Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (22)

19. Страх в тъмното

— Кой е в съседната стая? Кой?

        Странник с бледо лице,

с вест до някой тук, или със дълг?

        Ще го позная ли тозчас?

— Да, той е; и вест той носи; и ще го познаете тозчас.

Томас Харди, „Кой е в съседната стая?“

Дупките без съмнение бяха с груба изработка. „Точно за група скитници^[1] като нас“ — бе казал Голям Перчем, но изтощените странници и пътешествениците в чужди страни не са особено придирчиви към квартирата си. Поне имаше достатъчно място за дванадесет заека, а и леговищата бяха сухи. Два от тунелите — тези, които започваха при трънките, водеха директно до леговища върху варовикова скала. Зайците не постилат спалните си помещения и затова твърдият и скалист под не е особено удобен за непривикналите с него. От друга страна, от дупките в рида тръгваха тунели с обичайната извита форма, които стигаха до варовика и завиваха отново нагоре, за да стигнат до леговища с под от отъпкана земя. Нямаше връзки между отделните ходове, но зайците бяха прекалено изморени, за да се занимават с това. Заспаха по четири в леговище и се чувстваха уютно и сигурно. Само Леско остана буден известно време и лижеше лапата на Зърнастеца, която бе изтръпнала и болеше. Успокои се, че раната не издава мирис на инфекция. Все пак, всичко, което бе чувал досега за плъховете, го накара да вземе мерки и да внимава Зърнастеца да си почива и да стои настрани от нечисти неща, докато раната му оздравее. „Той е третият ранен от нас, но по принцип нещата можеха и да са по-зле“ — си помисли Леско и заспа.

Кратката юнска нощ измина за няколко часа. Светлината бързо се завърна на високия хълм, но зайците дори и не помръднаха и продължиха да спят и след изгрева. Наоколо цареше тишина, каквато досега не познаваха. В днешно време, нивото на шума в полята и горите е доста високо — дори прекалено високо за някои животни. Малко места са останали настрани от човешкия шум, създаван от коли, автобуси, мотоциклети, трактори, камиони. Шумовете от една къща дори рано сутрин се чуват много надалеч. Затова хората, които записват птичи песни, правят това много рано — преди шест часа, ако им е възможно. Скоро след това нахлуващите отдалечени шумове в горите стават прекалено силни и постоянни. През последните 50 години, тишината на много природни местности бе разрушена. Но тук, на хълма Уотършип, имаше само почти незабележими следи от дневния шум наоколо.

Когато Леско се събуди, слънцето се бе издигнало доста нависоко, макар и още да не бе пладне. С него в леговището бяха Зърнастеца, Петко и Съдинката. Леско бе най-близо до изхода, така че той успя да излезе, без да ги събуди. Навън се спря да пусне храка и после с няколко скока излезе от трънките и отиде на открито в тревата. Надолу цялата околност бе покрита с утринна мъгла, която започваше да се прояснява. Тук-там в далечината се виждаха дървета и покриви, около които мъглата изглеждаше като да се стича надолу, подобно на разбиващи се в скалите морски вълни. Небето бе безоблачно и тъмносиньо, преливащо в мораво покрай линията на хоризонта. Вятърът бе утихнал и паяците бяха слезли надолу в тревата. Денят щеше да е горещ.

Леско се движеше насам-натам по обичайния начин на заек, който се готви да се храни — направи пет-шест бавни скока в тревата, спря се да се огледа, застана с щръкнали уши, бързо заскуба трева, после пак се придвижи на ново място. За пръв път от дълго време насам се почувства спокоен и сигурен. Започна да се чуди дали има много неща за научаване за техния нов дом.

„Петко бе прав — помисли си той. — Това е най-подходящото място за нас. Но ще трябва да свикнем с него и, колкото по-малко грешки правим, толкова по-добре. Чудя се какво ли е станало със зайците, изкопали тези дупки? Дали са спрели да тичат или просто са отишли някъде другаде? Ако само можехме да ги намерим, биха ни казали много неща.“

В този момент един заек излезе малко колебливо от най-далечната дупка. Бе Къпината. Той също пусна храка, почеса се и после направи няколко подскока и си среса ушите. Като започна да се храни, Леско отиде при него и също заскуба снопчета трева. Чудеше се, дали Къпината се чувства добре. Стигнаха до една поляна с гелчарки — сини като небето, с високи пълзящи в тревата стъбълца и миниатюрни цветчета, разтварящи двете си горни венчелистчета като крилца. Къпината ги подуши, но листата бяха твърди и неапетитни.

— Какво е това нещо, знаеш ли? — попита той.

— Не отговори Леско, — никога не съм го виждал преди.

— Много неща не знаем — констатира Къпината, — за това място, искам да кажа. Растенията са нови, ароматите са нови. Самите ние ще имаме нужда от нови идеи.

— Е, нали ти си по идеите — каза Леско. — Аз никога не разбирам точно нещата, преди ти да ми ги обясниш.

Затова пък ти вървиш напред и пръв поемаш рисковете — отговори Къпината. — Всички видяхме това. А сега пътешествието ни завърши, нали? Това място наистина е безопасно, както Петко твърдеше. Нищо не може да ни приближи без да усетим — поне докато можем да помирисваме, да виждаме и да чуваме.

— Всички можем да правим това.

— Не и когато спим. А и не можем да виждаме в тъмното.

— През нощта няма как да не е тъмно — каза Леско. — А и зайците трябва да спят.

— На открито?

— Е, който иска може да продължи да използва тези дупки, но предполагам, че много ще предпочетат да спят навън. В крайна сметка, не можеш да очакваш от мъжки зайци да копаят. Те могат да поровят малко земята, както в деня, след като излязохме от пиреновата ливада, но те не биха направили повече от това.

— Точно за това си мислех — каза Къпината. — Тези зайци, дето ги напуснахме — Игликата и останалите там, много от нещата, които те правеха, не бяха естествени за зайците — например очертаната с камъни форма, носенето на храна в селището и Фрит знае още какво.

— Но марулите на Триара също се донасяха под земята, ако става въпрос за това.

— Точно така. Виждаш ли — те са променили нещо, което зайците естествено правят, защото са сметнали, че могат да го подобрят. А ако те са променили обичаите си, същото можем да сторим и ние. Казваш, че мъжките зайци не копаят. И това е точно така. Но биха могли, ако поискат. Представи си, че имаме дълбоки и удобни леговища за спане? Където да се приютяваме при лошо време и през нощта? Тогава наистина ще сме в безопасност. И нищо не може да ни спре да ги направим, освен обичая, че мъжките зайци не копаят. Не че не могат — не искат.

— Какво тогава искаш да кажеш? — запита Леско, наполовина заинтригуван, но в същото време и резервиран. — Да не би да искаш да опитаме да превърнем тези дупки в нормално селище?

— Не, тези дупки не са подходящи. Лесно е да се види защо са били изоставени. Съвсем наблизо отдолу е бялото нещо, което не може да се прокопае. Вероятно са страшно студени през зимата. Но точно оттатък на върха на хълма има горичка. Зърнах я миналата нощ, като идвахме насам. Дали да не се качим там двамата да я огледаме? — предложи Къпината.

После изтичаха нагоре до върха. Буковата горичка бе малко на югоизток, от отсрещната страна на тревиста пътека, минаваща по билото.

— Там има няколко високи дървета — каза Къпината. — Корените трябва да са прорязали земята доста надълбоко. Там можем да прокопаем дупки и да се настаним така добре, както бяхме в старото селище. Ако все пак Голям Перчем и останалите откажат да копаят, в крайна сметка тук е пусто и открито. Точно затова е и безопасно, разбира се. Но като се развали времето, ще трябва да слезем под земята.

— И през ум не ми е минавало да се опитвам да накарам мъжки зайци да копаят нормално селище — каза Леско със съмнение в гласа, докато се връщаха обратно по склона. — Малките зайчета се нуждаят от дупки, разбира се. Но дали и ние се нуждаем?

— Всички ние сме родени в селище, изкопано още преди майките ни да се родят — отговори Къпината. — Свикнали сме с дупки, но никой от нас никога не е помагал за прокопаването им. А ако изобщо някога имаше нужда от нова дупка, кой я прокопаваше? Някоя зайка. Напълно съм убеден, че ако не си променим навиците, няма да издържим тук дълго време. Някъде другаде може би бихме успели да живеем без дупки, но не и тук.

— Но това значи много работа.

— Виж, там идва Голям Перчем с някои от останалите. Защо не ги попитаме, да видим те какво ще кажат?

Но все пак, докато силфлееха, Леско спомена за идеята на Къпината само на Петко. По-късно, когато повечето зайци се бяха нахранили и си играеха в тревата или лежаха на слънце, той предложи да отидат отсреща до горичката — „просто за да видим какви са дърветата“. Голям Перчем и Сребърен Блясък веднага се съгласиха и в крайна сметка дойдоха всички.

Горичката бе по-различна от горите в долините, които познаваха дотогава. Представляваше тесен горист пояс, дълъг към четиристотин-петстотин ярда^[2] и широк не повече от петдесет ярда^[3]. Един вид ветрозаслон, какъвто често има по хълмовете. Почти всички дървета бяха добре израсли букове. Големите и гладки стъбла стояха неподвижни в зеленикавата сянка, а клоните се разпростираха нашироко, един над друг, в накъдрена и изпъстрена със светлина поредица. Земята между дърветата бе гола и не осигуряваше практически никакво прикритие. Зайците бяха озадачени. Не можеха да разберат защо гората бе така светла и неподвижна и защо можеха да виждат надалеч всред дърветата. Непрекъснатото и нежно шумолене на буковите листа изобщо не приличаше на звуците, чуващи се в познатите им отпреди лескови, брезови и дъбови гори.

Като се движеха несигурно навън и навътре по края на гората, достигнаха до североизточния й ъгъл. Тук имаше рид, зад който се виждаха затревени поляни. Петко, изглеждащ невероятно малък до едрия Голям Перчем, се обърна към Леско с чувство на радостна увереност:

— Сигурен съм, че Къпината е прав, Леско. Трябва да положим всички усилия да си изградим домове тук. Тъй или иначе, готов съм да опитам.

Останалите бяха смаяни. Съдинката, обаче, с готовност се присъедини към Леско в подножието на рида и скоро още два-три заека започнаха да ровят в меката почва. Копаенето бе лесно и, въпреки че често прекъсваха за да се хранят или просто да постоят на слънце, преди пладне Леско вече се бе скрил под земята и прекопаваше тунели между буковите корени.

При все че горичката нямаше ниска растителност, клоните поне създаваха прикритие откъм небето. А зайците скоро разбраха, че в тази пустош често се срещат керкенези. Наистина, керкенезите рядко хващат по-едри животни от плъхове, но се случва да атакуват и млади зайци. По тази причина, дори и повечето възрастни зайци не биха стояли спокойно под реещ се във въздуха керкенез. Не след дълго, Жълъда забеляза един, който се отдалечаваше на юг. Той подскочи и се втурна към дърветата, последван от другите зайци, които бяха в момента на открито. Едвам бяха излезли навън отново да копаят, и ето че видяха още един, а може би беше и същият, да се върти високо точно над полето, което бяха прекосили предната сутрин. Леско сложи Зърнастеца на пост, докато продължаваше импровизираната работа. В следобеда бе дадена тревога още два пъти. На свечеряване бяха обезпокоени и от един конник, който се носеше в лек галоп по пътеката покрай северния край на гората. Иначе през целия ден не забелязаха нищо по-голямо от гълъб.

След като конникът зави на юг близо до върха на хълма Уотършип и изчезна в далечината, Леско се върна при края на гората и погледна на север към ярко осветените и спокойни поля и леко замъглената редица от стълбове, стърчащи в далечината, на север от Кингсклир. Въздухът захладя и слънцето отново се бе насочило към северния склон.

— Смятам, че достатъчно сме копали — каза Леско. — Или поне за днес, разбира се. Иска ми се да отида до подножието на хълма и да намеря истински вкусна трева. Тази тук също не е лоша, но е доста суха и тънка. Някой иска ли да дойде с мен?

Голям Перчем, Глухарчето и Великденчето бяха готови да тръгнат, но останалите предпочетоха да попасат по пътя обратно до мястото с трънките и да се скрият под земята при залез-слънце. Голям Перчем и Леско избраха посоката, даваща най-добро прикритие, а останалите от тяхната група ги следваха. Бързо пробягаха разстоянието от четиристотин-петстотин ярда^[4] до подножието на хълма. Не им се случи никаква неприятност и не след дълго започнаха да скубят тревата по края на пшеничената нива — типична картина на зайци на фона на вечерен пейзаж. Леско, макар и уморен, не забрави да погледне накъде могат да избягат в случай на тревога. За щастие, скоро намери един стар, обрасъл ров, който бе полусрутен и с толкова много девесил и коприва по него, че приличаше на тунел. Разбира се, и четиримата внимаваха да могат да достигнат мигновено до рова в случай на нужда.

— Това ще свърши работа в краен случай — каза Голям Перчем, докато дъвчеше една детелина и подуши паднал на земята цвят на черна калина. — За Бога, доста работи научихме, откакто напуснахме старото селище, нали? Повече, отколкото щяхме да научим за цял живот, ако бяхме останали там. Да не говорим за копаенето! Остава само да започнем да хвърчим. Забелязахте ли, че почвата тук е много различна от земята при старото селище? Има друг мирис и също така се приплъзва и пада по различен начин.

— Това ми напомня нещо, за което исках да ви питам — каза Леско. — В онова ужасно селище на Игликата все пак имаше нещо, на което се възхитих — голямата бърлога. Бих искал да можехме и тук да направим такава. Чудесна идея е да има достатъчно място под земята, където да можем всички да се събираме — да си говорим, да си разказваме истории и така нататък. Как смятате? Можем ли да направим това?

Голям Перчем се замисли.

— Вижте какво знам — каза той. Ако се направи прекалено голяма бърлога, покривът започва да пропада. Така че, ако искате подобно място, нещо ще трябва да държи покрива. Какво имаше при Игликата?

— Дървесни корени.

— Е, такива има и където ние копаем. Но дали са от подходящия вид?

— Най-добре да накараме Ягодата да ни каже каквото знае за голямата бърлога. Но то може и да не е много. Сигурен съм, че когато тя е била прокопавана, той още не е бил роден.

Над полето вече се бе свечерило, но червените слънчеви лъчи все още осветяваха хълма. Неравномерната сянка на плета бе избледняла и изчезнала. Въздухът стана по-студен и замириса на свежест и приближаваща тъмнина. Наблизо избръмча светлокафяв нощен бръмбар. Скакалците бяха утихнали.

— Скоро ще се появят бухалите — каза Голям Перчем. — Хайде да се връщаме горе.

В този момент, откъм потъмняващото поле се чу звукът на стъпка по земята. Тя бе последвана от друга, по-наблизо и за миг зърнаха бяла опашка. И двамата моментално побягнаха към рова. Имаше място само колкото да се завъртят и щом сториха това, веднага пристигнаха също Великденчето и Глухарчето.

— Какво бе това? — попита Леско. — Какво чухте?

— Нещо идва покрай плета — отговори Великденчето. — Животно. Много шумно при това.

— Видяхте ли го?

— Не. Нито пък можах да го подуша. От подветрената страна е. Но много ясно го чух.

— И аз го чух — каза Глухарчето. — Доста голямо нещо е — с размерите на заек, движи се тромаво, но се опитва да се крие, или поне така ми се стори.

— Дали не е хомба?

— Не, нея щяхме да я надушим, независимо от коя страна на вятъра е — каза Голям Перчем. — Вашето описание ме кара да мисля, че може да е котка. Надявам се да не е пор. Хои, хои, у емблир храир! Колко неприятно! По-добре да останем скрити тук известно време. Но бъдете готови да хукнете, ако ни забележи.

И те зачакаха. Скоро се стъмни. През буйната растителност над тях проникваше съвсем слаба светлина. По-далечният край на рова бе така обрасъл, че оттам изобщо нищо не се виждаше, но от мястото, където бяха застанали, се забелязваше малко късче от небето — една вече съвсем тъмносиня ивица. След известно време се появи и една звезда между надвисналите треви. Тя като че ли пулсираше, със същия неравен ритъм като вятъра. Леско накрая се извърна, за да не я гледа.

— Е, може и да си откраднем малко сън тук — каза той. — Нощта не е студена. Каквото и да сте чули, по-добре да не рискуваме да излизаме.

— Чуйте! — прошепна Глухарчето. — Какво бе това?

За момент Леско не можа нищо да чуе. После улови далечен, но ясен звук — нещо като ридание или плач, треперлив и на пресекулки. При все, че не звучеше като ловен повик, звукът бе така неестествен, че го изпълни със страх. Но докато го слушаше, звукът престана.

— Какво, в името на Фрит, може да издава такъв звук? — запита Голям Перчем, а козината по главата му бе щръкнала между ушите.

— Котка? — възкликна Великденчето с широко отворени очи.

— Това не е котка! — отговори Голям Перчем и присви устните си в презрителна и неестествена гримаса. — Не е котка! Знаеш ли какво е? Не ти ли е казвала…

Но се прекъсна. А после каза много тихо:

— Казвала ти е майка ти, нали?

— Не! — извика Глухарчето. — Не! Това е някаква птица… или плъх… ранен…

Голям Перчем се изправи. Гърбът му бе извит, а главата му се заклати на вдървения му врат.

— Черният заек от Инлѐ — прошепна той. — Какво друго може да е, на такова място?

— Не говори така! — каза Леско. Той самият усещаше как се разтреперва и запъна краката си в тесния канал.

Изведнъж звукът се чу отново, по-наблизо, и сега вече нямаше място за съмнение. Чуваше се гласът на заек, но променен до неузнаваемост. Той би могъл да идва от студените пространства на нощното небе, толкова неземен и отчаян бе звукът му. Най-напред бе само ридание. После, отчетливо и извън всяко съмнение, те чуха — всички чуха — и думи:

— Зорн! Зорн!^[5] — викаше страховитият и писклив глас. — Всички са мъртви! О, зорн!

Глухарчето изскимтя. Голям Перчем започна да рови с крак земята.

— Тихо! — каза Леско. — И спри да ме пръскаш със земя! Искам да чуя.

В този момент, съвсем отчетливо гласът извика:

— Тлайли! О, Тлайли!

Сега вече и четирите заека изпаднаха в транса на абсолютна паника. Направо застинаха на място. После Голям Перчем, с неподвижен и втренчен поглед, се запъти към изхода от рова.

— Трябва да отида при него — прошепна той така тихо, че Леско едва го чу. — Щом ме вика, трябва да отида при него.

Леско бе така уплашен, че не можеше да си събере ума. Както и преди на речния бряг, заобикалящата го среда се превърна в нещо нереално, подобно на сън. Кой — или какво, викаше Голям Перчем по име? Как можеше някое живо същество на това място да знае името му? Остана само една мисъл в главата му — на Голям Перчем трябва да се попречи да излезе, защото той бе безпомощен. И Леско се сборичка с него, притискайки го към стената на рова.

— Стой, където си — каза му Леско задъхано. — Какъвто и заек да е това, аз ще ида да видя какво става.

След което, едва чувствайки краката под себе си, Леско излезе на открито.

Известно време той не можеше почти нищо да види. Но ароматът на роса и на бъзов цвят бе непроменен, а носът му докосна няколко студени стръка трева. Той седна и се огледа наоколо. Наблизо нямаше никой.

— Кой е там?

Последва тишина и Леско тъкмо се готвеше да повтори въпроса си, когато гласът пак се чу:

— Зорн! О, зорн!

Звукът идваше откъм плета край полето. Леско се завъртя натам и не след дълго различи формата на заек под една туфа бучиниш. Приближи се и попита:

— Кой си ти?

Но отговор не последва.

Докато се колебаеше какво да прави, Леско чу движение зад себе си.

— Аз съм тук, Леско — каза Глухарчето с пресеклив и задъхан глас.

Заедно двамата се приближиха. Фигурата изобщо не помръдна при тяхното идване. На слабата звездна светлина и двамата видяха, че заекът отсреща бе така реален, като самите тях. Това бе заек в последния стадий на изтощение, задните му крака се влачеха зад него като парализирани. Този заек се взираше наоколо, без да може да види нищо, но това изобщо не намаляваше страха му. После започна да ближе отчаяно едното си раздрано и окървавено ухо, увиснало напряко на лицето му. Този заек изведнъж започваше да вика и да ридае — все едно че викаше Хилядата да дойдат от всички посоки и да го отърват от едно нещастие, прекалено тежко, за да може да бъде понесено.

Това бе капитан Зеленика от Сендълфордската Аусла.