Кимбърли Фрийман
Дивото цвете (27)

26

Настъпи прекрасно време. Чисто, ясно небе, слънце, топъл бриз и диви цветя навсякъде. Истински земен рай, ако човек вярва на такива неща. Внезапно започва да ти се струва, че е престъпление да стоиш вътре. Патрик бе дошъл, за да закара още неща на бунището и помогна в преместването на останалите неразопаковани кашони в предния килер. Беше напрегнат и каза, че е защото от училището, където репетирали „Холихокс“, заявили, че не могат да им дадат салона за следващите две седмици и това щяло да съкрати силно времето за репетициите им за концерта. Но въпреки всичко се запитах дали Моника не му е казала нещо, че той не може да срещне очите ми, защото знае, че съм влюбена в друг.

Къщата беше почти напълно изчистена; в този си вид определено беше продаваема. Изглеждаше сякаш някой е живял тук. Моника беше в процес на чистене на бараката на стригачите. В малкия преден склад бяха останали още няколко кашона, но времето беше прекалено възхитително, за да се стои вътре през деня. Оставих ги за вечерта и вместо това реших да се заема с градинарство.

Лехите около входа бяха първият ми приоритет. Не притежавах почти никакви градинарски умения, но бях гледала как Джош се грижи за саксиите на терасата и имах далечна представа. Почистих и изскубах бурените, докато слънцето грееше в косите ми, и не мислех за нищо. Оставих зад гърба си зелена купчина и ми се искаше да имам куче или котка, които да легнат на пътеката да се припичат и да ми правят компания. Чух телефона да звъни някъде във вътрешността на къщата, но тъй като трудно се изправях заради коляното, не хукнах, както правех преди при всеки телефонен звън, а го оставих да си звъни.

Тъкмо се канех да разчистя изсъхналите и нападали клони под евкалипта, когато на алеята се показа кола. Изправих се и разгънах крака си, разпознавайки автомобила на Пинелъпи Сайкс. Още едно непредвидено посещение. А може би тъкмо тя беше звъняла по телефона? Веднага се засрамих от себе си. Защо винаги си мислех най-лошото за хората? Защо не можех просто да бъда дружелюбна?

— Здравейте — казах аз и й помахах, когато я видях да излиза от колата.

Тя се усмихна предпазливо:

— Опитах се да се свържа с вас по телефона.

— Тъкмо се канех да си правя чай. Ще пиете ли?

— Не мога да остана.

Бях решила, че тя ще остане и че аз ще й направя по-добро впечатление.

— Настоявам — произнесох аз и я хванах за лакътя.

Пинелъпи позволи да я въведа вътре и седна до масата, докато правех чай.

— Имам нещо за вас. — Тя побутна една книга към мен. — Сложих всички онези документи, които ми дадохте, в една папка, която съм озаглавила „Предвоенна“, и там открих това. Бях забравила, че го имам.

Взех книгата. Беше отпечатана на плътна, гланцирана хартия, с леко огъната корица. Самиздат. Заглавието беше „Животът на една набожна жена“. Примигах.

— Скучна е точно толкова, колкото изглежда — обади се Пинелъпи и внимателно си наля мляко в чая. — Но трябва да прочетете текста между двете бележки, които съм сложила вътре.

— За какво става дума?

— Написала я е една жена на име Памела Лейси. Леля й, Маргарет Дей, е живяла в Люинфорд от 1929 до 1945 година. Водила си е дневник и го е предала на племенницата си, преди да умре. Племенницата го е преработила в нещо като биография. Малко го е романизирала, сигурна съм: имената са променени, за да се предпази невинната… — Тя вдигна вежди театрално. — Хвърлих й един поглед, имайки предвид баба ви, и… Вижте, не знам, но в книгата има един образ, който ми се струва, че е базиран на Бийти. Млада шотландска девойка пристига от Хобарт отчаяна и бедна и накрая става собственичка на голяма овцеферма.

Кръвта ми се наелектризира.

— Да! Трябва да е Бийти!

— Не мога да кажа доколко историята е била разкрасена, Ема, а и Памела Лейси не е вече сред нас, за да я питаме. Ако е Бийти, тя е доволно второстепенен образ… отделени са й няколко страници. — Пинелъпи се облегна и отпи от чая си. — Трябва да ви предупредя, че не е обрисувана ласкателно.

Вече съжалявах, че съм я поканила да остане. Наистина исках да седна и да прочета книгата веднага, а не да водя любезни разговори — нещо, в което и без това не ме биваше особено. Въпреки всичко поговорихме за къщата, за плановете ми, за времето и тя скоро си тръгна. Веднага щом я видях да влиза в колата си, пъхнах книгата под мишница. След това намерих едно обрасло с висока трева местенце между тополите. Бризът подухваше и гонеше облаците по небето. Изглеждаше така, сякаш целият свят се движи, но аз седях съвсем неподвижно, докато четях.

„Шотландката“, както я наричаха, пристигнала една вечер в града мокра до кости, с малко червенокосо момиченце, и помолила за помощ. От книгата не ставаше ясно дали момиченцето е на Бийти, или не, но две страници по-нататък се казваше, че бащата на детето дошъл за него, така че може би не беше нейно. Или пък беше. В зависимост от настроението ми. Шотландката се забъркала с алкохол, наркотици, незаконен хазарт и възможни оргии — не беше използвана точно тази дума, но се намекваше за „най-лошото сборище, което можем да си представим между възбудени възрастни“, — преди да прелъсти собственика на една местна ферма да й я продаде евтино.

Всъщност, авторката малко се беше пообъркала. Бийти не беше получила фермата евтино: беше я взела безплатно.

Не знаех какво да мисля. Написаното беше толкова претрупано и лицемерно набожно, че събитията не изглеждаха реални. Това ме накара да се запитам дали мъжът, дал на Бийти фермата, е любовникът, когото тя споменаваше в писмото си, но пък датите не съвпадаха: Рафаел Бланчард се беше върнал в Англия през 1934 г. Значи баба е имала повече от един любовник? Дали момиченцето на снимката е било нейна дъщеря? Кой беше мъжът, дошъл за червенокосото момиченце? Исках да вярвам, като мама, че дядо е бил първият. Единственият.

Но най-лошата грешка, която можем да направим за възрастните хора, е да забравим, че са били млади.

Препрочитах седемте страници отново и отново, търсех информация между редовете и буквите, каквато там нямаше. Започнах да проумявам, че може би никога няма да разбера каква е била тайната на баба. Това ме раздразни. Трябваше да се въртя повече около нея, докато беше жива. Не трябваше да я приемам за даденост. Само че аз заминах за Лондон, преследвайки Ужасно Важната си Кариера, и дори тя да беше казала, че иска да ми каже нещо важно, може би нямаше да я изслушам.

Сега слушах, със сигурност.

* * *

Патрик се отби в сряда следобед след училище да вземе Моника. Тя обикновено се прибираше пеша, но някъде отвъд горещия хоризонт се надигаше буря. Радвах се, че го виждам, но се стараех да не го показвам.

— О, свършила си страхотна работа с градината — похвали ме той.

— Терапевтично е. — Свих рамене и побутнах купчината клони и бурени.

— Ще ти трябва някой с ремарке, за да ти помогне с това. Искаш ли да поразпитам?

— Ще се справя. Трябва да свиквам вече, да търся хора, да си решавам проблемите. — Забелязах, че той не свали тъмните си очила. — Исках и без това да говоря с теб за Мина. Така че се радвам, че се отби.

— За какво става въпрос?

— Две седмици без репетиция. Тя може да забрави всичко, а времето си тече. Мислиш ли, че баща й ще се съгласи да я доведе тук през уикенда? Може да остане през целия уикенд, ако иска… — Гласът ми секна и аз си дадох сметка, че нямам никаква представа как трябва да се грижа за човек като Мина. — Ако, разбира се, идеята не е много откачена.

Патрик се усмихна и вдигна очилата на върха на главата си. Това накара един кичур от косата му да щръкне напред.

— Мисля, че е чудесна идея. Само че баща й не я води с колата толкова далеч. Ще се опитам да го убедя да ми разреши да я взема от тях, а после да я върна обратно.

— Ще ти дойде много.

— Няма значение. Свикнал съм да пътувам на големи разстояния. — Той отново свали очилата на носа си. — Може ли да ти звънна по-късно за това? Ще видя какво мога да направя.

— Разбира се.

* * *

Започна да ми харесва да работя в градината, което ме изненада, тъй като не бях човек, който прекарва дълго навън.

Дългите лехи, които минаваха от алеята до пералното помещение, бяха последният ми проект. Бях започнала с тревата и бурените, старателно избягвайки бодлите на избуялите рози. Установих, че това е тежка физическа работа, но ми беше приятно. Потънах в нея и ми харесваше начина, по който това ме кара да спра да мисля. Не мислех за коляното си или за Джош, нито за майка ми; бях само аз и нагрятата от слънце почва.

Моника се появи към три часа.

— Как върви?

Огледах купчината бурени зад себе си, след това лехата.

— Имам чувството, че не съм стигнала до никъде.

— Искаш ли да дойда да видя? Свърших с бараката.

Изправих се и свалих работните ръкавици.

— Сериозно? Свършила си?

— Ела и виж.

Не бях влизала в бараката, откак бях изнесла кашоните. Помнех едно тъмно, обхванато от паяжини място. Моника отвори вратата и аз ахнах. Беше изчистено от пода до тавана, пръстта бе изстъргана и отдолу се откриваха златисти подове и стени.

— Изглежда фантастично! — казах аз.

— Влез по-навътре, искам да ти покажа нещо интересно.

— Моника ме дръпна леко за ръкава. За първи път, след като й бях казала за Джош, тя се държеше по обичайния дружелюбен начин.

Последвах я в най-голямата от стаите и тя се наведе под малкия прозорец да ми покаже.

— Виж — каза тя. — Всички стригачи, които са идвали тук, са изрязвали инициалите си.

Наведох се да погледна. Беше права. Колекция от инициали. Това ме накара да се усмихна.

— Във всяка стая ли има?

— Само в тази и в отсрещната. Някои са в издълбани сърца, заедно с инициалите на любимите им.

Това събуди интереса ми и аз отидох в другата стая да проверя. Но там нямаше никакво „ББ“, което би трябвало да означава Бийти Блексланд. И все пак ме накара да се размисля. Дали някой от стригачите не е бил тайният любовник на баба? Това би обяснило думите й за мнението на хората от града.

— Знаеш ли какво трябва да направиш — каза Моника, докато изтъркваше едно петно на прозореца, което бе пропуснала. — Трябва да похарчиш малко пари и да декорираш къщурката, след това да я оставяш за ваканции. Селският туризъм в момента е във възход.

Вече клатех глава.

— Ще продам всичко през март. Ще оставя този проблем на другиго.

— Наистина ли ще продаваш?

Погледнах я отново и се засмях.

— Наистина. Може би. Не знам. Не мога да остана, ще трябва да продължа живота си в един момент.

— В Сидни? Или в Лондон?

Отне ми момент, за да отговоря.

— С Джош? — попита тя тихо.

Реших да говоря откровено и направо.

— Защо те разстройва толкова много това, че имам гадже в Лондон?

— Което още обичаш?

Разперих ръце. Очаквах отговор.

Моника въздъхна.

— Съжалявам. Толкова ли е очевидно?

— Да.

— Глупава съм. Помислих си, че харесваш Патрик. Нали разбираш? Че го харесваш. И се хванах за тази мисъл…

— Искаш да кажеш, че ревнуваш заради него?

— Предполагам. — Тя се усмихна. — Съжалявам.

— Няма нищо.

— Просто… — Гласът й секна. Аз чаках. — Не би трябвало да казвам нищо…

Отново замълчах.

Бях открила през годините — случайно, — че мълчанието кара хората да говорят повече.

— Само че Патрик те харесва.

— Харесва ме? Или ме харесва? — попитах аз, чувствайки се като тийнейджърка.

Моника поклати глава.

— Ще ме убие.

— Няма да кажа нищо. — Добре, това беше странно. Прониза ме лека тръпка. Патрик, с неговите екзотични очи и изправения си гръб. Бях права: той наистина ме намираше за привлекателна, достатъчно, че да каже на сестра си.

Мисълта разпали всички възможни несъзнателни реакции в тялото ми. Засмях се като лекомислена ученичка.

— Както и да е — въздъхна Моника, — да забравим, че сме водили този разговор. Съжалявам, ако съм те разстроила. Искаш ли да ти помогна с тази леха?

— Ще се радвам.

През останалата част от слънчевия следобед двете работихме в мълчание.

* * *

Бащата на Мина настоя да се срещне с мен, така че отидох с Патрик до Хобарт, откъдето щяхме да вземем момичето. Спряхме пред огромна, остъклена къща на Батъри Пойнт.

Патрик се намръщи, провери за адреса върху малко листче, след което зави.

— Голяма къща — каза той.

— Само двамата ли живеят?

— Доколкото знам.

Той слезе от колата и аз го последвах. Отидохме до входната врата и натиснахме звънеца. Хвърлях крадешком погледи на Патрик в жълтата обедна светлина, но той сякаш не забелязваше.

Накрая вратата се отвори и на прага застана бащата на Мина. Беше висок, червендалест мъж с черна коса. Не се усмихна.

— Добър ден — поздрави той и протегна ръка. — Рейнълд Картър.

— Ема Блексланд-Хънтър — казах аз и поех ръката му. — А това е Патрик Тейлър.

— Вие сте балерината — произнесе той безизразно. — Заповядайте.

Двамата с Патрик разменихме погледи, когато го последвахме в голяма топла всекидневна. Мина седеше сериозна на дивана, с малко куфарче в краката й.

— Патрик! Ема! — възкликна тя с развълнуван глас. Но остана неподвижна под погледа на баща си, въпреки че краката й помръдваха щастливо.

— Хубав дом. — Очите на Патрик се отклониха към прозореца, за да уловят гледката към Деруент ривър.

Забелязах лаптоп върху едно бюро до вратата. Бих предположила, че мъж като Рейнълд Картър ще има луксозен офис, а не едно ъгълче.

— Мина може да се грижи за себе си достатъчно добре — каза Рейнълд. — Недейте прекалява в грижите. Нейната независимост е важна за мен. И за нея, разбира се.

— Само очаквам да прекарам известно време с нея — казах аз и докоснах косата на момичето. То ми се усмихна с признателност.

— Да. Ами, добре. — Той прочисти гърлото си. — Тя не е нощувала извън къщи досега, затова ми звъннете, ако има някакви проблеми. — Рейнълд Картър вече се обръщаше да се отдалечи, очите му се стрелнаха към екрана на компютъра. — Извинете ме за момент.

Патрик вдигна чантата на Мина, докато баща й натисна няколко клавиша. Той се върна, без двамата да срещнат погледи.

— Съжалявам. Продавам ценни книжа онлайн. Американските пазари още са отворени. Събота сутрин съм много зает.

— Това ли работите? — Знаех, че не би трябвало да любопитствам, но не се сдържах.

— Бях борсов посредник, преди майката на Мина да почине — каза той небрежно. — Взех й гледачка за известно време, но след това реших, че ще й е по-добре вкъщи с мен.

— Татко работи по цял ден и по цяла нощ — обади се Мина.

— Но съм тук, нали? — рече той оправдателно.

Тя обви ръце около кръста му и се сгуши в него.

— Обичам те, татко.

— Всичко ще е наред. — Той я целуна по косата, след това се отдръпна. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Помогнахме на Мина да се качи отзад в колата. Тя беше развълнувана и непрекъснато бърбореше. Баща й не дойде до вратата, за да й помаха на тръгване и аз усетих, че му се ядосвам. Разбира се, беше я осигурил с голяма къща, но Мина се нуждаеше от обич. Тя беше такова нежно, слънчево момиче.

След това си спомних съвета, който Патрик ми беше дал. „Всъщност, ние не знаем какво точно се случва в семействата. По-добре да не съдим.“

Забелязах, че въодушевлението на Мина граничи с притеснение, когато минахме през големите входни порти на алеята към „Дивото цвете“. Реших да помоля Патрик да остане следобеда, защото Мина го познаваше по-добре, а аз исках тя да се успокои и да свикне с новата обстановка. Той чакаше на долния етаж, подрънкваше на неакордираното пиано, докато аз заведох Мина в стаята й. Беше съседна на моята и Моника я бе подготвила предишния ден. Чисти чаршафи и диви цветя във ваза на шкафа. Мина остави чантата си на леглото и седна до нея замислено.

— Добре ли си?

— Тази къща е тъмна и стара — каза тя.

— Така е. На повече от сто и петдесет години. Страх ли те е?

— Не — отвърна тя. — Къде е твоята спалня?

Почуках по стената.

— Съседната врата.

Тя се усмихна.

— Добре.

На първия етаж Патрик засвири мелодията към „Валсът на цветята“.

— Това е твоята песен, Мина. Да отидем да потанцуваме.

Тя беше по-щастлива и се притесняваше по-малко във всекидневната. Не спираше да се диви на наградите ми, които бях подредила върху пианото. Избутах кушетката до стената и масичката за кафе до прозореца, за да освободя място, и затанцувахме.

Беше забравила някои от движенията от последния път, но се държеше красиво, с изправен гръб и силно опънати крака. Преговорихме всичко три пъти, като Патрик свиреше, после намерихме сиди плейъра и двамата с него седнахме на кушетката, а Мина представи танца пред нас.

Изпълнението й ме остави без дъх. Първия път, когато се бях срещнала с нея и останалите, виждах единствено общото между тях. Но сега провиждах под повърхността: чистите очи, бистрата кожа, тъмната коса, лактите с трапчинки и меките ръце. Когато танцуваше, Мина беше красива.

Патрик се наведе и прошепна тихо в ухото ми:

— Свършила си отлична работа с нея. И с танца. Движенията са идеални за нея.

— Тя свърши всичко. В това момиче има естествена грация. — Спомних си думите на Моника, че Патрик ме харесвал. Чувствах горещината на ръката му срещу моята и се оставих на приятното усещане.

— Спрете да говорите и ме гледайте! — изкомандва Мина по средата на едно релеве.

Засмяхме се и насочихме вниманието си към нея. Очите й блестяха от щастие и това бе такъв урок за мен! Мина никога нямаше да е в състояние да танцува истински балет, но все пак танцуваше. И това й харесваше.

Когато свърши, с Патрик изръкопляскахме шумно, а тя се поклони театрално и ни изпрати въздушни целувки. След което заяви:

— Сега съм изморена.

— Добре — отвърнах. — Това означава, че си работила здраво. Истинските балерини работят много здраво.

Тя извади „Змии и стълби“ от сака си, седнахме на пода във всекидневната и играхме заедно. Коляното ме болеше, но не му обръщах внимание. На здрачаване Патрик се приготви да се прибира.

Мина изглеждаше несигурна, както когато за пръв път беше влязла в къщата.

— Всичко е наред, Мина. Аз ще съм тук с теб.

— Тази къща сигурна ли е? — попита тя. — Има ли ключалки на всички врати?

— Абсолютно.

Видях, че Патрик се насочва към вратата. Не му се тръгваше, доколкото можех да съдя. Във всеки случай на мен не ми се искаше да го пусна да си отиде. Усетих съжаление, когато колата се отдалечи. Вечерният хлад покри ливадите и се сгуши в клоните на сините евкалипти. Влязох вътре да приготвя вечеря.

Мина ми помагаше. Седна на масата, чистеше граха от шушулките, докато аз режех едно пиле, което да сложа да се пече.

— Какво ли прави татко сега? — попита тя.

— Не знам. Какво прави обикновено в събота следобед?

— Работи на компютъра.

— Ами, сигурно и сега прави същото. — Седнах до нея. — Той липсва ли ти?

Тя ми се усмихна.

— Малко.

— Утре ще го видиш. Но преди това с теб трябва да направим още репетиции. — Пресегнах се и стиснах ръката й.

— Искаш ли сега да се прибереш? Мога да звънна на Патрик и да те откара?

— Не. Добре съм. Балерините наистина трябва да работят здраво.

— Те го правят.

— Тогава ще остана и ще продължа да работя.

* * *

В полунощ се изви вятър и в далечината чух гръмотевици. Това бе достатъчно да ме разсъни и да ме накара да стана и да затворя прозореца на спалнята си. Върнах се в леглото, след което осъзнах, че чувам леко почукване.

Станах. Звукът идваше откъм стената, свързана със стаята на Мина.

Измъкнах се отново от леглото и отидох до съседната врата.

— Мина? — извиках тихичко и открехнах вратата.

Тя ме погледна в тъмното. Беше до стената и чукаше, както й бях показала вчера. Включих лампата и видях сълзи по лицето й.

— Миличка, какво има? — Приближих се до нея.

Тя каза нещо, но не разбрах думите. Взех ръката й в моята. Беше студена и влажна.

— Искаш ли да се обадя на баща ти да дойде да те вземе?

Тя кимна, хлипайки.

Заведох я в моята спалня и я сложих в леглото си.

— Ще чакаш тук, където е топло и уютно. Аз ще се обадя на татко.

Тя кимна отново.

Слязох на долния етаж и светнах всички лампи. Намерих телефонния номер, който Патрик ми беше написал, и го набрах. Звънях дълго. Шест пъти. Седем пъти. Осем. Девет…

Накрая той вдигна.

— Ало?

— Господин Картър, Ема Блексланд-Хънтър се обажда.

— Какво има? — Гласът му не беше дружелюбен. Никак.

— Мина се уплаши от бурята и иска да се прибере вкъщи.

Тишина. Аз чаках.

— Господин Картър?

— Няма да тръгна по средата на бурята.

В първия миг бях прекалено шокирана, за да отговоря. След това казах:

— Да, но тя плаче от страх.

— Всички трябва да правим неща, които не харесваме. Ще остане там. Обадете ми се сутринта, ако не се е успокоила.

— Но…

— Ще й мине — каза той. И затвори.

Гледах телефона известно време, преди да го оставя. Не можех да повярвам на това, което току-що се бе случило и изгарях от ярост. Изгарях.

Трябваше да се кача някак на втория етаж и да кажа на това красиво, крехко момиче, че татко й не може да дойде да я вземе. Помислих си дали да не звънна на Патрик, но не можех да понеса мисълта да го карам да шофира в дъжда. Тръгнах внимателно по стъпалата, както винаги, като дишах дълбоко, за да се съвзема. Тя седеше в леглото ми на светлината на лампата и гледаше през прозореца.

— Мина? Татко ти не може да дойде, миличка. Бурята е прекалено силна.

Тя кимна.

— Хей, знам какво може да те развесели.

Тя ме погледна, когато отидох до гардероба и отворих горното чекмедже. Вътре намерих моята корона от „Лебедово езеро“. Извадих я внимателно и й я подадох.

— Какво е това? — Лицето й светна.

— Това е нещо много специално и ти трябва много да го пазиш.

Тя пое короната благоговейно и я погледна.

— Тази корона е специална. Носех я, когато танцувах Одета.

— „Лебедово езеро“! — ахна тя.

Взех я от нея и я сложих на главата й; накарах я да отиде да се огледа в огледалото на гардероба.

Страховете бяха забравени. Мина се въртеше пред огледалото, короната блестеше в отражението.

— Ела в леглото — казах аз. — Голямо е и има място и за двете ни. Ние не се страхуваме от бурята.

— Не — повтори тя, марширувайки към леглото, след което се сгуши в мен.

Изключих лампата и топлата й мека ръка ме намери в тъмното.

— Лека нощ, Ема — прошепна тя.

— Лека нощ — отвърнах.

Лежах в тъмното, докато се уверих, че е заспала. Ръката й пусна моята. Скоро бурята се разрази с пълна сила, но тя не помръдна.