Метаданни
Данни
- Серия
- Хълмът Уотършип (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Watership Down, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиян Желязков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- yzk (2018)
Издание:
Автор: Ричард Адамс
Заглавие: Хълмът Уотършип
Преводач: Илиян Желязков
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издател: Идеяконсулт
Година на издаване: 2008
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Ведрин Желязков
Художник: Светла Христова
Коректор: Ведрин Желязков
ISBN: 9789549219012
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8149
История
- — Добавяне
5. В гората
Тези млади зайци… трябва да се преселят, ако искат да оцелеят. В диво и свободно състояние, те… понякога се отдалечават на мили разстояние… и скитат докато си намерят подходящо място.
Вече наближаваше лунният залез, когато тръгналите на път зайци напуснаха полето и навлязоха в гората. Движеха се в разпръсната група, догонвайки се, в старанието си да не губят контакт помежду си. Така преминаха около половин миля[1] в полето, все по течението на поточето. Леско бе почти сигурен, че вече са по-далеч от селището, отколкото който и да е от познатите му зайци някога е стигал. И все пак, той все още не бе уверен, че са се отдалечили на безопасно разстояние. Но докато Леско се колебаеше — не за пръв път — по този въпрос, той забеляза как се появиха тъмни силуети на дървета, сред които изчезваше потокът.
По принцип зайците избягват гората — почвата там е влажна, сенчеста и без трева, а храстите наоколо също им изглеждат застрашителни. На Леско не му бе много присърце едно влизане в гората. Но той се досети, че и Зелениката би се поколебал преди да ги преследва на подобно място. Освен това, да следват потока може би щеше да е по-безопасно, отколкото да скитат из полето в различни посоки, с риск в крайна сметка да попаднат обратно в селището. И той реши да навлезе в гората, без да се съветва с Голям Перчем — с надеждата останалите да го последват.
Мисълта му бе: „Ако не попаднем в някаква беда и потокът ни преведе през гората, ние със сигурност ще се отдалечим от селището и тогава можем да потърсим място за кратка почивка. Повечето от нас изглеждат още в добра форма, но Петко и Съдинката скоро ще се уморят.“
Веднага след като навлезе в гората усети, че тя е пълна със звуци. Носеше се мирис на влажни листа и мъх и от всички посоки се чуваше шепотът на капеща вода. Веднага след навлизането си в гората, потокът скачаше в малко езерце и звукът, отразен от околните дървета, ехтеше като в пещера. Птици шумоляха отгоре; нощният бриз поклащаше листата на дърветата; тук-там падаше някое изсъхнало клонче. А имаше и по-страшни, неидентифицирани и по-далечни звуци — от движение.
За зайците всичко непознато е опасно. Първата реакция е да се стреснат, а след това и да хукнат да бягат. Отново и отново те се стряскаха, докато съвсем се изтощиха. Но какво означаваха тези звуци и накъде в тази пустош биха могли те да хукнат?
Зайците се събраха по-близо един до друг. Напредването им стана по-бавно. Не след дълго те загубиха потока, провирайки се като бегълци в осветените от луната пространства и спирайки измежду храстите с наострени уши и втренчени очи. Луната бе вече слязла надолу и нейната светлина, макар и да проникваше сред дърветата, изглеждаше по-тежка, по-остаряла и по-жълтеникава.
Застанал на дебела купчина паднали листа под една зеленика, Леско съзря тясна пътека, заградена от двете страни с папрат и трева. Папратът се поклащаше от вятъра, но на самата пътека не се виждаше нищо, освен няколко паднали жълъда под един дъб. Имаше ли нещо вътре в папрата? А какво имаше зад завоя на пътеката? И какво би се случило на някой заек, ако той напусне укритието на зелениката и притича по пътеката? Леско се обърна към Глухарчето, който беше застанал до него:
— По-добре изчакайте тук — каза той. — Като стигна до завоя, ще тропна с лапа. Но ако ми се случи беда, отведи другите оттук.
И без да изчака отговор, той изтича на открито по пътеката. След няколко секунди стигна до един дъб. Спря се за момент, огледа се и после изтича до завоя. След завоя пътеката беше същата — без нищо по нея, осветена от отслабващата лунна светлина и спускаща се леко надолу под дебелата сянка на свод от зелени дъбове. Леско тропна с лапа и няколко мига по-късно Глухарчето бе при него в папрата. Въпреки напрежението от страха, Леско можа да съобрази, че Глухарчето може да тича много бързо — той бе преминал дистанцията за миг.
— Браво — прошепна Глухарчето. — Значи ти рискува заради нас — като Ел-Ахрейра[2]?
Леско му отправи бърз, приятелски поглед. Сърдечната похвала го зарадва. Това, което е Робин Худ за англичаните и Джон Хенри за американските негри, Ел-Ахрейра или по-точно Елил-Храир-Ра (Принцът с Хилядата Врагове), е за зайците. Чичо Ремус сигурно е чувал за него, защото някои от приключенията на Ел-Ахрейра са като тези на Заека Брер. Всъщност, възможно е и самият Одисей да е заимствал някоя и друга хитрост от заешкия герой, тъй като той съществува от дълбока древност и никога не е оставал без някой и друг номер за заблуда на враговете си. Веднъж, казват, е трябвало на път за вкъщи да преплува река, където живеела голяма и свирепа щука. Тогава Ел-Ахрейра започнал да се реши, докато насъбрал достатъчно козина, покрил с нея един глинен заек и го пуснал във водата. Щуката се втурнала към глинения заек, захапала го и го оставила с отвращение. След малко, течението го довлякло до брега, Ел-Ахрейра го издърпал на сушата, изчакал малко и отново го пуснал във водата. След един час подобна игра, щуката престанала да напада глинения заек, а Когато това се повторило за пети път, Ел-Ахрейра преплувал реката и се прибрал вкъщи. Някои зайци твърдят, че той може дори да контролира климата — защото вятърът, влагата и росата са приятели и помощници за зайците срещу техните врагове.
— Леско, тук ще трябва да спрем — каза Голям Перчем, като се приближи измежду задъханите и приклекнали зайци. — Знам, че мястото не е добро, но Петко и онзи другият малчуган там — и двамата са съвсем изтощени. Няма да могат да продължат, ако не починем.
Истината бе, че всички бяха уморени. Повечето зайци прекарват целия си живот на едно и също място и рядко тичат повече от стотина ярда[3] наведнъж. Дори и ако живеят и спят над земята месеци наред, те предпочитат да не са много далеч от някое убежище, което да им послужи за заешка дупка. Те имат два естествени начина на придвижване: бавното и спокойно вървене — например в заешкото селище през някоя лятна вечер и светкавичния бяг към някое укритие, който всеки човек е виждал при един или друг случай. Но невъзможно е да си представим заек, който бавно и продължително напредва в определена посока — те не са създадени за това. Вярно е, че младите зайци мигрират и са способни да изминат няколко мили, но те не го правят на драго сърце.
Леско и спътниците му бяха прекарали нощта в неестествени за тях дейности, при това за пръв път през живота си. Те се бяха движили в група (или поне бяха направили такъв опит). Бяха се опитвали да поддържат постоянна скорост, по-бърза от отделните подскоци, но по-бавна от бягането. Откакто влязоха в гората, всички изпитваха силно безпокойство. Някои от тях бяха почти в състояние на тарн, с други думи — в това състояние на парализа, в което изпадат уплашените или изтощени зайци, когато седят беззащитно, с втренчен поглед, докато враговете им — невестулки или хора, се приближават, за да им отнемат живота. Съдинката седеше, треперейки, под един стрък папрат, а ушите му бяха клепнали от двете страни на главата. Той държеше едната си лапа напред по странен и неестествен начин и отчаяно я ближеше. Петко бе малко по-добре. Той все още изглеждаше в бодро настроение, но си личеше, колко много е изморен. Леско осъзна, че докато отпочинат, за всички ще е по-безопасно да стоят на едно място, вместо да се придвижват на открито — безсилни да избягат при нужда. Но ако те останеха да лежат, без да могат да се хранят или да се скрият под земята, всичките им тревоги щяха да нахлуят на тълпи в сърцата им, страхът им щеше да се засили и те най-вероятно щяха да се разпръснат или дори да опитат да се върнат в селището. Тогава на Леско му дойде нова идея.
— Добре, спираме тук за почивка — каза той. — Нека влезем между папрата. Хайде, Глухарче, разкажи ни някоя история. Знам, че умееш. Съдинката тук с нетърпение чака да я чуе.
Глухарчето погледна към Съдинката и разбра какво се иска от него. Потискайки собствения си страх от тъмната гора, липсата на трева, от прибиращите се преди изгрева бухали, които се чуваха някъде надалеч, както и от необичайната, остра животинска миризма, идваща като че ли отнякъде по-наблизо, той започна да разказва.