Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (7)

4. Заминаването

Но ето че днес младий Фортинбрас,

цял от безумна смелост обладан,

събрал по границите на Норвегия

оттук-оттам тълпа решителни

разбойници, които са готови

на всичко зарад късче хляб;

Шекспир, „Хамлет“^[1]

Фу Инлѐ означава „след изгрева на луната“. Зайците, разбира се, нямат представа за точно време или за пунктуалност. В това отношение, те са като първобитните хора, на които често са били необходими няколко дни, за да се съберат за някаква цел, и после още няколко, за да започнат да правят нещо. Преди древните хора да започнат да действат заедно, трябвало е нещо като телепатично чувство да протече през тях и да узрее до състояние, при което те всички знаят, че са готови за действие. Всеки, който е наблюдавал ластовичките през септември — как се събират на телефонните жици, чуруликат, предприемат къси полети поотделно или на групи над ниско окосените поля; как се връщат, за да образуват все по-дълги и по-дълга редици над жълтеещите треви — стотици индивидуални птици, които се обединяват, с нарастващо вълнение в рояци; как тези рояци все повече се приближават, за да образуват голямо и неорганизирано ято — с навалица в центъра и празнини по краищата, едно непрекъснато разпукващо се и наново съединяващо се ято, подобно на движението на облаци или вълни — до момента, когато голямата част от птиците (но не всички) усетят, че времето е дошло и започват великия си полет на юг, въпреки че много от тях няма да го преживеят; всеки, който види в действие силата, която протича между същества, възприемащи се преди всичко като част от група и едва на второ място като индивиди, за да ги слее в едно и да ги увлече в дейност, без наличието на съзнателна мисъл или воля — той е видял действието на ангела, докарал Първия кръстоносен поход до Антиохия и насочващ лемингите^[2] към морето.

Всъщност бе изминал вече час след изгрева на луната, но оставаше още много време до полунощ, когато Леско и Петко отново излязоха от бърлогата си зад къпиновите храсти и се промъкнаха тихо към дъното на рова. С тях беше и един трети заек, Хлао — Съдинката — приятел на Петко. (Хлао означава всяка малка вдлъбнатина из тревата, където може да се събира влага — например трапчинката около някое глухарче или магарешки бодил). Съдинката беше малък и срамежлив заек. Петко и Леско го бяха убеждавали да се присъедини към тях в по-голямата част от вечерта. Съдинката се бе съгласил доста колебливо. Той все още се тревожеше много какво ще им се случи, след като напуснат селището и бе решил, че най-добрият начин да избегне неприятности е да стои близо до Леско и да прави точно каквото му се казва.

Тримата бяха все още в рова, когато Леско чу отгоре някой да се движи. Той погледна бързо нагоре.

— Кой е там? — запита той. — Глухарчето?

— Не, аз съм Крепис — каза заекът, който надничаше иззад края на рова. Той скочи при тях, приземявайки се доста тромаво. — Помниш ли ме, Леско? Бяхме заедно в една бърлога миналата зима, по време на снега. Глухарчето ми каза, че тази нощ напускате селището. Ако е така, идвам с вас.

Леско се сети кой е Крепис — доста бавен и глупав заек, чиято компания през петте прекарани под земята снежни дни се бе оказала съвсем скучна. И все пак, Леско разбираше, че сега не е време за придирчивост. Дори и Голям Перчем да успее да придума един-два заека, повечето от зайците, на които можеше да се разчита да се присъединят към тях, нямаше да са от Ауслата. Те щяха да са зайци от покрайнините, не особено доволни от живота си в селището. Той започна да изрежда мислено имената на такива зайци, когато Глухарчето се появи и каза:

— Струва ми се, че колкото по-бързо тръгнем, толкова по-добре. Не ми харесва много обстановката. След като убедих Крепис да се присъедини към нас, тъкмо щях да започна да говоря с още няколко зайци, когато усетих, че Луличката ме следи по тунела. Каза ми: „Искам да знам с какво се занимаваш“ и май не ми повярва, като му отговорих, че проверявам дали има зайци, които искат да напуснат селището. Запита ме дали не участвам в някакъв заговор срещу Триара и беше много ядосан и подозрителен. Да си кажа честно, това доста ме поуплаши, така че аз просто доведох Крепис и престанах да търся други зайци.

— Не те упреквам — каза Леско. — Като знам какво представлява Луличката, учудвам се, че не те е ударил първо, преди да задава въпроси. Все пак, да почакаме още малко. Къпината би трябвало скоро да дойде.

Времето течеше. Приклекнали, зайците стояха в мълчание, а сенките от лунната светлина бавно се изместваха на север по тревата. Най-накрая, точно когато Леско се канеше вече да изтича към бърлогата на Къпината, той се появи над земята, последван от поне още три заека. Един от тях, Зърнастеца, Леско познаваше добре и бе доволен да го види, защото беше силен и твърд заек, който със сигурност би влязъл в Ауслата Когато достигне пълно тегло. „Но вероятно е нетърпелив, или сигурно е пострадал при борба за някоя зайка и е взел случая присърце“ — помисли Леско. „Е, с него и Голям Перчем поне няма да стоим много зле, ако се наложи да се бием.“

Той не позна другите два заека и когато Къпината ги представи — Великденчето и Жълъда, пак не можа да се сети кои бяха точно. Но това не бе изненадващо, защото те бяха типични зайци от покрайнините мършави шестмесечни същества, с наплашения и бдителен поглед на зайци, свикнали да попадат все откъм дебелия край на сопата. Те погледнаха с любопитство към Петко. От думите на Къпината бяха останали с впечатление, че ще го видят как предсказва бъдещето, изпаднал в състояние на поетичен транс. А всъщност той изглеждаше по-спокоен и нормален от останалите. Увереността в предстоящото заминаване сякаш бе отстранила тежест от сърцето му.

Времето напредваше бавно. Къпината се покатери към папратите и после се върна към горната част на ската на рова — не се свърташе на едно място и бе почти готов да хукне без причина. Леско и Петко оставаха в рова, хрупайки без настроение стръкчета тъмна трева. Най-после Леско чу това, което очакваше — един или може би два заека се приближаваха откъм гората.

След малко Голям Перчем бе вече в рова. Зад него се появи як и чевръст заек, на възраст малко над 12 месеца. Всички в селището можеха да го разпознаят, защото козината му бе изцяло сива на цвят, с белезникави петна, които сега ясно си личаха на лунната светлина, докато той седна и се почеса без да говори. Това бе Сребърен Блясък, племенник на Триара, който служеше в Ауслата от един месец.

Леско почувства облекчение, че Голям Перчем бе довел само Сребърен Блясък — един тих и праволинеен младеж, все още не успял да си създаде положение между ветераните. Когато Голям Перчем по-рано бе предложил да сондира членовете на Ауслата, Леско се поколеба дали това е добре. От една страна, сигурно щяха да срещнат опасности извън селището и щяха да се нуждаят от добри бойци. Освен това, ако Петко бе прав и цялото селище бе в опасност, те би следвало да приемат всеки заек, желаещ да се присъедини към тях. Но от друга страна, нямаше смисъл да си дават труд да привличат зайци с поведение като на Луличката.

„Където и да решим да се настаним в крайна сметка, твърдо съм решен да не допусна зайци като Петко или Съдинката да бъдат унижавани така, че да са готови да посрещнат всякакви рискове, просто за да се махнат. Но дали и Голям Перчем е на същото мнение?“ — се запита Леско.

— Знаете Сребърен Блясък, нали? — попита Голям Перчем, прекъсвайки мисълта му. — Изглежда някои от младите членове на Ауслата са го тормозели напоследък — занасяли са се с него заради цвета на козината, нали знаете, и казвали, че е влязъл в Ауслата само защото е племенник на Триара. Мислех, че ще намеря и други желаещи, но изглежда всички в Ауслата се чувстват доволни от положението си.

Голям Перчем се огледа:

— Бих казал, че не сме много, нали? Смятате ли, че наистина е разумно да тръгнем?

Сребърен Блясък тъкмо се готвеше да каже нещо, когато изведнъж се чу тропот в храсталака над тях и още три заека пристигнаха откъм гората. Тяхното движение бе устремно и целенасочено, съвсем различно от начина, по който бяха се събрали в рова останалите зайци. Най-големият от новодошлите беше отпред, а останалите два го следваха, като във военен ескорт. Леско веднага почувства, че те нямат нищо общо с него и неговите приятели и погледна втренчено и напрегнато. Петко прошепна в ухото му:

— О, Леско, те са дошли, за да… — но бързо млъкна.

Голям Перчем се обърна към новодошлите с втренчен поглед, а носа му бързо потрепваше. Трите заека дойдоха право при него.

— Тлайли? — запита водачът.

— Познаваш ме много добре — отвърна Голям Перчем. — А и аз те познавам, Зеленика. Какво искаш да кажеш?

— Ти си арестуван.

— Арестуван? Как така? За какво?

— За разпространяване на недоволство и подстрекателство към бунт. Сребърен Блясък, ти също си арестуван, защото не си рапортувал на Луличката тази вечер и е трябвало твой другар да те замести в дежурството. И двамата ще дойдете с мен.

Голям Перчем веднага се хвърли върху него, дращейки и ритайки. Зелениката започна да се отбранява. Двамата му придружители се приближиха, търсейки удобен момент да се включат в борбата и да приковат Голям Перчем към земята. Но изведнъж Зърнастеца се хвърли от върха на ската право в мелето, летейки удари единия от пазачите със задната си лапа и се сбори с другия. След миг той бе последван от Глухарчето, който се спусна върху ударения от Зърнастеца заек. И двамата пазачи отстъпиха, огледаха се за миг и после избягаха в гората. Зелениката се отскубна от Голям Перчем и се сви на бедрата си, размахвайки предните си лапи и ръмжейки както правят зайците, когато са разгневени. Той се готвеше да заговори, но Леско го изпревари.

— Махай се — каза Леско твърдо и тихо, — или ще те убием.

— Знаете ли какво означава това? — отговори Зелениката. — Аз съм капитанът на Ауслата. Знаете това, нали?

— Махай се — повтори Леско, — или ще бъдеш убит.

— Ти си, който ще бъде убит — отвърна Зелениката. И без да каже дума повече, той също се изкачи по ската и изчезна в гората.

От рамото на Глухарчето течеше кръв. Той си облиза рамото и се обърна към Леско.

— Да знаеш, Леско, те няма да се забавят да се върнат — каза той. — Отидоха да извикат Ауслата и тогава ще загазим.

— Трябва да тръгваме незабавно — обади се Петко.

— Да, времето вече настъпи — каза Леско. — Тръгваме надолу към потока. След това ще следваме брега — това ще ни помага да бъдем заедно.

— Ако послушате съвета ми… — започна Голям Перчем, но Леско го прекъсна:

— Ако продължаваме да стоим тук, няма да имам възможност да го направя.

И с Петко до себе си, той поведе групата извън рова — надолу по склона. За по-малко от минута, малката група зайци изчезна в мъгливата лунна нощ.