Аз съм майката на момиченцето — каза тя, кръвта пулсираше силно в ушите й. — Трябва да знам къде са заминали.

— Той каза, че отиват на север. Това е всичко. — Тя вдигна кофата с прането и им обърна гръб.

— Моля ви — извика Бийти.

— Не знам нищо друго — отвърна жената, след това затвори вратата след себе си.

Бийти имаше чувството, че светът й пропада. В гърлото й се надигнаха ридания.

— Къде ми е детенцето, Чарли? — изхълца тя. — Къде са отвели момиченцето ми?