Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (54)

Епилог

Той надалеч прозря,

на времената в служба, а и от най-дръзките

бе той обучен; и дълго той живя,

но възраст старческа на двама ни се отрази

и от актьорската игра ни тя извади…

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

Той бе част от моя сън, разбира се, но от друга страна, и аз също бях част от неговия сън.

Луис Керъл, „Алиса в огледалния свят“

„И какво се случи накрая?“ — ще запита читателят, проследил всичките приключения на Леско и приятелите му и завърнал се с тях в селището, където Петко ги бе довел от Сендълфордските поля. Мъдрият г-н Локли вече ни е обяснил, че зайците живеят обикновено две до три години. Разбира се, той знае всичко за зайците. При все това, Леско живя по-дълго от този срок. Той изживя няколко спокойни лета — както казват в нашата част на света, и се научи да разпознава всички промени по хълмовете, като се започне от пролетта, чак до зимата и отново до следващата пролет. Видя повече малки зайчета, отколкото можеше да запомни. Дори понякога, като си разказваха приказки в някоя слънчева вечер, покрай буковата горичка, вече не успяваше точно да си припомни, дали те се отнасят за него, или за някой друг заешки герой от отминалите времена.

Заешкото селище процъфтя, както впрочем и новото селище при Цезаровия Пояс — където половината от жителите бяха от Уотършип, а другата половина — от Ефрафа. Идеята за това ново селище бе хрумнала на Леско в онази ужасна вечер, докато отиваше да преговаря с генерал Ранилист и се бе опитал така да спаси другарите си. Главен Заек в новото селище стана Кръстовчето, но до него бяха винаги готови със съвет Ягодата и Зърнастеца. А и Кръстовчето вече бе научил някои нови неща — не поставяше знаци по зайците и само в много редки случаи се разпореждаше за провеждането на Далечен Патрул. Кемпиън с готовност се съгласи да изпрати в новото селище зайци от Ефрафа и първата група бе водена не от някой друг, а от капитан Омайниче, който се държа разумно и изпълни отлично задачите си.

Генерал Ранилист никога повече не бе видян. Но, без съмнение, казаното от Кръстовчето бе вярно — никой не бе намерил трупа му. Затова, възможно бе и наистина този необикновен заек да бе тръгнал да скита нанякъде и да живее свирепия си живот на друго място, като се противопоставя на елилите не по-зле от едно време. Киа, когато бе помолен да го потърси при полетите си над хълмовете, отговори само: „Тоз проклет заек, аз не го вижда, аз не го иска!“ Като изминаха няколко месеца, никой в Уотършип вече не помнеше и не се интересуваше особено, дали той самият или неговата съпруга произлизат от един или двама ефрафски родители, или изобщо нямат ефрафска кръв. И все пак си остана легендата, че някъде отвъд хълма живее грамаден и самотен заек, гигант, който гони елилите сякаш са мишки и понякога отива да силфлее на небето. И ако се случеше да се появи някаква голяма опасност, той щеше да се върне и да се бие за тези, които почитат името му. А майките пък казваха на малките зайчета, че ако не слушат, ще дойде да ги вземе Генералът — онзи Генерал, който е пръв братовчед на самия Черен Заек. Такъв се оказа паметникът на Ранилист. Впрочем, най-вероятно той не би останал недоволен от него.

В една мразовита и ветровита мартенска утрин, не мога да кажа точно колко пролети по-късно, Леско дремеше и започваше да се събужда в бърлогата си. Напоследък доста време прекарваше в нея, защото чувстваше вече по-силно студа, а и не можеше да тича и да улавя миризмите, както едно време. Бе сънувал странен сън — нещо за дъждове и за цъфнали брястове, когато изведнъж се събуди и видя, че при него има и друг заек. Сигурно бе някой млад заек, дошъл да иска съвет. Часовоят отвън в подземния ход не би трябвало да го пусне, без първо да попита. „Няма нищо“ — помисли си Леско. Вдигна глава и каза:

— Сигурно искаш да говориш с мен.

— Да, за това съм дошъл — отговори другият заек. Ти ме познаваш кой съм, нали?

— Да, разбира се — отговори Леско, с тайната надежда, че след миг ще успее да се сети кой е.

После изведнъж забеляза, в тъмнината на бърлогата, как ушите на странника светят с едва доловим сребърен блясък.

— Напоследък си уморен — каза странникът, — но аз мога да оправя нещата. Дошъл съм да те попитам, дали би желал да се присъединиш към моята Аусла. Всички ще се радваме, ако дойдеш при нас, а и на теб наистина ще ти хареса. Ако си готов, би могло да тръгнем още сега.

Те излязоха, минаха покрай младия часови, който изобщо не обърна внимание на посетителя. Навън грееше слънце и, въпреки студа, няколко зайци и зайки бяха излезли да силфлеят. Гледаха да стоят на завет, докато хрупаха стръковете пролетна трева. На Леско му се стори, че няма да се нуждае повече от тялото си, така че го остави да лежи на края на канавката, но се спря за момент — да погледне зайците си и да свикне с необичайното усещане, че неизтощима сила и бързина се вливат от него в младите им, загладени тела и будни сетива.

— Няма нужда да се тревожиш за тях — каза спътникът му. — Те ще са много добре, а също и хиляди други като тях. Ако дойдеш с мен, ще ти покажа какво имам предвид.

После той се покачи на върха на склона с един-единствен, мощен скок. Леско го последва. И така, те бързо се понесоха заедно и прекосиха с лекота горичката, където първите бледожълти примули започваха вече да цъфтят.