Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (15)

14

Бийти се закле, че повече никога няма да позволява Луси да отсъства всеки месец по една седмица, но след две раздели все пак го направи. И двата пъти се бореше със сълзите си и сърцето й подскачаше при връщането. Но установи, че не боли чак толкова много на третия път, че не си въобразява вече някакви ужасни сценарии, че не се опитва да си спомни лицето на Луси, сякаш това е последният път, в който се виждат.

Бийти никога не размени нещо повече от любезни изречения с Моли, но въпреки това отношението й към нея стана по-топло. У нея имаше някаква мекота, доброта, която беше истинска. Все още понякога я бодваше ревност — че Луси може да започне да я обича, — но не беше възможно да таиш възмущение към Моли.

Всъщност, най-лошата част от споразумението беше, че Луси плачеше всеки път, когато Хенри я връщаше, питаше дали не може да остава малко по-дълго. След няколко часа се успокояваше и се залепваше за Бийти. Но никога не спираше да говори за Хенри, за стаята си в къщата в Хобарт, за играчките, които имаше там.

Настъпи септември, а с него и сезонът за стригане на овцете. „Дивото цвете“ преливаше от допълнителен персонал и допълнителна работа. Алис помоли Бийти да дойде и да остане през това време, за да спести разкарването на Михаил. Надницата й за тези седмици щеше да бъде удвоена.

Бийти се изправи пред дилемата какво да прави с Луси. Не можеше да очаква Маргарет да се грижи за нея през цялото време, и тъй като Бийти щеше да спи на разгъващи се матраци на пода в спалнята на Алис, нямаше как да вземе момиченцето със себе си. Разрешението беше ясно: Луси щеше да отиде при Хенри. Хенри се възползва да удължи двете седмици на месец и Бийти нямаше какво да направи, освен да се съгласи.

Опитваше се да не мисли за раздялата до вечерта, преди да настъпи. Но през нощта не можа да спи, лежеше в леглото до Луси, протегнала ръка до гръбчето й, за да чувства топлото й, дишащо телце. Един месец без нея. Добре поне, че щеше да е заета с работа. Но не можа да се отърси от ужасното чувство за несправедливост: ако не се налагаше да работи, нямаше да трябва да дава Луси. Ако Хенри правеше правилните неща от началото… Но не, тя бе забравила, че е престанала да обича Хенри много преди това, и че независимо колко богат и морален е станал, тя си беше по-добре без него.

Беше напълно изтощена, когато на следващата сутрин Хенри дойде да вземе Луси. Не доведе Моли и Луси беше във възторг, че най-после ще седне на предната седалка. До такава степен във възторг, че забрави да каже довиждане на Бийти. Бийти изпрати с поглед колата, докато се скри зад ъгъла, след това влезе да си опакова багажа за престоя в „Дивото цвете“.

Маргарет я наблюдаваше от прага на таванската стая. Изглеждаше развълнувана тази сутрин, но Бийти не знаеше защо. Отношенията им отдавна бяха охладнели и Бийти гледаше да я избягва.

Накрая обаче не издържа:

— Какво има, Маргарет?

Маргарет скръсти ръце:

— Имаш ли намерение да оставаш тук?

— Да, както го обсъдихме. Ще ти изпратя наема. Ще си починеш малко от нас.

— Знаеш ли в какво се забъркваш?

— Предполагам, че ще има много готвене и пране. — Бийти вдигна поглед. — Защо?

Маргарет си пое дълбоко дъх, разширявайки ноздри, и каза:

— Всеки път, когато се връщаш от онова място, донасяш следи от грях в къщата ми.

— Не правя нищо лошо.

— Не е нужно да правиш. Въпросът е какво не правиш. Тези, които си затварят очите пред разврата на другите, са също толкова лоши в очите на Бог.

— Господ би искал да мога да плащам за благополучието на дъщеря си. Трябва да работя.

Маргарет отпусна глава и каза толкова тихо, че Бийти едва я чу:

— Не мисля, че трябва да се връщаш.

— Изхвърляш ли ме? — Тя беше едновременно облекчена и ужасена.

— Ако си затворя очите, значи не съм по-добра от теб.

— А е важно да си по-добра от мен, така ли? — Бийти вдигна кашона от леглото си и го остави на пода. — Добре тогава, ще събера останалия ни багаж и ще го взема със себе си. — Сърцето й биеше бързо. Дали можеше да остане в „Дивото цвете“ след приключването на сезона? Щеше да има стая за нея и за Луси в къщата на стригачите, макар че щеше да е далеч от удобствата в къщата на Маргарет. Луси трябваше да стои по цял ден в кухнята с нея. А какво щеше да прави с детето през нощта, когато обслужваше сбирките на Рафаел? Може би Алис можеше да помогне… Трябваше да напише на Хенри да доведе Луси в чифлика, когато я връща обратно. Какво щеше да си помисли Хенри за ситуацията?

Тя погледна Маргарет. Независимо как се чувстваше сега, Маргарет й бе предоставила дом, когато се нуждаеше най-много от него. Ако си позволеше да си спомни топлината между тях в началото, тази студена промяна щеше да я нарани още повече. Тя й напомни прекалено силно за начина, по който собствената й майка я бе изгонила, за това как Кора нито веднъж не отговори на писмата й. Затова произнесе само:

— Съжалявам, че съм се превърнала в такова бреме за теб. Но ти благодаря, че ми даде шанс, когато за пръв път дойдох в града.

Маргарет не я погледна в очите. Кимна любезно, след това излезе от стаята, без да каже дума.

Бийти беше уморена, толкова уморена. Отново се бе озовала в началото. Отново тя и Луси бяха хвърлени в несигурността.

* * *

През следващите две седмици нямаше време да мисли за случилото се. Ставаше в зори, правеше закуска, работеше през целия ден, след това сваляше престилката и сресваше косата си за вечерното обслужване на Рафаел и гостите му, докато играеха карти и пиеха.

Рафаел сякаш изобщо не съзнаваше, че в момента върви сезонът за стригане. Всичко беше организирано и се ръководеше от Тери, мениджърът на фермата, приветлив мъж с червендалесто лице, който винаги миришеше на пот и на коне. Рафаел никога не стъпваше в сайванта за стригане. Единствената му признателност за бясната дейност, която се вихреше в имота му, беше когато хвана ръката на Бийти, докато му сервираше питие една вечер, и каза:

— Кожата ти е доста зачервена и груба. Сигурно си работила прекалено много за тези неблагодарни стригачи.

Тя се измъкна и се зае с работата си. Колкото по-заета беше, толкова по-малко време имаше да мисли. Всяка вечер рухваше на леглото изтощена. Събуждаше се шест часа по-късно, за да прави всичко отново.

* * *

Накрая всичко свърши. Стригачите стегнаха принадлежностите си и отидоха в следващата ферма, и тишината се върна в „Дивото цвете“. Бийти все още не бе намерила място, където да живее за постоянно. Когато двете с Алис излязоха, за да почистят къщата на стригачите, тя дръзна да подхвърли на Алис идеята.

— Алис, вече нямам къде да живея. Маргарет ме изгони.

Алис, която миеше пода, дори не мигна.

— Можеш да останеш тук в къщата.

— Трябва ли да питам господин Бланчард?

— Аз ще му кажа. За нас е по-лесно, ако си тук. Стаята в дъното на коридора срещу тази на Михаил е най-хубавата.

— Няма ли начин да остана в чифлика? Като теб?

— Не и с малката. Господин Бланчард не обича деца. — Тя се изправи и пусна парцала в кофата. — Ще губиш по пет пенита седмично от надницата си; шест с детето.

— Това е добре.

— И ще трябва да си купиш мебели. Собствено легло.

Бийти кимна. В града имаше магазин, който продаваше изхвърлени и стари мебели, и тя бе видяла там килим и легло, които можеше да си позволи със спестяванията си. Щеше да се наложи да използва щайги от плодове за столове. Алис се хранеше три пъти дневно в кухнята, и тя предположи, че двете с Луси могат да правят същото. Може би нямаше да е чак толкова лошо.

Късно същия следобед тя се измъкна от пералнята за един час и пресече заградения двор до конюшнята, за да подреди новото си място за живеене. Докато си купеше легло, бе взела една черга, останала от последния стригачески сезон, и я разгъна на пода, за да спи на нея. Миришеше леко плесенясало на мъжа, на когото бе принадлежала, макар да я беше прала два пъти. Алис й позволи да вземе една разнебитена етажерка за книги от склада под къщата и Бийти подреди любимите книжки на Луси на нея. Навън слънцето се отдръпна от ливадите и обагри небето в розово. Нямаше печка, така че не се осмели да отвори прозорците, за да влезе чист въздух. Стаята миришеше слабо на пот и на дезинфектанти. Тя набра букет диви цветя, които растяха покрай къщата, и ги сложи в една чаша без дръжка на перваза на прозореца. После седна на разгънатия матрак и заплака. Нямаше начин да накара тази стая да изглежда по-уютна или по-приятна, или привлекателна за малко момиченце. Луси щеше да се върне от Хобарт, от играчката си конче, от бродираните си чаршафи в тази гола стая. Бийти осъзна една ужасна истина за себе си: че се е опитвала с всичките си сили и че това е най-доброто, което може да даде на дъщеря си.

Тихо почукване на вратата я накара да подскочи. Тя избърса лицето си с една кърпичка и отиде да отвори. На прага стоеше Михаил.

— Михаил?

Той се взря внимателно в лицето й. Тя знаеше, че е видял сълзите, но той не каза нищо.

— Ти играеш карти.

— Моля?

Михаил бръкна в джоба на износеното си сако и извади тесте карти.

— О! — каза тя. — Не… никога не съм играла. — Макар че беше наблюдавала стотици игри.

— Лесно е — каза той. — Нощта е много дълга и тиха. Ти играеш карти с мен. Аз ще те науча.

Тя се дръпна назад и му направи път да влезе. Седнаха на обърнатите наопаки щайги и играха на шкафа за книги.

Той търпеливо я запознаваше с правилата и двамата залагаха на кибритени клечки. Следобедът премина в нощ и Бийти беше благодарна за компанията му, за обикновената човешка топлина, когато бъдещето изглеждаше толкова студено.

* * *

Следващата вечер, докато кърпеше един от комбинезоните си на трепкащата светлина на свещта, чу отново почукване. Стана и отвори, очаквайки да види Михаил и тестето с карти. Но не беше Михаил. Беше Рафаел. И беше пиян.

— Бийти! — възкликна той и разтвори ръце да я прегърне. Тя се дръпна и той се препъна, изправи се сам и се вмъкна в стаята. — Толкова се радвам, че реши да останеш при нас.

Искаше й се да му каже, че не е имала друг избор и че в един идеален свят би държала дъщеря си на милион километри от него, но вместо това стисна зъби и произнесе:

— Много съм ви признателна, господин Бланчард.

Той седна на одеялото й, изгубвайки равновесие за миг. Потупа мястото до себе си, но Бийти се отдръпна, блъсвайки гърба си в стената до прозореца. Никога преди не го беше виждала близо до къщата на стригачите и се надяваше, че след това посещение той няма да се върне отново. Добре поне, че Михаил бе отсреща в коридора, ако й потрябваше помощ да го прогони.

— Кога ще започнеш да ме наричаш Рафаел? — попита той, цупейки се като дете.

Алис й беше казала, че подлагал целия персонал — както жени, така и мъже — на този тест. В мига, в който те изоставеха официалното „господин Бланчард“ или „сър“, той ги уволняваше.

— Не е подходящо, сър — каза тя.

Той се огледа.

— Тук е много голо.

Тя се надяваше, че няма да познае библиотечния шкаф.

— Ще си взема някои мебели тази седмица.

— Ако спиш с мен, ще ти обзаведа стая.

Кожата на Бийти настръхна.

— Не, благодаря, сър.

Той легна на възглавницата й и въздъхна.

— Голям си инат. Решен съм да те имам, преди да си отида.

— Заминавате ли някъде?

— Може да се наложи. Баща ми ми е бесен. — За момент той изглеждаше толкова уязвим, като малко момче, че Бийти почти го съжали. — Баща ти някога ядосвал ли ти се е, Бийти?

— Баща ми е мъртъв, сър. — Тя внезапно осъзна, че той говореше за бизнеса, как го е загробил — това, което Михаил й беше казал. Това означаваше ли също, че скоро няма да има работа? Както и къде да живее? Наоколо не се намираше работа; какво щеше да прави, ако изгубеше тази?

— Защо ви е ядосан баща ви?

Сега лицето му отново беше жестоко и твърдо, и мъждивата светлина хвърляше тъмни сенки по челото му.

— Защото е капризен, стар негодник. Защото е направен от лед и камък. Защото купи това място заради мен, да ме държи далеч от беди, а аз намерих още повече беди. Освен това не ми пукаше много за бизнеса и изгубих купища пари. Овце! Кой ще тръгне да се интересува от овце? Аз не се интересувах. И още не се интересувам. И всичко сочи, че настригът този сезон е разочароващ.

Стомахът на Бийти се сви от неговата липса на благодарност. Беше богат, докато толкова много други хора бяха бедни, собственик на бизнес, на голяма и красива къща. И щеше да остави всичко това да се срине, заради пиене и хазарт. Толкова хора биха дали живота си за шанс като този, който той захвърляше. Тя би дала живота си за такъв шанс.

— Какво ще се случи с всички нас, когато заминете?

Той затвори очи и в продължение на няколко ужасни мига Бийти се питаше дали не е заспал. Как щеше да го изхвърли от стаята си? Но тогава той отвори красивите си сини очи и се изправи седнал.

— Бийти Блексланд, ще направя всичко, за да ми дадеш шанс.

— Не отговорихте на въпроса ми. Какво ще стане с всички нас? С Алис и Михаил, с Тери и мен?

Той сви рамене.

— Има и други ферми. Ще си намерите работа.

— Един на всеки четирима души е безработен — каза Бийти. — Почти невъзможно е жена да си намери работа.

Той се изправи несигурно и отиде до нея. Хвана ръката й и тя не можа да се измъкне. Пръстите му бяха ледени.

— Ще ти дам допълнително пари, преди да замина — засмя се той, придръпвайки ръката й към дюкяна си.

— Михаил! — извика тя.

Рафаел я пусна и се дръпна, присвивайки очи.

— Като нищо ще те уволня, и ще е истинско чудо, ако си намериш работа до края на годината. — Той се обърна и излезе, сблъсквайки се с Михаил на прага.

— Всичко е наред, Михаил — каза той на огромния мъж, — честта й е неопетнена. — След което се отдалечи с тътрене на краката.

Михаил го изчака да се скрие от поглед, след което я попита дали е добре.

— Да, благодаря.

— Може би трябва да си сложиш резе на вратата.

— Михаил, той каза, че може би скоро ще се наложи да се прибере вкъщи, че бизнесът е фалирал.

Михаил кимна.

— Чух го в колата да говори с господин Сампсън. Щял да знае в началото на ноември.

Два месеца. Дали трябваше да започне да си търси работа? Да се премести в Хобарт с надеждата, че ще намери някакво препитание? Или да си стои тук и да се надява на най-доброто? Поне заплащането тук беше добро и редовно. По-добро, отколкото милостинята на опашките за безработни.

Михаил кимна.

— Виждам какво мислиш, аз си мисля същото. Тери говори за напускане. Скоро Рафаел ще остане без мениджър на фермата. Алис също си търси друго място. Аз ще направя същото. Не е чак толкова лошо. Разполагаме с доста време. Пък и може да не се случи. Може би чак другата година.

Михаил, Алис и Тери обаче нямаха малки деца, за които да се грижат. Можеха лесно да се местят от една работа на друга. А Луси се нуждаеше от стабилност.

— Надявам се да си прав, Михаил — каза тя. — Само още една година.

Той потупа джоба си.

— Малко карти?

Тя се усмихна и кимна.

— Хайде. Имам намерение да те бия поне веднъж тази вечер.

* * *

Бийти изпита облекчение, когато видя, че първоначалното презрение на Луси към новия й дом бързо се замени от въодушевление. Имаше кучета и коне, зайци и кенгура, километри заграден двор и голяма, отекваща кухня, където да седи и да рисува с новия си комплект моливи, които Хенри й беше купил. Килимът и леглото пристигнаха първата седмица и тя се върна към живота с майка си.

Луси в началото се плашеше от Михаил, но скоро свикна с него. Той идваше при тях всяка вечер и Луси заспиваше в леглото, докато той и Бийти играеха покер срещу кибритени клечки. Бийти установи, че има нюх за играта: годините, през които бе гледала мъжете да играят й помагаха, позволявайки й да съди за ръката на противника по едва доловимите му физически реакции. Скоро тя биеше убедително Михаил на всяка игра и той започна да я нарича Царицата на кибритените клечки, а Луси мрънкаше, че името на майка й не е „царица“, а Бийти, и че той трябвало да го разбере.

Два дни преди Хенри да дойде да вземе Луси за следващото й посещение, Алис отиде при Бийти в пералното помещение. Луси седеше на една обърната щайга от плодове и обличаше куклата си в рокличка, която сама й беше ушила. Бийти гладеше ризите на Рафаел.

— Бийти, търсят те на телефона — каза Алис.

Бийти спря и избърса ръце в престилката си.

— На телефона? Знаеш ли кой е?

— Моли Макконъл.

Луси вдигна поглед и засия:

— Мама Моли! Може ли да говоря с нея по телефона?

Мама Моли! Сърцето на Бийти се сви.

Алис поклати глава.

— Тя иска да говори с майка ти, скъпа. Не с теб.

Луси се нацупи. Бийти я погали по косицата.

— Ще й кажа, че я поздравяваш. — Тя последва Алис по дългия коридор, където върху лакирана масичка стоеше телефонът. Вдигна го и произнесе:

— Ало? — Опита се да не звучи нервно.

— Бийти, Моли е. — Гласът й беше далечен и слаб.

Бийти нави кабела около пръстите си, облягайки се на стената. Утринната светлина през транспарантите падаше на пъстри шарки по пода. Къщата беше мрачна и тиха.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— Надявам се да нямаш нищо против, че се обаждам, но трябва да обсъдя нещо с теб, докато Хенри го няма.

— О?

— Отнася се за Луси.

Мама Моли. Откога Луси я наричаше така?

— Бийти, знам, че обичаш момиченцето си, знам, че правиш най-доброто, за да я обезпечиш, но… честно казано, когато я оставихме последния път, бях ужасена. Гола стая, дори без легло…

— Сега имаме легло. И килими. Луси обича фермата.

— Въпреки това, тя е почти на пет. Следващата година ще се нуждае от училище. Тук в Хобарт има много училища. Тук е църквата й. — Гласът на Моли стана настоятелен. — И истинска къща със стая и нейно собствено легло, играчки, книги и всичко, от което може да има нужда.

Бийти знаеше накъде бие разговорът.

— Разбирам. Значи мислите, че е по-добре с вас? С мама Моли вместо с мама Бийти?

Моли замълча.

— Аз съм нейна майка — каза Бийти.

— Хенри й е баща. Той има същите права над нея като теб. — Моли се успокои. — Бийти, не искам да споря с теб. Но сигурно и сама виждаш, че е разумно. Ако сменим уговорката и тя прекарва една седмица в месеца с теб, тогава пак ще има възможност да тича на воля из фермата от време на време.

Бийти се бореше със сълзите. Дълбоко в себе си знаеше, че Моли има право, но беше невъзможно да го признае.

— Защо трябваше да ми се обадиш, докато Хенри го няма? — попита тя. — Той не я ли иска?

— Тъкмо напротив — отвърна Моли. — Иска я за постоянно. Говореше за наемане на адвокат, за ходене в съда. Помислих си, че ако говоря с теб, можем да уредим нещата мирно, така че и ти да си щастлива.

Щастлива? Как можеше да е щастлива, ако й вземеха момиченцето? Но пък и как можеше да държи Луси да остане тук пред лицето на всичко това? Работата й беше несигурна, обзавеждането беше неподходящо и Луси прекарваше часове наред всеки ден сама.

— Бийти? — произнесе Моли кротко.

— Защо трябва да си толкова добра? — каза Бийти през сълзи. — Защо не си жестока, така че да мога да те мразя?

— Добрината е всичко, което трябва да даваме на другите — каза Моли. — Ти си майка на Луси и винаги ще бъдеш в живота ни. Нали няма да е по-добре, ако всички се мразим един друг?

Сега Бийти се почувства глупаво, младо и лошо момиче.

— Предполагам, че нямам избор — произнесе тя. — Ако кажа „не“, Хенри може да си позволи адвокат, а аз не мога.

Моли замълча, но Бийти знаеше какво си мисли: няма да кажеш „не“.

Минутите се нижеха в студения тъмен коридор.

— Добре, тогава — каза Бийти накрая. — Ти печелиш.

— Това не е състезание. Важното тук е от какво Луси има нужда.

За миг Бийти се поколеба: Луси имаше нужда от собствената си майка, не е ли така? Повече от всичко останало. Но тя не беше чак такъв идеалист.

— Права си, разбира се — произнесе гласно. — Ще й кажа какво сме решили.

* * *

Бийти изчака до сутринта, когато щяха да дойдат да я вземат, за да й каже. Не искаше нищо да помрачава последната им вечер заедно, сгушени в тясното легло. Луси нямаше търпение да види баща си на сутринта, искаше косата й да бъде сплетена на плитки, бледата й кожа беше порозовяла от щастие.

Когато Бийти я сложи между коленете си на леглото, внимателно разпределяйки копринената й червено-златиста коса в еднакви кичури, най-накрая го изрече гласно.

— Скъпа, трябва да ти кажа нещо важно.

— Хм? — рече Луси разсеяно.

— Говорих с Моли и всички решихме, че ще е най-добре, ако останеш с нея и с татко, и веднъж месечно идваш при мен. — Тя нямаше намерение да плаче, но гласът й секна и в очите й избиха сълзи.

Луси издърпа косата си от ръцете на Бийти и се обърна към нея:

— Мамо? Защо ще е най-добре, ако остана с татко и с Моли?

— Защото там имаш своя собствена стая и можеш да ходиш на училище и на църква. А аз знам, че обичаш татко толкова много.

— Обичам и теб толкова много!

Бийти осъзна през сълзи, че устата на Луси се разкривява. Не го очакваше. Предполагаше, че Луси ще се радва за новото място. Тя допря ръце до белите бузки на момиченцето.

— Не плачи.

— Не искаш ли вече да живея при теб?

— Разбира се, че искам. Искам да си при мен през цялото време. — Бийти я притисна силно към себе си. — Но животът ми е толкова несигурен, а татко и Моли могат да ти дадат неща, които аз не мога.

— Ще ми липсваш. — Гласът на Луси прозвуча глухо срещу рамото й.

— И ти ще ми липсваш. Но ще идваш за по една седмица веднъж месечно. — Дори когато го каза, Бийти знаеше, че уговорката няма да трае вечно. Не и следващата година, когато Луси тръгваше на училище.

Ако Бийти изобщо имаше работа следващата година.

И докато Луси плачеше, притисната в нея и сърцето й се свиваше, и тя усещаше с пълна сила несигурността на живота си, Бийти установи, че се изпълва с гняв. Когато напусна Хенри, вярваше, че е поела контрола над живота си. Че е жена, която прави нещата. И въпреки всичко ето я, отказва се от дъщеря си от страх, че пак тя ще е потърпевшата. Беше уморена от това; толкова уморена, че костите я боляха. Единственото, което искаше, беше прилична, сигурна, добре платена работа, но имаше хиляди, които искаха същото. Тя бе една от тълпата, които не можеха да вървят напред; никога нямаше да може да докаже на Хенри и на Моли, че може да се грижи за собствената си дъщеря както трябва.

Имаше ли нещо, което можеше да направи, за да се измъкне от тази тълпа, имаше ли някаква мисловна пътека, която да не е изследвала, някакво специално умение или талант, които би могла да използва? Умението й да шие дрехи не означаваше нищо — но тя бе прекарала години наред, работейки около мъже, хитри като плъхове. Какво беше научила от това?

Осени я една идея. Зави й се свят от страх. Но реши да направи каквото трябва.

* * *

Беше късно. Рафаел и адвокатът му, Лео Сампсън, вече се бяха навечеряли. Оставаше само Бийти да им занесе брендито. Тя застана в коридора, неспособна да отвори вратата и да влезе. Нервите й бяха опънати. Толкова й се искаше да отвори брендито и да отпие една голяма глътка за кураж.

Направи го, Бийти, направи го. Не би могло да има по-подходящ момент. Тя имаше нужда Лео да е там, защото само след месец Рафаел можеше да е заминал. Пристъпи напред, натисна бравата и отвори.

Този път не се сви, надявайки се да остане незабелязана. Тръгна към масата за хранене, сложи върху нея подноса с питиета и застана, много изправена, чакайки да я забележат.

— Бийти? — Очите на Рафаел минаха по нея, както винаги. — Досаждаш ни. В момента разговаряме.

Лео Сампсън й се усмихна слабо, смутен от поведението на Рафаел.

— Да няма нещо нередно? — попита той.

— Може ли да седна при вас за момент? — попита тя Рафаел.

Той вдигна вежди и махна апатично с ръка.

— Щом се налага. Налей и за себе си една чаша.

Бийти седна. Наля питиета за всички, остави обратно бутилката, насилвайки се да се отпусне. Не можеше да му позволи да види колко е нервна.

— Казвай сега за какво е всичко това — подкани я Рафаел.

— Искаш ли да изляза? — погледна я Лео.

— Не, не, господин Сампсън. Много искам да сте тук. — Тя му се усмихна, след това върна вниманието си към Рафаел. — Господин Бланчард, преди няколко седмици, когато дойдохте да ме видите в къщата на стригачите, казахте, че бихте направили всичко за шанса да спите с мен.

Веждите на Лео се изстреляха нагоре.

— Вразуми се — каза той, но Бийти не беше сигурна дали предложението е за нея, или за Рафаел.

— Решила си най-после да приемеш? — Рафаел се разсмя, навеждайки се напред. — Заради обещанието за новата мебелировка?

— Не искам нова мебелировка. Искам само да ви дам шанс да спите с мен. Ако вие ми дадете шанса да получа нещо, което наистина искам.

Рафаел се намръщи и облиза долната си устна. В камината шумно пропука цепеница и се разпадна на прах.

Лео се намеси, лицето му беше зачервено от смущение и гняв:

— Не мисля, че е разумно работодател и подчинена да обсъждат подобни неща. Това е неописуемо, това е…

— Господин Бланчард повдигна тази тема многократно — каза Бийти. — Аз само се опитвам да я разреша веднъж завинаги.

— Какво искаш? — избъбри Рафаел внезапно. — Няма значение какво е.

— Тази къща. Както и добитъка, и земята.

— Ти си луда. Нямам намерение да давам…

— Не като подарък. Ще се обзаложим. За тялото ми.

Сега той се засмя: жесток, весел смях. И Бийти знаеше, че вече е спечелила първия рунд. Той щеше да каже „да“.

— О, скъпа, колко си сладка само! Да не говориш за покер?

Бийти кимна.

— Залагаш една нощ удоволствие с мен, ако аз заложа къщата? Мили боже, представяш ли си, ако загубя? Баща ми ще припадне и ще умре. С малко късмет. — Той се преви надве от смях. — Прекрасно.

— Е? Ще го направите ли?

— Разбира се, че ще го направя.

Бийти се обърна към Лео:

— Ще свидетелствате ли и ще осъществите ли прехвърлянето на собствеността, ако спечеля?

Лео мълчеше в напрегнатата тишина.

— Ще го направите ли?

— Ще направя каквото ме инструктира клиентът ми — каза той рязко.

— Ето, инструктирам те да извадиш каквито документи са необходими, за да се увери Бийти, че приемам облога сериозно. — Той я изгледа. — Макар да се съмнявам, че ще си в състояние да свидетелстваш как Бийти изпълнява своето обещание. Ще трябва да я накараш да обещае, че няма да се отметне.

Бийти потисна една тръпка.

— Няма да се отметна.

— Нека бъда ясен — каза той. — Трябва да направиш всичко, което поискам.

Тя кимна и той запляска с ръце като ликуващо дете.

— Нека помисля, нека помисля. Как да го направим? Най-добре да са три игри? Знам, ще играем за копчета, това е всичко, което можеш да си позволиш, нали Бийти? Да вземеш малко копчета от пералнята? След три игри който има повече копчета, печели.

— Щом така искате да играем.

— Момиче, ти изобщо някога играла ли си покер?

Тя поклати глава:

— Не — излъга тя, — макар че съм гледала много игри.

Той се смя, докато се разкашля, накрая се успокои.

— Тогава една седмица от тази вечер. Лео, подготви документите през това време. Искам да си тук за играта. Ще свършим бързо и си добре дошъл да останеш за вечерята след това. — Той насочи вниманието си към Бийти. — В такъв случай си свободна. Дръж се порядъчно заради мен. И благодаря, че ми осигуряваш такова развлечение.

Бийти се изправи, опита се да накара коленете си да не треперят и тръгна към вратата. Лео Сампсън стана и я хвана леко за китката.

— Не си длъжна да го правиш, нали знаеш — каза той с нисък глас.

— Остави я — извика Рафаел подире му.

Тя погледна Лео и му се усмихна тъжно:

— Да, знам.

— Наистина ли мислиш, че можеш да спечелиш?

Тя сви рамене и той я пусна.

— Уморих се да се боря — каза тя.

— Ще се уверя, че всичко е честно. Толкова честно, колкото може да е една трансакция.

— Благодаря — кимна тя. — Това е много успокояващо.

След което излезе в коридора и вратата се затвори след нея; коленете й се разтрепериха, омекнали като желе и тя задиша с отворена уста като риба на сухо. Позволи си миг на слабост, след това изправи гордо гръб. Двамата с Михаил винаги бяха играли само за кибритени клечки. След преживяванията й с Хенри беше намразила хазарта. Но ако трябваше да залага веднъж в живота си, то щеше да е за нещо голямо.

Много, много голямо.