Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (16)

13. Гостоприемство

В следобеда те стигнаха страна,

изглеждаща като в следобед вечен.

Навред тежеше въздухът застинал

и дишаше се кат в досаден сън.

Тенисон, Лотофагите

Оказа се, че ъгълът на отсрещната гора е всъщност крайна издадена точка. Отвъд нея, вадата и краят на гората завиваха в обратна посока, така че полето образуваше нещо като залив с висок склон по цялата му дължина. Сега стана ясно защо Игликата, след като ги напусна, бе тръгнал направо през гората. Той просто бе изтичал по права линия от техните дупки към своята собствена, прекосявайки по пътя си тясната гориста ивица помежду им. И действително, когато Леско заобиколи издадената точка и спря да се огледа, той можа да види мястото, където Игликата най-вероятно бе излязъл от гората. Ясно се очертаваше заешка следа откъм папрата, която минаваше под оградата и водеше към полето. В склона откъм отсрещната страна на долината отчетливо се виждаха заешки дупки, открояващи се на фона на голата земя. Това бе възможно най-неприкритото заешко селище, което изобщо някой можеше да си представи.

— Сили небесни! — възкликна Голям Перчем. — Всяко живо същество на мили наоколо сигурно знае къде е селището! А вижте също и всички тези следи в тревата! Остава само да пеят рано сутрин, като дроздовете!

— Може би толкова се чувстват в безопасност, че не си дават труд да се крият — каза Къпината. — В края на краищата, и нашето селище доста явно се забелязваше.

— Да, но не чак толкова! Тук направо могат да влязат по два хрудудила в някои от дупките.

— Аз също бих влязъл — каза Глухарчето. — Чувствам се ужасно измокрен.

Като се приближиха, един едър заек се показа над вадата, погледна ги и бързо изчезна навътре в подземен ход в склона. След малко излязоха два други заека и ги изчакаха. Те също бяха със загладен косъм и необичайно големи на ръст.

— Заек на име Игликата ни предложи тук подслон — заприказва Леско. — Вероятно знаете, че той дойде да ни види?

И двата заека направиха любопитно, танцово движение с глава и предни лапи. С изключение на подушването, каквото Леско и Игликата бяха направили, когато се срещнаха, всякакви други формални жестове (освен между чифтосващи се зайци) бяха неизвестни на Леско и неговите спътници. Те се почувстваха озадачени и леко притеснени. Танцьорите се спряха, очевидно очакващи някакъв жест в отговор, но такъв не последва.

— Игликата е в голямата бърлога — каза накрая единият от тях. — Бихте ли ни последвали там?

— Колко от нас? — запита Леско.

— Как колко — всичките! — изненада се вторият заек. — Нали не искате да стоите на дъжда?

Леско бе предположил, че той и един — двама от неговите другари ще бъдат заведени да видят Главния Заек (който вероятно няма да е Игликата, тъй като Игликата бе дошъл да ги види без придружители) в неговата бърлога, след което ще им бъдат дадени места, където да отидат. Точно от това разделяне той се страхуваше. А сега със смайване разбра, че очевидно съществуваше такова голямо пространство в подземното заешко селище, където можеха да се съберат всички заедно. Той бе толкова любопитен да го види, че не се спря да даде нареждания в какъв ред да влязат вътре. Все пак, взе Съдинката да върви непосредствено зад него, като си помисли: „Така ще зарадвам мъничкото му сърчице поне веднъж, а ако водачите бъдат нападнати, може би това ще е по-малка загуба, в сравнение с някои от по-силните в групата ни.“ А на Голям Перчем нареди да застане най-отзад, като му каза:

— Ако се случи неприятност, измъквай се и поведи със себе си колкото можеш от другите.

После последва двамата водачи в една от дупките по склона.

Подземният ход бе широк, гладък и сух. Очевидно бе нещо като главен път, защото имаше разклонения в различни посоки. Двата заека отпред се движеха бързо и на Леско не му остана много време да подуши наоколо. Изведнъж той се сепна. Бяха дошли до голямо пространство. Мустаците му вече не усещаха земя пред него, а нямаше почва и отстрани. Имаше много въздух пред него — можеше да почувства движението му, а също имаше и голямо пространство над него. А освен това, имаше и много зайци наблизо. Той изобщо не си бе представял, че под земята може да има място, където да бъде незащитен от три страни. Леско бързо се дръпна назад, усети Съдинката при опашката си и си помисли: „Колко съм бил глупав! Защо не сложих Сребърен Блясък да върви зад мен?“ В този момент чу да говори Игликата и подскочи, защото усети, че Игликата е сравнително далеч. Размерите на това място, изглежда, бяха огромни.

— Ти ли си това, Леско? — запита Игликата. — Добре си дошъл, а също и твоите приятели. Радваме се, че дойдохте.

Няма човешки същества, освен храбрите и опитни слепци, които да могат да усетят много неща в непознато място, където е тъмно и не се вижда. При зайците, обаче, това не е така. Те прекарват половината си живот под земята, в пълна или почти пълна тъмнина и затова осезанието, обонянието и слухът им казват също толкова, или дори повече, отколкото зрението. Леско вече имаше съвсем ясна представа къде се намира. Той би могъл да разпознае това място, ако го напусне веднага и дойде отново чак след шест месеца. Той се намираше в единия край на най-голямата бърлога, в която изобщо някога бе влизал; усещането бе за песъчливо, топло и сухо място, с отъпкан и непостлан под. По тавана имаше няколко дървесни корена и точно те даваха възможност за такава просторна конструкция. Имаше много зайци наоколо — много повече от водените от него. И всички имаха същия аромат на богатство и изобилие, като Игликата.

Игликата бе на другия край на бърлогата и Леско разбра, че той очаква от него отговор. Останалите му спътници още влизаха един по един през входа на бърлогата и се чуваше много драскане и ровене. Леско се зачуди дали трябва да отговори съвсем официално. Независимо дали можеше или не да бъде наречен Главен Заек, той нямаше опит в такъв род неща. Триара без съмнение щеше да се справи с тази задача по съвършен начин. Но Леско не искаше да изглежда загубен, нито да изложи спътниците си. Той реши, че ще е най-добре да възприеме прям и приятелски тон. В крайна сметка, щяха да имат достатъчно време, след като отседнат в това селище, да покажат на тези непознати, че са не по-лоши от тях, без да рискуват да създадат неприятности, като си придават важност от самото начало.

— Радваме се, че се приютихме от лошото време — каза Леско. — Както всички зайци, и ние сме най-радостни като сме в голяма група. Като дойде да ни се обадиш в полето, Иглика, ти каза, че твоето селище не е много голямо. Но като съдим по дупките, които видяхме в склона, то трябва да е каквото ние наричаме едно хубаво, голямо селище.

Като свърши да говори, усети, че Голям Перчем току-що е влязъл в залата и че следователно всички отново са заедно. Непознатите зайци изглеждаха леко смутени от тази малка реч и Леско усети, че поради една или друга причина, не е взел верният тон, като им е направил комплимент за тяхната многобройност. Може би не са чак толкова много, в крайна сметка? Дали не е имало болест? Нямаше никакъв знак за такова нещо. Непознатите бяха най-големите и най-здравите зайци, които някога бе срещал. Може би той просто поради неопитност не бе говорил достатъчно добре и те бяха усетили, че той не е на нивото на техните фини маниери? „Както и да е — помисли си Леско. — След последната нощ съм сигурен в моите спътници. Ние нямаше да сме изобщо тук, ако не намирахме изход при всякакви условия. Те просто ще трябва да ни опознаят. Във всеки случай, не изглежда да не ни харесват.“

Повече речи нямаше. Зайците си имат свои условности и обичаи, но те са много малко от човешка гледна точка. Ако Леско бе човешко същество, от него би се очаквало да представи своите другари един по един и без съмнение всеки щеше да бъде поет като гост от някой от техните домакини. Но в голямата бърлога нещата се развиха по друг начин. Зайците естествено се размесиха. Те не говориха заради самото говорене, по изкуствения начин както правят това човешките същества и понякога дори техните котки и кучета. Но това не значеше, че не си общуват — просто те не общуваха чрез говорене. Из цялата бърлога, както новодошлите, така и домакините свикваха един с друг по свой собствен начин — това включваше научаване как непознатите миришат, как се движат, как дишат, как ровят земята, усещане за техния ритъм и импулсивност. Такъв бе дневният ред на техните дискусии, проведени без необходимост от думи. В много по-голяма степен в сравнение с човешко същество при подобно събиране, всеки един заек, следвайки своята собствена специфичност, имаше усещане за направлението на цялото. След известно време всички знаеха, че събирането няма да донесе горчивина или да завърши с битка. Точно както една битка започва с равновесно състояние между две страни, което постепенно се променя по един или друг начин, докато стане ясно накъде се накланят везните и какъв ще е изходът от битката — по същия начин и тази среща на зайци в тъмното, започнала с колебливи приближавания, замълчавания, паузи, движения, прикляквания един до друг и всякакъв вид опити за запознанство, постепенно се трансформира, като едно земно полукълбо през летния сезон, в по-топла и светла област на взаимно харесване и одобрение, докато всички станаха съвсем сигурни, че няма от какво да се страхуват. Съдинката, застанал малко по-далеч от Леско, приклекна безгрижно между два огромни заека, които биха могли само за секунда да му счупят гръбнака, а Зърнастеца и Игликата започнаха игриво боричкане — хапеха се като малки деца, а после изведнъж се дръпваха да си сресват ушите, като шеговито се правеха, че се е случило нещо сериозно. Само Петко стоеше сам и настрани. Той изглеждаше като болен или много угнетен и непознатите зайци инстинктивно го избягваха.

Осъзнаването, че срещата се развива успешно дойде при Леско във вид на спомен — как главата и лапите на Сребърен Блясък се бяха показали през почвата и дребните камъчета. Отведнъж Леско почувства топлина и спокойствие. Той вече бе прекосил цялата дължина на залата и се бе докоснал до два заека, самец и самка, всеки от които бе също толкова голям като Игликата. Когато и двата заека направиха по няколко бавни подскока към един от близките ходове, Леско ги последва и тримата излязоха от залата. Стигнаха до по-малка бърлога, по-дълбоко под земята. Очевидно тя принадлежеше на двойката, защото те се настаниха като в свой дом и не възразиха, когато и Леско дойде. Докато настроението от голямата зала бавно ги напускаше, тримата останаха мълчаливи за известно време.

— Игликата ли е Главният Заек? — запита накрая Леско.

Но му отговориха с въпрос:

— Теб наричат ли те Главен Заек?

За Леско бе трудно да отговори на такъв въпрос. Ако кажеше, че е така, новите му приятели можеше да го назоват така в бъдеще и можеше да си представи как биха реагирали Голям Перчем и Сребърен Блясък. Както обикновено, той прибягна до прямата откровеност и каза:

— Ние сме малко на брой. Напуснахме нашето селище набързо, за да избягаме от лоши неща. Повечето останаха там и Главният Заек е един от тях. Опитвах се да водя приятелите си, но не съм сигурен, че те биха ме нарекли Главен Заек.

„Това сигурно ще предизвика допълнителни въпроси — помисли си Леско. — Защо напуснахте? Защо не дойдоха останалите? От какво се страхувахте? И какво ще отговоря на всичко това?“

Но Когато другият заек заговори стана ясно, че или той не проявява интерес към казаното от Леско, или има друга причина да не го разпитва.

— Ние никого не наричаме Главен Заек — каза той. — Просто Игликата предложи да отиде да ви види днес следобед, затова именно той отиде при вас.

— Но кой решава как да се защитавате от елили? Кой организира копаенето, разузнавателните групи и така нататък?

— А, ние никога не се занимаваме с такива неща. Елилите стоят настрана оттук. Миналата зима имаше една хомба, но човекът, който върви през полята, я застреля с пушката си.

Леско се изненада:

— Човек не би застрелял хомба.

— Е, така или иначе, той уби тази. Той убива и бухали. Ние никога не се нуждаем от копаене. През целия си живот не съм виждал някой да копае. Много от бърлогите си стоят празни, да знаеш — в част от тях живеят плъхове, но човекът и тях ги убива, когато успее. Ние не се нуждаем от експедиции. Тук има по-добра храна откъдето и да е другаде. Твоите приятели ще живеят щастливо тук.

Но самият той не изглеждаше много радостен и отново Леско се почувства странно озадачен.

— Къде човекът… — заговори той, но бе прекъснат.

— Аз се казвам Ягодата. Това е моята зайка, Нилдро-хаин, Някои от най-добрите празни бърлоги са съвсем наблизо. Ще ти ги покажа, ако твоите приятели искат да се настанят в тях. Голямата бърлога е великолепно място, нали? Сигурен съм, че няма много селища, където всички зайци да могат да се съберат заедно под земята. Целият покрив, да знаеш, е в дървесни корени и, разбира се, дървото навън ни пази от дъжда. Цяло чудо е, че дървото е живо, но това е точно така.

Леско усети, че Ягодата заговори, за да предотврати задаването на повече въпроси, затова хем се ядоса, хем се зачуди. „Нищо — помисли си той. — Ако всички наедреем като тези приятели тук, значи ще живеем добре. Сигурно трябва да има добра храна някъде наблизо. А и зайката му е много красиво същество. Може да има и други като нея в селището.“

Ягодата излезе от бърлогата и Леско го последва в друг ход, водещ още по-надолу под гората. Несъмнено това бе възхитително селище. Понякога, като преминаваха покрай възходящ проход или дупка, Леско можеше да чуе как дъждът продължава да вали в нощта. Но въпреки че бе валяло вече няколко часа, не се усещаше никаква влага или студ, нито в дълбоките ходове, нито в бърлогите, покрай които минаваха. Както дренажът, така и вентилацията бяха по-добри от обичайните. Тук-там се движеха други зайци. Веднъж случайно срещнаха Жълъда, когото очевидно водеха на подобна обиколка.

— Много приятелски са настроени, нали? — каза той на Леско докато се разминаваха. — Никога не съм и сънувал, че ще намерим място като това. Имаш много вярна преценка, Леско.

Ягодата учтиво го изчака да свърши да говори, а Леско не можа да не почувства удоволствие, че той вероятно е чул какво се казва.

Накрая, след като преминаха внимателно покрай няколко отвора, откъдето ясно се долавяше миризмата на плъхове, достигнаха до нещо като кладенец. Стръмен тунел водеше нагоре към въздуха. Заешките ходове обикновено са извити като лъкове. Но този тунел бе прав, така че Леско можеше да различи листата на дърво на фона на нощното небе. Той разбра, че една от стените на кладенеца е изпъкнала и е направена от твърдо вещество. Колебливо я подуши.

— Не знаеш ли какви са тези неща? — запита Ягодата. — Това са тухли — камъните, с които човеците правят своите къщи и хамбари. Тук преди много време е имало кладенец, но сега се е затрупал — човеците не го ползват вече. Това е външната страна на шахтата на кладенеца. А тази земна стена е напълно плоска поради нещо човешко, намиращо се зад нея в земята — но не съм сигурен точно какво.

— Но там има нещо забито в земята — възкликна Леско. Я виж, това са камъни! Но с каква цел?

— Харесва ли ти? — запита Ягодата.

Леско продължаваше да се чуди — какви са тези камъни. Те всички бяха с еднакви размери и бяха забити в земята през равни интервали. Той нищо не успяваше да разбере за тях.

— За какво са те? — попита отново.

— Това е Ел-Ахрейра — каза Ягодата. — Един заек на име Златен Дъжд го направи преди време. Имаме и други, но този е най-добрият. Заслужава си да се види, нали?

Леско бе по-смаян от всякога. Той никога не бе виждал растението златен дъжд (laburnum) и бе озадачен от неговото име, което на заешки език означава „отровно дърво“. Как може заек да бъде наречен отрова? И как могат камъни да са Ел-Ахрейра! За кое точно Ягодата казваше, че е Ел-Ахрейра! Объркан, Леско каза:

— Не разбирам.

— Това е нещо, което ние наричаме Форма — обясни Ягодата. — Не си ли виждал преди? Камъните образуват формата на Ел-Ахрейра на стената. Както краде кралските марули. Нали знаеш за това?

Леско никога не бе бил така учуден, Откакто Къпината бе говорил за сала на брега на река Енборн. Очевидно камъните нямаха нищо общо с Ел-Ахрейра. Все едно Ягодата да бе казал, че опашката му е дъбово дърво. Той подуши пак и после допря лапа до стената.

"Не си ли виждал преди? Камъните образуват формата на Ел-Ахрейра на стената."

— Внимавай — предупреди го Ягодата. — Може да я промениш и това няма да е добре. Няма нищо. Ще дойдем пак някой друг път.

— Но къде са… — започна Леско да казва нещо, когато Ягодата пак го прекъсна.

— Вероятно си огладнял. Аз поне съм гладен. Ще продължи да вали през цялата нощ, сигурен съм, но тук да знаеш, че можем да се храним и под земята. А после можеш да поспиш в голямата бърлога или в моето леговище, ако предпочиташ. Можем да се върнем по пряк път. Има един ход, който върви почти направо. Всъщност, той пресича…

Ягодата продължи да бърбори така през целия път докато се връщаха. Изведнъж Леско осъзна, че тези отчаяни прекъсвания се случваха след всеки негов въпрос, започващ с думата „къде“. Той реши да направи отново опит. След време Ягодата завърши обяснението си, казвайки:

— Вече сме близо до голямата бърлога, но ще влезем в нея през друг вход.

— А къде… — започна да пита Леско. Ягодата моментално се извърна към един страничен ход и извика:

— Лютиче? Ще дойдеш ли в голямата бърлога?

Никой не отговори.

— Странно! — учуди се Ягодата, обърна се и отново започна да води. — Обикновено е там по това време. Често се случва да го извикам, нали разбираш.

Леско се задържа малко назад и бързо проучи страничния вход с нос и мустаци. Прагът на леговището бе покрит със слой мека почва, падала от тавана през поне един цял ден. Следите на Ягодата се бяха ясно отпечатали, в меката почва, но там нямаше никакви други следи.