Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (46)

43. Многобройният патрул

Какво е светът, о, войници?

Аз съм света.

Аз съм този непрекъснат снеговалеж,

това северно небе;

войници, тази пустош,

която прекосяваме,

съм Аз.

Уолтър дьо ла Мар, „Наполеон“

Когато лодката отплува по реката в дъжда, с нея си отиде и част от авторитета на генерал Ранилист. Той не би могъл да изглежда в по-очевидно и безспорно затруднение, дори ако Леско и неговите другари бяха отлетели над дърветата. До този момент, той се бе проявил като силен и могъщ противник. Неговите офицери се бяха деморализирали от неочакваното нападение на Киа, но не и той. Напротив — той бе продължил преследването, въпреки Киа и дори бе реализирал план, с цел да отреже пътя за отстъпление на бегълците. Проявявайки съобразителност и хитрост при трудни обстоятелства, той почти бе успял да нарани чайката, като бе скочил срещу нея откъм ниското прикритие на дъсчения мост. После, след като успя да заобиколи бегълците на място, където Киа не бе в състояние особено да им помогне, те изведнъж проявиха хитрост, по-голяма и от неговата и го оставиха да гледа смаян от брега. Той дори дочу и самата дума — вцепенен, казана за него от един от офицерите му, докато се връщаха към Ефрафа в дъжда. Тлайли, Черният Аварин и зайките от Близкия Заден Знак бяха изчезнали. Той се бе опитал да ги спре, но се бе провалил напълно.

Ранилист не успя да заспи в по-голямата част от нощта и разсъждаваше какво е най-добре да се направи. На следния ден свика заседание на Съвета. Там той изтъкна, че няма смисъл да се изпраща експедиция надолу по реката да търси Тлайли, освен ако не е достатъчно силна да го победи — в случай че го намери. Това би означавало да бъдат включени голям брой офицери и членове на Ауслата. В такъв случай, би се появил риск от неприятности в селището, докато експедицията отсъства. Можеше дори да има второ бягство. На всичко отгоре, най-вероятно изобщо нямаше да успеят да открият Тлайли, защото нямаше следи и те не знаеха къде да го търсят. Ако не успееха да го намерят, щяха да изглеждат като дори още по-големи глупци.

— А сега ние наистина изглеждаме като глупци — подчерта Ранилист. — Изобщо не се съмнявайте в това. Върбинката ще ви каже какво се говори из Знаците — че Кемпиън бил прогонен в канавката от бялата птица, че Тлайли предизвикал светкавица в небето и Фрит знае още какво.

— Най-доброто — каза старият Снежинко, — е да говорим колкото може по-малко за цялата тази работа. Нека отшуми. Те имат къса памет.

— Все пак, има едно нещо, което си заслужава да се направи — възрази Ранилист. — Сега вече знаем, че съществува място, където наистина сме открили Тлайли и неговата банда, само че никой не се сети за това навремето. Това се е случило, когато Слез ги е проследил с патрула си, преди да бъде убит от лисицата. Нещо ми казва, че след като са били там веднъж, рано или късно ще се появят отново.

— Но ние не бихме могли да държим там достатъчно на брой зайци за евентуална битка, сър — изтъкна Кръстовчето. — А един пост на това място би означавал копаене и живеене там продължително време.

— Съгласен съм с теб — каза Ранилист. — Най-добре ще е там да бъде непрекъснато разположен един патрул, до второ нареждане. Те ще си изкопаят дупки и ще живеят там. Ще бъдат сменяни на всеки два дни. Ако Тлайли се появи, той трябва да бъде тайно наблюдаван и проследен. Щом разберем къде отвежда зайките, там ще се разправим с него.

После Ранилист започнал да святка наоколо с белезникавите си очи и продължил:

— И едно ще ви кажа — ако наистина успеем да го намерим къде е, аз ще съм готов на всичко. Казах на Тлайли, че самият аз ще го убия. Той може и да е забравил, но аз не съм.

Ранилист лично пое командването на първия патрул, като взе със себе си и Кръстовчето, за да му покаже къде точно Слез бе открил следата на чужденците. Патрулът изкопа дупки покрай края на Цезаровия пояс и започна да чака. След два дни надеждите им бяха понамалели. Върбинката смени Ранилист. Два дни по-късно той бе сменен от Кемпиън. По това време вече някои капитани в Ауслата започнаха да споделят в частни разговори помежду си, че Генералът явно е обхванат от мания. Трябваше да се намери начин да го накарат да изостави тази идея, преди още да е стигнал твърде далеч. На заседанието на Съвета на следната вечер бе предложено патрулът да бъде прекратен след още два дни. Ранилист, ръмжейки, им каза да покачат и да видят какво ще стане. Завърза се спор и той усети повече опозиция, от когато и да е било преди. Точно по средата на спора обаче се получи един драматичен ефект, дошъл точно в подходящия момент — Кемпиън, уморен до смърт, се завърна със своя патрул и докладва, че са срещнали Тлайли и неговите зайци — точно на посоченото от Ранилист място. Без да бъдат забелязани, те ги били проследили до тяхното селище, което, макар и много отдалечено, би могло да бъде атакувано — особено след като вече се знае точно къде е и няма да се губи време за търсене. Селището не изглеждало много голямо и би могло да бъде нападнато с изненада.

Тези новини сложиха край на всяка опозиция и възвърнаха безспорния контрол на Ранилист — както над Съвета, така и над Ауслата. Редица офицери бяха на мнение да се тръгне веднага. Ранилист, обаче, след като вече бе сигурен във верността на последователите си и в местонахождението на врага, реши да не избързва. Като разбра от Кемпиън как точно той се бе срещнал лице срещу лице с Тлайли, Черния Аварин и останалите, той реши да изчака известно време — в случай че те се пазят и внимават. Освен това, той се нуждаеше от време — както за да разузнае пътя до хълма Уотършип, така също и за да организира експедицията. Идеята му бе, ако е възможно, да изминат пътя за един ден. Така щяха да изпреварят всякакви възможни слухове за своето приближаване. За да провери възможно ли е след такъв поход все пак да имат и сили за бой, като пристигнат, той поведе Кемпиън и още двама на разузнаване и лично измина разстоянието от три мили и половина^[1] до хълма източно от Уотършип. Тук той веднага се сети за най-добрият възможен подход към буковата горичка, без риск да бъдат забелязани — визуално или с обоняние. Преобладаващите ветрове и тук, като в Ефрафа, бяха западни. Те щяха да пристигнат вечерно време и после да се съберат в една клисура, южно от хълма Кенън Хийт. Веднага след здрачаване, щом Тлайли и зайците му се скрият под земята, щяха да се изкачат до хребета и да атакуват селището. При повече късмет, щяха да имат изненадата на своя страна. После щяха да прекарат нощта на сигурно място в превзетото селище, а на следния ден той и Върбинката веднага щяха да се върнат в Ефрафа. Останалите, под командването на Кемпиън, биха могли да почиват един ден и после да се завърнат със зайките и всякакви други пленници, каквито можеше да има. Така цялата операция щеше да продължи не повече от три дни.

Най-добре щеше да е да не бъдат включени прекалено много зайци в експедицията. Всеки един, който не бе достатъчно издръжлив да измине пътя и после да е готов за битка, щеше да е само в тежест. Всъщност скоростта щеше да е от решаващо значение. Всяко забавяне по пътя можеше да увеличи опасностите, а изоставащите щяха да привличат елили и да обезкуражават другарите си. Освен това, Ранилист много добре разбираше, че неговото водачество щеше да е много важно. Всеки заек трябваше да чувства, че е в непосредствена близост до своя Генерал. А в допълнение, гордостта на зайците, че участват в специално подбран отряд, също щеше да е от полза.

Подборът на участниците в експедицията бе извършен много внимателно. Фактически те бяха двадесет и шест или двадесет и седем на брой. Половината бяха от Ауслата, а останалите — многообещаващи младежи, препоръчани от техните офицери. Ранилист вярваше в силата на съревнованието и даде да се разбере, че за участниците ще има многобройни възможности да спечелят награди. Кемпиън и Кервил непрекъснато бяха заети с провеждане на патрули за проверка на издръжливостта, а по време на сутрешния силфлей бяха организирани борби и тренировъчни боеве. Участниците в експедицията бяха освободени от задължението да стоят на пост и им бе разрешено да силфлеят по всяко време.

Тръгнаха малко преди зазоряване, в една ясна августовска утрин и се насочиха по групи в северна посока, покрай скатове и живи плетове. Преди да стигнат Цезаровия Пояс, групата на Кръстовчето бе атакувана от две белки — едната стара, а другата на едногодишна възраст. Ранилист, като чу писъци зад себе си, веднага пристигна на място и се нахвърли над по-възрастната белка със своите унищожителни зъби и с мощни удари на задните си крака, на които имаше остри като игли нокти. Старата белка бе принудена да се оттегли с една раздрана чак до рамото предна лапа, а младата веднага я последва.

— Би трябвало да можеш сам да се справяш с тези неща — каза Ранилист на Кръстовчето. — Белките не са опасни. Хайде, продължавайте.

Малко след ни-Фрит, Ранилист се върна назад, за да събере изостаналите. Откри трима, единият от тях ранен от парче стъкло. Успя да спре кървенето, заведе тримата да се присъединят към групите си и после даде заповед за почивка и храна, като самият той внимаваше какво става във всички посоки. Денят бе много горещ и някои от зайците започнаха да проявяват признаци на изтощение. Тях Ранилист събра в отделна група и сам пое командването й.

В ранната вечер, горе-долу по времето, когато Глухарчето бе започнал да разказва историята за Роузби Джаф, ефрафците преминаха в непосредствена близост до една кошара със свине източно от фермата Кенън Хийт и започнаха да навлизат в клисурата южно от хълма Кенън Хийт. Много от тях бяха уморени и, въпреки огромното им уважение към Ранилист, изпитваха мъглява тревога, че доста са се отдалечили от дома си. Заповядано им бе да си намерят прикрития, да починат, да се нахранят и да чакат залеза.

Наоколо нямаше никой, с изключение на няколко жълти овесянки и мишки, които трополяха насам-натам из огрените от слънцето поляни. Някои от зайците заспаха сред високата трева. Склонът бе вече в сянка, когато Кемпиън дотърча с новината, че се е срещнал лице в лице с Черния Аварин и Зелениката, в горната част на клисурата.

Ранилист се раздразни и каза:

— Чудя се, какво ли ги е накарало да дойдат да се мотаят наоколо? Не можахте ли да ги убиете? Сега загубихме предимството на изненадата.

— Съжалявам, сър — отговори Кемпиън. — Не бях достатъчно нащрек в онзи момент и боя се, че те реагираха по-бързо от мен и побягнаха. После не ги преследвах, защото не бях сигурен дали така желаете.

— Е, може пък случилото се да не промени особено положението — каза Ранилист. — Не виждам какво биха могли да сторят. Но предполагам, че сега, след като разбраха за нас, ще се опитат да направят нещо.

Докато обикаляше зайците си, за да ги провери и окуражи, Ранилист се замисли за положението. Едно беше ясно — вече нямаше как да хванат Тлайли и останалите неподготвени. Но може би те бяха вече толкова уплашени, че щяха да се предадат без съпротива? Може би самците щяха да предадат зайките, за да спасят собствения си живот. Или пък може вече да бяха побягнали — в този случай трябваше да бъдат веднага проследени и заловени, защото те бяха със свежи сили, а неговите зайци бяха уморени и не биха могли да ги преследват надалеч. Трябваше бързо да разбере какво става. Обърна се към един млад заек от Знака на Шията, който се хранеше наблизо и го попита:

— Ти се казваш Магарешки Бодил, нали?

— Да, сър — отговори заекът.

— Е, точно ти ми трябваш. Отиди да намериш капитан Кемпиън и му кажи да ме срещне там горе, при онази хвойна, нали разбираш? Веднага! Най-добре и ти ела там. Побързай — няма време за губене.

Веднага щом Кемпиън и Магарешкият Бодил го настигнаха, Ранилист ги заведе горе на хребета. Искаше да види какво става отсреща при буковата горичка. Ако враговете бяха вече побягнали, щеше да изпрати по Магарешкия Бодил съобщение до Кръстовчето и Върбинката — веднага да доведат всички горе. В противен случай, щеше да пробва какво може да постигне със заплахи.

Те достигнаха конската пътека над клисурата и започнаха да се движат по нея, с известна предпазливост, тъй като залязващото слънце блестеше точно срещу тях. Слабият западен ветрец носеше прясна миризма на зайци.

— Ако са побягнали, не са стигнали далеч — каза Ранилист. — Но ми се струва, че не бягат, а са все още в селището си.

В този момент се появи един заек от тревата и седна по средата на пътеката. Той помълча за малко и после се приближи към тях. Куцаше с единия крак и имаше напрегнато и решително изражение.

— Ти си генерал Ранилист, нали? — попита заекът. — Дойдох да говоря с теб.

— Тлайли ли те изпраща? — попита Ранилист.

— Аз съм приятел на Тлайли — отговори заекът. — Дойдох да те питам, защо сте тук и какво искате?

— Ти беше ли на брега на реката в дъжда? — попита Ранилист.

— Да.

— Каквото остана недовършено там, ще бъде свършено сега — каза Ранилист. — Дошъл съм да ви унищожа.

— Няма да ти е лесно — отговори другият заек. — Ще върнеш у дома по-малко на брой зайци, отколкото си довел. По-добре би било да се споразумеем.

— Много добре — каза Ранилист. — Ето какви са условията ми. Ще върнете зайките, които избягаха от Ефрафа и ще предадете дезертьорите Тлайли и Черния Аварин на моята Аусла.

— Не, тези условия са неприемливи за нас. Дошъл съм да ти предложа нещо съвсем различно, което ще е от полза и за двете страни. Всеки заек има две очи, две уши, две ноздри. И нашите две селища би следвало да са заедно. Те би трябвало да си сътрудничат — а не да се бият. Можем да основем нови селища между нас — например едно селище по средата на разстоянието до Ефрафа, със зайци и от двете страни. Вие няма да загубите от това, само ще спечелите. Много от зайците ви сега са нещастни и трябва да полагате големи усилия, за да ги контролирате, но с този план веднага бихте усетили подобрение на положението. Зайците и бездруго имат достатъчно врагове. Не би следвало да си създаваме допълнителни проблеми помежду си. Едно сътрудничество между свободни и независими селища — какво би казал за това?

В този момент, докато слънцето залязваше на хълма Уотършип, на генерал Ранилист бе предоставена възможност да докаже, дали наистина е гениален и прозорлив водач, какъвто твърдеше, че е, или не е нищо повече от обикновен тиранин, притежаващ хитрост и смелост, достойни за някой пират. Докато трая един удар на сърцето му, идеята на сакатия заек засия пред него в целия си блясък. Той веднага я схвана и разбра значението й. Но в следващия миг я отблъсна. Слънцето току-що се бе скрило зад един облак и сега той ясно виждаше пътеката по хребета, водеща към буковата горичка и кръвопролитието, за което така грижливо и енергично се бе подготвил. А на глас каза само следното:

— Нямам време да обсъждам глупости. Вашето положение не ви дава право да се пазарите. Няма какво повече да си кажем. Магарешки Бодил, върви да съобщиш на капитан Върбинка, че искам всички да се качат тук горе веднага.

Магарешки Бодил, върви да съобщиш на капитан Върбинка, че искам всички да се качат тук горе веднага.

— А този заек, сър? — попита Кемпиън. — Да го убия ли?

— Не — отговори Ранилист. — След като са го изпратили да пита какви са нашите условия, най-добре ще е да им ги съобщи. После Ранилист се обърна към сакатия заек и му каза:

— Иди да кажеш на Тлайли, че ако зайките не чакат пред селището ви, заедно с него самия и Черния Аварин, преди още аз да съм пристигнал там, ще извия врата на всеки един заек в селището, още преди ни-Фриш на утрешния ден.

Сакатият заек искаше нещо да отговори, но Ранилист вече се бе обърнал на другата страна и обясняваше на Кемпиън какво трябва да се направи. Никой от тях не си даде труд да погледне как сакатият заек накуцва обратно по пътеката, по която бе дошъл.