Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (53)

50. И накрая

Тъй като съм убедена, че несправедливата намеса на Генерала не само не навреди на тяхното щастие, а всъщност значително допринесе за него, защото им позволи да се опознаят по-добре и засили любовта им, оставям на тези, които се интересуват, да определят…

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

Бе хубава и ясна октомврийска вечер, около шест седмици по-късно. При все, че листата още стояха по клоните на буковете и слънцето грееше с топлите си лъчи, усещаше се една нарастваща пустота из широкото пространство на хълма. Цветята бяха намалели. Тук-там сред тревата се показваше по някой жълт очеболец, закъсняла камбанка или пък се виждаха моравите цветове на кафяви снопчета усойче. Но повечето растения, които още можеха да се забележат, бяха вече във фазата с узрели семена. Покрай края на горичката, едно островче с див повет изглеждаше отдалеч като кълба пушек — до такава степен всичките благоуханни поветови цветове бяха заприличали на старческа брада. Дори песните на насекомите бяха намалели и се чуваха на пресекулки.

Широките пространства с висока трева, които преди изглеждаха като лятна джунгла, сега бяха почти опустели, само тук-там някой забързан бръмбар или задрямал паяк напомняха за хилядите им обитатели през лятото. Комарите все още танцуваха в ясния въздух, но лястовиците — бързолети, които преди пикираха подире им, сега вече бяха отлетели и, вместо пронизителните им викове, се чуваше само цвърченето на една червеношийка, кацнала на върха на близкото дряново дърво. Полята под хълма бяха изцяло ожънати. Една от нивите дори бе вече изорана и краищата на синора се очертаваха с еднообразен отблясък, ясно забележим откъм хълма. Небето също бе опустяло, с отслабнала яркост, подобна на отблясъка на вода. През юли, наситено синият простор се виждаше току до зеленината на дърветата, а сега синият цвят бе избледнял дори и нависоко в небето, а слънцето се плъзгаше на запад в по-ранен час. Веднъж стигнало там, то вече даваше признаци за приближаващия студ, като залязваше бавно и сънливо, по-голямо от друг път и тъмночервено на цвят — подобно на шипковите плодове. Южният вятър започна да застудява и пожълтелите букови листа зашумяха с доста по-крехък и рязък звук, в сравнение с нежното шумолене от предишните дни. Настанало бе времето на тихите заминавания, на отпътуването на всички, които не могат да издържат суровата зима.

Много човешки същества твърдят, че харесват зимата. Но истината е, че те харесват своето чувство на защитеност от нейните несгоди. За тях не съществува проблемът с изхранването през този сезон. Те си имат печки и топли дрехи. Зимата не може да им навреди и това увеличава самочувствието им за интелигентност и осигуреност. Но за птиците и животните, както и за бедните хора, зимата е съвсем друго нещо. Зайците, подобно на повечето диви животни, изживяват големи изпитания. Действително, те са по-добре от някои други същества, защото някаква храна за тях винаги има на разположение. Но като навали сняг, те остават под земята дни наред и се хранят само от преживянето на пелети. През зимата те по-често боледуват. Студът понижава тяхната жизненост. И все пак, често бърлогите са топли и уютни, особено ако са добре населени. Всъщност зимата е сезон на по-активно чифтосване, в сравнение с късното лято и есента, а периодът на най-голяма плодовитост на зайките започва от февруари. Има и хубави зимни дни, когато силфлеенето отново се превръща в приятно занимание. А що се отнася до авантюристичните натури, за тях и тогава набезите в зеленчуковите градини си имат своето очарование. Под земята също има интересни занимания — разказване на истории, игри (на камъчета и други подобни). Изобщо, за зайците зимата си остава това, което е била и за хората в средновековието, а и в други отдавна отминали епохи — труден сезон, но все пак поносим за справящите се, при това не съвсем лишен от известни компенсации.

Леско и Петко бяха седнали заедно със Зелениката, Сребърен Блясък и Кръстовчето, недалеч от западния край на буковата горичка, под лъчите на залязващото слънце. На ефрафските пленници бе разрешено да се присъединят към селището и след едно колебливо начало, когато всички се отнасяха към тях с подозрение, те започнаха да свикват с тукашния живот, главно защото Леско бе твърдо решен да стане така.

От нощта на обсадата насам, Петко започна да прекарва много време сам и дори като идваше в Медената Пита или участваше в сутрешното или вечерно силфлеене, пак често беше мълчалив и угрижен. Както веднъж каза Синчеца: „Той гледа към теб с такова мило и приятелско изражение, а всъщност не те вижда“. Всеки вече усещаше посвоему, че Петко все повече и повече, независимо дали иска това или не, се ръководи от ритъма на този тайнствен свят, за който веднъж бе споменал на Леско в края на юни — по времето, когато прекараха няколко дни в подножието на хълма. Дори Голям Перчем веднъж каза (тогава Петко отсъстваше от Медената Пита точно във времето за разказване на истории), че Петко е заплатил за победата над ефрафците по-скъпо дори и от него. При все това, Петко бе предано привързан към неговата зайка — Вилтурил, а тя започна да го разбира почти толкова добре, колкото само Леско можеше.

Съвсем близо до буковата горичка си играеха в тревата новородените зайчета на Хайзънтлей — четири на брой. За пръв път ги бяха извели да пасат преди около седем дни. Ако Хайзънтлей бе имала и втора бременност, тя по това време вече щеше да ги остави да се грижат сами за себе си. Но тъй като случаят не бе такъв, тя сега пасеше наблизо, наблюдаваше играта им и от време на време се намесваше, като плясваше най-силния и го възпираше, да не тормози останалите.

— Те са много добро поколение, да знаете — каза Зелениката. — Надявам се да имаме повече като тях.

— Не можем да очакваме много нови деца до края на зимата — отговори Леско, — но се надявам да се появят все пак и още.

— Всичко можем да очакваме, както ми се струва — възрази Зелениката. — Три раждания през есента! Да сте чували да се е случвало подобно нещо преди? Фрит не е имал предвид зайците да се чифтосват посред лято.

— Не знам точно как стоят нещата при Детелина — каза Леско. — Тя е питомен заек и може би за нея е естествено да се чифтосва по всяко време. Но за Хайзънтлей и Вилтурил съм сигурен, че заченаха посред лято, защото не са водили естествен живот в Ефрафа. Впрочем, те са единствените две ефрафки, които родиха засега.

— Ако става въпрос, Фрит никога не е имал предвид и да се бием посред лято — отбеляза Сребърен Блясък. Всичко случило се е неестествено — боевете, чифтосването, и то все заради Ранилист. Ако той не бе неестествен, чудя се тогава, кой ли е?

— Голям Перчем имаше право като каза, че той изобщо не се държеше като заек — потвърди Зелениката. — Той бе борбено животно — свирепо като плъх, или може би като куче. Той се би, защото считаше боя за по-безопасен от бягството. Наистина бе смел. Но това съвсем не бе естествено — затова и в крайна сметка точно тази негова черта го погуби. Опита се да стори нещо, което Фрит никога не е възнамерявал да бъде извършено от който и да е заек. Струва ми се дори, че той би ловувал като някой елил, ако имаше тази възможност.

— Той не е загинал, да знаете! — обади се Кръстовчето.

Останалите замлъкнаха.

— Не е спрял да тича — продължи Кръстовчето развълнувано. — Да сте видели трупа му? Не сте. Някой изобщо да го е виждал? Не е. Него нищо не можеше да го убие. Той направи зайците по-велики от всякога — по-смели, по-умели, по-хитри. Знам, че скъпо заплатихме за това. Някои загинаха. Но си заслужаваше да се гордеем, че сме ефрафци. За пръв път в историята зайците не хукваха веднага да бягат. Елилите започнаха да се страхуват от нас. И всичко това се дължеше на Ранилист — само на него, на никой друг. Ние не го заслужавахме. Можете да сте сигурни, че си е отишъл, за да основе ново селище — някъде другаде. Но никой ефрафски офицер няма да може да го забрави.

— Сега, виж какво ще ти кажа… — започна да отговаря Сребърен Блясък.

Само че Леско веднага го прекъсна и каза на Кръстовчето:

— Не бива да казваш, че не сте го заслужавали. Вие сторихте за него всичко, което е във възможностите на зайците, а дори и много повече. Ами колко много неща научихме от вас! Що се отнася до Ефрафа, чух, че под ръководството на Кемпиън селището се развива добре, макар и някои неща да са се промениш. И слушай какво ще ти кажа — напролет, ако не греша, тук вече ще имаме прекалено много зайци, за да се чувстваме комфортно. Смятам да насърча някои младежи да започнат да изграждат ново селище, между нашето и Ефрафа. Надявам се, че и Кемпиън ще е готов да изпрати там няколко от своите зайци. Точно ти си най-подходящ, за да поемеш ръководството на това начинание.

— Няма ли да е трудно да се уреди всичко това? — запита Зелениката.

— Не и след като дойде Киа — отговори Леско, докато всички започнаха полека да подскачат обратно към дупките в североизточния ъгъл на горичката. — Той ще се появи в някой зимен ден, като започнат бурите при неговата Голяма Вода. Киа ще може да отнесе послание до Кемпиън за съвсем кратко време — колкото на теб ти е нужно, за да изтичаш до желязното дърво и да се върнеш.

— В името на Фрит в листата, а аз пък се сещам за някой, който много ще се зарадва да го види! — възкликна Сребърен Блясък. — Някой, който не е много далеч оттук.

Бяха достигнали източния край на горичката и тук, на открита и все още огряна от слънцето поляна, една малка групичка от три млади заека — по-големи от децата на Хайзънтлей, бяха приклекнали във високата трева и слушаха един тромав ветеран, с наранено ухо и белези по цялото тяло. Това не бе никой друг, а самият Голям Перчем — в ролята на капитан на една много безгрижна Аусла. А младите зайци — синовете на Детелина, изглеждаха вече като истински здравеняци.

— О, не, не, не, не! — викаше тъкмо в този момент Голям Перчем. — О, мои човка и криле, това няма да свърши работа! Ти как се казваше? Заешките Уши? Виж какво. Представи си, че аз съм котарак и съм те забелязал в края на градината си, как ми изяждаш марулите. И така, какво ще направя аз? Дали ще се запътя спокойно към теб по средата на пътеката, размахвайки опашка? А, така ли ще направя?

— Моля, сър, аз никога не съм виждал котарак — отговори младият заек.

— Не, наистина не си — съгласи се сърцатият капитан. — Виж сега, котаракът е страшно животно, с дълга опашка. Покрит е с козина, има наежени мустаци, а когато се бие, издава свирепи и злобни звуци. И е хитър, разбираш ли?

— О, да, сър — отвърна младият заек.

А след малко допълни учтиво:

— А Вие да не сте си загубил опашката?

— Ще ни разкажете ли за боя в бурята, сър? — запита друг от младите зайци. — И за водния тунел?

— Да, по-нататък — отговори неумолимият инструктор. — Виж сега, аз съм котарак, разбра ли? Заспал съм на слънце. И ти трябва да преминеш покрай мен. Хайде сега…

— Абе, малко се занасят с Голям Перчем — засмя се Сребърен Блясък, — но иначе биха сторили всичко за него.

Зелениката и Кръстовчето вече бяха слезли под земята, но Сребърен Блясък и Леско решиха още малко да постоят на слънце.

— Мисля, че всички така бихме направили — отговори Леско. — Ако не бе той тогава, кучето щеше да пристигне прекалено късно. Ранилист и цялата му група вече нямаше да са над земята. Щяха отдавна да са слезли долу и да довършват това, за което бяха дошли.

— Той всъщност победи Ранилист, така си беше! — възкликна Сребърен Блясък. — Бе го победил, още преди да се появи кучето. Точно това се готвех да кажа преди малко, но предполагам, че стана по-добре, дето замълчах.

— Чудя се, как ли напредват работите с онази зимна бърлога там надолу по хълма? — запита се Леско. — Тя ще ни е необходима, щом застудее. Тази дупка в покрива на Медената Пита много обърква нещата. Сигурно някой ден естествено ще се затвори, но дотогава ще причинява големи неудобства.

— А, ето че се задават и копачите — забеляза Сребърен Блясък.

Иззад хребета се появиха Съдинката и Синчеца, заедно с три-четири зайки.

— А-ха, а-ха, Леско-Ра, Леско-Ра — започна да декламира Синчеца. — Бърлога уютна прокопана е, без бръмбар, охлюв гол или червей. Щом сняг завали, ще слезем долу ний…

— И колко много на вас ще дължим ний тогаз — завърши стихчето Леско. — Това съвсем сериозно го казвам. Дупките добре ли са скрити?

— Точно като в Ефрафа, бих казал — отговори Синчеца. — Впрочем, нося една тук, да ти я покажа. Виждаш я, нали? Не? Е, значи наистина са добре скрити. Ама я погледнете Голям Перчем, с онези малчугани там. Знаете ли, че ако сега той се появи в Ефрафа, няма да знаят в кой Знак да го поставят. Ами че той има белези на местата на всичките знаци.

— Ще дойдеш ли с нас, Леско-Ра, при онази страна на горичката, дето се огрява от залязващото слънце? — предложи Съдинката. — Нарочно се връщаме по-рано, за да постоим малко на слънце, преди да се стъмни.

— Добре — съгласи се добродушно Леско. — Ние със Сребърен Блясък тъкмо се връщаме оттам, но с радост бихме се поразходили още малко.

— Нека отидем до онази малка падинка, където навремето открихме Киа — предложи Сребърен Блясък. — Там ще сме на завет от вятъра. Спомняте ли си как той отначало започна да ни ругае и се опита да ни клъвне?

— Ами как му носихме червеи? — допълни Синчеца. — Недей да пропускаш това.

Като доближиха падинката, обаче, чуха звуци, които показваха, че тя не е празна. Очевидно на някои от другите зайци им бе хрумнала същата идея.

— Дали да не се приближим, без да ни забележат — предложи Сребърен Блясък. — В истински Кемпиънов стил. Хайде!

Приближиха се много тихо, откъм подветрената страна. Надникнаха над ръба на падинката и забелязаха Вилтурил и четирите й деца, как лежат на слънце. Майката разказваше история на малките зайчета.

— И така, след като преплували реката — продължи да разказва Вилтурил, — Ел-Ахрейра повел народа си в тъмнината, през едно диво и самотно място. Някои от зайците се страхували, но той знаел пътя и на сутринта ги довел благополучно до красиви зелени поля, с хубава и сладка трева. И тук те открили селище — но селището било омагьосано. Всички зайци в това селище били подвластни на зловещо заклинание. Носили бляскави яки на вратовете си, пеели като птици, а някои от тях дори можели да летят. Но колкото и изящни да изглеждали на външен вид, сърцата им били в тъмнина и вцепенение. Като ги видели, приятелите на Ел-Ахрейра си казали: „Я, вижте тези чудни зайци на принц Дъга! Те самите са като принцове. Хайде да заживеем с тях, за да се превърнем и ние в принцове.“

Вилтурил погледна нагоре и забеляза новодошлите. Спря се за момент, а после пак продължи:

— Но Фрит се явил на Зайофейкал насън и го предупредил, че селището е омагьосано. Затова Зайофейкал започнал да копае земята, за да открие къде е заровено заклинанието. Много дълбоко копал той и трудно било търсенето, но в края на краищата открил злото заклинание и го измъкнал навън. Всички побягнали от него, но то се превърнало в огромен плъх и се втурнало след Ел-Ахрейра. Той се сбил с плъха, мятал го нагоре-надолу, докато най-сетне успял да го хване под ноктите си и тогава плъхът се превърнал в голяма бяла птица, която му проговорила и го благословила.

— Аз като че ли знам тази история — прошепна Леско, — но не мога да се сетя, къде съм я чувал.

Синчеца седна на тревата и почеса врата си с единия си заден крак. Малките зайчета завъртяха глави и само след миг пролазиха извън падинката, втурнаха се към Леско от всички страни и записукаха:

— Леско-Ра! Леско-Ра!

— Е, чакайте за малко — опита се да ги спре Леско. — Аз не съм дошъл тук да участвам в боевете между такива здравеняци като вас! Нека да чуем как продължава историята.

— Но един човек идва на кон, Леско-Ра — каза едно от малките зайчета. — Не трябва ли да се скрием в гората?

— Откъде знаеш? — попита Леско. — Аз нищо не чувам.

— Нито пък аз — каза Сребърен Блясък, който бе наострил уши.

Малкото зайче се затрудни в отговора си.

— Не знам как съм разбрал, Леско-Ра — каза то, — но съм сигурен, че не греша.

Изчакаха известно време, докато червеното слънце се спускаше надолу към хоризонта. Най-сетне, тъкмо когато Вилтурил се готвеше да продължи да разказва, чуха далечен тропот на копита и един конник се появи на запад. С лек галоп по конската писта, конникът се насочи към хълма Кенън Хийт.

Той нас няма да ни закача — обади се Сребърен Блясък. — Не е необходимо да бягаме — просто ще ни отмине. Но ти си голям чудак, млади Триар, щом успя да го усетиш толкоз отдалеч.

— А, той често прави подобни неща — обясни Вилтурил. — Онзи ден ми разказа как изглеждат реките — бил видял една насън. Това е наследственост от Петко, нали разбирате? Какво друго би могло да се очаква, при такава наследственост?

— Наследственост от Петко? — възкликна Леско. — Е, докато тя присъства тук, смея да кажа, че всичко ще е наред. Ама сега май взе да става студено, нали? Хайде, нека да слизаме под земята и да чуем останалата част от тази история в уютна и топла бърлога. Погледнете, ей го Петко там на ската. Кой ще стигне при него пръв?

След няколко минути вече не се виждаше нито един заек на хълма. Слънцето залезе зад височината Ледъл и на изток, в настъпилия сумрак, започна да се вижда блясъкът на есенните звезди — Персей и Плеадите, Касиопея, белезникавото съзвездие Риби и големият квадрат на Пегас. Вятърът захладня и скоро хиляди листа започнаха да запълват канавките и падините, както и да се носят по затревените пространства. Вече под земята, разказът продължи.