Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (20)

17. Блестящата жица

Когато зеленината на полето се свлича като похлупак,

и се показват така добре скритите

        неприятни неща.

Погледни! Отзад, без звук

горите се въздигат и застават

        във смъртен полукръг.

И резето тръгва в своя улей.

Отвън, през прозореца, се вижда черният фургон на преносвача.

И изведнъж бързо се появяват

жените с тъмни очила, изгърбените хирурзи

и човекът — резач.

У.‍ Х. Оден, „Свидетелите“

Беше студено, много студено и покривът бе направен от кости. Покривът бе направен от преплетени корени на тисово дърво — като яки клони, извити навън и навътре, твърди като лед и осеяни с матово червени плодчета.

— Хайде, Леско — обади се Игликата. — Ще носим тези тисови плодове в устата си и ще ги ядем в голямата бърлога. Твоите приятели трябва да се научат да правят това, ако искат да възприемат нашите порядки.

— Не! Не! — извика Петко. — Леско, не!

Но се появи Голям Перчем, промъкващ се между клоните, с пълна уста с плодчета.

— Виж! — каза Голям Перчем. — Аз мога да го направя. Тръгвам по друг път. Попитай ме къде, Леско! Попитай ме къде! Попитай ме къде!

После те тичаха по друг път — не към заешкото селище, а в студените поля и Голям Перчем изтърва плодчетата — кървавочервени капки, здрави като жица.

— Няма смисъл — каза той. — Няма смисъл да се гризат. Те са студени.

В този момент на съня си Леско се събуди. Беше в леговището. Потрепери. Защо я нямаше топлината на заешки тела, легнали едно до друго? Къде беше Петко? Леско се изправи и седна. Наблизо Голям Перчем шаваше и потрепваше на сън, търсещ топлина, опитващ се да се сгуши до тялото на друг заек, което вече не беше там. Вдлъбнатината в пясъчния под, където бе лежал Петко още не бе изстинала съвсем, но Петко бе излязъл.

— Петко! — повика го Леско в тъмното.

Но още докато говореше, Леско усети, че няма да има отговор. Започна припряно да бута Голям Перчем с носа си:

— Голям Перчем! Петко е изчезнал! Голям Перчем!

Голям Перчем моментално се събуди и Леско никога преди не се бе чувствал толкова благодарен на неговата енергия и готовност.

— Какво каза? Какво не е наред?

— Петко е изчезнал.

— Къде е отишъл?

— Да се храни навън. Само това може да е. Знаеш, че той не би се разхождал из селището — той мрази това.

— Много грижи създава, нали? А и леговището се е охладило без него. Смяташ, че е в опасност, така ли? Искаш да го потърсиш?

— Да, трябва. Той е разстроен и напрегнат, а още не е съмнало. Може да има елили, каквото и да казва Ягодата.

Голям Перчем се ослуша и подуши въздуха.

— Скоро ще съмне — каза той. — На светло лесно ще го намерим. Е, по-добре е да дойда с теб. Не се тревожи — не може да е отишъл далеч. Кралски марули! Ще го науча аз като го хвана.

— Дори аз ще го държа докато го удряш, но само да го намерим. Хайде!

Те се изкачиха до изхода от подземния ход. Поспряха за малко и Голям Перчем каза:

— Тъй като сега новите ни приятели ги няма да ни припират, можем поне да се огледаме преди да излезем — да видим дали наоколо не гъмжи от невестулки и бухали.

В този миг се чу крясък на кафяв бухал от отсрещната гора. Това бе първият крясък и двамата инстинктивно застинаха, броейки четири удара на сърцето, докато се чу и вторият крясък.

— Отдалечава се — каза Леско.

— Чудя се колко ли полски мишки казват същото всяка нощ? Нали разбираш, крясъкът е заблуждаващ. Такова му е предназначението.

— Е, не мога да се удържа — каза Леско. — Петко е някъде навън и затова отивам след него. Но беше прав — вече се развиделява.

— Да погледнем ли първо под тисовото дърво?

Но Петко го нямаше под тисовото дърво. На засилващата се светлина започнаха да се виждат по-горните поля, а отдалеченият жив плет и поточето си оставаха като тъмни линии отдолу. Голям Перчем скочи от ската на полето и изтича по дълга дъговидна линия в мократа трева. Спря се почти отсреща на дупката, от която бяха излезли, а след малко и Леско го настигна.

— Това тук е негова следа — каза Голям Перчем — при това скорошна. От дупката направо надолу към потока. Няма да е далеч.

В мократа трева след дъжд, много ясно си личи, когато наскоро е минавал някой. Те последваха следата надолу по полето и стигнаха живия плет, до мястото с морковите и извора на поточето. Голям Перчем бе прав, че следата е прясна. Веднага след като се промушиха през плета, видяха Петко. Той бе сам и се хранеше. Няколко парчета морков все още стояха разхвърляни около извора, но той ги бе подминал и ядеше трева, недалеч от чепатото ябълково дърво. Те се приближиха и той ги погледна.

Леско нищо не каза и започна да се храни до него. Сега съжаляваше, че бе довел със себе си Голям Перчем. В сумрака преди развиделяването и след първия шок, че Петко го няма, присъствието на Голям Перчем бе като успокоение. Но сега, като видя Петко, толкова малък и така добре познат, неспособен никого да нарани или да прикрие какво усеща, треперещ в мократа трева — от страх или от студ, гневът му бързо изчезна. Само му беше мъчно за него и бе сигурен, че ако можеха да останат сами известно време, Петко щеше да се успокои. Но вероятно бе твърде късно да убеждава Голям Перчем да е благ — само можеше да се надява да минат добре нещата.

Неочаквано за Леско, Голям Перчем също запази мълчание. Очевидно той очакваше Леско да заговори пръв и не знаеше точно как да започне. Известно време и тримата се движеха тихо по тревата, докато сенките станаха по-плътни и гривиците започнаха да се обаждат от далечни дървета. Леско почувства, че всичко ще е наред и че Голям Перчем явно е по-разумен, отколкото бе предполагал, когато Петко внезапно се изправи на задните си лапи, за пръв път тази сутрин го погледна право в лицето и каза:

— Сега си отивам. Много съм тъжен. Бих искал да ти пожелая щастие, Леско, но какво ли хубаво може да се пожелае на това място. Така че ти казвам просто довиждане.

— Но къде ще ходиш, Петко?

— Ще се махна оттук. Към хълмовете, ако успея да стигна до тях.

— Как така, сам? Не можеш. Ще загинеш.

— Не би имал никакъв шанс, приятел — обади се и Голям Перчем. — Ще те хване нещо още преди ни-Фрит (пладне).

— Не — отговори Петко много тихо. — Вие сте по-близо до смъртта от мен.

— Да не се опитваш да ме уплашиш, ти нещастно, малко и трепещо снопче от стръкове звездица? — кресна Голям Перчем. — Намислил съм…

— Чакай, Голям Перчем — прекъсна го Леско. — Недей да му говориш така грубо.

— Ама нали ти самият каза… — започна да възразява Голям Перчем.

— Знам. Но сега чувствам нещата по друг начин. Съжалявам, Голям Перчем. Имах намерение да те помоля за помощ да го върнем обратно в селището. Но сега — как да ти кажа, винаги съм се убеждавал, че има нещо вярно в приказките на Петко. Последните два дни отказвах да се вслушам в него и все още смятам, че не е на себе си. Но не ми дава сърце да го закарам обратно в селището. Наистина вярвам, че по една или друга причина това място го плаши до полуда. Ще тръгна с него и може би ще можем да обсъдим нещата. Но не мога да искам и ти да рискуваш. Тъй или иначе, останалите трябва да научат какво става с нас, така че най-добре да отидеш да им кажеш. Ще се върна преди ни-Фрит. Надявам се и двамата да се върнем.

Голям Перчем гледаше смаяно. После се обърна ядосано към Петко и започна:

— Ти, нещастен черен бръмбар такъв! Никога ли няма да се научиш да изпълняваш заповеди? През цялото време повтаряш все: „аз, аз“. „Имам странно усещане в задния си палец, значи всички трябва да тръгнем и да застанем на главите си!“ И сега, след като намерихме хубаво селище и се настанихме без дори да трябва да се бием, ти правиш всичко възможно да наскърбиш всички! А после рискуваш живота си и живота на един от най-добрите ни зайци, просто за да се прави на бавачка, докато скиташ наоколо като полска мишка-лунатичка. Е добре, на мен ми дотегна от теб, съвсем ясно ти го казвам. И сега се връщам в селището, за да накарам и другите да не се занимават повече с теб. И точно така ще стане — изобщо не се съмнявай в това.

След което, Голям Перчем се обърна и се втурна през най-близкия проход в плета. Само след миг настана ужасна бъркотия от другата страна на плета. Чуваха се звуци като от ритане и мятане. Една пръчка полетя във въздуха. После купчина сплъстени мокри листа прехвърчаха през отвора в плета и паднаха до Леско. Къпините се залюляха нагоре-надолу. Леско и Петко се спогледаха, и двамата борейки се с желанието си да побягнат. Какъв неприятел се бе появил от другата страна на оградата? Нямаше никакви викове — нито съскане на котка, нито изквичаване на заек — само пращене на клонки и скубане на трева.

С усилие на волята, с целия си кураж и надмогвайки всичките си инстинкти, Леско се застави да тръгне към прохода, а Петко го последва по петите. Пред тях се откри ужасна гледка. Изгнилите листа бяха изхвърлени нагоре. На голата земя се виждаха дълги резки и бразди. Голям Перчем бе легнал настрани, риташе със задните си лапи и се бореше. Около врата му и покрай едната му предна лапа бе усукана дълга медна жица, проблясваща матово на ранната светлина. Жицата стигаше до забито в земята колче. Примката се бе стегнала здраво в козината зад ушите му. Върхът на едната нишка бе одраскал врата на Голям Перчем и капки кръв, тъмночервени като тисови плодове, се стичаха една по една по рамото му. Няколко мига той лежа задъхан, като страната му се надигаше от тежко и изтощено дишане. После отново започна да се бори, мяташе се напред-назад, дърпаше се и падаше, докато се задави и пак легна.

Обезумял от отчаяние, Леско изскочи от прохода и застана до него. Голям Перчем бе със затворени очи и устните му се бяха дръпнали назад от предните му зъби в застинала гримаса. Бе прехапал долната си устна и от нея също капеше кръв. Устата и гърдите му бяха покрити с пяна.

— Тлайли! — извика Леско и тропна с крак. — Тлайли! Чуй! Ти си в примка — примка! Какво казваха за това в Ауслата? Бързо — мисли! Как можем да ти помогнем?

Последва тишина. После Голям Перчем започна да рита със задните си крака, но по-слабо. Ушите му клепнаха. Очите му се отвориха, без да вижда. Бялото на очите му бе набраздено от кръвоносни съдове, а кафявите ириси се въртяха насам-натам. След малко се дочу гласът му, басов и тих, през кървавата пяна на устата му.

— Аусла — няма смисъл — да се гризе жицата. Колчето — трябва да се изкопае.

После потрепери конвулсивно, свлече се на земята, целият омацан в кръв и кал и отново застина неподвижен.

— Тичай, Петко, тичай към селището! — извика Леско. — Доведи другите: Къпината, Сребърен Блясък. Бързо! Той ще умре.

Петко се втурна напред като стрела. Леско, останал сам, се опита да разбере какво е необходимо да се прави. Какво бе колчето? Как трябваше да го изкопае? Той огледа пак бъркотията пред себе си. Голям Перчем бе легнал напряко на жицата, която излизаше изпод корема му и като че изчезваше в земята. Леско се зачуди поради собственото си неразбиране. Голям Перчем бе казал: „копай“. Това поне на Леско му бе ясно. Започна да рови в меката почва до тялото и накрая челюстите му стигнаха до нещо гладко и твърдо. Спря се в недоумение и в този миг видя Къпината до себе си.

— Голям Перчем току-що каза нещо — започна да обяснява Леско — но не мисля, че вече може да говори. Той каза: „Изкопайте колчето.“ Какво значи това? Какво трябва да правим?

— Чакай малко — отговори Къпината. — Нека да помисля. И се опитай да не си нетърпелив.

Леско извърна глава и се загледа по посока на течението на потока. Надалеч, между двете горички, се виждаше черешовото дърво, където преди два дни бе стоял с Къпината и Петко при изгрев-слънце. Спомни си как Голям Перчем си играеше с Крепис на гоненица във високата трева, забравяйки кавгата от предната вечер заради радостта от пристигането им. Забеляза сега Крепис да тича към него, заедно с още двама-трима: Сребърен Блясък, Глухарчето и Съдинката. Глухарчето дойде най-напред, провря се през отвора в плета и провери какво става, потръпвайки и с втренчен поглед.

— Какво има, Леско? Какво се случи? Петко каза…

— Голям Перчем е хванат в примка от жица. Остави го на спокойствие, докато Къпината каже какво да правим. Спри останалите, да не се трупат наоколо.

Глухарчето се обърна и се затича обратно, тъкмо когато Съдинката се показа.

— Идва ли Игликата? — запита Леско. — Може би той знае…

— Не иска да дойде — отговори Съдинката. — Каза на Петко да спре да говори за това.

— Какво му каза? — не можа да повярва Леско.

Но в този момент заговори Къпината и Леско отиде мигновено при него.

— Ето какво — каза Къпината. — Жицата е захваната за колче, а колчето е в земята — ето там, погледни. Трябва да го изкопаем. Хайде — копай до него.

Леско отново започна да копае — изхвърляше с предните си лапи нагоре влажната и мека почва, но лапите му се плъзгаха по кола. Като в мъгла усещаше как другите чакат наблизо. След малко се задъха и трябваше да спре. Сребърен Блясък зае мястото му, последван от Зърнастеца. Неприятният кол — гладък, чист и с мирис на човек, бе вече оголен на дължина колкото заешко ухо, но все още не се разхлабваше. Голям Перчем не помръдваше. Лежеше напряко на жицата, с раздрана козина, целият окървавен и със затворени очи. Зърнастеца измъкна главата и лапите си от дупката, изчисти лицето си от калта и каза:

— Колът се стеснява надолу. Заострен е. Струва ми се, че може се прегризе, но не успявам да го достигна със зъби.

— Нека Съдинката опита — каза Къпината. — Той е по-малък.

Съдинката се втурна в дупката. Чуваше се как дървото се разцепва от зъбите му — звукът бе подобен като този на мишка в дървен навес нощем. След малко Съдинката се показа с кървящ нос.

— Треските бодат и е трудно да се диша, но колът е почти прегризан.

— Петко, отивай да продължиш — каза Леско.

Петко не се задържа дълго в дупката. И той излезе окървавен.

— Колът се счупи на две. Вече не е захванат.

Къпината притисна с нос главата на Голям Перчем. Докато нежно го докосваше, главата се завъртя и после пак се върна в първоначалното положение.

— Голям Перчем — каза Къпината до ухото му. — Колът е измъкнат.

Отговор не последва. Голям Перчем продължаваше да лежи неподвижно. Голяма муха кацна на едното му ухо, Къпината ядосано я удари и тя отлетя, бръмчейки в слънчевата светлина.

— Струва ми се, че си е заминал — каза Къпината. — Не мога да усетя дишането му.

Леско приклекна до Къпината и наведе ноздрите си близо до тези на Голям Перчем, но имаше лек вятър и той не бе сигурен дали раненият заек все още диша. Лапите бяха отпуснати, коремът — също. Опита си да си спомни какво е чувал за примките. Един силен заек би могъл да си строши врата в примка. А може някой остър връх на жицата да е пробил дихателната му тръба?

— Голям Перчем — прошепна Леско. — Измъкнахме те. Свободен си.

Но раненият заек дори и не помръдна. Леско изведнъж съобрази, че ако Голям Перчем е умрял — а какво друго би могло да накара точно него да лежи и да мълчи в калта — то в такъв случай трябва да отведе другите, преди ужасната загуба да е изчерпила куража им и да е пречупила духа им, което би се случило, ако останат при тялото му. Освен това, сигурно и човекът щеше да дойде скоро, за да отнесе бедния Голям Перчем. Те трябва да си тръгнат. А той трябва да се постарае всички те — дори и той самият — да забравят случилото се възможно най-бързо.

— Сърцето ми се присъедини към Хилядата, защото приятелят ми спря да тича днес — каза Леско на Къпината, цитирайки заешка поговорка.

— Поне да не беше се случило точно с Голям Перчем — отвърна Къпината. — Какво ще правим без него?

— Останалите чакат — каза Леско. — Трябва да оцелеем. Сигурно има нещо, с което да ги разсеем. Помогни ми, защото за мен това е непосилна задача.

Той се извърна от тялото и потърси с поглед Петко сред зайците наоколо. Но Петко никъде не се виждаше, а Леско го бе страх да попита къде е, защото това щеше да е признак на слабост и на нужда от успокоение. Вместо това заговори със сърдит тон:

Съдинке, защо не си почистиш лицето и спреш кървенето? Миризмата на кръв привлича елили. Ти знаеш това, нали?

— Да, Леско. Съжалявам. Голям Перчем ще…

— И още нещо — заговори пак Леско отчаяно. — Какво ми разправяше за Игликата? Действително ли бил казал на Петко да мълчи?

Да, Леско. Петко влезе в селището, каза ни за примката и че бедният Голям Перчем…

— Добре, ясно. И тогава Игликата какво направи?

— Игликата, Ягодата и останалите се престориха, че нищо не са чули. Това беше смешно, защото Петко викаше така, че всички да чуят. И после, когато ние се затичахме навън, Сребърен Блясък запита Игликата: „И вие идвате, нали?“. А Игликата просто му обърна гръб. Тогава Петко отиде при него и му каза нещо много тихо, но чух какво Игликата отговори: „Хълмове или Инлѐ, все ми едно къде ще отидете. И да си държиш езика зад зъбите.“ После удари Петко и го одраска по ухото.

— Ще го убия — каза задъхано един нисък глас зад тях. Всички подскочиха и се извърнаха. Голям Перчем бе повдигнал глава и се бе подпрял на предните си лапи. Тялото му се бе извило и седалището му и задните лапи все още бяха прострени долу. Очите му бяха отворени, но лицето му бе така покрито с кръв, пяна и кал, че приличаше по-скоро на някакво демонично същество, а не на заек. Така видът му, вместо да изпълни останалите с радост и чувство на облекчение, предизвика по-скоро ужас. Той се наведе настрана и никой не каза дори една дума.

— Ще го убия — повтори Голям Перчем, пелтечейки през замърсените си мустаци сплъстена козина. — Помогнете ми, глупаци такива! Няма ли кой да махне тази воняща жица от мен?

И той тръгна полека, влачейки задните си крака. После падна отново и запълзя напред, влачейки подире си жицата и счупеното колче, което тракаше отзад.

— Оставете го на спокойствие! — извика Леско, защото сега всички зайци се бяха втурнали към Голям Перчем. — Да не искате да го убиете? Оставете го да си почине! Оставете го да диша!

— Не, нямам да почивам — задъха се Голям Перчем. — Съвсем здрав съм.

Но още докато говореше падна отново, а след това веднага направи усилие пак да се изправи.

— Това е заради задните ми лапи. Не се движат. Този, Игликата! Ще го убия!

— Защо ги оставяме да стоят в селището? — извика Сребърен Блясък. — Какви зайци са те? Щяха да оставят Голям Перчем да умре. Всички чухте какво каза Игликата в бърлогата. Те са страхливци. Да ги изгоним — да ги убием! Да превземем селището и да живеем в него ние самите!

— Да! Да! — изкрещяха всички. — Хайде! В селището! Долу Игликата! Долу Очеболеца! Да ги убием!

— О, Емблир Фрит! — извика писклив глас откъм високата трева.

При тези светотатствени думи всички замълчаха и се огледаха, чудейки се кой ги е изрекъл. Настана тишина. После помежду два големи кичура брол се показа Петко, със светнали в отчаяна припряност очи. Той изръмжа и заговори неясно, като заек-магьосник в транс, при което най-близо застаналите до него уплашено се дръпнаха. Дори и Леско нищо не можа да каже. После осъзнаха, че той продължава да говори.

— Селището? Отивате в селището? Глупаци такива. Селището е смъртоносен капан! Цялото това място е един мръсен елилов килер за храна! То се опримчва — навсякъде, всеки ден! Това обяснява всичко — всичко станало откакто дойдохме тук.

Петко седна на едно място и думите му сякаш започнаха да възлизат нагоре към светлината, над тревата наоколо.

— Слушай, Глухарче! Ти обичаш историите, нали? Ще ти разкажа една — и то такава, че може и Ел-Ахрейра да разплаче. Имало едно време прекрасно заешко селище в покрайнините на гората, срещу ливадите на една ферма. Било голямо селище, пълно със зайци. Но дошла един ден бялата слепота, много зайци се разболели и умрели. Няколко все пак оцелели, както винаги става. Селището почти се изпразнило. И един ден фермерът си казал: „Мога да увелича броя на тези зайци — да ги направя част от фермата, с тяхното месо и техните кожи. Защо да се занимавам с отглеждане на зайци в клетки? Те са много добре и там, където са си.“ Така той започнал да стреля по всички елили — лендри, хомба, невестулки, бухали. Започнал да оставя храна за зайците, но не близо до селището им. Защото за неговите цели те трябвало да свикнат да ходят спокойно из полето и гората. И после започнал да им слага клопки — но не прекалено много, така че да не ги изплаши и селището да запустее. Зайците станали големи, силни и здрави, защото той се грижел да имат добра храна, особено през зимата, а също и да не ги е страх от нищо — освен от затягащия се възел на примките покрай живия плет или по горската пътека. Така че зайците заживели както той искал и от време на време някои изчезвали. Зайците станали странни в много отношения — различни от другите зайци. Много добре разбирали какво става. Но дори и пред себе си се правели, че всичко е наред — защото храната е добра, те са защитени, не ги е страх от нищо, с изключение на едно; а самата опасност удряла напосоки тук-там, но никога достатъчно много, за да ги изгони. Те забравили привичките на дивите зайци. Забравили Ел-Ахрейра, защото каква полза имало от номера и хитрости, при положение че живеят в контролирано от врага селище и плащат цената за това? Открили други чудновати изкуства, които да заместят хитрите номера и старите истории. Започнали да поздравяват чрез церемониални танци, да пеят песни като птиците и да правят форми по стените. Макар това изобщо да не им помага, така те запълват времето си и получават самочувствие, че са прекрасни личности, цвета на Заещината, по-умни и от свраки. Те нямат вече Главен Заек — за какво им е? Та нали Главният Заек трябва да е като Ел-Ахрейра за селището си и да ги пази от смърт — а тук смъртта е само от един вид и кой Главен Заек би намерил отговор, как да й противодейства? Вместо това, Фрит им изпратил странни поети, красиви и болнави като шикалки, като пухче от червеношийка, останало на див розов храст. И тъй като не могат да понесат истината, тези поети, които може би на друго място биха били мъдреци, са смазани под ужасната тежест на тайната на селището. Така те стигат до такава хубава лудост — за достойнството, съгласието и за всичко друго, което води до представата, че един заек би могъл да обича блестящата жица. Но все пак имат едно много строго правило — възможно най-строгото. Никой никога не трябва да пита къде е някой друг заек. И ако някой запита „Къде?“ по друг начин, освен в песен или поема, той трябва да бъде накаран да замълчи. Самото запитване „Къде?“ е много лошо, но да говориш открито за жиците — това вече е недопустимо. За такова нещо те биха стигнали до бой и убийство.

Когато Петко спря да говори, никой не помръдна. После, в настъпилата тишина, Голям Перчем се изправи на краката си, залюля се за момент, направи няколко стъпки към Петко и пак падна. Петко не му обърна внимание, а се вгледа внимателно във всеки един от присъстващите. После пак заговори:

— И тогава една нощ се появихме ние, идвайки отвъд пирена — диви зайци, опитващи се да си изкопаят дупки оттатък долината. Местните зайци не се показаха веднага. Трябвало им е време да помислят какво е най-добре да се направи. Но доста скоро са се сетили — да ни привлекат в селището и да не ни кажат нищо. Не разбирате ли? Фермерът поставя само определен брой примки — така че ако някой заек умре, другите ще живеят по-дълго. Къпина, ти предложи Леско да им разкаже приключенията ни — но това не се прие добре, нали? Кой иска да слуша за храбри подвизи, когато го е срам от собствените му постъпки? Кой иска да чуе открит и искрен разказ от някого, когото заблуждава? Искате ли да продължа? Казвам ви, всичко случило се попада точно в това обяснение — като пчела в цветето напръстник. И вие предлагате да ги убием и да завземем голямото селище? Ние ще завземем покрив от кости, обкичени с блестящи жици! Ще завземем ужаса и смъртта!

Петко седна в тревата. Голям Перчем, все още влачещ ужасното колче, се довлече до него и потърка носа си в неговия.

— Все още съм жив, Петко — каза той. — Всички ние сме все още живи. Ти можа да прегризеш по-голям кол от този тук. Аз едва се влача. Кажи ни какво да правим?

— Какво да правим? — отговори бързо Петко. — Да си тръгваме, и то веднага. Преди да изляза от голямата бърлога казах на Игликата, че си заминаваме.

— Къде? — попита Голям Перчем.

Този път отговори Леско:

— Към хълмовете.

На юг от тях имаше полегат склон над потока. На билото на склона се виждаше коларски път, а оттатък пътя — горичка. Леско се насочи натам и останалите го последваха.

— Какво ще правим с жицата, Голям Перчем? — запита Сребърен Блясък. — Колчето може да се захване някъде и пак да я стегне.

— Не, примката сега е разхлабена. Бих могъл да я отръскам, но вратът ми е наранен и ме боли.

— Опитай — настоя Сребърен Блясък. — Иначе няма да стигнеш далеч.

— Леско — извика внезапно Великденчето. — Един заек идва към нас откъм селището. Погледни!

— Само един? — възкликна Голям Перчем. — Колко жалко! Той е твой, Сребърен Блясък. Не бих те лишил от това. Надявам се добре да се справиш.

Всички спряха и зачакаха. Идващият заек тичаше по странен праволинеен начин. В един момент дори попадна в гъст магарешки бодил и се превъртя настрани няколко пъти. Но се изправи и се втурна слепешката към тях.

— Това да не е бялата слепота? — учуди се Зърнастеца. — Той изобщо не гледа къде тича.

— Фрит да ни опази! — каза Къпината. — Да избягаме ли?

— Не, той не би тичал така, ако имаше бяла слепота — възрази Леско. — Каквото и да го безпокои, то е нещо друго.

— Това е Ягодата! — извика Глухарчето.

Ягодата премина през плета покрай чепатото ябълково дърво, огледа се и се насочи към Леско. Цялото му светско самообладание бе изчезнало. Гледаше втренчено и трепереше така, че дори големият му ръст усилваше впечатлението за неговия изпаднал вид. Сви се в тревата пред неподвижния Леско и застаналия до него Сребърен Блясък и запита:

— Леско, тръгвате ли си?

Леско не отговори. Сребърен Блясък каза с остър тон:

— Теб какво те интересува?

— Вземете ме със себе си.

Не последва отговор, затова Ягодата отново повтори:

— Вземете ме със себе си.

— Ние не се интересуваме от същества, които ни заблуждават — каза Сребърен Блясък. — По-добре се върни при Нилдро-хаин. Без съмнение, тя не е толкова придирчива.

Ягодата жално изквича, все едно че бе ранен. Погледна Сребърен Блясък, после Леско, после Петко. Накрая измъчено прошепна:

— Жиците.

Сребърен Блясък щеше нещо да отговори, но Леско го изпревари:

— Можеш да дойдеш с нас. Нищо повече няма нужда да казваш. Бедният!

Само след няколко минути зайците вече бяха прекосили коларския път и изчезнали в отвъдната горичка. Една сврака, съзряла набиващ се на очи ярък предмет на склона, долетя наблизо да го разгледа. Но това бе само един прегризан кол с увита медна жица.