Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (8)

7

За нейна чест, трябва да призная, че мама изчака цяла седмица — достатъчно дълго, за да се оправя от пътуването и часовата разлика, и да се измъкна от болкоуспокоителните, — преди да разкрие скритите си подбуди. Може би щеше да изчака и по-дълго, но вуйчо Майк се отби неочаквано и също така неочаквано каза онова, което не биваше да казва.

В Сидни беше пролет и въздухът бе пропит от аромата на жасмина, който мама отглеждаше в дъното на задната градина. Бях започнала физиотерапия при познатата на баща ми и по нейна препоръка ходех от единия до другия край на коридора, избягвайки прекалено дружелюбния влажен нос на Тайгър, немската овчарка, която татко бе подарил на мама за Коледа. Без болкоуспокоителните можех по-ясно да чувствам ставата, да я преценявам. Физиотерапевтката не ме залъга с фалшиви надежди. Травмата ми, каза тя, била една на милион за лош късмет за всеки, да не говорим за танцьор. Но ми даде добър съвет: да се съсредоточа върху днешния ден. Мисленето за всички последващи дни би ме съкрушило, би ме приковало. Да вървя засега. Да възстановя мускулите на крака. Да живея в настоящето, в случай че мислите за миналото и бъдещето ме потискат.

Татко беше на работа в магазина за техника, който притежаваше. Мама и татко никога не се бяха женили; това е причината да съм с двойно фамилно име. Те периодически вдигаха шумотевица и организираха „честване на тяхната любов“, мисъл, която едновременно ме смущаваше и ме изпълваше със сантиментално щастие.

От единия край на коридора — до другия.

На вратата се почука.

— Вуйчо Майк! — Колебливо го прегърнах, мълчаливо молейки се да не направи някой от обичайните си номера — да ме вдигне нагоре и да ме завърти. Той беше грамаден мъж, известен със скоковете си в плувните басейни и със здравото си, шеговито ръкостискане.

— Ем! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш прекрасно. Австралийското слънце ти се отразява добре.

Не му казах, че не минавах от другата страна на пътя без шапка и крем против слънце. Държах много на кожата си с цвят на слонова кост. Вместо това произнесох:

— Хубаво е да си си вкъщи.

— Колко ще останеш? — Той затвори вратата след себе си и тръгна към кухнята, без да изчака отговор. — Хибинс нападна ли те вече? Какво става?

Нямах представа какво има предвид, но за вуйчо Майк не беше необичайно да подхвърля нещо, което никой друг не разбира, освен него. Последвах го бавно, като го настигнах точно когато си извади бира от хладилника и я сложи на мраморния плот.

— Искаш ли? — погледна ме той.

— Мамо? — провикнах се аз, наясно, че тя би искала да знае за присъствието на вуйчо. Това дали искаше да го види, беше друг въпрос. — Посетител.

Вуйчо Майк отвори капачката и облегна гръб на отсрещния плот.

— Е, какво взе?

— Какво да съм взела?

— Хибинс. Адвокатът на баба ти Бийти.

— Баба Бийти. Не съм я наричала така, откак бях на осем. — Поклатих глава. — Нямам идея за какво говориш.

— Исусе, звучиш като поми^[1]. Трябва да избием този акцент от теб.

Чух стъпки по покритите с килим стъпала. Мама идваше да ме спаси. Тя влезе в кухнята, изглеждаше много по-спокойна и бляскава от всеки, който до преди малко е гладил. Когато видя вуйчо Майк, цялото й тяло се напрегна.

В този миг заподозрях, че не ми е казала всичко.

— Майк — произнесе тя.

— Луиз.

— Помолих те да дадеш на Ема малко време.

— Време? Аз съм й вуйчо, исках да дойда и да видя как е.

— Не лъжи. Знам защо си дошъл.

— Някой трябваше да й каже. Ти очевидно не си го направила.

— Егоистичен глупак! Дъщеря ми току-що прекара две операции и й беше казано, че никога вече няма да може да танцува. Другите неща могат да почакат.

Вуйчо Майк се засмя.

— Не се преструвай, че я предпазваш, Луиз. И ти нямаш търпение да разбереш, както и аз.

Наблюдавах размяната на реплики с нарастващо опасение.

— Може ли някой да ми обясни какво става? — Гърлото ми беше пресъхнало.

Мама се обърна към мен и ми изпрати насилена усмивка.

— Всичко е наред, можем да поговорим за това по-късно.

— Не виждам защо трябва да чакаме — каза вуйчо Майк. — И без това чакахме години.

Свих рамене.

— Сега вече станах любопитна. Искам да знам.

Мама изгледа вуйчо, ноздрите й се бяха разширили леко, знак, че се опитва да контролира емоциите си.

— Ще отидем да пием чай в градината. Тези неща трябва да се направят по правилния начин.

Разбира се, вече бях разбрала, че това има общо с имота на баба. Мама и вуйчо никога не можаха да се възстановят от шока, че не им е оставено нищо. Да не би на мен да беше завещала нещо? Не беше тайна, че ме обичаше безумно. Връзката между двете ни винаги е била специална. Понякога дори се питах дали майка ми не ревнува отношенията ми с баба; те двете толкова се дразнеха една на друга. Бях заинтригувана, но не и развълнувана от идеята за наследство. Единственото, което исках, бе да танцувам отново. И може би Джош да се върне при мен, само че онзи Джош, който не ми изневеряваше. Материалните неща никога не са били от особена важност за мен.

Беше късен следобед. В далечината бръмчеше косачка и миризмата на прясно окосена трева изпълваше въздуха. Когато слънцето се спусна на запад и синьото кадифе на небето предвкусваше падането на вечерта, коляното ми започна да тупти болезнено. Чаках мама и вуйчо Майк, които предполагах, че спорят, докато мама пълнеше чайника и нареждаше чашите върху подноса. Това можеше да обясни защо чаят се бави толкова много. Облегнах се назад в стола и опънах ранения си крак. Ято птици, далечни и черни силуети, прелетя над главата ми. По някаква причина късната част на деня носеше винаги някакво тъжно, безнадеждно чувство. Липсваше ми Лондон, липсваше ми Джош, липсваше ми репетиционното студио. Беше лесно да се откажа от сънотворните и болкоуспокоителните; но от другите неща — онези, които бяха съставлявали и поддържали щастието ми толкова много години — не можех да се освободя. Тъгата избухна в мен, а аз нямах начин да я изразя. Винаги бях изразявала себе си чрез движенията на тялото си. През целия си живот като възрастна, а и преди това, бях насочвала най-силните си чувства към мускулите и сухожилията си, и след това ги изтанцувах. Единственото, което имах сега, бяха сълзите, от които вече ми се повръщаше.

Вдигнах поглед и видях мама и вуйчо Майк да приближават. Въобразявах ли си, или наистина забелязвах алчен блясък в очите им? Те бяха луди. Никакви пари не можеха да ми купят и да ми върнат щастието; застрахователните ми премии вече ми го бяха доказали.

Със заучена учтивост, която плътно скриваше напрежението им, те се настаниха на масичката от ковано желязо от двете ми страни. Мама наля чай за себе си и за мен; вуйчо остана на бира. Водехме незначителен разговор. Наблюдавах сякаш отстрани. Най-после не се сдържах:

— Докога?

Мама и вуйчо Майк се спогледаха.

— Не мога да разбера защо не сте ми казали досега! — избухнах аз.

— И ние не знаем — избъбри мама. — Това е проблемът. Господин Хибинс беше казал…

— Не можехме да ти кажем, защото баба ти Бийти е поставила едно тъпо условие в завещанието си.

— Тя беше непреклонна, скъпа, в това да се върнеш в Австралия, преди да получиш каквото и да било. Или дори да чуеш за завещанието. — Мама разбърка енергично чая си. — Трябваше да е нещо като подарък за твоето… пенсиониране.

Спомените отново нахлуха в мен. Как седим с баба в музикалната стая в нейната голяма къща в Пойнт Пайпър. Трябва да съм била единайсетгодишна. Тя ми беше обещала подарък „за след това“. Балерините не могат да танцуват вечно. Всички нерви в тялото ми запламтяха от възмущение.

— Не се пенсионирам — казах аз твърдо. — Не искам нищо от баба. И без това ще е нещо малко. Тя даде парите си за благотворителност и вие двамата трябва най-после да го приемете. Няма да бъда богата наследница. Ще се оправя, ще се върна в Лондон и ще продължа да танцувам.

Глуха тишина последва тирадата ми. Вуйчо Майк спря с бирата на половината път от устата си. Ако бях физически способна, щях да напусна демонстративно. А сега трябваше внимателно да се измъкна от стола си и да се отдалеча, куцукайки.

— Ема, върни се — каза мама.

— Остави я да се успокои, Луиз — намеси се вуйчо.

— Наистина трябва да го обсъдим — извика мама.

Но аз не се обърнах, не погледнах назад. Ако го бях направила, щяха да видят сълзите ми.

* * *

Заключих се в стаята си. Сякаш бях отново на четиринайсет. Не слязох, когато чух татковата кола по алеята, нито когато надуших запържения чесън, нито когато мама почука и извика през вратата:

— Няма ли да ядеш?

Мълчанието ми я отпрати.

Вечерта премина в нощ, а аз седях на леглото си на открехнат прозорец и се вслушвах в свиренето на щурците, в лекия бриз сред листата на гигантските лаврови дървета, които се редяха край реката, която минаваше успоредно на улицата, в далечните звуци на колите от магистралата. Все по-тъмно и по-студено. Не светнах лампата. Сякаш бях парализирана, сякаш не можех да мисля и да се движа в същото време. Всъщност, не мислех. Опитвах се да не мисля.

Чух, че родителите ми гледат телевизия. Чух татко да се изкачва по стъпалата, скърцането на тръбите в банята, докато си вземаше душ. Чух мама да заключва предната врата и да изгася лампите. Чух ги да си лягат, тихи гласове в тъмното. Говореха си за мен, предположих. За това как съм изгубила връзка с реалността, как не искам наследство, а още вярвам, че ще мога да танцувам.

Полунощ, а аз все още стоях замръзнала като статуя. Накрая станах. Лунният сърп отвън осветяваше достатъчно, за да намеря куфара си под прозореца. Още не го бях разопаковала. Отстрани, в подплатената със сатен кутия, намерих пантофките си. Нови руски пантофки със заострени върхове, достатъчно износени, за да са удобни и гъвкави, но не и да се разпаднат. Идеалните палци. До тях бе короната, която бях носила в постановката на „Лебедово езеро“ предишната година. Беше проектирана специално за мен от един чешки бижутер, и въпреки че камъните не бяха истински, тя беше прелестна. Сложих я на главата си и стъпих на пода, като отметнах полата си нагоре, за да завържа пантофките. Движенията бяха успокояващо познати: не бях ги обувала от инцидента. След това се изправих на крака. И преди бях танцувала въпреки болката.

Разтегнах всеки крак внимателно, след това… го вдигнах.

За един кратък миг — може би милионна част от секундата — всичко ми се стори нормално. Мускулите ми направиха онова, което трябваше да направят, повториха правилно запомненото. Но парещата болка бързо заличи искрицата надежда. Извиках и рухнах на земята. И си позволих да се разридая. Заради болката. Заради разочарованието си. Заради това, че бях загубила най-важното нещо за мен. Разумът ми отдавна го знаеше, но сега го разбра и сърцето ми. До момента, когато коляното ми се възстановеше — ако това изобщо станеше, — щях да бъда прекалено стара за кастинги. Прекалено рискова. И тъй като полупрофесионалната работа или малките роли бяха далеч под равнището ми — с кариерата ми беше свършено.

Тихо почукване на вратата.

— Махай се! — извиках аз.

Само че беше татко. Влезе.

— Ем? Падна ли? Добре ли си? — Той включи осветлението; беше отвратително ярко. Той погледна към мен, към диадемата на главата ми, към островърхите пантофки на краката ми и се втурна да ме вдигне. Зарових лице на гърдите му и се разплаках. Той ме сложи внимателно на леглото. За едър мъж — истински мъжага — той винаги е бил безкрайно деликатен.

— Удари ли се? Да извикам ли доктор?

— Не паднах — изхлипах аз. — Плача, защото… осъзнах, че не мога… да спра.

Той отхвърли косата от горещото ми лице.

— Съжалявам, миличка. Бих направил всичко, за да ти е по-добре. Но не мога.

Разбира се, че не можеше. Никой не можеше. Свалих внимателно диадемата и му я подадох.

— Изхвърли я. Не искам повече да я виждам.

* * *

На следващия понеделник се оказах в кабинета на господин Хибинс, който беше семейният ни адвокат, откакто се помня. Никога не бях чувала никой да го нарича другояче, освен господин Хибинс, макар да бях сигурна, че си има собствено име като всички останали. Но в него имаше нещо старомодно, в грижливо изгладените му ризи и една идея по-широки вратовръзки. Щеше да е неправилно човек да мисли за него по друг начин.

Разбира се, тук беше и майка ми. За нейна радост, бях отказала вуйчо Майк да дойде. Мама не я свърташе, явен знак, че е неспокойна. Аз не бях неспокойна. Не очаквах пари, докато мама явно очакваше. Баба знаеше по-добре, че няма защо да ми оставя пари. Очаквах, може би, някакво бижу или книга, която е означавала много за нея. Очаквах символ, нещо, което да съдържа урок за мен: може би урок, който не съм се постарала да науча досега.

Господин Хибинс разтвори папката върху дъбовото си бюро с цялата полагаща се за това церемониалност. Часовниците тиктакаха, картините наблюдаваха, прахът се трупаше по етажерките с книги. Той вече знаеше какво се съдържа в папката и се държеше като водещ игра в телевизионно предаване.

Мама сплете елегантните си ръце.

— Ема, баба ти ми даде съвсем ясни инструкции. Оставила ти е нещо с голяма сантиментална стойност, но има съпътстващи условия. Едното от тези условия беше да се върнеш в Австралия. — Той се усмихна. — Добре дошла обратно.

Не можех да го погледна в очите. Не знаеше нищо за травмата ми, за загубата ми. Страданието ми явно бе проличало недвусмислено. Усмивката му избледня и изчезна.

— Във всеки случай — продължи той дрезгаво, — въпросният обект има също така и парична стойност, макар че няма да имаш правото да го продаваш в продължение на шест месеца след прехвърлянето.

— За какво става въпрос? — Мама вече не можеше да се сдържа.

Господин Хибинс дори не я погледна. Разпадането на бабиното богатство го беше скарало с мама и с вуйчо Майк.

— Става въпрос за къща, Ема.

— Къща?! Но вие продадохте онази в Пойнт Пайпър — каза мама и скочи от стола си. — Спомням си. Парите отидоха за някакъв гаден приют за животни.

Господин Хибинс прочисти гърлото си, върна листите обратно в папката и изчака мама да седне отново. Къща. Баба ми беше оставила къща. Това сигурно беше хубаво. Не трябваше да изпитвам това чувство на потиснатост.

— Както казах, къщата имаше голямо значение за Бийти. — Той побутна папката към мен. — Намира се в Тасмания.

— Онази стара съборетина? — вдигна вежди мама. — Мислех, че я е продала преди години. Това ли е всичко? Сигурен ли сте?

— Благодаря — кимнах към господин Хибинс и пъхнах папката под мишница. — Но не знам какво ще правя с нея. Позволява ли състоянието й да бъде продадена? Искам да кажа, не се налага да отида до там, нали?

Гласът на господин Хибинс омекна.

— Баба ти имаше голямо желание да отидеш, но знаеше, че не може да те накара насила. Както казах по-рано, можеш да я продадеш след шест месеца, не по-рано. Мисля, че тя се надяваше да прекараш там известно време.

— В Тасмания?

— Да. Много е красиво. Ще ти хареса.

Знаех за фермата за овце на баба, разбира се. Един от най-ранните ми спомени е как спях при баба и се събуждах от страх през нощта. Изтичах до музикалната стая, където я бях оставила да чете до късно. Тя притисна главата ми към скута си и ми каза да погледна към картината с евкалиптовото дърво, която обичаше толкова много. Гледах рисунката дълго, докато тя ме галеше по косата и накрая заспах.

Беше ми любопитно да видя мястото. Да отидеш от Лондон в Сидни беше едно. Но да се озовеш на остров, пълен с ферми на другия край на света…

— Просто я продай — посъветва ме мама полугласно. — Не можеш да отидеш там в това състояние. Имаш нужда от мен, от човек, който да се грижи за теб. Ще получиш добри пари за нея.

Помислих си за мама и за вуйчо Майк, и двамата не преставаха да ми казват какво да правя, загрижено опитвайки се да контролират последното малко парченце от състоянието на баба. Помислих си и за баба, за това, което може би се опитваше да ми каже, като ми оставяше тази къща — и като знаех колко много означава тя за нея — и реших да послушам нея, а не мама.

— Ще отида — казах аз.

Мама остана без думи от изумление. Господин Хибинс се усмихна и този път осъзнах, че мога да отвърна на усмивката му.

— Толкова съм доволен, Ема — рече той. — Бийти също щеше да е доволна. — Може би ще успееш да вдъхнеш малко живот на старата къща.

— Ще отида и ще хвърля един поглед, това е всичко — казах аз и разперих ръце. — Няма да оставам дълго.

Той сякаш се канеше да каже нещо, но се спря. Намести вратовръзката си.

— Там нищо не е продадено, така че къщата е… пълна. Някой трябва да сортира нещата.

— Какви неща? Книги? Джунджурии?

— Всъщност, цялата мебелировка си е там. Покрита с прах, предполагам. Книги и кашони с… Не знам. Тя беше изпратила много неща там на склад. Може и да се наложи здравата да се потрудиш, за да ги сортираш.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи мама.

— Не — отвърнах, може би прекалено бързо. Потърках ръката й признателно. — Не, ще се справя. Всъщност, нямам търпение да го направя.