Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (31)

28. В подножието на хълма

И чудна радостта бе там

самотен да си, но не сам.

От мрак и ужас веч спасен,

съзираш дом благословен.

Уолтър дьо ла Мар, „Поклонникът“

— Но нали не си толкова уморен, че да откажеш едно силфлеене? — попита Глухарчето. — А и сега е точно подходящо време за такова разнообразие. Вечерта е чудесна, ако мога да вярвам на обонянието си. Трябва да се опитаме да не сме прекалено нещастни, нали разбираш.

— Само едно нещо, преди да отидем да силфлеем — обади се Голям Перчем. — Нали мога да ти кажа, Зеленика, че не вярвам някой друг, освен теб да би имал силите да спаси себе си и спътниците си от такова място.

— Фрит пожела да успеем да се върнем — отговори Зелениката. — Това е истинската причина да сме тук.

Зелениката се обърна да последва Великденчето нагоре по подземния ход и забеляза наблизо Детелина.

— За теб и приятелите ти сигурно е нещо странно да излизате навън и да ядете трева — каза Зелениката. — Но да знаете, че ще свикнете. И мога да ви гарантирам, че Леско-Ра ви е казал самата истина — животът тук е по-добър в сравнение с този в клетката. Елате с мен и ще ви покажа едно място с хубава ниска трева, ако Голям Перчем не я е изял вече всичката, докато ме нямаше.

Зелениката хареса Детелина. Тя изглеждаше по-здрава и не така срамежлива като Чемшир и Сенка. Очевидно полагаше всички усилия да се приспособи към живота в селището. Не можеше отсега да се каже какво ще е потомството й, но тя изглеждаше здрава.

— Харесвам подземието — каза Детелина, като излязоха на чист въздух. — Затвореното пространство доста наподобява клетка, само дето е по-тъмно. Трудното нещо е излизането за хранене на открито. Не сме свикнали да сме свободни и да ходим където си поискаме — затова не знаем какво да правим. Вие всички действате толкова бързо и в повечето случаи аз не разбирам защо. Бих предпочела да не се храня много далеч от дупката, ако нямаш нищо против.

Те се движеха бавно по огряната от залязващото слънце трева, хрупайки трева по пътя. Детелина скоро се увлече в храненето, но Зелениката седна на едно място и огледа наоколо мирния пуст хълм. Забеляза как Голям Перчем се взира в северна посока и веднага проследи погледа му.

— Какво има? — попита Зелениката.

— Къпината идва — отговори Голям Перчем, с явно чувство на облекчение.

Къпината се появи, подскачайки доста бавно откъм хоризонта. Изглеждаше уморен, но веднага щом забеляза другите зайци се забърза и се насочи право към Голям Перчем.

— Къде беше? — попита Голям Перчем. — И къде е Петко? Не е ли бил с теб?

— Петко сега е с Леско — отговори Къпината. — Леско е жив. Ранен е — трудно е да се каже колко сериозно, но няма да умре.

Трите заека го изгледаха смаяни. Къпината замълча за малко, наслаждавайки се на ефекта от думите си.

— Леско жив! — попита Голям Перчем. — Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен. В момента е при подножието на хълма, в същата канавка, където сте били в нощта на пристигането на Зелениката и Синчеца.

— Не мога да повярвам! — възкликна Зелениката. — Ако е вярно, това е най-добрата новина в целия ми живот. Къпина, наистина ли си сигурен? Какво се случи? Разкажи ни.

— Петко го намери — каза Къпината. — Петко ме взе със себе си и изминахме почти целия път до фермата. После той влезе в канавката и там намери Леско, скрит в една дренажна тръба. Бе много отслабнал от загубата на кръв и не можеше сам да излезе от тръбата. Наложи се да го хванем за здравата му задна лапа и да го издърпаме. Нали разбирате, той не можеше да се завърти.

— Но как Петко е разбрал къде е?

— Ами както Петко ги разбира нещата — по-добре него питайте. Като извадихме Леско в канавката, Петко прегледа колко сериозна е раната. Тя е много неприятна, на една от задните лапи, но костта не е счупена. Само че е одраскан по цялата си страна. Почистихме местата колкото можахме и после се заехме да го докараме тук. Това ни отне цялата вечер. Само си представете как се движихме — посред бял ден, при пълна тишина наоколо, с ранен заек, миришещ на прясна кръв. За щастие, денят се оказа най-горещият през цялото лято — не можеше да се чуе наоколо дори и мишка да цвърти. Отново и отново трябваше да се скриваме сред девесила наоколо и да почиваме. Аз бях много напрегнат, но Петко бе спокоен като някоя пеперуда, кацнала на камък. Сядаше в тревата и започваше да си реши ушите. И все казваше: „Не се тревожи. Няма нищо опасно. Не е необходимо да бързаме.“ И след всичко видяно до този момент, бях готов да му повярвам дори ако ми кажеше, че ще ловим лисици. Но като стигнахме подножието на хълма, Леско вече бе съвсем на края на силите си и не можеше да продължи нататък. Той и Петко се подслониха в обраслата канавка, а аз дойдох да ви кажа какво става. И ето ме тук.

Всички замълчаха, докато Зелениката и Голям Перчем възприемат новините. Най-сетне Голям Перчем попита:

— Там ли ще останат през нощта?

— Така ми се струва — отговори Къпината. — Сигурен съм, че Леско не ще може да се качи по хълма, докато не закрепне.

— Ще сляза там долу — каза Голям Перчем. — Сигурно ще успея да направя обстановката малко по-приятна, а и Петко ще има нужда от помощ за грижите за Леско.

— На твое място бих побързал — каза Къпината. — Слънцето скоро ще залезе.

— Ха! — възкликна Голям Перчем. — Ако срещна някой пор, по-добре той да внимава. Да ви донеса ли един утре?

После се затича и бързо изчезна от погледа.

— Да идем да съберем останалите — каза Зелениката. — Хайде, Къпина, ще трябва пак да разкажеш цялата история, от самото начало.

Разстоянието от три четвърти миля^[1] между Нътхенгър и подножието на хълма, изминато в пламтяща горещина, бе коствало на Леско повече мъка и усилия от всичко друго през живота му. Ако Петко не го бе открил, той щеше да умре в тръбата. Когато призивите на Петко проникнаха в унесеното му и отслабващо съзнание, най-напред дори опита изобщо да не отговаря. Толкова по-лесно бе да си стои на мястото, отвъд изтърпяното страдание. После, като се видя да лежи в зеленикавия мрак на канавката, а Петко наоколо оглеждаше раните му и го уверяваше, че може да стане и се движи, той все още не можеше да възприеме мисълта да тръгне да се връща. Неговата разкъсана страна туптеше, а болката в крака направо бе притъпила сетивата му. Чувстваше се замаян и не можеше да чува и помирисва добре. Най-сетне, като осъзна, че Петко и Къпината са поели риска да дойдат отново при фермата, и то посред бял ден — само за да го намерят и да му спасят живота, той положи невероятни усилия на волята, за да се изправи на крака и да закуцука надолу по склона. Всичко плуваше пред погледа му и трябваше отново и отново да спира да почива. Без окуражаванията на Петко, сигурно щеше да легне някъде и да се откаже от всичко. Не можа да изкачи ската отстрани на пътя и затова трябваше да върви покрай него и да пропълзи под една врата. Много по-късно, като стигнаха при електрическите стълбове, той се сети за обраслата канавка в подножието на хълма и реши да отиде до нея. След като се оказа там, легна на земята и отново заспа в пълно изтощение.

Когато Голям Перчем пристигна, малко преди да се стъмни, Петко тъкмо се хранеше набързо в тревата наоколо. И дума не можеше да става да смущават Леско с копаене, така че те прекараха нощта клекнали до него, на тясното дъно на канавката.

Голям Перчем се измъкна от канавката в сивия сумрак на утринта и първото същество, което забеляза, бе Киа — как се храни сред бъзовите храсти наоколо. Голям Перчем тропна с крак, за да привлече вниманието му и Киа се понесе към него — с едно плясване на крила, последвано от дълго плъзгане във въздуха.

— Гу’син Гулям Першем, ти намери гу’син Леско?

— Да — каза Голям Перчем. — Той е тук, в канавката.

— Не е мъртъв?

— Не, но е ранен и много слаб. Хората от фермата са го простреляли с пушка, нали разбираш.

— Ти извади черни камъшета?

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги от пушки излизат малки черни камъшета. Ти никога не виждал?

— Не, нищо не зная за пушките.

— Извади черни камъшета и той ще е по-добре. Той дойде сега, да?

— Ще ида да видя — каза Голям Перчем.

Слезе долу и намери Леско буден — говореше нещо с Петко. Като разбра от Голям Перчем, че Киа е навън, Леско пропълзя навън в тревата.

— Таз проклета пушка — каза Киа. — Тя праща черни камъшета да те ударят. Аз погледна, да?

— Мисля, добре ще е да видиш какво има — отговори Леско. — Боя се, че кракът ми още е много зле.

Той легна и главата на Киа започна да се движи насам-натам над него, все едно че търсеше охлюви в кафявата му козина. Разгледа отблизо раздраната му страна.

— Няма камъшета тук — каза птицата. — Влезли са и после излезли — не са спрели. Сега погледне крака ти. Моше да те забули, но не дълго.

Две сачми бяха заседнали в мускула на хълбока. Киа ги откри по миризмата и ги извади — точно както би хванал паяци в някоя пукнатина. Леско не бе още успял да се отдръпне, когато Голям Перчем вече разглеждаше сачмите в тревата.

— Сега потеше пак кръв — каза Киа. — Ти стоиш тук, моше би още един-два дни. После ще си здрав като преди. Тези зайци там горе, всички шакат — шакат гу’син Леско. Аз кажа им — той дойде.

И след като издума това, Киа отлетя, преди да успеят да му отговорят нещо.

Както после се оказа, Леско остана при подножието на хълма три дни. Горещините продължиха и повечето време той стоя под клоните на бъзовите храсти. Дремеше над земята като някой самотен хлесил и чувстваше как силите му се възвръщат. Петко непрекъснато бе при него, чистеше раните и наблюдаваше оздравяването му. Често по цели часове стояха в мълчание, лежейки върху грапавата топла трева, а сенките се изместваха към вечерното си положение, докато най-сетне местният кос вирваше опашка и отиваше да спи. Никой не спомена и дума за Нътхенгърската ферма, но Леско ясно показа, че отсега нататък Петко няма да има проблеми с възприемането на съветите си.

— Храир-ру — каза Леско една вечер. — Какво щяхме да правим без теб? Никой от нас нямаше да е тук, нали?

— А ти сигурен ли си, че сме тук? — попита Петко.

— Това е много чуден въпрос за мен — отговори Леско. — Какво искаш да кажеш?

— Ами виж какво, има друго място — друга страна, нали? Ние отиваме там като заспим, а понякога и в други моменти. Също и като умрем. Ел-Ахрейра идва и си отива между двете места както си иска, предполагам, но това не става много ясно от приказките за него. Някои зайци биха казали, че това е много лесно, в сравнение с осезаемите опасности, които те разбират. Но аз мисля, че това само показва колко малко знаят за всичко това. То е диво място и много опасно. А ние къде сме в действителност — там или тук?

— Нашите тела са тук — това за мен е достатъчен довод. По-добре да идеш да обсъдиш всичко това с Очеболеца. Той може да знае нещо повече по въпроса.

— О, значи го помниш? Точно това почувствах като го слушахме, да знаеш. Той ме ужаси и все пак знаех, че го разбирам по-добре от всички останали там. Той знаеше на кое място принадлежи и то не бе тук. Бедният, сигурен съм, че е мъртъв. Видели са му сметката — тамошните зайци. Нали знаеш, те не издават тайните си ей така — за нищо. Но погледни — идват Зелениката и Къпината, така че по-добре засега да приемем, че сме тук.

Зелениката бе идвал вече веднъж предния ден, да види Леско и да разкаже отново историята за бягството от Ефрафа. Когато разказваше за спасението им от грамадното нощно видение, Петко слушаше много внимателно и зададе един въпрос: „То вдигаше ли шум?“. По-късно, след като Зелениката си отиде, сподели с Леско убеждението си, че всичко това има някакво естествено обяснение, макар и да няма представа какво точно е то. Леско, обаче, не се заинтересува много от този въпрос. За него съществено бе разочарованието им и причината за него. Зелениката не бе постигнал нищо и това се дължеше на неочакваната враждебност на Ефрафските зайци. Тази вечер, веднага след като започнаха да се хранят, Леско се върна на въпроса.

— Зеленика — каза той, — ние не сме се приближили до решение на проблема ни, нали? Ти направи чудеса и все пак резултатът е нулев, а набегът във фермата бе, боя се, нищо повече от една глупава лудория, която специално за мен излезе и много скъпа. Истинската дупка все още предстои да бъде изкопана.

— Ами — отговори Зелениката, — ти казваш, че е било само лудория, Леско, но поне спечелихме две зайки. А те са единствените зайки при нас.

— Добри ли са?

Този род идеи, които са станали естествени за много човешки същества мъже, като мислят за жените — идеите за закрила, преданост, романтична любов и така нататък са, разбира се, непознати на зайците, въпреки че и зайците без съмнение създават отношения на изключителна привързаност много по-често, отколкото хората си мислят. Те, обаче, не са романтично настроени, ето защо съвсем естествено бе Леско и Зелениката да обсъждат двете зайки от Нътхенгър от гледна точка на перспективите за размножение в селището. Точно за това си бяха и рискували живота.

— Ами, трудно е да се каже — отговори Зелениката. — Полагат всички усилия, за да станат като нас — особено Детелина. Тя изглежда много разумна. Но са невероятно безпомощни, да знаеш — никога не съм виждал подобно нещо, а боя се, че може и да се окажат чувствителни към лошото време. Може и да преживеят зимата, но не е много сигурно. Разбира се, не е имало начин да знаеш това, преди да ги изведеш от фермата.

— С малко повече късмет, може и да имат малки преди зимата — каза Леско. — Знам, че размножителният сезон отмина, но всичко тук е така обърнато надолу с главата, че и това е възможно.

— Ако ме питаш какво мисля наистина, ще ти кажа — заговори пак Зелениката. — Струва ми се, че те са прекалено слаба опора, за да могат да са единствената ни защита срещу края на всичко тук. Мисля, че е много вероятно да нямат зайчета известно време, не само защото сега не е сезонът, но също и защото не са свикнали с тукашния живот. А дори и да имат зайчета, те пък ще наследят много от чертите, придобити от човешкото опитомяване. Но на какво друго можем да се надяваме? Трябва да сторим възможно най-доброто, с каквото разполагаме.

— Някой чифтосвал ли се е с тях вече?

— Не, никоя от тях не е готова засега. Но мога да си представя как някои хубави стари борби ще се подновят, когато бъдат готови.

— Това е още един проблем. Не можем да продължаваме да бъдем само с две зайки.

— Какво друго можем да сторим?

— Знам какво да сторим — каза Леско, — но все още не знам как. Трябва да отидем и да измъкнем няколко зайки от Ефрафа.

— Със същия успех можеш да кажеш, че ще ги измъкнем от Инлѐ, Леско-Ра. Боя се, че не съм ти дал достатъчно ясна представа за Ефрафа.

— Напротив, дори само мисълта за това ме плаши страхотно. Но ще го направим.

— Невъзможно е да се направи.

— Невъзможно е с бой или красиви думи, така е. Значи ще трябва да го сторим посредством някаква хитрост.

— Повярвай ми, няма такава хитрост, с която да надделееш над онези зайци. Те са значително по-многобройни от нас. Имат великолепна организация. И самата истина е като казвам, че могат да се бият, тичат и откриват следа също така добре като нас, а мнозина от тях дори и по-добре.

— Хитростта — каза Леско и погледна към Къпината, който през цялото това време се бе хранил и слушал в мълчание, — хитростта трябва да послужи за три неща. Първо, ще трябва да изведем зайките от Ефрафа и второ, ще трябва да се отървем от преследването. Защото преследване сигурно ще има и не можем да се надяваме на още едно чудо. Но това не е всичко. След като веднъж сме се махнали оттам, трябва да станем неоткриваеми — да сме отвъд обсега на всеки един Далечен Патрул.

— Да — каза колебливо Къпината. — Да, съгласен съм. За да успеем, трябва да осигурим всички тези неща.

— Точно така. И тази хитрост, Къпина, ще бъде измислена от теб.

Сладък аромат на кучешки дрян изпълваше въздуха. В лъчите на залязващото слънце, насекомите бръмчаха около белите съцветия, висящи току над тревата. Двойка кафяво-оранжеви скакалци, смутени от хранещите се зайци, подскочиха от стрък трева и отлетяха надалеч, както бяха прилепнали.

— Виждаш ли, те се чифтосват, а ние не можем — каза Леско, гледайки подир тях. — Хитрост, Къпина, хитрост, с която да решим този въпрос, веднъж завинаги.

— Виждам как може да се направи първото нещо — отговори Къпината. — Или поне така си мисля, че може. Но е много опасно. За другите две неща нищо още не се сещам и ще трябва да ги обсъдя с Петко.

— Колкото по-скоро се върнем двамата с Петко в селището, толкова по-добре — каза Леско. — Кракът ми вече се поправя, но все пак мисля да отложим качването за утре. Добри ми Зеленика, нали ще кажеш на всички, че двамата с Петко ще дойдем утре рано сутринта? Страх ме е само като си помисля, че Голям Перчем и Сребърен Блясък могат да се сбият за Детелина всеки момент.

— Леско — каза Зелениката, — чуй ме. Тази твоя идея изобщо не ми харесва. Аз съм бил в Ефрафа, а ти не. Правиш голяма грешка и може така да стане, че всички да загинем.

Но този път отговори Петко:

— Би трябвало така да се усещат нещата, нали? Само че, по някаква причина, аз поне нямам това усещане. От друга страна, Леско е прав като казва, че това ни е единственият шанс. Защо да не обсъдим още малко нещата?

— Не сега — възрази Леско. — Време е за слизане долу в канавката. Но ако вие двамата се затичате нагоре, може да успеете да хванете последните слънчеви лъчи на върха.