Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wildflower Hill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Кимбърли Фрийман

Заглавие: Дивото цвете

Преводач: Диана Райкова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-619-165-006-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3295

История

  1. — Добавяне

Пролог

Сидни, 1989 г.

Момичето танцуваше.

Десен крак, па дьо ша. Десен крак, пти жете.

— Ема, баба ти те попита нещо.

— Хм? — Ляв крак, па дьо ша. Ляв крак, пти жете. Отново и отново по застлания с паркет под, от един слънчев лъч към следващия. Тя обичаше къщата на баба си, особено музикалната стая, където слънцето проникваше през прозрачните завеси и имаше достатъчно място да танцува и танцува.

— Ема, казах…

— Остави я, скъпа — намеси се баба й с тих, мелодичен глас. — Приятно ми е да я гледам как танцува.

Десен крак, па дьо ша…

— Ако упражняваше маниерите си така упорито както танцуването, нямаше да са я изключили от две училища досега.

Десен крак, пти жете…

Баба й се подсмихна.

— Само на единайсет е. Има предостатъчно време да се учи на маниери, когато порасне. А ти все настояваш да я вкараш в онези снобски училища.

Ляв крак, па дьо ша…

— Не, не, не! — тропна с крак Ема. Дълбоко вдишване. И отново. Ляв крак, па дьо ша. Ляв крак, пти жете… Тя осъзна тишината в стаята и вдигна очи, очакваше, че е останала сама. Но баба й още беше там, в едно дълбоко кресло до голямото пиано, и я гледаше. Ема разтърси ръце, изправи гръб и погледна назад. На стената висеше голяма картина на евкалипт по залез: любимата картина на баба й. Всъщност Ема не разбираше как някой може толкова да се интересува от някакво си дърво, но я харесваше, защото баба й я харесваше.

— Помислих, че си излязла — каза Ема накрая.

— Не, гледах те. Майка ти излезе преди десет минути. Мисля, че е с дядо ти в градината. — Баба й се усмихна. — Определено обичаш да танцуваш, нали?

Ема само кимна. Тя още не бе научила дума, с която да опише чувството, докато танцува. То не беше любов, беше нещо много по-голямо и много по-важно.

Баба й потупа дивана до себе си.

— Седни за малко. Дори примабалерините трябва да си почиват.

Ема трябваше да признае, че прасците я болят, но това беше без значение. Тя жадуваше за болящи мускули и кървящи палци. Това беше знак, че става по-добра. Все пак беше много мило от страна на баба й, че я е гледала през цялото това време, така че тя прекоси стаята и седна. Някъде дълбоко във вътрешността на къщата се чуваше музика: стара песен, която баба й обичаше. Ема определено предпочиташе баба си пред дядо си. Дядо й беше все зает, най-често с градината си. Ема знаеше, че баба й и дядо й са важни хора с много пари, макар че не се интересуваше много от това какво правят. Баба й беше забавна, а дядо й — скучен, и толкова.

— Разкажи ми за твоите танци. — Баба й хвана ръката й в меките си пръсти. — Балерина ли ще ставаш?

Ема кимна.

— Мама казва, че трудно се става балерина и че трябвало да правя нещо друго за всеки случай. Но тогава няма да има достатъчно време за танцуване.

— Е, аз познавам майка ти през целия й живот. — Баба й се усмихна и ъгълчетата на сините й очи се набръчкаха. — И тя невинаги е права.

Ема се засмя.

— Трябва обаче здраво да работиш — каза баба й.

Ема стана сериозна и вдигна брадичка.

— Вече го правя.

— Да, да, при всички положения работиш толкова здраво върху танцуването си, че нямаш време за нищо друго. Включително да си създадеш приятели. — По лицето на баба й мина странно изражение, което Ема не можа да разгадае. Тревога ли беше? Или нещо друго? Останаха да седят мълчаливо известно време. Отвън есенното слънце се спускаше по тракащите на вятъра клони. Но вътре беше много тихо и топло.

— Знаеш ли — започна баба й, като се размърда и стисна ръката на Ема, преди да я пусне. — Искам да ти обещая нещо.

— Какво?

— Малко поощрение.

Ема зачака, несигурна какво означава думата.

— Ако наистина станеш балерина, ще ти дам подарък. Много ценен.

Ема не искаше да изглежда груба, но не можа да се престори на възхитена. Усмихна се мило и каза:

— Благодаря — както майка й би искала от нея да направи.

Това накара баба й да избухне в смях.

— О, скъпа, това изобщо не те вълнува, нали?

Ема поклати глава.

— Виж, бабо, ако стана балерина, аз вече ще имам всичко, което искам.

Баба й кимна.

— Сбъдната мечта.

— Да.

— Въпреки всичко аз ще спазя обещанието си — каза баба й. — Защото ще ти трябва нещо след това. Балерините не могат да танцуват вечно.

Но Ема беше далеч оттук. Мисълта мечтата й да се сбъдне беше заредила всичките й нерви и мускули с невероятна енергия: тя трябваше да се движи. Па дьо ша. Пти жете.

— Ема — продължи тихо баба й, — опитай се да помниш, че успехът не е всичко. — Тя прозвуча тъжно, но Ема не се обърна.

Просто продължи да танцува.