Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (48)

45. Отново във фермата Нътхенгър

Викнете: „Напред!“ и отвържете кучетата на войната.

Шекспир, „Юлий Цезар“

Точно по същото време, генерал Ранилист бе застанал срещу Магарешкия Бодил и Спорежа, в пъстреещата жълтеникава лунна светлина на малките часове.

— Вие не бяхте поставени на изхода от онзи подземен ход, за да слушате — каза той. — Вашата задача бе да спрете всеки, който се опитва да избяга. Не е трябвало да напускате поста си. Връщайте се там веднага.

— Давам Ви честната си дума, сър — отговори Магарешкият Бодил с нотка на оплакване в гласа си, — че долу има някакво животно, което не е заек. И двамата го чухме.

— А подушихте ли го? — попита Ранилист.

— Не, сър. Нито пък видяхме следи или изпражнения. Но и двамата чухме животното. То определено не беше заек.

Мнозина от копачите спряха за момент работата си и приближиха, за да слушат. Чу се тихо мърморене сред тях:

— Те имаха хомба, която уби капитан Слез. Брат ми е бил там и е видял всичко това със собствените си очи.

— Имаха голяма птица, която се преобрази в светкавица.

— А после друго животно ги отнесе по реката.

— Защо да не си тръгнем обратно?

— Спрете! — извика Ранилист. — Кой каза това? Ти ли беше? Много добре, тръгвай си! Хайде, побързай. Аз чакам. Пътят е ей натам.

Заекът не се помръдна. Ранилист бавно се огледа.

— Добре — каза той. — Всеки, който иска да си тръгва, може да стори това. Пътят е доста дълъг и вие няма да имате офицери, защото те ще са заети с копаене, включително и аз. Капитан Върбинка, капитан Кръстовче, идвате ли с мен? Ти, Магарешки Бодил, иди да извикаш капитан Кемпиън. А ти, Спореж, иди при изхода на онзи подземен ход, който изобщо не е трябвало да напускаш.

Скоро копаенето бе подновено. Дупката вече бе станала дълбока, по-дълбока, отколкото Ранилист бе очаквал, а все още нямаше признаци, че земята ще пропадне. Но и трите заека усещаха, че наблизо под тях има кухина.

— Продължавайте да копаете — нареди Ранилист. — Още малко остава.

Дойде Кемпиън и докладва, че е забелязал три заека да бягат на север. Единият приличал на куция заек. Кемпиън тъкмо се готвел да тръгне да ги преследва, когато трябвало да се върне, в изпълнение на предадената от Магарешкия Бодил заповед.

Няма значение — каза Ранилист. — Остави ги да си вървят. Така ще имаме три противника по-малко, когато проникнем долу. Какво, пак ли си ти?! Какво има този път?

— Последното възклицание бе по адрес на Спорежа, който отново се бе приближил.

— Свободният подземен ход, сър — каза Спорежа. — Сега той е блокиран отдолу.

— Тогава можеш да се заемеш с нещо полезно. Измъкни този корен. Не другия, глупак такъв!

Така копаенето продължи, а небето от изток вече започна леко да просветлява.

* * *

Голямото поле в подножието на хълма бе вече ожънато, но сламата още не бе изгорена и стоеше на откоси, в дълги белезникави редове на фона на по-тъмния цвят на стърнището, изпъстрено тук-там с останалите след жътвата бурени — пача трева и огнивчета, флюелини^[1] и великденчета, полски теменуги и персикарии — които сега на лунна светлина изглеждаха безцветни и неподвижни. Между редовете слама, стърнището бе така открито, както и повърхността на хълма.

— Е — каза Леско, като излезе от глога и кучешкия дрян при металния стълб, — разбрахте ли добре, какво ще правим?

— Ами, задачата е много тежка, нали, Леско? — отговори Глухарчето. — Но трябва да опитаме, това е сигурно. Нищо друго не би могло да спаси селището.

— Хайде да тръгваме тогава — каза Леско. — Поне придвижването ни ще е лесно. Не се занимавайте да търсите прикритие — ще тичаме направо през откритото пространство. Но ме изчаквайте — а аз ще се старая да тичам колкото мога по-бързо.

Полето прекосиха с лекота, като Глухарчето тичаше най-отпред. Единствената тревога дойде от това, че стреснаха четири яребици, които излетяха над живия плет и после бавно, с разперени крила, се спуснаха в отвъдната нива. Скоро стигнаха до пътя и Леско се спря сред храстите над ската.

— Къпина — каза той, — ти оставаш тук. Легни на земята и не мърдай. Като дойде моментът, недей да побягваш прекалено рано. Ти си с най-умната глава между нас. Използвай я, а също я и пази. Като стигнеш до нашето селище, скрий се в леговището на Киа и стой там, докато опасността премине. Ориентираш ли се накъде е посоката?

— Да, Леско-Ра — отговори Къпината. — Но мисля, че ще трябва да тичам оттук до желязното дърво без да поглеждам назад. Дотам няма никакви укрития.

— Знам — каза Леско, — но няма какво да се прави. В краен случай, изтичай до живия плет и започни да влизаш и излизаш от него. Ти прецени. Няма време да стоим и да обсъждаме плана. Но на всяка цена трябва да стигнеш до селището ни. Всичко зависи от теб.

Къпината се зарови в мъха и бръшляна при корените на една трънка, а Леско и Глухарчето прекосиха пътя и се насочиха към навесите, при пътеката.

— Вкусни корени държат тук — каза Леско, докато минаваха покрай навесите и се насочиха към живия плет. — Жалко, че точно сега няма време. Когато цялата тази история свърши, ще направим един хубав и тих набег насам.

— Надявам се така да стане, Леско — каза Глухарчето. — Право по пътеката ли ще вървиш? Ами котките?

— Оттам е най-близо — отговори Леско. — Сега само това има значение.

По това време, небето бе вече просветляло и първите чучулиги се бяха събудили. Като наближиха големия кръг от брястове, чуха припряно прошумоляване над главите си и едно жълтеещо листо се понесе надолу към ръба на канавката. Достигнаха върха на склона и видяха пред себе си плевните и двора на фермата. Навсякъде наоколо започваше чуруликането на птици, враните също започваха да се обаждат от върховете на брястовете, но на земята всичко бе неподвижно — дори и врабчетата ги нямаше. Право срещу тях, от другата страна на двора, при сградата на фермата, бе кучешката колиба. Кучето не се виждаше, но пък въжето, завързано за един пръстеноглав болт на плоския покрив на колибата, си личеше съвсем ясно — как се вие по земята и продължава навътре в колибата, отвъд покрития със слама праг.

— Дойдохме навреме — каза Леско. — Онзи звяр още спи. Сега виж какво, Глухарче, не трябва да допускаш никаква грешка. Легни в тревата — ето там, срещу колибата. Когато въжето бъде прегризано, ще го видиш да пада. Кучето, освен ако не е болно или глухо, по това време вече ще се е събудило. Боя се, че може дори и по-рано да се събуди, но това си е моя грижа. Ти трябва да направиш така, че да те забележи и да хукне след теб по посока на пътя. Ти си много бърз, така че внимавай — да не те изгуби. Използвай живия плет, ако така предпочиташ, но помни, че кучето ще влачи и въжето. Просто го заведи до Къпината. Това сега е най-важно.

— Ако някога пак се видим, Леско-Ра — каза Глухарчето, докато се скриваше в тревата — ще имаме сюжет за най-великата възможна история.

— И точно ти ще съумееш да я разкажеш — отговори Леско.

Той се затича в полукръг по посока на утринното слънце и достигна стената на фермата. После започна да се придвижва с предпазливи подскоци покрай стената, като от време на време влизаше в тясната цветна леха. Почувства се като във водовъртеж от миризми — на цъфнал флокс, пепел, говежди тор, куче, котки, кокошки, застояла вода. Отиде до задната страна на колибата, която пък миришеше на креозот и гнила слама. Там бе подпряна наполовина използвана сламена бала — без съмнение за смяна на постелята на кучето. Тъй като времето бе сухо, балата бе оставена на открито. Това си бе чист късмет, защото той очакваше трудно да може да се качи на покрива на колибата. Но при това положение се покатери лесно по сламата. Част от покрива бе покрита с едно скъсано старо одеяло, което сега се бе навлажнило от росата. Леско го подуши и стъпи на него с предните си лапи. Одеялото не се приплъзна и Леско се качи горе.

Колко силен шум бе вдигнал? Дали миризмата му можеше да се усети, в смесица с миризмите на смола, слама и селскостопански двор? Той се спря за момент, готов да скочи, ако чуе движение отдолу. Но нищо не се чу. И в една ужасна атмосфера на кучешка миризма, която сякаш крещеше на всеки негов нерв: „Бягай! Бягай!“, Леско бавно пропълзя напред и отиде до мястото, където пръстеноглавият болт бе захванат за покрива. Докато се движеше, се чу леко изскърцване под ноктите му, затова отново се спря. Но пак нямаше никакво движение под него. Той приклекна и започна да гризе въжето.

Прегризването на въжето се оказа по-лесно, отколкото си бе представял. Много по-лесно в сравнение с въжето на лодката, въпреки че двете въжета бяха с горе-долу еднаква дебелина. Но въжето на лодката бе цялото просмукано от дъждовна вода, еластично, хлъзгаво и влакнесто. А това въже, макар и навлажнено отвън от росата, бе със суха и лека сърцевина, която много скоро се показа. Острите му предни зъби здраво я захапаха и той усети как нишките започват да се късат. Въжето бе вече наполовина прегризано.

В този момент усети как едрото тяло на кучето се раздвижва под него. Кучето се протегна, потрепери и се прозя. Въжето леко се раздвижи и сламата прошумоля. Подобно на облак се надигна силна миризма на гнило.

Леско си помисли: „Вече няма значение дали ще чуе. Само да успея достатъчно бързо да прегриза въжето. Кучето ще се затича след Глухарчето, стига въжето да се скъса, като го дръпне.“

Той гризна още веднъж въжето и после седна за малко — да си поеме въздух и да погледне към мястото, където Глухарчето чакаше. Но изведнъж застина на място.

"Прегризването на въжето се оказа по-лесно, отколкото си бе представял."

В тревата, съвсем близо зад Глухарчето, бе дошла тигровата котка, с бялата козина на гърдите. С ококорени очи и извита като камшик опашка, тя бе приклекнала на земята. Бе забелязала както Леско, така и Глухарчето. Докато Леско я наблюдаваше, тя пропълзя още малко по-близо. Цялото й тяло се напрегна, в готовност за скок.

Без дори и за миг да се замисли, Леско тропна с крак по покрива на колибата. Тропна два пъти и после се обърна, за да скочи на земята и да побегне. Глухарчето реагира инстинктивно, веднага избяга от тревата и отиде на покритата с чакъл пътека. В същия момент скочи котката и се приземи точно на мястото, където допреди миг бе лежало Глухарчето. Кучето бързо излая два пъти с остър глас и се втурна навън от колибата. Веднага видя Глухарчето и се спусна към него. Въжето се опъна, удържа за момент на силното дърпане и после се скъса на мястото, където Леско го бе изгризал. Колибата се заклати, наклони се напред и след това тупна пак назад. Леско, вече загубил равновесие, впи нокти в одеялото, препъна се и отхвърча от покрива. Падна тежко върху болния си крак и започна да рита във въздуха. Кучето си бе отишло.

Леско спря да рита и остана да лежи неподвижен. Усети остра болка в хълбока си, но знаеше, че ще може да се движи. Сети се за повдигнатия под на плевнята. Би могъл да изтича с накуцване дотам, да се скрие в пространството под пода и после да пропълзи до канавката. Изправи се на предните си лапи.

Но внезапно бе ударен отстрани и затиснат към земята. Усети леко, но остро бодване през козината на гърба си. Ритна със задните си лапи, но не уцели нищо. Обърна глава. Над него бе котката, клекнала върху тялото му. Усети как мустаците й докоснаха ухото му. Големите й зелени очи, със свити като тънки процепи зеници — заради силната дневна светлина, гледаха втренчено към него.

— Можеш ли да тичаш? — изсъска котката. — Струва ми се, че не.