Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (52)

49. Леско се завръща

Ний бяхме двама хитреци с късмет

и нужда нямаше от клетва, ни обет

за свързване на славната ни дружба.

С по-силни връзки тя бе заздравена.

Робърт Грейвз, „Двамата стрелци“

Макар и Ранилист в крайна сметка да се бе проявил като напълно лудо същество, все пак стореното от него не бе съвсем безполезно. Ако той не бе постъпил така, много повече зайци щяха да загинат на Хълма Уотършип. Вървейки по петите на Глухарчето и Къпината, кучето се бе изкачило по хълма толкова бързо и така тихо, че един от часовите на Кемпиън, полузаспал до една туфа трева след дългата, безсънна нощ, загина още в момента, когато тръгваше да бяга. По-късно, след като бе оставило Ранилист, кучето започна да обикаля целия скат, лаейки и втурвайки се към всеки храст или буренак наоколо. Но дотогава ефрафците бяха имали време да се разпръснат и се бяха изпокрили — кой където свари. А освен това и кучето, след като така неочаквано бе одраскано и ухапано, прояви известно нежелание да влиза в следващи схватки. Най-накрая, обаче, то успя да открие и да убие заека, който на предния ден се бе наранил на парче стъкло, след което си тръгна по същия път, откъдето бе дошло и изчезна зад ръба на стръмнината.

Не можеше и дума да става за подновяване на ефрафската атака срещу селището. Всеки мислеше само как да си спаси живота. Водачът им вече го нямаше. Кучето бе насъскано срещу ефрафците точно от нападнатите зайци, които те възнамеряваха да убият — в това никой не се съмняваше. Станалото напомняше за случаите с тайнствената лисица и с бялата птица. Нещо повече, Спорежа — заек с възможно най-трезвото въображение, бе чул как кучето лае под земята. Кемпиън, клекнал сред една полянка с коприва, заедно с Върбинката и още четири-пет заека, получи страхлив положителен отговор на предложението си да напуснат веднага това опасно място, където и без това бяха стояли прекалено дълго.

Ако не бе Кемпиън, може би нито един заек нямаше да успее да се прибере в Ефрафа. Но дори и неговите умения за патрулиране не можаха да помогнат за завръщането у дома без загуби. Прибраха се не повече от половината от зайците, тръгнали към Хълма Уотършип. Трима-четирима бяха побягнали още при пристигането на кучето толкова далеч, че не успяха да ги открият. Така и никой не разбра, какво се е случило с тях. Заедно с Кемпиън тръгнаха да се връщат четиринадесет или петнадесет заека — не повече. Потеглиха малко преди ни-Фрит, в опит да пробягат възможно най-бързо дългия път до Ефрафа. Но не успяха да изминат цялото разстояние преди да се свечери, а скоро трябваше да се изправят и пред неща, по-неприятни от умората или понижения дух. Лошите новини се разпространяват бързо. Чак до Цезаровия Пояс и отвъд него се понесоха слуховете, че страшният генерал Ранилист и неговата Аусла са претърпели пълно поражение на Хълма Уотършип и че остатъците от тази войска се влачат на юг, в лошо състояние и с притъпена бдителност. Елилите започнаха да се приближават — няколко белки, една лисица, дори някой и друг котарак от близките ферми. При всяко спиране бе констатирана липсата на един или друг заек и никой не помнеше да е видял, какво се е случило с него. Сред тези безследно изчезнали бе и Върбинката. За него специално от самото начало бе ясно, че положението му е безнадеждно — какъв смисъл имаше той да се връща в Ефрафа, без Генерала.

Сред всичките тези тревоги и трудности, Кемпиън запази самообладание и бдителност, внимаваше да не се изгуби никой от оцелелите, мислеше, предвиждаше опасностите и насърчаваше изтощените да не изостават. На следния ден, докато силфлееха зайците от Оттатъшния Преден Знак, той премина, куцайки, кордона на часовите, с влачеща се подире му група от шест-седем заека. Самият той вече бе на прага на пълното изтощение, но все пак можа да докладва на Съвета за сполетялото ги нещастие.

Само Кръстовчето, Магарешкият Бодил и три други заека се бяха сетили, след появата на кучето, да изтичат надолу по отблокирания подземен ход. Щом се озоваха вътре в Медената Пита, Кръстовчето веднага се предаде на Петко — заедно с другите бегълци. Петко от своя страна бе все още като унесен от дългия си транс и с усилие успя да разбере какво точно се случва. Постепенно, обаче, след като видя как петте ефрафци продължават да стоят клекнали в бърлогата и като чу кучешкия лай отгоре, Петко дойде на себе си. Насочи се към изхода на прохода, където продължаваше да лежи в полусъзнание Голям Перчем и успя някак да съобщи на Зелениката и Сребърен Блясък, че обсадата е вдигната. Веднага се намериха желаещи да освободят блокираните проходи в южната стена. Така се случи, че първи в Медената Пита проникна Синчеца и в продължение на много дни след това той все продължаваше да усъвършенства своята имитация на сцената, как капитан Петко контролира цяла тълпа ефрафски пленници — „подобно на синигер, обикалящ около група чавки, които си сменят перушината“, както той се изрази.

Но точно тогава никой не се интересуваше особено от пленниците — всички мисли бяха насочени към Голям Перчем и Леско. Голям Перчем изглеждаше смъртно ранен. С кървави рани на поне дванадесет места, той продължаваше да лежи със затворени очи в защитавания от него проход и нищо не отговори, когато Хайзънтлей му каза, че ефрафците са победени и селището е спасено. Като мина малко време, зайците внимателно разшириха прохода и в течение на целия ден зайките, една по една, стояха при него, лижеха му раните и се вслушваха в тихото му и неритмично дишане.

Но преди това, Къпината и Глухарчето бяха успели да си пробият път през тунела на Киа (който не бе запушен много здраво) и разказаха своята история. Глухарчето не знаеше какво се бе случило с Леско, след като кучето се бе отскубнало от колибата. В ранния следобед всички започнаха да се боят от най-лошото. Най-сетне Съдинката, силно развълнуван и тревожен, настоя да тръгне към Нътхенгър. Петко веднага реши да го придружи и така двамата заедно излязоха от буковата горичка и се насочиха на север. Бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато Петко се покачи на един мравуняк да огледа наоколо и забелязаха как се приближава един заек, откъм билото на запад. И двамата се затичаха към него и познаха Леско. Петко отиде да го посрещне, а Съдинката се втурна обратно към Медената Пита, за да съобщи добрата новина.

Веднага щом научи за всичко случило се, включително и каквото имаше да каже Кръстовчето, Леско нареди на Зелениката да тръгне с два-три заека и да установи със сигурност, дали ефрафците наистина са си тръгнали. А самият той отиде при прохода, където лежеше Голям Перчем. Щом се появи там, Хайзънтлей вдигна глава, погледна го и каза:

— Той преди малко бе буден, Леско-Ра. Попита къде си. А после се оплака, че много го боли ухото.

Леско допря нос до потъмнялата козина над главата. Кръвта се бе съсирила и бе образувала остри стрелички, които го убодоха по носа. После каза:

— Ти успя, Голям Перчем. Те всички избягаха.

Известно време Голям Перчем не се помръдна. После отвори очи, повдигна глава, наду бузите си и започна да души двата заека пред себе си. Нищо не каза и Леско се запита, дали го е разбрал. Но най-накрая Голям Перчем прошепна:

— Свършил Гу’син Ранилист, да?

— Да — отговори Леско. — Дойдох да ти помогна да силфлееш. Това ще ти се отрази добре, а освен това вън ще можем по-добре да ти почистим раните. Хайде ела — навън е чуден следобед, всичко е в слънце и листа.

Голям Перчем се надигна и залитна напред в разрушената Медена Пита. Там се свлече на пода, направи малка почивка, отново се изправи и стигна до подножието на тунела на Киа.

— Мислех, че ме е убил — каза той. — Повече няма да се бия — стига ми толкова. Ами ти, твоят план успя, Леско-Ра, нали така? Браво! Кажи ми какъв беше планът. И как успя да се прибереш от фермата?

— Един човек ме докара с хрудуду — отговори Леско. — Почти дотук.

— А останалото разстояние си прехвърчал, предполагам, с горяща бяла пръчица в уста? Хайде, Леско-Ра, кажи ми какво стана наистина. Какво ти е, Хайзънтлей?

— О! — възкликна Хайзънтлей с втренчен поглед. — О!

— Какво има?

— Ама значи това наистина се случи!

— Какво се случи?

— Той наистина се е върнал с хрудуду. Аз го бях видяла как идва, през онази нощ в Ефрафа, когато бях с теб, в твоята бърлога — помниш ли?

— Помня — отговори Голям Перчем. — Помня също и какво ти казах тогава — че най-добре ще е да разкажеш всичко на Петко. А това и сега е добра идея — хайде да идем и да го направим. И ако той ти повярва, Леско-Ра, тогава и аз ще ти повярвам.