Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (28)

27

Събудих се рано, схваната и изпотена, в леглото си. Мина спеше спокойно. Короната беше паднала от главата й и лежеше на възглавницата до нея. Вдигнах я внимателно и я сложих на нощното шкафче. Мека утринна светлина блестеше зад завесите. Помислих си за градината ми и реших да стана и да свърша малко работа. Навлякох едни дънки и тениска с дълги ръкави, и слязох по стъпалата.

Небето светеше ясно, измито от бурята. Тревата и камъните бяха още мокри. Взех си пътьом инструментите и ги сложих до старата леха с рози. Бавно си проправях път, подрязвах, скубех, копаех. Нямах представа дали розите ще израснат отново, след като ги бях подкастрила толкова свирепо, и осъзнах с известна тъга, че няма да ги видя как цъфтят. Някой друг щеше да е собственик на къщата.

Оставих лопатката за разсаждане, когато си го помислих. Някой друг щеше да паркира колата си в алеята, някой друг щеше да пренесе нещата си в спалнята, друг щеше да готви в голямата, отекваща кухня.

Казах си, че ставам сантиментална, и продължих да копая.

Слънцето изгря напълно и аз влязох да проверя Мина. Беше будна и облечена, и гледаше наградите ми във всекидневната. Направих й закуска и я попитах дали иска да порепетира още малко.

— Не — отвърна тя. — Искам да ти помагам в градината.

Така че й дадох едни здрави градинарски ръкавици и излязохме навън в свежата утринна светлина. Не исках да влиза в лехата с рози, страхувах се да не се убоде в тръните. Затова й поръчах да събере сухите клони под евкалиптите и да ги струпа близо до купчината с бурени.

Мина беше много по-спокойна от предишната вечер и бъбреше весело за градинарство, за това как с татко й направили малка зеленчукова леха и отгледали собствени домати. Още бях ядосана на баща й, че не дойде да я вземе снощи и че не проявява интерес към танцуването й, така че не вярвах много на тази история.

— А ти с какво се занимаваш, Мина? — попитах я. — Докато татко ти работи на компютъра?

— Три пъти в седмицата следобед работя в един супермаркет. Зареждам рафтове.

Бях смаяна.

— Сериозно ли?

— Така печеля пари, давам ги на татко да му помагам. Освен това имам една приятелка, която идва три пъти в седмицата да ми помага да уча разни неща. Казва се госпожа Папас.

— Като например да си учиш уроците?

Тя поклати глава.

— Не. Завърших училище миналата година. Госпожа Папас ме учи как да се качвам на автобуса и да се пазя, такива работи.

— Можеш ли сама да се качиш в автобуса?

— Направих го веднъж. Беше забавно. Но едва не забравих спирката си. — Тя се разсмя, хвърляйки наръч клони върху купчината. — После си спомних магазина за шоколад и спирката беше точно тази.

— Ах, да, шоколадът трудно може да се забрави.

Тя не отговори и аз се обърнах; видях я, че се взира между два бодливи храста под евкалиптите.

— Какво има?

— Не знам.

Изправих се бавно и отидох при нея. Очаквах да видя животно, може би мъртво. Но не беше животно. Замръзнах.

— Това е кръст.

— Като в църква.

— Да. Нещо трябва да е погребано тук. — Или някой, помислих си, но не исках да го кажа, за да не я изплаша. — Да видим дали можем да стигнем дотам.

Двете издърпахме изсъхналите клони от пътя си, а аз бясно разсичах острицата. Накрая се изправихме пред кръста. Наведох се внимателно. Кръстът беше висок около трийсет сантиметра. Използвах градинарската си лопатка, за да изстържа натрупалата се през десетилетията чернилка. Букви. Не исках да измъквам кръста, така че се приближих още, за да видя другите букви. Отвесно беше написано: ЧАРЛИ.

— Пише ли нещо? — попита Мина.

— Чарли — отвърнах аз. Сърцето ми изтръпна. Дали тук не беше погребан някой? Разбира се, че не. Разбира се, че хората ги погребваха в гробищата.

Чу се приближаване на кола. Вдигнах очи и видях Патрик да влиза в алеята. Слънцето се отразяваше в предното му стъкло. Толкова ли късно беше станало?

— Патрик! — възкликна Мина и изтича да го посрещне.

— Не се упражнявахме — казах аз и пуснах инструментите. Знаех, че съм цялата в пръст и пот, и че косата ми е мръсна.

— Работихме в градината и намерихме един кръст — осведоми го Мина.

— Може ли да видя? — попита той и тя го поведе.

— Чарли — прочете той. — Питам се кой ли е бил.

— Надявам се, куче.

Патрик се изправи и ме погледна, вдигайки вежди.

— Куче? Мислиш ли? Във фермите непрекъснато умират животни и никой не проявява сантименталности. Не мога да си представя някой да посади дърво и да побие кръст над гроба на куче. Това очевидно е някакъв паметник. На човек.

Той беше прав и аз го знаех. Кръстът беше съзнателно сложен тук. Внезапно идеята, че има заровен човек в ливадата на къщата, ми се стори малко зловеща.

— Иди и си прибери нещата, Мина — казах аз.

— Добре. — Тя забърза нататък и Патрик ми се усмихна.

— Имаш пръст по лицето.

— Къде? — Ръката ми се вдигна несъзнателно към лявата буза.

— Ето тук. — Той нежно хвана пръстите ми и ги сложи от другата страна, след което ги пусна.

Топли тръпки. Изтрих калта.

— Значи мислиш, че е погребан човек?

— Възможно е. Ще разкопаем и ще видим — пошегува се той. — После вдигна очи към клоните, които се простираха над нас. — Не бих стоял дълго тук, ако бях на твое място. Някои от тези клони изглеждат така, сякаш умират.

— Опосумите. Предполагам, че е по-добре да направя нещо за тях. Това дърво е по-важно, отколкото си мислех.

* * *

Онази вечер след един дълъг душ, който изми цялата кал и пот от деня и ме остави розова и чиста, си помислих за кръста. Всъщност, не бях преставала да мисля за него през целия ден. Бях чиста и суха и не ми се излизаше навън в мократа вечер да го гледам отново. Вместо това отворих главната спалня и се приближих до прозореца. Отворих го. Луната беше изгряла пълна над росните ливади и изливаше бяла светлина върху тях. Евкалиптът беше право пред мен. Това бе единственият прозорец в къщата, обърнат към него.

Гледката събуди неясен спомен у мен. Концентрирах се, опитах се да го хвана. След това осъзнах: това беше картината в къщата на баба. Онази, за която ми беше казала, че винаги я успокоява и я кара да се чувства щастлива. Разбира се, че беше така, оттук го виждах ясно. Извивката на хълма и далечната гола скала зад него, съвсем същата. Това дърво за нея беше специално. Беше го посадила тук, където да го вижда всеки ден, а след това, когато е заминала, бе поръчала да го нарисуват, така че пак да го вижда.

Патрик беше прав, дървото беше своеобразен паметник. Винаги си бях мислила, че евкалиптът е посаден прекалено близо до къщата, но може би такава беше целта. Да държи някого близо. Някой на име Чарли. В очите ми бликнаха сълзи, дори се запитах дали въображението ми не реагира пресилено.

Стоях дълго, вдишвах нощния въздух, гледах как сребристата лунна светлина създава трепкащи сенки върху ливадата. Баба ми беше обичала някой, който се казваше Чарли. Той беше мъжът в писмото, със сигурност. Но беше умрял. Почувствах как светът за миг се изплъзва изпод краката ми. Ако не беше умрял, баба може би е щяла да се омъжи за него. И да не срещне никога дядо. Да не роди никога мама и вуйчо Майк. Историята щеше да ме изтрие. И все пак исках нещата да се бяха развили по-различно, заради баба. Ужасно е да изгубиш мъжа, когото обичаш.

* * *

На следващата събота в училищния салон Мина беше блестяща. Помнеше целия танц и Марлон започна да сглобява останалата част от шоуто. Шест други деца танцуваха около нея — много прости, бавни движения — и всичко изглеждаше чудесно. Марлон запомни танца на Мина от едно виждане, промени някои от движенията, при които тя се затрудняваше, направи ги по-практични и аз внезапно се почувствах безполезна. Седях и гледах; осъзнах, че коляното не ме боли чак толкова много от дългото пътуване дотук.

Пролетта започна да поглежда към лятото. Концертът наближи. Цветята в градините избуяха. Последните кашони бяха изпразнени и прибрани. Моника вече нямаше какво да прави, така че с огромно съжаление я оставих да си отиде. Тя обеща да ме навестява веднъж седмично и го правеше, само че не беше същото като да е през цялото време наоколо. Липсваше ми. Патрик беше разсеян и зает. Започнах да се чувствам самотна.

Разхождах се много. Дори тичах понякога. Опитах се да танцувам, но това бе бледа имитация на онова, което можех преди. Дадох си ясна сметка, че тялото ми никога вече няма да може да се движи по същия начин. Нямаше я гъвкавостта, а болката винаги чакаше, готова да напомни за себе си при най-малкото невнимание от моя страна. Това ме караше да плача.

Оставаха три седмици до концерта и Марлон свика четири вечерни репетиции с костюми.

— Не е нужно да ходиш — опита се да ме разубеди Патрик.

— Това е едно допълнително пътуване за теб.

— Коляното ми в момента е добре. Освен това искам да видя Мина в костюма й.

Лятната вечер беше прекрасна. Светлината остана до късно над земята, въздухът беше сладък. Нищо общо с опушения Лондон през лятото. Когато излязохме от колата пред училището, всичко миришеше красиво: окосената трева, далечните цветя, сготвената храна. Поех си дълбоко дъх с благодарност.

В другата страна на паркинга беше спрял бащата на Мина и я чакаше да излезе. Протегнах врат да го видя, мръщейки се.

— Не вярвам, че ще дойде на тазгодишния концерт.

— По-добре не се намесвай, Ема — посъветва ме Патрик.

Мина помаха с ръка, развълнувана от вечерта, от многото запалени лампи в салона и целия този блясък, който правеше всичко да изглежда различно.

Отидох да я хвана за ръката, наведох се към прозореца на колата и казах на баща й:

— Трябва да влезете, господин Картър.

— Нямам време — отвърна той рязко.

— Ще бъдете ли в състояние да присъствате на годишния концерт?

Той ме погледна.

— Не е ваша работа.

— Ема — произнесе Патрик с предупредителна нотка в гласа.

— Тя е красива танцьорка. Ще е жалко да пропуснете.

— Затворете вратата, ако обичате — сопна ми се той. — Закъснявам.

Подчиних се и Мина ме погледна смутено.

— Много е зает.

— Знам, скъпа — отвърнах и я погалих по косата. — Просто не искам да пропусне да те види как танцуваш.

Влязохме в салона и когато Мина изтича към приятелите си, Патрик се обърна към мен и произнесе строго:

— Не трябваше да казваш нищо.

— Егоистичен негодник.

— Не можеш да знаеш.

— Не дойде да я вземе от къщи по време на бурята, въпреки че тя плачеше от ужас.

Патрик сви рамене. Настръхнах.

— Съжалявам — каза той. Беше ми го казал преди ден. — Не знаем нищо за тези семейства, а те се справят с трудностите по различен начин. И без това не прави малко, като продължава да работи вкъщи. Това е достойно за възхищение.

— Но е прекалено ангажиран и не прекарва никакво време с нея. Не можеш да си прекалено ангажиран за любов. Докато го казвах, имах ужасното чувство, че аз съм била. Че целият ми живот, до принудителното ми пенсиониране, е бил прекалено ангажиран, за да има в него време за любов. Не бях видяла баба, преди да умре; не бях посещавала майка ми; дори Джош ми се беше ядосал, че все ме няма, и беше избягал със секретарката си.

А сега? Бях ли се поправила? Само защото трябваше често да седя неподвижна. Помислих си за първоначалната недружелюбност, която бях показала на Моника, Патрик, Пинелъпи Сайкс… всъщност на всички.

Патрик беше извикан да се справи с някакъв проблем, затова заех мястото си на първия ред.

Загасиха лампите и включиха осветлението на сцената. Патрик беше обяснил, че са започнали по-отрано да репетират с костюми вечер, за да свикнат децата с прожекторите. Видях защо. Някои от тях бяха напълно объркани, забравяха движенията и вместо това се разхождаха. Марлон остана спокоен и търпелив, въпреки провала, който се случваше на сцената. Потиснах един пристъп на смях.

След това започна музиката на Мина и тя излезе в костюма си: синьо трико с лека копринена поличка отгоре. Беше боса, както я бях посъветвала. Застана в средата на сцената, осветлението изгасна и един бял прожектор я освети. Напрегнах се, чудех се дали и тя ще се разсее като останалите.

След това Мина вдигна ръце в перфектен арабеск и започна да се движи.

Признавам, бях вложила прекалено много в изпълнението й. Но продължавам да твърдя, че това беше едно от най-красивите неща, които някога съм виждала. Не само защото тя закова всяко едно движение, не само защото изглеждаше като светлосин ангел, заобиколен от други шест бели ангели, които се движеха в кръг около нея. А защото беше едно добро момиче, изправено пред толкова много предизвикателства в живота си, и ги бе преодоляло с такава грация и такъв дух. Плаках през цялото време и се питах как на баща й му бе дало сърце да пропусне това.

* * *

Патрик ме остави вкъщи след десет. Включих чайника и си събух обувките; тъкмо се канех да се кача горе и направо да се пъхна в пижамата, когато на вратата се почука.

Изпълнена с любопитство, отидох да отворя.

На прага стоеше Патрик.

— Съжалявам, забравих да ти дам това. — Той ми подаде найлонов плик, със сложено в него зарядно устройство. — От Моника. Поръчала го за теб. Пристигна едва днес.

— Благодаря. — Чайникът започна да пищи. — Ще влезеш ли за едно кафе?

Той погледна някъде встрани от мен. Чувстваше се неловко. След това сви рамене:

— Защо не?

В кухнята включих мобилния си телефон към зарядното и направих кафе. Седнахме на масата и разговаряхме за репетициите, за Мина, след това някак стигнахме и до времето. Говорехме като хора, които наистина искат да си кажат нещо друго, но не им стига смелост. Наистина ми допадаше много. Възхищавах се на жилавото му тяло, на зелените му очи, на дългите пръсти около чашата за кафе. Възхищавах се също на деликатния му хумор, на любезността му, на куража му. Но се боях да направя нещо друго, освен да му се възхищавам. Боях се да стана по-близка с него, макар да не знаех защо.

— Трябва да тръгвам — каза той, допивайки кафето си. — Тежка училищна нощ.

Засмях се.

— Ще се видим в събота сутринта. Не че се нуждая от още училищни вълнения.

— Разбира се, че се нуждаеш — каза той. Нежно и сериозно.

Не му повярвах, но така или иначе щях да отида. Бях започнала да обиквам Мина. Бях започнала да обиквам Патрик.

Изпратих го до вратата. Той тръгна бързо към колата си, след това се обърна и се върна. Чаках на прага. Лунната светлина му подхождаше. Той дойде и застана пред мен, без да казва нищо. Аз не казвах нищо.

След това се наведе и ме целуна. Топли устни, топло тяло. Притиснах се към него, прокарах любопитни ръце по гърба му, усещайки формата му под дрехите.

Той се отдръпна и каза.

— Лека нощ. — След което отиде до колата си.

Не спирах да се усмихвам, дори след като колата изчезна от поглед.

* * *

Късно на следващата сутрин слязох за закуска. Докато чаках тостера, включих заредения си телефон. Той избибипка. Имах нови съобщения.

Сърцето ми започна да бие по-бързо.

Включих гласовата поща и забелязах, че ръцете ми треперят. Ема, още ли си на този номер? Обади ми се. Джош.

Докато прослушвах четирите съобщения, се разви цял разказ. Звънни ми, трябва да говоря с теб. Сара и аз се разделихме; Тя не си ти. Звънни ми, бейби. Липсваш ми. Звънни ми. Звънни ми.

Звънни ми.

Мечтите изкристализираха в реалност. Всичко, което беше станало между нас — моята травма, наследството, животът в „Дивото цвете“ изсветля и избледня като хартия. Нямаше борба със съвестта, нямаше чудене дали съм била глупачка. Само неговият глас, както си го бях представяла хиляди пъти, който ми казва да се върна.

Звъннах му. Звъннах в Лондон. Звъннах на стария си живот.