Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (14)

13

Беше странно Рафаел да няма гости по време на нощните смени на Бийти, но се случваше от време на време. В тези случаи Алис му сервираше вечерята, а Бийти оставаше в кухнята да изчисти, да поправя дрехи или да прегледа списъка за стоки от бакалията за следващата седмица.

Един четвъртък, два месеца, след като бе започнала да работи нощни смени, тя пристигна и разбра, че Алис е освободена за вечерта, за да посети сестра си, живееща в един град, десет мили на север. Беше й оставена бележка, в която пишеше, че господин Бланчард ще вечеря сам, какво трябва да сготви и кога да го сервира. Бийти се зае с приготвянето на вечерята с нарастващо чувство на притеснение. Това щеше да е първият път, в който остава насаме с работодателя си, и въпреки че той се държеше на почтително разстояние, тя виждаше в очите му, че я желае. Помисли си да отиде до къщата на стригачите и да каже на Михаил да стои наблизо и да я пази, но беше малко вероятно той да я разбере, а несъмнено това щеше да ядоса Рафаел.

Тя издърпа един поднос и подреди върху него различните части от вечерята му. Пилешки гърди, пълнени с бекон и сметана, бейби моркови в мед, чаша чай. Осъзна, че работи прекалено бавно и се застави да побърза. Да приключи с това.

Рафаел, когато ядеше сам, сядаше в дневната на кръглата дървена маса, която се използваше за игра на карти. Тя почука тихо и влезе. Той стоеше до затворените френски врати и гледаше в мрака зад тях. Дневната изглеждаше огромна сега, когато не беше пълна с шумни мъже, макар завесите все още да миришеха на цигари.

Тя мълчаливо остави подноса на масата, надявайки се да се измъкне незабелязано. Но той вече я бе забелязал, макар да не се обърна и да не я погледна.

— Самотно е тук тази вечер, Бийти — каза той.

— Да, сър. Съвсем тихо.

Той се обърна и се усмихна.

— Наричай ме Раф.

Бийти бе напълно сигурна, че дори Алис го нарича господин Бланчард.

— Няма да се чувствам удобно, сър.

— А ще се чувстваш ли удобно да седнеш с мен, докато вечерям?

— Не, сър.

Той сви рамене.

— Плащам ти. Малко дискомфорт няма да те убие. Седни.

Бийти се поколеба, видя, че няма друг избор и седна срещу него. Той седна в стола си и започна да яде шумно, навел глава съвсем близо над чинията. Тя огледа стаята, изправи в съзнанието си картината, която висеше над камината, разтърквайки колене под масата.

— Е — каза той с пълна уста. — Откъде по-точно в Шотландия си?

— Англичанка съм, сър. Майка ми беше шотландка. Живях в Глазгоу известно време.

— Алис ми каза, че имаш малко момиче. Нямаш ли съпруг?

— Не, сър.

— Кой е бащата, тогава?

Бийти не знаеше как да отговори, така че замълча, стягайки се от очакваната му реакция.

Той вдигна очи и облиза устните си.

— Хайде, продължавай. Говори. Някой подлец и страхливец, предполагам? Позабавлявал се е с теб и те е изоставил?

Бийти се изправи. Не можеше да му позволи да си въобразява, че може да й говори по този начин.

— Ако ме извините…

— Не, няма да те извиня. Сядай. Няма да те питам повече за осъдителното ти минало. — Той размаха вилица срещу нея.

— Хайде. Сядай.

Тя се подчини.

Той се върна към яденето.

— Хайде сега да намерим тема за разговор, която не те разстройва. Живееш у Маргарет Дей, нали?

— Да, точно така.

— Тази жена наистина ли е толкова досадна и неприятна, колкото изглежда на пръв поглед?

Тя потисна изблика на смях и Рафаел се усмихна с готовност.

— А-а, значи е вярно. Макар че никога нямаше да го кажеш. И ти ли мислиш като нея само за Бог?

— Маргарет е образец за подражание, сър. — Трябваше да каже всичко, което би го отблъснало от нея. — Аз съм добра християнка.

— Само дето имаш незаконно дете.

— Правя най-доброто, на което съм способна.

— Но сигурно не е достатъчно добро за Маргарет. В това е проблемът. — Той отблъсна недоядената си храна и избърса устата си с памучната кърпа. — Гледах те през последните няколко месеца и си мисля, че си много красива. Бих се радвал, ако се качиш горе при мен да се позабавляваме двамата в леглото. Но чувствам, че ще ми отговориш с „не“.

Бийти замръзна.

— Така че не те питам директно. Лео Сампсън, адвокатът ми, ми каза съвсем изрично да не ти предлагам пари и да не те заплашвам с уволнение. Обикновено се вслушвам в съветите му. Тъй че това ме поставя в известно затруднение. Как да те имам? Защото аз те искам.

— Не можете да ме имате — каза тя енергично. — Трябва да забравите.

Той поклати глава.

— Само че не мога. Опитах се. Ти не си като другите. Те обикновено падат щом щракна с пръсти.

Бийти се насили да се изправи и тръгна към вратата, когато той я хвана през кръста.

— Не бягай от мен, момиче. — Зениците на бледите му очи бяха станали като главички на топлийки.

— Не бягам. Тръгвам си. Двайсет пенита седмично не са достатъчни, за да ме обиждате. А сега ме пуснете, иначе ще кажа на господин Сампсън какво ми говорехте. — Сърцето й думкаше в гърдите: тя наистина не можеше да си позволи да е толкова принципна. Нуждаеше се от работата.

Рафаел сбърчи вежди: изражение на разочаровано дете.

Но я пусна. Тя се отдалечи към кухнята, спря едва когато стигна до топлината на печката. Стисна главата си в ръце, но не заплака. Вече не можеше да остава насаме с него. Щеше да помоли Алис да не я поставя в това положение.

Накрая успя да се съвземе. Опита да се разсее с дребни задължения, ослушвайки се за стъпките му. Той не дойде. В десет часа тя отиде в дневната, отваряйки вратата с безпокойство. Нямаше го. Събра чините от вечерята и побърза да се върне в кухнята. Нямаше какво друго да прави, освен да чака да стане полунощ, когато Михаил щеше да дойде и да я откара до къщи. Бийти отпусна глава на масата, прекалено уморена, за да работи и прекалено предпазлива, за да заспи.

* * *

Маргарет бе започнала да се държи странно с Бийти: не срещаше погледа й, не я заговаряше, не ходеха вече заедно до магазина. Луси стоеше плътно до нея; понякога Бийти ревнуваше като ги гледаше колко добре се разбират. Но тя бе очаквала нарастващо охлаждане — Маргарет бе дала ясно да се разбере, че не одобрява работата на Бийти — тъй че не обърна внимание на това.

Но една сутрин тя изглеждаше много по-развълнувана от друг път.

Беше неделя, след църква, но Маргарет не седна нито да шие, нито да чете на Луси. Вместо това крачеше напред-назад между дневната и верандата и си тананикаше глухо.

— Да не би да очакваш някого? — попита Бийти.

— Може би — отвърна Маргарет, поглеждайки към Луси. Луси вдигна очи към нея и й се усмихна, и Бийти усети определено, че двете криеха нещо от нея. Мускулите й изтръпнаха от безпокойство. Но беше изморена от късното си прибиране снощи и бързо се разсея. Двете с Луси се заеха да редят заедно пъзел на масата в дневната и тя търсеше сини елементи.

Отвън се чу спиране на кола. Бийти се изправи.

— Дали е Михаил? Много е подранил.

— Не, не. — Маргарет я побутна да се върне на стола си. — Сигурна съм, че не е шофьорът ти. Ще отида да видя.

Маргарет изчезна отвън. Бийти обърна очи към Луси, която се взираше в нея.

— Какво има? — попита Бийти.

— Аз наистина те обичам, мамо.

— И аз те обичам. — Бийти поглади косицата й. — Защо изглеждаш толкова изплашена?

— Само че обичам и него.

За един невинен миг тя си помисли, че Луси говори за Господ или Исус. Но после чу гласовете отвън и кръвта замръзна във вените й.

Хенри!

Тя се надигна от стола и изтича към вратата. Трябваше да го спре, преди Луси да го е видяла. Маргарет го водеше по пътеката и му се усмихваше. Усмихваше се! Как смееше? Как смееше да организира това посещение без знанието на Бийти? Не трябваше да й се доверява, не трябваше да й казва, че братовчедка й живее в съседната къща до Хенри. Трябваше да си излезе от къщата на Маргарет преди месеци. Всички тези мисли препускаха в главата й, докато бързаше надолу по пътеката, блокирайки пътя им.

— Не! — извика тя. — Няма да се доближаваш до дъщеря ми!

Хенри се усмихна любезно.

— Тя е наша дъщеря, Бийти.

Бийти се обърна към Маргарет:

— Защо трябваше да се намесваш? Знаеш какъв човек е.

— Знам какъв човек е бил — каза Маргарет с лицемерно вдигане на главата, — но чувам от Дорис през последните няколко месеца за това какъв човек е станал. И ти няма от какво да се страхуваш.

Бийти беше толкова ядосана, че не можеше да разбере какво казва Маргарет. Тя стоеше на пътеката, разперила ръце, да попречи на Хенри да влезе в къщата.

Хенри заговори невероятно кротко.

— Бийти, ако си притеснена, няма да виждам днес Луси. И без това дойдох да говоря с теб. Ще дойдеш ли с мен? Да се отдалечим от къщата. Ще ме изслушаш ли?

Луси. Луси знаеше. Беше го казала.

— Вече си я видял, нали? — Бийти отпусна ръце пораженчески.

— Идвах да я видя три пъти.

Бийти хвърли студен поглед на Маргарет, но Маргарет сви рамене.

— Ще вляза да гледам детето — каза тя. — Вие си поговорете.

Хенри хвана ръката на Бийти, поведе я по пътеката и излязоха от портата. На улицата бе паркиран един блестящ нов Форд и Бийти осъзна, че сигурно е негов.

— Как можа да си позволиш кола?

— Нещата при мен се промениха — каза той и двамата тръгнаха надолу по улицата. — Сега работя за правителството. В транспорта. Получавам добри пари всяка седмица и ги харча разумно.

Сутринта беше хладна, студен вятър довяваше облаци от запад. Бийти беше забравила жакета си и под ръкавите на блузата кожата й настръхна. Сигурно беше потреперила, защото миг по-късно Хенри съблече сакото си и го наметна върху раменете й.

Тя беше изненадана и леко изплашена.

— Накъде? — попита той.

Тя го поведе към главния път.

— Значи вече не работиш при Били?

— Не. Не му дължа вече и пари, нито пък живея под наем в къщата му, въпреки че останахме добри приятели с Дорис. Първата стъпка беше да разбия влиянието му върху мен и да оставя тази половина от живота си завинаги зад гърба си.

Докато вървяха, тя му хвърляше погледи крадешком, преценявайки го. Изглежда казваше истината: кожата му и очите му имаха здрав цвят, изглеждаше добре нахранен и силен. И дрехите му бяха поддържани. Известно време вървяха мълчаливо.

— Къде отиваме? — попита Хенри.

— Към реката. Там има голям плосък камък, където сядаме с Луси и си разказваме истории.

 

 

Той я последва покорно. Тя прехвърли ситуацията в съзнанието си. Какво искаше той? Ставайки чист, трезвен и богат: да не би да искаше нея и Луси обратно? Дали пък наистина това щеше да е чак толкова лошо?

Най-после стигнаха до реката и пътеката през нея, където Бийти едва не бе изгубила Луси. Тя поведе Хенри към плоския камък, двамата седнаха, все още без да говорят. Реката се носеше, бълбукаше, а облаците ставаха все по-тъмни.

— Денят, в който те оставих — каза Бийти, — се изви буря и двете с Луси вървяхме в продължение на мили в дъжда, за да открием накрая, че тази пътека е наводнена. Опитахме се да я преминем, но Луси се подхлъзна и падна. Ако не се бе намесил един мъж, който случайно минаваше, тя сигурно щеше да потъне.

Хенри видимо пребледня.

— И за всичко това съм виновен аз?

Бийти кимна.

— Да, може би.

— Държах се ужасно към теб. И особено към Луси. От една страна повтарях колко много я обичам, а от друга отнемах цялата й сигурност. Късах залъка от устата й за хазарт и пиене. Когато ме напусна, го проумях. Но сега съм променен, и с Божията помощ съм трезв и без дългове вече шест месеца. Възнамерявам да си остане така.

— И сега искаш двете да се върнем при теб?

Хенри замига бързо-бързо, после отклони поглед.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не, Бийти. Не двете.

— О! — Бийти преглътна смущението си.

— Аз… Ами… Моли дойде, нали разбираш. Съпругата ми. — Той се усмихна. — Моли ме държи нормален. Дължа й живота си.

И въпреки че любовта й към него отдавна се бе изпарила, ревност прободе сърцето й. Вече не го обичаше; не го искаше вече. Но се надяваше, че може да му е липсвала и да съжалява за станалото. Сърцето й се ожесточи.

— Е, не можеш да имаш Луси. Аз съм се грижила за нея през целия й живот, дори когато ти не можеше. Не можеш просто да се връщаш обратно в живота й и да очакваш да ти я дам.

— Определено не очаквам да ми я дадеш. Дойдох днес да се срещна с теб и да те помоля да помислиш дали си съгласна да й позволиш да ни посещава. Може би по една седмица всеки месец. — Той видя, че тя се кани да му откаже, затова заговори бързо: — Ще идваме да я вземем и ще я връщаме, ще бъде добре обгрижвана и обичана… — Той за миг остана без думи. — Толкова я обичам, Бийти… нямаш представа.

Тази любов между Хенри и Луси, която я бе измъчвала през първите години от живота на детето, беше отново тук и тя трябваше да се справя с нея. Ако кажеше „не“, Луси щеше да обезумее, да се опита да избяга, да не й говори с месеци… Проклети да са Хенри и Маргарет, че бяха измислили този план. Знаели са, че ако той види първо Луси, Бийти не би могла да каже „не“.

— Направил си всичко това по напълно погрешния начин — каза Бийти и безпомощни сълзи се спуснаха по бузите й. — Не биваше да се срещаш с Луси без мое знание.

— Съжалявам, но това беше идея на Маргарет. Набила си е в главата, че си попаднала в лоша среда и…

— Работя, защото се налага. Не правя нищо, от което да се срамувам. Работя, за да сложа залък хляб в устата на дъщеря си и да съм сигурна, че има нови обувки. Може да не е честен бизнес, но това е честна работа и ако не я вършех, щях да съм от най-лошия вид майки: с морал и без пари. Децата не ядат морал.

Хенри беше сдържан, преглътна онова, което мислеше да каже. Вместо това само кимна:

— Разбирам.

— Ще наемеш ли адвокати? Ако кажа „не“, ще похарчиш ли парите на богатата си жена, за да ми отнемеш Луси?

— Надявам се да не се стига до това, Бийти. Ти си разумен човек и аз ти отправям разумна молба. Говориш за това от какво се нуждае Луси, а тя определено се нуждае от баща.

Бийти понечи да се озъби, че Луси не се нуждае от друга майка, но след това осъзна, че ще прозвучи сякаш ревнува. Тя наистина ревнуваше. Мисълта Моли да се грижи за дъщеря й всеки месец по една седмица беше като нож в сърцето. Тя си пое дълбоко дъх и се опита да види нещата в перспектива.

— Всичко това е малко шокиращо — произнесе накрая.

— Мога да ти дам известно време да го обмислиш. Ден… или седмица?

— Трябва да се срещна с Моли.

— Ще я доведа още първия път, когато дойдем да вземем Луси. Ще я харесаш.

— Тя сигурно ме мрази — направи физиономия Бийти.

Хенри поклати глава.

— Способността й да прощава е безмерна. Тя наистина е забележителна жена. И жадува да се запознае с дъщеря ми.

Бийти обхвана главата си с ръце.

Реката бълбукаше, вятърът поклащаше клоните на околните евкалипти. Изграчи гарван, ниско и самотно. Сърцето й искаше да изкрещи „Не!“, но разумът й говореше съвсем друго. Кое малко момиченце не би искало да бъде с любимия си татко от време на време, особено с един добър татко християнин с лъскава кола и съпруга с розови бузи вкъщи? И за да е честна, Бийти трябваше да признае, че може да им отстъпва родителската грижа от време на време. Да е единствената отговорна за дъщеря си толкова време, я бе изсушило.

Тя вдигна глава.

— Не ми е нужно време, за да реша — каза тя, вече чувствайки как в гърдите й се събират безпокойство и съжаление.

— Отговорът е „да“.

* * *

Когато Михаил дойде да я вземе онази вечер, се изкашля лошо в носната си кърпа.

— Да не сте болен? — попита тя, без да очаква отговор.

Той сгъна кърпичката си и изкара колата на улицата. През целия път кашляше и кихаше, и като цяло изглеждаше направо ужасно. Бийти беше потънала в собствените си мисли — Хенри щеше да се върне следващата събота да вземе Луси за първи път, — макар и не дотам, че да не изпита съжаление за Михаил. Беше ужасно да си болен, и още повече, когато живееш сам, както Михаил в къщата на стригачите.

Той я остави пред вратата и тя излезе, след което надникна през страничния прозорец на колата и попита:

— Мога ли да ви донеса нещо?

Той я погледна с празно изражение и тя го потупа по ръката.

— Няма значение. Почивайте си.

След това се захвана за работа. Тази вечер Рафаел вечеряше с адвоката си Лео Сампсън и с още двама мъже, които не бе виждала преди. След поднасянето на основното ястие тя си даде почивка, а Алис се включи. Направи лека вечеря, както обикновено, и тъкмо се канеше да седне, когато се сети за Михаил.

Ето, сега пред нея имаше телешка супа и препечена филийка с разтопено отгоре масло. Идеална храна за болен човек.

— Алис — каза тя. — Ще занеса това на Михаил, той е болен.

Алис изсумтя.

— Не бих си давала този труд. Няма да ти е благодарен.

Бийти вече беше станала и вадеше поднос.

— Въпреки това. Всеки обича да се грижат за него, когато се чувства зле. — Тя подреди храната върху подноса и тръгна по стъпалата надолу, мина през пералнята, след това прекоси влажната ливада около къщата на стригачите.

Старата дървена постройка в момента подслоняваше само Михаил — Алис имаше стая под стълбището в чифлика, — но само след шест месеца щеше да приюти половин дузина стригачи от цяла Тасмания, следващи сезонното стригане от място на място.

Бийти вдигна резето и влезе. Мина през голямата дневна, покрай тясната маса, мивката и готварската печка и спря в дъното на коридора. Само под една врата се процеждаше светлина. Тя тръгна нататък и почука.

Миг по-късно на прага застана Михаил. Изглеждаше замаян.

— Донесох ви вечеря. Супа и препечен хляб.

Лицето му омекна. Той отвори по-широко вратата и тя влезе. В стаята му имаше тясно легло и маса с един стол. Стаята беше голяма, достатъчно пространство за трима-четирима души, и поради липсата на мебели кънтеше, когато обувките й се движеха бързо по пода. Тя остави подноса на масата и се обърна да си тръгне, но Михаил каза:

— Почакайте за момент.

Бийти се ококори. Досега никога не го беше чувала да произнася наведнъж повече от една дума.

Той измъкна стола и й го предложи, като взе подноса на леглото си, за да се нахрани.

Тя седна и зачака.

— Благодаря — каза той. — Много сте мила.

— Не мислех, че говорите английски.

— Не съм глупав. Живея тук от пет години. Чувам всичко. Но е по-лесно за мен, ако господин Бланчард си мисли, че не разбирам.

— Алис знае ли?

Той кимна.

Бийти се усмихна.

— Значи сте ми се присмивали.

Той й се усмихна. Бийти го виждаше за пръв път да се усмихва и това промени лицето му. Вече не изглеждаше като същество, издялано от камък.

— Да, присмивах ви се. — Той посочи супата. — Имате добро сърце.

Бийти погледна храната и си спомни, че тя самата не е яла. Михаил изглежда усети какво си мислеше и й предложи парче хляб. Тя го взе с благодарност.

— И защо смятате, че е по-лесно, ако господин Бланчард не знае, че говорите английски? — попита тя.

— Ще очаква прекалено много. Ще ми говори и няма да спре. Ще намери начин да ме накара да върша нещо нередно. Както прави с целия си персонал.

Бийти си помисли за собствените си дилеми с Рафаел.

— Алис изглежда се справя с него доста добре.

— Алис е единствената. Всички други господин Бланчард уволнява още преди да е минала година. Не говоря с него, той не говори с мен и си имам работата. Трудно се намира работа. Пазя си я.

— Разбирам. — Тя си помисли за Чарли, мъжа, който беше спасил Луси преди толкова месеци, как напуска града. — Запознах се с един мъж на име Чарли през първия ми ден в Люинфорд. Тръгваше си…

— Чарли Харис. Добър човек.

— Чух, че крадял от Рафаел.

Михаил поклати глава, като сърбаше от супата си.

— Чарли не беше крадец. Казват, че откраднал копчета за ръкавели! За какво са му копчета за ръкавели на Чарли? Не. Беше уволнен, защото каза на господин Бланчард колко зле е бизнесът му.

— Моля? — Тя трудно разбираше словореда на Михаил.

— Чарли е единственият от тези, които познавам, дето ще каже на господин Бланчард, че бизнесът му е зле.

— Фермата? Това ли е лош бизнес?

Михаил се изсмя и смехът премина в кашлица. Бийти го изчака търпеливо да си поеме дъх. След това той продължи:

— Господин Бланчард не се интересува от овце. Знаете го. Губи пари всяка година. Не може да задържи персонал. Има две хиляди овце. Може би прави по двайсет и пет хиляди бали вълна на година. Недостатъчно. Този бизнес, той печели много малко. Аз мисля скоро господин Бланчард ще бъде извикан от баща си да се върне в Англия. Всичките пари ще свършат. — Той вдигна рамене. — Тогава никой няма работа.

Сърцето на Бийти спря. Ако тя нямаше работа, нямаше пари, тогава как щеше да попречи на Хенри да вземе Луси за постоянно?

— Наистина ли? Кога според вас ще се случи това?

Той сръбна отново супа, потърка лице с кърпата, която му беше дала.

— Кой знае. Може би след това стригане на вълна, може би следващата година. Всички зависим от това и се надяваме на най-доброто.

Бийти осъзна, че е останала в стаята на Михаил прекалено дълго и Алис сигурно я чака.

— Най-добре да тръгвам — каза тя, като довърши хляба и избърса пръсти в престилката си. — Благодаря, Михаил.

— Няма да кажете на господин Бланчард онова, което ви казах, нали?

— Разбира се, че не.

Тя излезе бързо, прекоси ливадата към чифлика. „Всички зависим от това и се надяваме на най-доброто.“ Михаил беше прав, не биваше да си представя най-лошото. Още не.

* * *

В събота сутринта беше облачно и заплашваше да вали, но Луси грееше като слънце и докато Бийти решеше златисточервената й коса и я сплиташе на две плитки, тя бъбреше весело и се въртеше. Маргарет щъкаше нагоре-надолу, приготвяше сутрешния чай за гостите, които скоро щяха да дойдат, и си тананикаше тихо. Миризма на запарен чай, на печени кифлички със стафиди. Подрънкване на китайски порцелан — подреждаха се чиниите на зелени цветя. Но единственото, което Бийти усещаше, беше ужас.

Днес щяха да дойдат за малкото й момиченце.

Знаеше, че не бива да се притеснява: Хенри обичаше Луси и щеше да се държи добре с нея. Въпреки всичко цялото й тяло бе обхванато от безпокойство, карайки я да говори прекалено бързо, да пипа непохватно.

— Ау! — оплака се Луси. — Скубеш ме.

— Съжалявам, скъпа. — Бийти върза панделка в края на втората плитка и се отдръпна. — Ето, изглеждаш идеално.

Луси се завъртя кокетно.

— Татко ще си помисли, че съм пораснала.

Болката в сърцето на Бийти отново се събуди.

— Сигурна съм, че ще е така.

Звукът от пристигаща кола накара ударите на сърцето й да отекнат шумно в ушите й.

— Сигурно са те — каза Маргарет, когато извади кутията с масло и купчината чинии от китайски порцелан. — Луси, ще…

Но преди да е завършила изречението, Луси изтича по коридора към вратата, пискайки:

— Татко, татко!

Бийти улови погледа на Маргарет и й се усмихна болезнено. Маргарет, може би чувствайки се виновна, че я е накарала да преживее такава тревога, й кимна съчувствено.

— Тя ще е добре, ще видиш — каза Маргарет.

— Аз няма да бъда — отвърна Бийти.

Маргарет издаде презрителен звук:

— Децата не са наши за цял живот. Всеки родител в един момент трябва да ги пусне.

Бийти не изтъкна, че Маргарет няма деца и затова не може да знае как се чувства. Вместо това последва Луси в коридора.

Вратата зееше широко отворена и Луси се беше сгушила в прегръдката на баща си на портата. Бийти изпита едновременно бодване на ревност и кратък миг на радост, че дъщеря й е толкова щастлива.

Хенри пусна Луси и я побутна напред. Очите му срещнаха тези на Бийти за секунда, тя видя проблясък от стария Хенри, онзи, в когото се бе влюбила. После това изчезна и единственото, което изпита, беше съжаление.

Сега Маргарет стоеше до нея и канеше гостите да влязат.

— Точно навреме сте — каза тя. — Луси ми помага през цялата сутрин.

Това не беше съвсем вярно. Луси я бе молила да помага, но после не направи нищо, освен да бърбори и да танцува в кухнята, докато Маргарет работеше, но въпреки всичко момиченцето изглеждаше гордо.

Една жена в дълго, удобно палто — сиво като студеното небе — и шапка и ръкавици, вървеше на няколко крачки след Хенри с наведена шава. На верандата той спря и я дръпна напред.

— Бих искал да се запознаете с Моли, моята съпруга.

Не „Моли, ирландската хрътка“, както беше известна преди. Бийти може и да се беше смяла, но в тази жена нямаше нищо, което да извиква присмех. Тя имаше добродушни кафяви очи и срамежлива усмивка.

— Здравейте — произнесе Моли с мелодичен ирландски акцент. — Приятно ми е да се запознаем.

Луси я погледна предпазливо, но не каза „здравей“. Маргарет я поздрави възторжено, но Бийти не беше сигурна какво се изисква да направи, запознавайки се с жената, чийто съпруг бе откраднала. Тя отправи на Моли полуусмивка и бързо влезе в къщата.

Там се зае с приготвянето на чая, докато Маргарет поемаше палтата им и ги настаняваше в дневната. Тази сутрин тревогата й беше за Луси: щеше ли да бъде Моли мила с нея? Или щеше да излее възмущението си от Бийти върху детето? Но сега притеснението й беше за самата нея: ами ако Луси обикнеше Моли? Ами ако предпочетеше нея пред Бийти?

Тя занесе подноса с чай на масата, а Маргарет чинията с кифличките.

— Луси, имаме красива малка спалня, която сме обзавели за теб у дома — каза Моли срамежливо, възползвайки се от мълчанието, докато наливаха чая и маслото върху кифличките се топеше. — С една играчка конче, което можеш да яздиш.

Очите на Луси се разшириха от възбуда.

— Играчка пони? Колко е голямо?

Маргарет показа с ръка.

— Люлеещо се конче.

Луси погледна към Бийти със страхопочитание.

— Мамо, ще се разстроиш ли, ако не ти позволяват да се люлееш на кончето?

Бийти поклати глава с усмивка.

— Не, миличка. Може би ще ми го нарисуваш, докато си там, и ще ми го покажеш, когато се върнеш. — Гърлото й се стегна от думите. — Тя отпи от горещия силен чай.

Хенри, усетил тревогата й, поведе любезен разговор. Бийти се изгуби в мислите си за известно време, оставяйки разговора да мине покрай ушите й. Инстинктите й крещяха да държи Луси близо до себе си, да извлече колкото се може повече утеха за малкото време, което оставаше, но Луси се изкатери в скута на Хенри и изглеждаше така, сякаш никога няма да се помръдне от там. Когато Маргарет стана да разчисти масата, Бийти също отмести стола си.

Но Моли я хвана нежно за китката, и заковала тъмните си очи в нейните, каза:

— Питам се дали можем да разменим няколко думи насаме?

— Аз наистина трябва да помогна…

— Ще се справя — обади се Маргарет. — Не се притеснявай.

Бийти се огледа.

— Можем да отидем в дневната.

Моли кимна и Бийти я поведе към дневната, затваряйки вратата след себе си. Обикновено ранното утринно слънце грееше красиво в големите прозорци, но тази сутрин те предлагаха гледка към унилия, потръпващ на дъжда жив плет. Бийти клекна да запали печката. Когато приключи, Моли седеше на дивана и я гледаше.

Бийти седна срещу нея.

— Какво имате предвид? — Тя не искаше да знае, наистина не искаше. Очакваше куп обвинения.

Вместо това Моли й се усмихна мило.

— Разтревожена сте.

— Да, разбира се.

— Аз не ви мразя.

— И защо?

— Защото онова, което се е случило, е било отдавна, освен това отчасти е и по моя вина. Не бях добра съпруга. Не посрещах… нуждите на Хенри.

Бийти мълчеше.

— Във всеки случай всичко се оправи. Хенри и аз сме много щастливи. Бийти, аз не мога да имам деца. Ето защо искам да ви обещая, че ще бъда толкова мила с нея, ще се отнасям с нея така, сякаш е моя собствена дъщеря.

— Тя не е твоя дъщеря — изостави учтивостта Бийти.

Моли замига бързо изненадана.

— Разбира се. Но е дъщеря на Хенри. — Успя да се съвземе и също премина на „ти“. — Опитвам се да те успокоя, не те заплашвам.

Бийти въздъхна.

— Знам. Съжалявам. Просто ми е много трудно. Не съм се делила от Луси от мига, в който се роди. А и още не мога да свикна с факта, че Хенри е трезвен и надежден.

— Кълна се, че е такъв и че ще го държа по този начин — каза Моли. — Ако научих нещо, когато той ме изостави, то е какво трябва да правя следващия път, за да го задържа. Успокой се.

В този момент връхлетя Луси, пъхнала под мишница куклата Хенриета, и една купчина дрехи.

— Готова съм. Време е да тръгвам, мамо.

Хенри, застанал зад нея, й се усмихваше.

— Не е нужно да се бърза, мъничката ми.

— Искам да видя понито си — каза тя като нещо подразбиращо се.

— Ще ти дам куфар за тези неща — Маргарет взе дрехите от ръцете й, — ще ги сложим вътре.

Моли стана.

— Сложи си шапката и палтото, и ще тръгнем.

На вратата Луси показа първия и единствен белег за безпокойство от раздялата с майка си. Бийти се наведе да я прегърне и Луси се притисна към нея.

— Нали ще си добре, докато ме няма, мамо?

Бийти преглътна сълзите си.

— Разбира се. Маргарет ще ми прави компания, а работата ще ме държи заета.

Луси я целуна по устните.

— Ще ти нарисувам картина.

— Моля те, направи го.

След това Хенри и Моли й помогнаха да се качи в колата и си казаха довиждане. Минути по-късно колата се отдалечи, зави към главната улица и изчезна.

Бийти стоеше мълчаливо във вакуума, който последва, и Луси вече й липсваше, вече нямаше търпение да я прегърне. Маргарет я докосна по рамото.

— Не се тревожи, ще се върне.

Да, щеше. Но винаги щеше да има една част в дъщеря й, която щеше да принадлежи на Хенри, част от нея, която никога нямаше да се върне.