Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (14)

11. Труден път

Тогава Сър Бомен … премина с коня си през всякакви възможни блата, поля и големи долини, като много пъти … затъваше в дълбока кал, защото той не знаеше пътя, а тръгна напряко през гората … И най-накрая попадна на хубав зелен път.

Малори, „Смъртта на Крал Артур“

Като слязоха в долчинката, Леско и Петко срещнаха Къпината, който ги очакваше клекнал на торфа, дъвчейки няколко кафяви стръка шавар.

— Здрасти! — каза Леско. — Какво стана? Къде отидоха другите?

— Ей там — отговори Къпината. — Стана ужасна кавга, Голям Перчем каза на Крепис и Великденчето, че ще ги разкъса на парчета, ако не му се подчиняват. И когато Крепис каза, че би искал да знае кой е Главен Заек, Голям Перчем го ухапа. Много неприятна история. А всъщност кой е Главен Заек — ти или Голям Перчем?

— Не знам — отговори Леско. — Но Голям Перчем без съмнение е най-силният. Не е било необходимо да ухапва Крепис — той не би могъл да се върне, дори да поиска. Той и приятелите му щяха да разберат това, ако им беше дадена възможност да поговорят малко. А сега Голям Перчем ги е засегнал и те ще мислят, че продължават, защото той ги заставя. Моето желание е те да продължат напред, защото разбират, че това е единственото нещо, което могат да направят. Много сме малко, за да се дават така заповеди и да се хапят зайците. Фрит в мъгла! Нима нямаме вече и без това достатъчно тревоги и опасности?

Междувременно стигнаха до другия край на долчинката. Голям Перчем и Сребърен Блясък говореха със Зърнастеца под надвисналата метличина. Наблизо, Съдинката и Глухарчето се правеха, че хрупат от един шубрак. Малко по-нататък, Жълъда демонстративно ближеше раната на Крепис, а Великденчето го наблюдаваше.

— Стой неподвижен ако можеш, бедни мой приятелю — каза Жълъда, с очевидното желание да бъде чут. — Просто ме остави да почистя кръвта. Мирно стой!

Крепис малко театрално се залюля и отстъпи назад. С идването на Леско всички зайци се обърнаха към него и го загледаха с очакване.

— Вижте — каза Леско — знам, че се е случила неприятност, но най-добре ще е да се опитаме да я забравим. Сега сме на лошо място, но скоро ще се измъкнем оттук.

— Наистина ли смяташ, че ще успеем? — запита Глухарчето.

— Ако ме последвате сега — отговори отчаяно Леско — ще ви измъкна до изгрев-слънце.

А после си помисли: „Ако не успея, сигурно ще ме разкъсат на парчета. Но и това няма много да им помогне.“

Той се измъкна повторно от долчинката и всички го последваха. Уморителният и страшен път започна отново, прекъсван само от тревоги. Веднъж един бял бухал прелетя тихо над тях, толкова ниско, че Леско видя как го гледа с тъмните си очи. Но или бухалът не ловуваше в момента, или Леско бе прекалено голям за да бъде атакуван, така че в крайна сметка бухалът отлетя някъде над пирена. Леско изчака неподвижен известно време, но бухалът не се появи отново. После Глухарчето попадна на миризмата на невестулка и всички се събраха около него, шепнейки и душейки почвата. Но следата бе отдавнашна и след известно време те отново продължиха. В такава ниска растителност, тяхното придвижване напред бе неорганизирано и неравномерно. Различният ритъм на движение ги забавяше дори още повече, в сравнение с хода им в гората. Непрекъснато се явяваха състояния на тревога, спиране, заставане на място при шума от някакво движение — истинско или въображаемо. Беше толкова тъмно, че Леско невинаги беше сигурен дали той води или дали Голям Перчем и Сребърен Блясък не са някъде напред. Веднъж, след като чу необясним шум пред себе си, затихнал веднага, Леско се спря за доста дълго време; и когато накрая продължи напред, намери Сребърен Блясък приклекнал зад туфа от главица, на свой ред уплашен от звука от неговото приближаване. Общото състояние бе на объркване, незнание, усилие и изтощение. През това кошмарно нощно придвижване, Съдинката бе непрекъснато наблизо до него. При все, че всеки един от останалите изчезваше и се появяваше отново, подобно на плуващи в кръг фрагмента, Съдинката не го остави дори за момент. И неговата нужда да бъде окуражаван се превърна в последна опора на Леско срещу собствената му тревога.

— Вече приближаваме, Хлао-ру, вече приближаваме — продължаваше да му повтаря, докато усети, че думите му са изгубили смисъл, превърнали са се в обикновен припев. Той не говореше на Съдинката или дори на себе си. Той говореше като насън, или в състояние на унес, много близко до съня.

Най-после видя приближаването на зората, като едва усещаща се светлина иззад ъгъла на непознато заешко селище. И в същия момент изчурулика жълта овесянка. Леско се почувства като разгромен генерал. Къде точно бяха неговите спътници? Надяваше се да не са далеч. Но дали беше така? Дали всичките са наблизо? Къде ги бе довел? Какво щеше да прави сега? Ами ако се появи враг точно в този момент? На никой от тези въпроси той нямаше отговор, а и не бе му останал кураж да мисли за тях. Зад него Съдинката потрепери във влажния въздух и той се обърна и го допря с муцуната си. Точно като някой генерал, който вече няма какво друго да прави и започва да се интересува от състоянието на ординареца си, само защото ординарецът се е оказал наблизо до него.

Светлината се засили и Леско забеляза пред тях покрит с чакъл път. Той изскочи от пирена, седна на камъните и отръска козината си от влагата. Сега можеше ясно да види Петковите хълмове, сиво-зеленикави на цвят и изглеждащи по-близки във влажния въздух. Дори като точици се забелязваха храсти прещип и ниски тисови дървета по стръмните им склонове. Докато се взираше към тях, се чу развълнуван глас малко по-надолу по пътя:

— Той успя! Не ви ли казвах, че ще успее?

Леско завъртя глава и видя на пътя Къпината — раздърпан и изтощен, но именно той бе проговорил. Зад него изскочиха от пирена и Жълъда, Великденчето и Зърнастеца. И четирите заека го гледаха втренчено. Той се зачуди защо. После, като се приближиха, Леско разбра, че гледат не него, а нещо зад него. Завъртя се и видя, че чакълестият път води към тесен пояс от бреза и офика. Зад него имаше жив плет, а още по-нататък — зелена ливада между две горички. Бяха стигнали другия край на общинската мера.

— О, Леско! — възкликна Къпината, идвайки към него по чакъла. — Толкова бях уморен и объркан, че започнах да се съмнявам дали знаеш накъде да вървим. Чувах те как казваш сред пирена: „Вече приближаваме“ и това ме дразнеше. Мислех си, че нарочно така казваш. А трябваше да разбера всичко по-добре. Фрит-Ра, ти си точно каквото аз наричам Главен Заек!

— Браво, Леско-Ра! — присъедини се и Зърнастеца. — Браво!

Леско не знаеше какво да отговори. Погледна ги мълчаливо и Жълъда бе следващият, който заговори:

— Хайде! Кой ще влезе пръв в полето отсреща? Аз още мога да тичам.

После той тръгна надолу по склона, но така бавно, че когато Леско му викна да спре, той се подчини веднага.

— Къде са останалите? — запита Леско. — Глухарчето? Голям Перчем?

В същия момент Глухарчето изскочи от пирена и седна на пътя, гледайки към полето. След него се появиха Крепис и Петко. Леско наблюдаваше как Петко забеляза ливадата, а после Зърнастеца отново привлече вниманието му към долната част на склона, като извика:

— Виж, Леско! Сребърен Блясък и Голям Перчем са там долу. Те ни чакат.

Светлосивата козина на Сребърен Блясък ясно се открояваше на фона на прещипа наоколо, но Леско можа да види Голям Перчем едва когато той подскочи и се затича към тях.

— Всички ли са тук, Леско? — попита Голям Перчем.

— Разбира се — отговори Къпината. — Казвам Ви, че той е каквото аз наричам Главен Заек. Леско-Ра, дали да не…

— Леско-Ра? — прекъсна го Голям Перчем. — Главен Заек? Фрит в гнездо на оси! Денят, когато аз те нарека Главен Заек, Леско, това ще е денят, това ще е! В този ден ще спра да се бия.

Действително това щеше да се окаже забележителен ден, а и забележително изказване също, но този ден бе в бъдещето, което никой не можеше да предвиди. А в момента бедният Леско можеше само да се извърне на страна с усещането и разочарованието, че неговата роля в прекосяването на мерата не е била чак толкова важна.

— Хайде, Жълъде — каза Леско. — Щом искаш да потичаш, и аз ще дойда с теб.

Малко след това те вече бяха под брезите. И докато изгряващото слънце проблясваше в червено и зелено през капчиците роса по клонките на папрата, зайците прекосиха живия плет и малката вада до него и навлязоха в гъстата трева на ливадата.