Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (51)

48. Неочакван обрат

Безгрижен и зелен аз бях, а също знаменит сред двора селски и весело и радостно аз пях във фермата — мой роден дом; огряна бе тя от слънце — само веднъж младо…

Дилън Томас, „Папратовия хълм“

Когато Люси се събуди, в стаята бе вече светло. Пердетата не бяха спуснати и в стъклото на отворения прозорец се отразяваше слънчев лъч, който си играеше по възглавницата й — ту попадаше в очите й, ту се отместваше малко встрани. Един гривяк се обади сред брястовете. Но тя знаеше, че я е събудил някакъв друг, остър звук, превърнал се в част от съня й, който току-що бе отминал — подобно на изтичаща от ваната вода. Може би кучето бе излаяло. Но сега всичко бе мирно и тихо — само слънчевият лъч проблясваше от прозореца и гривякът продължаваше да се обажда — две усещания, подобни на първите щрихи, нанесени с четка върху бял лист хартия, когато още не знаеш какво ще бъде изобразено на картината. Утринта бе ясна и безоблачна. Дали не са се появили вече гъби? Заслужаваше ли си човек да стане и да излезе в нивята да провери? Но все още времето бе доста сухо и горещо — неподходящо време за гъби. Те са също като къпините — и за едните, и за другите е необходимо да капне малко дъжд, преди да станат хубави. Скоро щяха да дойдат влажни утрини и из синорите щяха да се появят големи паяци — от тези, които имат бял кръст на гърба. Люси си спомни как Джейн Покок избяга чак на последната седалка на училищния автобус, когато зърна един, дето Люси го носеше в кибритена кутия, за да го покаже на госпожица Телънт.

Паяк, паяк в автобус се вози,

смотаната Джейн той разтревожи,

но докара паякът пет плюс.

Сега вече не успяваше да хване слънчевия лъч с очите си. Слънцето се бе изместило. Какво щеше да се случи днес? Четвъртък е — значи в Нюбъри има пазар. Татко ще отиде там. Докторът ще дойде, да прегледа Мама. Той има смешни очила, които се защипват за носа. Оставят му лек червеникав белег от всяка страна. Ако не бърза, сигурно ще си поговори с Люси. Докторът изглежда малко чудак, ако не го познаваш добре, но като свикнеш с него ти става симпатичен.

Изведнъж се чу друг остър звук. Той разкъса утринната тишина, подобно на нещо, което се е разпиляло точно по средата на чистия под. Бе писък и изразяваше уплаха и отчаяние. Люси скочи от леглото и изтича до прозореца. Каквото и животно да бе изпищяло така, то явно бе съвсем наблизо. Тя се наведе навън, с висящи над пода крака и притиснат към рамката на прозореца стомах. Отдолу бе тигровата котка — точно до кучешката колиба. Хванала бе нещо — сигурно плъх, щом пищеше така.

— Шари! — извика остро Люси. — Шари! Какво си хванала?

Като чу гласа й, котката за момент вдигна глава, а после веднага погледна пак надолу към плячката си. Но това не бе плъх, а заек, легнал настрани, точно до кучешката колиба. Съвсем бе загазил — риташе във въздуха и изобщо не бе на себе си. После пак изпищя.

Както бе по нощница, Люси изтича надолу по стълбите и отвори вратата. Камъчетата на пътеката й убиваха на краката и затова тя бързо премина в цветната леха. Като достигна до кучешката колиба, котката погледна нагоре и изсъска срещу нея, но продължи да притиска заека за врата, с едната си лапа.

— Махъй се, Шари! — кресна Люси. — Жестоку животну тъковъ! Пусни го веднага!

Тя плесна котката, която в отговор се опита да я одраска и застана с прилепнали надолу уши. Вдигна ръка отново да я плесне и котката изръмжа, избяга няколко крачки настрани, пак се спря и я изгледа намръщено и яростно. Люси вдигна заека. Той се опита да се изскубне за момент, а после целият се напрегна в ръцете й.

— Стой мирен! — каза му Люси. — Аз нямъ да те наръня.

Върна се обратно към къщата, със заека в ръце.

— Къде беши, а? — обади се баща й, а ботушите му заскърцаха по плочите. — Я си погледни кръката! И нали съм ти казвал… я, какво носиш там?

— Заек — отговори Люси, с извинителен тон.

— По нощница и тъка нататък, търсиш си билята! И за къкво ти’й тоя заек?

— Шъ гу отглеждам.

— Не думай!

— Амъ Татко, виж колко’й хубъв!

— Нищу добро нямъ да ти донесе. Ако гу сложиш в клеткъ, само шъ умре. Не можиш да отглеждъш див заек. А ако избягъ, шъ направи всякъкви поразий.

— Ама той е пострадъл, Татко! Котката гу бе хваналъ.

— Котката значи си е вършилъ работатъ. Трябвало е да я оставиш да свърши — имала е право на тува.

Люси се разплака. След като цял живот бе живяла във ферма, тя много добре знаеше, че всичко, казано от баща й, е правилно. Но се натъжи от мисълта, че заекът може така хладнокръвно да бъде убит. Вярно, тя наистина не знаеше какво да прави с него в по-далечно бъдеше. Просто искаше да го покаже на Доктора. Знаеше, че Докторът я смята за истинско селско момиче. Като му показваше разни намерени от нея неща — например яйце от щиглец или дяволска пеперуда^[1], пърхаща в някой буркан и изглеждаща точно като обелка от портокал, той разговаряше сериозно с нея, като с възрастен човек. А да поиска съвета му за ранен заек и после да го обсъди с него, щеше да е точно като разговор между възрастни. Дотогава баща й можеше и да отстъпи, макар това съвсем да не бе сигурно.

— Аз саму исках да гу покажъ на Доктора, Татко. Няма да му разрешъ да прави пакости, честна думъ. Просто е приятну да се говори с Доктора.

Макар и никога да не бе казвал това, баща й бе горд от начина, по който тя се разбираше с Доктора. Всъщност тя бе наистина способно дете — имаше голяма вероятност да продължи да учи в класическа гимназия^[2], всички така му казваха. Докторът му бе споменавал един-два пъти, че тя проявява голяма разумност при събирането на разните неща, които му показва. И все пак, да иска да спаси сега един от тези проклети зайци! Както и да е, вреда няма да има, стига да не го пусне да се движи свободно наоколо.

— Защо не вземеш да направиш нещо разумно — каза баща й, — вместо да продължаваш да се червиш и да носиш заека като някоя крадла? Най-добре го затвори някъде, а после го сложи в оная стара клетка там в навеса, дето едно време държеше в нея птички.

Люси спря да плаче и се качи по стълбите, като продължаваше да носи заека. Затвори го в едно чекмедже, облече се и отиде да вземе клетката. На връщане мина покрай кучешката колиба, за да вземе малко слама. Баща й се появи откъм дългата плевня и попита:

— Да си виждалъ Боб?

— Не — отговори Люси. — Къде е изчезнал?

— Скъсъл си е въжету и е избягъл. Знаех си, че онова стару въже е вече слабо, но не мислех, че може да го скъса. Както и да е, трябва да ходя до Нюбъри тази сутрин. Ако се пуяви пак, завържи го здраву.

— Ще внимавам за него, Татко — каза Люси. — Сега мисля, преди закуска, да ида малко при Мама.

— Дубро момиче. Ще видиш, че утре Мама вече ще е оздравялъ.

Доктор Адамс пристигна малко след десет часа. Люси, която си оправяше леглото и подреждаше стаята малко по-късно от обикновено, го чу как спря колата си чак при брястовете. Отиде да го посрещне, чудейки се защо не е спрял пред къщата, както правеше друг път. Той бе слязъл от колата, стоеше с ръце на гърба и гледаше надолу по алеята. Като я забеляза, извика я с малко срамежливия и забързан тон, с който тя бе свикнала:

— Ей, Люси!

Тя изтича нагоре. Докторът свали пенснето си и го прибра в джоба на сакото.

— Това вашето куче ли е?

Лабрадорецът се изкачваше по алеята. Изглеждаше определено уморен и влачеше след себе си скъсаното въже. Люси успя да улови въжето.

— Той бе избягъл, Докторе. Никуга друг път не сме се безпокоили толкова многу за него.

Лабрадорецът започна да души обувките на д-р Адамс.

— Бил се е с някакво животно, както ми се струва — каза д-р Адамс. — Носът му е одраскан доста лошо, а има и следи от някакво ухапване по крака.

— Къкво смятате, че е било тува животно, Докторе?

— Ами, вероятно голям плъх, или може би белка. Нещо, което като го е подгонил, е започнало да се бие.

— Тази сутрин имам заек, Докторе. Див заек. Той е жив. Измъкнах го от идна коткъ. Но мисля, че е ранен. Искъте ли да го прегледате?

— Ами, най-добре първо да ида да прегледам г-жа Кейн — отговори Докторът. („Не каза «майка ти», обаче.“ — помисли си Люси.) — А после, ако ми остане време, ще прегледам и тоя приятел.

Двадесет минути по-късно, Люси държеше заека — да е колкото може по-мирен, а д-р Адамс внимателно го докосваше тук-там с върховете на два пръста.

— Ами, май не е много пострадал, доколкото разбирам — каза най-сетне той. — Няма нищо счупено. Нещо странно се е случило с едната му задна лапа, но това е било преди време и сега вече тя е повече или по-малко зараснала, поне доколкото изобщо ще се излекува. Котката го е одраскала ето тук — нали виждаш, но това не е нещо сериозно. Струва ми се, че скоро ще е съвсем добре.

— Ама не е добре да го държа тук, нали, Докторе? Искам да кажа, в клетка.

— А не, той няма да може да живее затворен в клетка. Ако не успее да излезе, скоро ще умре. Не, аз бих пуснал бедния приятел да си върви — освен ако не искате да го изядете.

Люси се засмя и каза:

— Но баща ми ще пощурее, ако го пусна някъде наоколо. Той винаги казва, че един заек означава да се появят сто и един.

— Тогава, виж какво ще ти кажа — предложи д-р Адамс, като извади хубавия си джобен часовник на пръстите на едната ръка и го погледна от голямо разстояние (защото той имаше далекогледство). — Трябва да ида още няколко мили нагоре по пътя, за да прегледам една възрастна госпожа в Кол Хенли. Ако искаш, ела с колата — ще го пуснеш при хълма, а аз ще те докарам обратно, преди да е станало време за обед.

Люси подскочи от радост:

— Само ще ида да кажа на Мама.

Като стигнаха хребета между Хълма Уотършип и Заешкия Хълм, д-р Адамс спря колата.

— Струва ми се, че това място не е по-лошо от което и да е друго — каза той. — Тук няма как да прави кой знае какви поразии, ако се замисли човек.

Повървяха малко на изток от пътя и Люси сложи заека на земята. Той почти половин минута остана да седи слисан на едно място, а след това изведнъж се втурна да тича в тревата.

— Да, наистина му има нещо на едната задна лапа, нали виждаш — посочи с ръка д-р Адамс. — Но като нищо може да продължи да живее с години. Както се казва: „Роди ме, Мамо, с късмет, пък ме хвърли на смет“^[3].

"Ако искаш, ела с колата — ще го пуснеш при хълма, а аз ще те докарам обратно, преди да е станало време за обед."