Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (30)

27. „Не би могъл да си го представиш, ако не си бил там“

— Боже мой, никога не съм виждал таки-и-ива хора!

Синьор Пиоци, цитиран от Сесилия Трейл

Голям Перчем и Зелениката чакаха всички да се съберат в Медената Пита, за да започнат втората среща след загубата на Леско. Щом въздухът започна да се охлажда, зайците се събудиха и един по един започнаха да се появяват по ходовете, водещи към по-малките бърлоги. Всички бяха обезсърчени и разколебани. Подобно на болката от голяма рана, необходимо е време, за да бъде усетен ефектът от такъв дълбок шок. Като кажат на някое дете за пръв път в живота му, че някой човек, когото то познава, е мъртъв, макар и да не се съмнява в казаното, детето често не разбира пълното му значение. После може да се случи да попита, многократно дори, къде е този човек и кога ще се върне. Когато Съдинката внесе в съзнанието си мисълта, подобна на някое мрачно дърво, че Леско никога няма да се върне, смайването му бе по-голямо дори от неговата мъка. Същото такова смайване той забеляза и във всичките си другари. Макар и да нямаше някаква непосредствена опасност, която да им попречи да продължат да живеят в своето селище както преди, зайците бяха много обезсърчени. Убедени бяха, че късметът им ги е напуснал. Леско бе мъртъв, а експедицията на Зелениката се бе провалила. Какво щеше да последва сега?

Зелениката, изтощен, измършавял и с все още непочистена козина от прилепнали бодли от подрумче и репей, говореше с трите питомни заека и се опитваше да ги успокои, доколкото можеше. Никой не би могъл да каже сега, че Леско бе жертвал живота си безразсъдно. Двете зайки бяха единствената печалба, която някой бе успял да постигне — единствената придобивка за селището. Но питомните зайци се чувстваха толкова зле, че дори и Зелениката полагаше вече усилия да превъзмогне собственото си убеждение, че на тях не могат да се възлагат особени надежди. Често се случва тревожни и неспокойни зайки да нямат деца. А как щяха тези две зайки да се почувстват у дома си при такива странни обстоятелства, на място, където всички са тъжни? Може би щяха да умрат, или да избягат някъде. Зелениката се зае да им обясни още веднъж, че им предстоят по-добри времена. Но самият той не бе убеден в това, което говори.

Голям Перчем изпрати Жълъда да види дали има още някой да идва. Жълъда се върна и каза, че Ягодата не се чувства добре, а Къпината и Петко ги няма.

— Е, нека го оставим Петко — каза Голям Перчем. — Бедният, сигурно му трябва време, за да преживее нещата.

— Но той изобщо не е в бърлогата си — каза Жълъда.

— Няма нищо — отговори Голям Перчем.

Но веднага си помисли: „Петко и Къпината? Възможно ли е да са напуснали селището, без да се обадят на никого? Ако е така, какво ще стане, като разберат останалите?“ Поколеба се дали да не помоли Киа да ги потърси, докато е още светло. Но ако Киа ги намери, тогава какво? Не могат да ги принудят да се върнат. Или ако все пак ги накарат, щеше ли да има полза от това, ако тяхното желание е да си тръгнат? В този момент заговори Зелениката и всички замълчаха.

— Всички знаем, че сме в объркано положение — каза Зелениката, — и предполагам, че скоро ще трябва да обсъдим какво е най-добре да се направи. Но смятам най-напред да ви обясня как така се получи, че ние четиримата — Сребърен Блясък, Зърнастеца, Ягодата и аз, се върнахме без никакви зайки. Не е необходимо да ми напомняте как при заминаването ни всички мислеха, че нещата са ясни. Но ето как се прибрахме — единият от нас е болен, друг е ранен, а резултатът е нулев. Сигурно всички се чудите защо.

— Никой не те обвинява, Зеленика — обади се Голям Перчем.

— Не съм наясно дали заслужавам упрек или не — отговори Зелениката. — Ще ми кажете това като чуете цялата история… Сутринта, когато тръгнахме, времето бе благоприятно за хлесилски преход и всички считахме, че няма защо да бързаме. Помня, че бе хладно и не изглеждаше да предстоят скорошни горещини. На другия край на тази гора има ферма и, макар там да нямаше хора наоколо толкова рано, не ми се искаше да вървим нататък, така че останахме на по-високото, откъм посоката на залеза. Всички очаквахме да стигнем другия край на хълма, но такъв рязък склон като този от север там няма. Хълмистата земя просто продължава все по-нататък — открита, суха и пуста. Има предостатъчно скришни места за зайци — царевични ниви, живи плетове и скатове, но не и истинска гора. Просто това са обширни поля с лека почва, изпъстрена с големи късове кремък. Надявах се да попаднем в местност, с каквато сме свикнали — ливади и гори, но там е друго. В крайна сметка, намерихме един път с хубав и дебел жив плет от едната му страна и решихме да вървим по него. Не бързахме особено и доста често спирахме, защото внимавах да не попаднем на елили. Сигурен съм, че местността там не е подходяща за порове и лисици, но нямах представа какво да правим, ако налетим на такова животно.

— Почти сигурен съм, че минахме наблизо до невестулка — обади се Сребърен Блясък. — Можех да я подуша. Но нали знаете какви са елилите — ако не ловуват в момента, обикновено изобщо не те забелязват. А и ние внимавахме да не оставяме много мирис и си заравяхме храката — все едно че сме котки.

— Така или иначе — продължи Зелениката, — преди още да стане ни-Фрит, пътят ни доведе до една рехава гора, точно напряко на нашата посока. Горите в низините са много странни. Тази специално не бе по-гъста от горичката над нас, но се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки, при това в абсолютно права линия. Аз правите линии не ги харесвам особено — те са човешко дело. Естествено, намерихме и път през гората. Пътят бе много самотен и пуст. Не ми се искаше да се мотаем много там, така че бързо прекосихме гората и излязохме от другата страна. Там Киа ни забеляза и ни каза да си коригираме посоката. Питах го колко сме напреднали и той отговори, че сме някъде по средата на пътя. При това положение, реших да се огледаме за място за пренощуване. Не ми се щеше да сме на открито, така че в крайна сметка си изкопахме дупки в нещо като малка яма, която намерихме. После се нахранихме хубаво и прекарахме нощта без проблеми.

Струва ми се, че не е необходимо да ви разказвам всички подробности от пътуването. На другата сутрин заваля точно след закуска и се появи неприятен студен вятър, така че останахме на същото място чак до ни-Фрит. После времето се проясни и продължихме нататък. Пътят не бе особено приятен поради влагата, но към свечеряване мислех, че вече сме наближили целта си. Оглеждах се наоколо, когато изведнъж от тревата изскочи един заек и го попитах дали знае да има наблизо голямо заешко селище.

— Ефрафа^[1]! — попита той. — Вие да не би да отивате в Ефрафа?

— Ако селището така се нарича, да — отговорих аз.

— Ама вие знаете ли това място?

— Не — отговорих. — Искаме да разберем къде е.

Тогава той каза:

— Съветът ми е да бягате оттук, и то бързо!

Аз още се чудех какво означава всичко това, когато изведнъж се появиха три едри заека над ската — точно по начина, както аз направих в нощта, когато исках да те арестувам, Голям Перчем. Един от тях попита:

— Мога ли да видя вашите знаци?

— Знаци? — учудих се аз. — Какви знаци? Не разбирам.

— Да не би да не сте от Ефрафа!

— Не — отговорих. — Ние сме странници.

— Ще ни последвате ли?

Изобщо не попитаха: „Отдалеч ли идвате?“, „Измокрили ли сте се?“ или нещо такова.

След това, трите заека ни поведоха надолу по ската и така пристигнахме в Ефрафа, както наричат селището. И най-добре ще е да ви разкажа малко за него, за да усетите каква малка групичка хленчещи нехранимайковци сме ние тук в сравнение с тях.

Ефрафа е голямо селище — много по-голямо от старото ни селище — имам предвид селището на Триара. Основният страх на всички зайци там е, че хората ще ги открият и ще ги заразят с бялата слепота. Цялото селище е организирано така, че да се прикрие неговото съществуване. Всички дупки са скрити и Ауслата държи всеки един заек в най-строго подчинение. Собственият ти живот там не зависи от теб, но затова пък имаш безопасност, ако си струва, разбира се, да се плаща такава цена за нея.

Освен Ауслата, те имат там и нещо, което наричат Съвет. Всеки заек, член на Съвета, отговаря за определена дейност. Един се грижи за храненето, друг отговаря за мерките за криене, трети за размножаването и така нататък. Що се отнася до обикновените зайци, само ограничен брой от тях могат да са над земята по едно и също време. Всеки заек се отбелязва със знак, още като малко зайче — ухапват ги под брадичката, или на хълбока, или на предната лапа. Така могат да бъдат разпознавани по този белег през целия им живот. Абсолютно е забранено да си над земята в друго време, освен когато това е определено за твоя Знак.

— Че кой ще те спре? — изръмжа Голям Перчем.

— Точно това е най-страшното. Отговорът е — Ауслата, но не можете да си го представите, освен ако не сте били там. Главният Заек там се казва Ранилист — генерал Ранилист, както го наричат. За него ще ви разкажа повече след малко. Преките му подчинени са капитаните — всеки един отговаря за определен Знак. Всеки капитан си има свои собствени офицери и часови. Във всеки един момент от денонощието има дежурен Знаков капитан, заедно с цялата му команда. Ако някой човек наближи, което не се случва често, часовите дават предупредителен сигнал много преди той да дойде достатъчно близо, за да може да забележи нещо. Също такива предупреждения се правят и за елилите. Следят никой да не изпуска храка другаде, освен на специално определените за тази цел места в канавки, които после се заравят. И ако забележат над земята някой заек, за когото не е сигурно дали има право да е там по това време, искат да видят знака му. Фрит знае какво се случва, ако той не успее да се оправдае — но мога да се досетя какво е. Зайците в Ефрафа често прекарват по цели дни, без да могат да видят лика на Фрит. Ако техният Знак по график е с нощно силфлеене, трябва да се хранят през нощта — без значение дали навън е сухо или влажно, топло или студено. Всички те са свикнали да говорят, да играят и да се чифтосват в бърлогите под земята. Ако зайците от даден Знак не успеят да излязат да силфлеят в определеното за тях време по една или друга причина — например ако наблизо работи някакъв човек, с това нещата приключват и те трябва да изчакат реда си на следния ден.

— Ама този начин на живот не предизвиква ли големи промени в зайците? — попита Глухарчето.

— Много големи промени, наистина — отговори Зелениката. После продължи да разказва:

Повечето от тях не могат да направят нищо, без да имат заповед за това. Никога не са напускали Ефрафа и дори не са и помирисвали враг. Единствената цел на всеки заек в Ефрафа е да бъде приет в Ауслата, защото това е свързано с определени привилегии. А целта на всеки член на Ауслата е да бъде приет в Съвета. Членовете на Съвета получават най-доброто от всичко. Но ако си в Ауслата, трябва да си много силен и твърд. Те се редуват да изпълняват нещо, което наричат Далечен Патрул. Обхождат цялата местност наоколо и живеят на открито по цели дни. От една страна, това е за да разузнават какво се случва в околността, но също и за да ги тренира в твърдост и хитрост. Откриват всеки един хлесил наоколо и го докарват в Ефрафа. Ако не се съгласи, убиват го. Считат, че хлесилите представляват опасност, защото биха могли да привлекат внимание към селището. Далечните Патрули докладват на генерал Ранилист и Съветът взема решение какво да се прави, ако има нещо ново из околността, което би могло да представлява опасност.

— Значи вас са ви пропуснали при приближаването ви? — попита Синчеца.

— О, напротив! — каза Зелениката. После отново поднови разказа си:

По-късно разбрахме, че малко след като бяхме доведени от онзи заек — казва се капитан Кемпиън^[2], е пристигнал вестоносец от Далечния Патрул да съобщи, че са открили следата на три или четири заека, приближаващи Ефрафа от северна посока. После попитал има ли някакви заповеди. Изпратили го обратно да съобщи, че се намираме под контрол.

И така, този капитан Кемпиън ни доведе до една дупка в канавка. Самият отвор на дупката бе направен от кръгла глинена тръба по такъв начин, че ако някой човек реши да я издърпа, отворът би се срутил, без да се забележи наличието на подземен ход. Там той ни предаде на друг капитан — защото той самият трябваше да се върне над земята — да изкара останалата част от дежурството си, нали разбирате. Бяхме отведени в една голяма бърлога и ни казаха да се чувстваме като у дома си.

В голямата бърлога имаше и други зайци и, като слушах техните разговори и им задавах от време на време въпроси, научих повечето от нещата, които ви казвам сега. Говорихме и с някои зайки и аз се сприятелих с една от тях, на име Хайзънтлей^[3]. Казах й за нашия проблем и защо сме дошли и тогава тя ни разказа подробности за Ефрафа. Като свърши, аз възкликнах:

— Ама това е ужасно! Винаги ли е било така?

Отговорът й бе отрицателен. Нейната майка й разказвала, че в отдавнашни години, селището било по-малко и на друго място. Но когато дошъл генерал Ранилист, накарал ги да се преселят в Ефрафа и той разработил цялата тази система за прикриване на съществуването на селището и я усъвършенствал до такава степен, че зайците се почувствали в безопасност като звездите на небето. После тя допълни:

— Повечето зайци тук умират от старост, освен ако не бъдат убити от Ауслата. Но проблемът е, че сега селището е препълнено със зайци. Всяко ново копаене, което се разрешава, трябва да се изпълнява под надзора на Ауслата, така че всичко става ужасно бавно и внимателно. Нали всичко трябва да е скрито. Всичко тук е пренаселено, а и много зайци не могат да излизат над земята достатъчно време. Също така, по някаква причина мъжките зайци са по-малко на брой от зайките. Много от нас установиха, че не могат да имат малки — заради пренаселването, но на никоя не се разрешава да напусне. Само преди няколко дни няколко зайки отидохме в Съвета и запитахме дали не можем да организираме експедиция и да създадем ново селище на друго място. Обещахме да отидем далеч, много далеч — колкото те пожелаят. Но те не искаха и да чуят за това — по никакъв начин. Нещата не могат да продължават така — системата се разпада. Но по-добре е да не те чуват, че говориш такива работи.

Е, казах си аз, — това звучи доста обнадеждаващо. Сигурно няма да имат нищо против нашите предложения. Нали ние искаме само да вземем няколко зайки, а не и мъжки зайци. Те имат толкова много зайки, че няма място за тях, а и ние ще ги отведем толкова далеч, колкото те изобщо не са стигали досега.

Малко след това дойде друг Капитан и каза да го последваме и да се явим пред заседанието на Съвета.

Съветът заседава в нещо като голяма бърлога — дълга и доста тясна, не така добра като нашата Медена Пита, защото там няма дървесни корени, които да крепят по-широк покрив. Трябваше да изчакаме отвън, докато те обсъждаха всякакви други работи. Бяхме просто точка в техния дневен ред: заловени странници. Имаше още един чакащ заек, който бе под специална охрана — Ауслафа, както ги наричат — това е полицията на Съвета. Никога през живота си не бях виждал по-уплашен заек — струваше ми се, че ще полудее от страх. Попитах един от тези Ауслафи какво става и той ми обясни, че този заек — Черния Аварин^[4], бил хванат, докато се опитвал да избяга от селището. Е, в крайна сметка го въведоха вътре. Най-напред чухме как бедният заек опитваше да се оправдае, после се разплака и започна да моли за милост. Когато излезе, и двете му уши бяха раздрани, по-зле дори от моето. Всички започнахме да го оглеждаме, абсолютно ужасени. Но един от Ауслафите каза:

— Недейте чак толкова да се впечатлявате. Той има късмет, че изобщо остана жив.

И докато още преглъщахме това, някой излезе и каза, че Съветът ни очаква.

Веднага щом влязохме, бяхме изправени лице с лице срещу генерал Ранилист — а той е наистина мрачна личност. С него вероятно дори и ти, Голям Перчем, не би могъл да се справиш. На ръст е огромен и самото му присъствие те плаши — все едно като че за него кръвта, битките и убийствата са нещо всекидневно. Мислех, че ще започне с няколко въпроса към нас — кои сме, какво искаме и така нататък, но той нищо подобно не попита. Каза ни: „Ще ви обясня правилата на селището и условията, при които ще живеете тук. Слушайте внимателно, защото правилата трябва да се спазват и всяко нарушение ще бъде наказано.“ Тогава аз веднага заговорих и обясних, че има някакво недоразумение. Ние сме посолство, казах аз, идваме от друго селище, за да помолим за добра воля и подкрепа от страна на Ефрафа. После обясних, че желаем само да ни бъде дадена възможност да убедим няколко зайки да заминат с нас. Когато свърших, генерал Ранилист отговори, че за това и дума не може да става — няма какво да обсъждаме. Отговорих, че нашето желание е да ни се разреши да останем един-два дни и да се опитаме да ги убедим.

— О, да! — каза той. — Вие ще останете. Но няма да имате друг случай да губите времето на Съвета — поне в следващите няколко дни.

Аз казах, че такова решение изглежда много крайно. Искането ни очевидно бе разумно. Тъкмо се готвех да ги призова да погледнат на едно-две неща от наша гледна точка, когато друг един от Съветниците — един много стар заек, ме прекъсна:

— Вие изглежда си мислите, че сте тук да преговаряте и да сключите споразумение. Но положението е, че ние ще ви наредим какво да правите.

Тогава ги приканих да си спомнят, че ние сме представители на друго селище, макар и по-малко от тяхното. Ние се считахме за техни гости. И едва като казах това осъзнах, че те ни смятат за пленници — или поне нещо подобно, каквато и дума да използват затова.

При това положение, реших повече да не говоря до края на срещата. Ягодата опита всичко, за да ме подкрепи. Говори много красиво за достойнството и другарството, така естествени за животните.

— Животните не се държат като хората — каза той. — Ако се налага да се бият, те се бият. Ако се налага да убият, убиват. Но никога преднамерено не обмислят и не планират начини да провалят живота на други създания или да им навредят по някакъв начин. Те имат Достойнство и Животинщина.

Но полза от говоренето нямаше. В крайна сметка всички млъкнахме и генерал Ранилист каза:

— Съветът не може да отдели повече време за вас, затова ще поръчам на вашия Знаков Капитан да ви обясни правилата. Вие ще се присъедините към Знака на левия хълбок на капитан Паче Гнездо. По-късно ще се срещнем пак с вас и вие ще установите, че сме съвсем приятелски и конструктивно настроени към зайци, които разбират какво се очаква от тях.

И така, Ауслата ни изведе навън, за да се присъединим към Знака на левия хълбок. Така се случи, че капитан Паче Гнездо бе прекалено зает в момента и не намери време да се срещне с нас. От своя страна, аз също внимателно избягвах такава среща, защото се боях да не започне веднага да ни слага знаци. Скоро обаче разбрах какво искаше да каже Хайзънтлей с думите, че системата се разпада. Бърлогите бяха препълнени — поне от гледна точка на нашия стандарт. Много лесно бе да не привличаме внимание. Дори и в рамките на един Знак, не всички зайци се познават помежду си. Намерихме места в една бърлога и се опитахме да поспим, но посред нощ ни събудиха и ни казаха да излизаме да силфлеем. Помислих си — дали това не е шанс да избягаме, но навсякъде имаше часови. А освен часовите, виждаха се още Капитана и два бързоноги заека до него, чиято задача явно бе веднага да се втурнат към дадено място, където има тревога.

Като се нахранихме, пак слязохме под земята. Почти всички зайци бяха много покорни и кротки. Гледахме много-много да не приказваме с тях, защото намерението ни бе да избягаме и не искахме да ставаме известни. Но колкото и да се опитвах, не можех да измисля подходящ план.

Излязохме пак да се храним на следния ден преди ни-Фрит, после пак се върнахме обратно под земята. Времето течеше ужасно бавно. Най-после, вероятно е било на свечеряване, реших да се присъединя към една групичка зайци, която слушаше история. И знаете ли коя история се оказа — „Кралските марули“! Разказвачът не бе така добър като Глухарчето, но все пак се заслушах, просто да имам някакво занимание. И когато стигна до мястото, дето Ел-Ахрейра се преоблича като лекар и отива в двореца на Крал Дарзин, изведнъж се сетих какво да правим. Бе доста рисковано, но реших, че има някакъв шанс за успех — просто защото всеки заек в Ефрафа прави каквото му бъде наредено, без да задава въпроси. Бях наблюдавал капитан Паче Гнездо и останах с впечатление, че е приятна личност, високо съзнателен, малко слабоват и доста разтревожен, че не може да се справи с всичките си задължения.

През нощта, като ни извикаха да силфлеем, бе тъмно като в рог и валеше. Разбира се, в Ефрафа такива дреболии не са пречка — всички са доволни, че изобщо могат да излязат и да намерят някаква храна. Целият Знак се подреди да излиза. Ние изчакахме докато и последният — капитан Паче Гнездо, излезе с двама от часовите си. Сребърен Блясък и останалите тръгнаха преди мен, а после аз се приближих към капитана и се престорих на задъхан — все едно че съм тичал.

— Капитан Паче Гнездо?

— Да? — отговори той. — Какво има?

— Викат ви в Съвета, веднага.

— Какво означава това? — попита той. — По каква причина?

— Без съмнение ще ви обяснят, като отидете там — отговорих аз. — На ваше място не бих ги карал да чакат.

— Вие кой сте? — попита той. — Не сте някой от вестоносците на Съвета. Тях ги познавам всичките. От кой Знак сте?

— Не съм тук да отговарям на въпросите ви! — сопнах се аз. — Да ида ли да ги уведомя, че не желаете да отидете?

Явно си личеше как той се колебае. Престорих се, че наистина тръгвам. Тогава, изведнъж, той каза:

— Добре.

Бедният, изглеждаше ужасно уплашен. После попита:

— Но кой ще поеме смяната, докато ме няма?

Отговорих му:

— Аз. По заповед на генерал Ранилист. Но се върнете бързо. Нямам намерение да вися наоколо половината нощ и да ви върша работата.

Той бързо се затича надолу. Аз се обърнах към другите двама и им казах:

— Вие стойте тук, но гледайте да не заспите. Аз отивам да проверя часовите.

След това и четиримата побягнахме в тъмнината. Естествено, доста скоро се появиха двама часови и се опитаха да ни спрат. Но ние всички се втурнахме право срещу тях. Очаквах, че ще побягнат, но те не го сториха. Биха се като луди и единия от тях одраска Зърнастеца по носа. Все пак, ние бяхме четирима, така че в крайна сметка ги надвихме и побягнахме през полето. Заради тъмнината и дъжда нямахме представа накъде отиваме — просто бягахме. Предполагам, че преследвачите ни се забавиха, защото го нямаше бедният Паче Гнездо да даде заповеди. Така или иначе, имахме известна преднина. Но сега вече чувахме, че ни преследват, дори нещо по-лошо — настигаха ни.

Повярвайте ми, Ефрафската Аусла не е шега работа. Всички там ги подбират по големина и сила и са тренирани да се придвижват в тъмнина и влага. Толкова ги е страх от Съвета, че не се боят от нищо друго. Бързо разбрах, че сме загазили. Явно патрулът зад нас успяваше да ни следва в тъмнината и дъжда по-бързо, отколкото ние бягахме. Скоро ни наближиха. Тъкмо се готвех да кажа на останалите, че нищо друго не ни остава, освен да се обърнем и да се бием, когато достигнахме един голям стръмен скат. Той се издигаше почти вертикално нагоре. Бе по-стръмен от нашия хълм тук и изглеждаше някак с много правилна форма, като че хора са го правили.

Е, нямаше време за мислене, така че тръгнахме нагоре. Скатът бе покрит с груба трева и храсталаци. Не знам колко точно бе висок — струва ми се, като добре израсла калина — може би малко по-висок. Като стигнахме билото видяхме, че сме стъпили на малки леки камъчета, които мърдаха като стъпвахме по тях. Това вече съвсем ни обърка. После стигнахме до едни широки парчета дърво, пресечени с две метални пръчки. Пръчките издаваха особен звук — нисък и бръмчащ. Тъкмо си казах: „Това без съмнение е човешко дело“, когато изведнъж се свлякох от другата страна. Не бях разбрал, че цялото било е доста тясно, а отсрещният скат също бе много стръмен. Преобърнах се през глава в тъмното и се спрях в един бъзов храст — там и останах да лежа.

Зелениката спря да разказва за момент и се умълча, като че преценяваше собствените си спомени. Мина известно време, преди да продължи:

Много е трудно да се опише какво се случи после. Макар и четиримата да бяхме там, самите ние не го разбираме. Но това, което ще кажа сега, е чистата истина. Господ Фрит ни изпрати един от Великите си Вестоносци, за да ни спаси от Ефрафската Аусла… Всеки един от нас бе паднал по низходящия скат, на едно или друго място. Зърнастеца, заслепен от собствената си кръв, се изтърколи чак до долу. Аз бях дошъл на себе си и гледах към билото. Имаше все пак малко светлина, така че се надявах да видя Ефрафците, като дойдат. И тогава — тогава нещо грамадно, няма как да ви го опиша, голямо колкото хиляда хрудудили, по-голямо дори, се появи устремно от нощта. Цялото бе в огън, пушек и светлини и тракаше по металните пръчки така, че земята отдолу се разтресе. То се втурна между нас и Ефрафците подобно на хиляда гръмотевични бури. Казвам ви, бях някъде отвъд състоянието на страх. Блясъците и тътенът като че разкъсаха самата нощ. Не знам какво се случи с Ефрафците — или са избягали, или това нещо ги е смазало. А после изведнъж то си отиде и го чухме как се отдалечава, с тракане и дрънчене в далечината. Бяхме останали съвсем сами.

Дълго време не можех да помръдна. Най-сетне се изправих и намерих един по един спътниците си в тъмното. Никой от нас не можа и дума да каже. При основата на ската открихме нещо като тунел, който го прекосяваше от едната му страна до другата. Пролазихме по него и се върнахме откъм страната, където се бяхме катерили. После вървяхме дълго из полята, докато реших, че сме се отдалечили достатъчно от Ефрафа. Влязохме в една канавка и там заспахме и четиримата, чак до сутринта. Никаква гаранция нямаше, че нещо няма да дойде и да ни убие, но някак усещахме, че сме в безопасност. Сигурно мислите, че е нещо невероятно да бъдеш спасен от Господ Фрит в цялата му мощ. Питам се, на колко ли зайци се е случвало да преживеят такова нещо? Но ви казвам, това бе по-страшно дори в сравнение с преследването от Ефрафците. Никой от нас няма да забрави как лежахме в дъжда до ската, докато огненото същество минаваше точно над главите ни. Как така бе дошло то заради нас? Това вероятно никога няма да успеем да разберем.

На следната сутрин се огледах наоколо и скоро се ориентирах коя е вярната посока. Нали знаете, как винаги успяваме да се ориентираме. Дъждът бе спрял и ние потеглихме. Но обратният път се оказа тежък. Всички се уморихме още преди да пристигнем — с изключение на Сребърен Блясък. Не знам какво щяхме да правим без него.

"И тогава — тогава нещо грамадно, няма как да ви го опиша, голямо колкото хиляда хрудудили, по-голямо дори, се появи устремно от нощта."

Той бодърства цял ден и цяла нощ без никаква почивка. Единственото, което искахме, бе по-скоро да се приберем тук. Когато пристигнах при горичката тази сутрин, накуцвах като в някой кошмар. Боя се, че не съм много по-добре от бедния стар приятел — Ягодата. Той изобщо не се оплака, но смятам, че се нуждае от дълга почивка. Същото се отнася и за мен. Зърнастеца пък за втори път е тежко ранен. Но и това не е най-лошото, нали? Загубихме Леско — това е най-голямото нещастие, което можеше да ни се случи. Някои от вас ме попитаха по-рано тази вечер, дали бих желал да стана Главен Заек. Радвам се, че ми имате доверие, но съм напълно изтощен и засега не мога да поема нещата. Чувствам се изсъхнал и кух като някоя прахавица през есента — само остава вятърът да ми издуха козината.