Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (5)

2. Главният Заек

Мрачният държавник, цял обзет от грижи, кат’ мъгла среднощна бавно той се движи и нито тръгва, нито на място стои.

Хенри Вогън, „Светът“

В тъмната и топла бърлога Леско изведнъж се събуди, борейки се и ритайки със задните си крака. Нещо го нападаше. Но не се усещаше миризма нито на пор, нито на невестулка. Никакъв инстинкт не го подканяше да бяга. Главата му се проясни и той осъзна, че при него е само Петко. И точно Петко се катереше по него, дращейки и сграбчвайки с лапите си, както един паникьосан заек би се катерил по телена ограда.

— Петко! Петко, събуди се, глупак такъв! Аз съм Леско. Още малко и ще ме нараниш. Събуди се!

Той го притисна надолу. Петко се опита да се бори и се събуди.

— О, Леско! Сънувах нещо. Беше ужасно. И ти беше в съня. Ние бяхме на вода, в един голям и дълбок поток, и тогава аз осъзнах, че сме стъпили на дъска — също като дъската долу в полето, дето е цялата бяла и покрита с черни чертички. Имаше и други там — зайци и зайки. Но като погледнах надолу, видях, че цялата дъска е направена от кости и жица за капани; и аз изпищях, а ти каза: „Плувайте! Всички да плуват!“ А после аз те търсех навсякъде и се опитвах да те измъкна от дупка на брега. Намерих те, но ти каза: „Главният Заек трябва да иде сам“. След това ти отплува към тъмен воден тунел.

— Е, тъй или иначе, преди малко ме удари в ребрата, Воден тунел — как ли пък не! Ама че история! Какво ще кажеш пак да заспим?

— Леско, опасността — лошото нещо, не си е отишло. То е тук — навсякъде около нас. Не ми казвай да го забравя и да заспя. Трябва да си тръгнем преди да е станало прекалено късно.

— Да си тръгнем? Искаш да кажеш, да си тръгнем оттук? От заешкото селище?

— Да. Много скоро. Няма значение накъде.

— Само ти и аз?

— Не, всички.

— Цялото заешко селище? Не бъди глупав. Те няма да дойдат. Ще кажат, че си се побъркал.

— Тогава те ще са тук, когато лошото нещо дойде. Трябва да ме послушаш, Леско. Повярвай ми — нещо много лошо наближава и ние сме длъжни да си отидем.

— Е, предполагам, че най-доброто е да идем да говорим с Главния Заек и ти на него да разкажеш. Или аз ще опитам. Но не вярвам той изобщо да хареса такава идея.

И Леско тръгна надолу по подземния ход и после нагоре към завесата от къпини. На него не му се искаше да повярва на Петко, но от друга страна го беше страх да не повярва.

Бе малко след ни-Фрит (пладне). Всички зайци бяха под земята, повечето спяха. Леско и Петко повървяха малко над земята и после влязоха в широк отвор в песъчливата почва и тръгнаха надолу по разни тунели, докато навлязоха на 30 фута^[1] навътре в гората, помежду корените на дъбово дърво. Тук те бяха спрени от снажен и едър заек — член на Ауслата. Той имаше интересен голям кичур козина на върха на главата си, който му придаваше странен изглед — като че ли носи някаква шапка. Оттук идваше и името му — Тлай-ли, което буквално преведено означава „Глава с Козина“, или, както ние бихме казали — Голям Перчем.

— Леско? — попита Голям Перчем, душейки към него в сумрака, между корените на дървото. — Ти си Леско, нали? Какво правиш тук? И по това време на деня? — той не обърна никакво внимание на Петко, който чакаше по-нататък в подземния ход.

— Искаме да говорим с Главния Заек — каза Леско. — Касае се за нещо важно, Голям Перчем. Можеш ли да ни помогнеш?

— Да ви помогна? Нима и той ще говори с Главния Заек?

— Да, необходимо е. Повярвай ми, Голям Перчем. Нали знаеш, че нямам навика да вдигам много шум без причина? Кога друг път съм искал да говоря с Главния Заек?

— Е, добре. Ще направя това заради теб, Леско, въпреки че после сигурно ще ми издърпат ушите. Ще му кажа, че те познавам и че си разумен. Той трябва и лично да те познава, разбира се, но вече остарява. Почакайте за момент.

Голям Перчем отиде малко по-надолу по тунела и се спря пред обширна бърлога. След кратък разговор, който Леско не можа да чуе, Голям Перчем очевидно бе поканен да влезе вътре. Двата заека чакаха в мълчание, прекъсвано само от нервното шумолене на Петко.

Името на Главния Заек бе Триар, което означава Лорд Калиново Дърво. По една или друга причина, винаги го наричаха „Триара“ — може би защото в съседство със заешкото селище имаше само един триар (калиново дърво), откъдето той бе взел името си. Главният Заек бе спечелил положението си не само със силата си на младини, но също и със своята уравновесеност и дори хладнокръвие — доста необичайни за повечето зайци, които са по-скоро импулсивни.

Добре бе известно, че той никога не се оставяше да бъде развълнуван от слухове или от предстояща опасност. Например, той запази хладнокръвие — някои казваха коравосърдечие — по време на епидемията от миксоматозис, безмилостно изгонвайки всеки заек, който приличаше на заболял. Той устоя на всички предложения за масова миграция и наложи пълна изолация на заешкото селище, като по този начин положително го спаси от гибел. Също така, точно той се бе занимал на времето с една особено пакостлива белка, като я заведе долу (с риск за живота си) при клетката на фазаните, под прицела на пушката на пазача. Сега, както бе казал Голям Перчем, Главният Заек вече бе поостарял, но разсъдъкът му си беше наред. Когато Леско и Петко бяха въведени при него, той ги поздрави учтиво. Някои зайци от Ауслата, например Луничката, може и да прибягваха до заплахи и кавги. Но Триара не се нуждаеше от такива средства.

— А, Орехчо. Орехчо беше, нали?

— Леско — отговори Леско.

— Леско, разбира се. Много мило, че си дошъл да ме видиш. А твоят приятел…

— Моят брат.

— Твоят брат — поправи се Триара, с едва доловим намек в интонацията си, означаващ „Нали няма да ме прекъсваш повече?“.

— Настанете се удобно. Желаете ли марули?

Марулите на Главния Заек бяха откраднати от Ауслата от една градина, намираща се на половин миля^[2] разстояние от заешкото селище. Зайците от покрайнините много рядко виждаха марули, ако изобщо им се удадеше такъв случай. Леско си взе едно малко листо и учтиво го изяде. Петко отказа и седна, премигвайки и потрепвайки от притеснение.

— Какво ново при вас? — запита Главният Заек. — Кажете ми какво мога да направя за вас.

— Е добре, сър — започна Леско доста колебливо. — Идваме заради брат ми, Петко. Той често може да предскаже наличието на нещо лошо, и аз непрекъснато установявам, че действително е бил прав. Той предсказа наводнението миналата есен и понякога може да каже къде е поставена жицата на капан. А сега казва, че чувства лоша опасност над заешкото селище.

Настанете се удобно. Желаете ли марули?

— Лоша опасност. Разбирам, разбирам. Колко тревожно — каза Главният Заек, който изобщо не изглеждаше разтревожен. — И какъв вид е тази опасност? — попита той, обръщайки се към Петко.

— Не знам — отговори Петко. — Н-но тя е лоша. Тя е толкова л-лоша, че… че е много лоша — заключи той с нещастен вид.

Триара изчака учтиво няколко мига и после каза:

— Е, чудя се — какво тогава трябва да направим?

— Да се махнем оттук — каза моментално Петко. — Да се махнем всичките. Веднага. Триар, сър, трябва всички да се махнем.

Триара отново изчака. После, с тон, който показваше голямо разбиране, каза:

— Е, аз никога не съм се махал. Това е доста крайна мярка, нали? Ти какво мислиш? — обърна се той към Леско.

— Вижте, сър, — каза Леско — брат ми няма логично обяснение за предчувствията си. На него просто му идват предчувствията, ако разбирате какво искам да кажа. Сигурен съм, че вие сте подходящата личност да реши какво трябва да правим.

— Много мило от твоя страна, че смяташ така. Надявам се наистина да съм подходящата личност. Но вижте сега, скъпи приятели — нека помислим малко. Сега е май, нали? Всички са заети и повечето зайци са щастливи. Няма елили на мили наоколо, или поне така ми казват. Няма болести, времето е хубаво. А вие искате да кажа на цялото селище, че младият — ъъъ — младият — ъъъ — твоят брат тук, има някакво предчувствие и ние всички трябва да тръгнем да се шляем из полето за да отидем незнайно къде и да рискуваме възможните последствия, а? Какво смяташ, че ще отговорят? Всички ще са възхитени, а?

Петко неочаквано се обади:

— Вас ще послушат.

— Много мило, че така смятате — каза отново Триара. — Възможно е и да ме послушат, възможно е. Но трябва много внимателно да обмисля въпроса. Разбира се, това е много сериозна стъпка. Освен това…

— Но, сър Триар, няма време — прекъсна го Петко. — Аз усещам опасността като жица около врата си — като жица. Леско, помощ!

И той изписка и се претърколи в пясъка, ритайки неистово, както правят зайците, когато са хванати в капан. Леско го хвана с двете си предни лапи и той се поуспокои.

— Ужасно съжалявам, Главни Заеко — каза Леско. — Понякога той изпада в такова състояние. След минута ще му мине.

— Какъв срам! Какъв срам! Бедният, може би трябва да отиде вкъщи и да си почине. Да, най-добре да го вземеш със себе си. Е, действително беше много добре от твоя страна да дойдеш да ме видиш, Орехчо. Много съм благодарен. И ще обмисля много внимателно всичко, което ми казахте, можеш да си сигурен в това. Голям Перчем, ще останеш за момент, нали?

И докато Леско и Петко се отдалечаваха обезкуражени по тунелите от бърлогата на Главния Заек, те все пак можеха да дочуят отвътре гласа на Главния Заек, който бе преминал към по-остър тон, като от време на време се чуваха и отговори: „Да, сър“ и „Не, сър“.

На Голям Перчем, както той самият бе предсказал, му „дърпаха ушите“.