Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (40)

37. Бурята набира мощ

Може и да скриеш огинот, но какво ще напрайш със пушека?

Джон Чандлър Харис, „Пословиците на чичо Ремус“

Първата мисъл на Голям Перчем бе да се бие с Ранилист веднага. Но бързо съобрази колко безполезно би било това — щеше само да събере всички наоколо на главата си. Нямаше какво друго да прави, освен да се подчини. Последва Ранилист през храстите — до сенчестата пътека за езда. Въпреки красивия залез, вечерната атмосфера бе доста натежала от приближаващите облаци и между дърветата бе знойно и тъмно. Бурята набираше мощ, преди да се разрази. Той погледна към Ранилист очаквателно.

— Ти бил ли си извън жилищата на Близкия Заден Знак днес следобед? — започна с въпросите си Ранилист.

— Да, сър — отговори Голям Перчем. Неприятно му беше да използва за Ранилист обръщението „сър“, но след като играеше ролята на ефрафски офицер, нямаше как да избегне това. Той не поясни, обаче, че Кервил му е дал разрешение. Все още в нищо не бе обвинен.

— И къде отиде?

Голям Перчем преглътна раздразнението си. Без съмнение, Ранилист прекрасно знаеше къде е бил.

— Отидох до Знака на Левия Хълбок, сър. Бях в техните бърлоги.

— Защо отиде?

— Ами за разнообразие, а също и да науча нещо, като слушам разказите на офицерите.

— Ходи ли и някъде другаде?

— Не, сър.

— Срещнал си се с един заек от Знака на Левия Хълбок — заек на име Кръстовчето.

— Много е възможно. Не запомних имената на всички.

— Виждал ли си този заек и по-рано?

— Не, сър. Как бих могъл?

Тук се получи малка пауза.

— Мога ли да попитам, за какво става дума, сър? — каза Голям Перчем.

— Аз ще задавам въпросите — каза Ранилист. — Кръстовчето те е виждал преди. Познал те е по козината на главата ти. Къде мислиш, че те е видял?

— Нямам представа.

— Случвало ли ти се е някога да бягаш от лисица?

— Да, сър, преди няколко дни, като идвах насам.

— Ти си я довел до едни други зайци и тя е убила един от тях. Това така ли е?

— Нямах намерения да я водя към тях. Не знаех, че са там.

— А защо нищо не ни каза за това?

— Не знаех, че трябва. Няма нищо лошо в това, да бягаш от лисица.

— Причинил си смъртта на ефрафски офицер.

— Съвсем случайно. А може би лисицата е щяла да го хване, дори и аз да не съм бил там.

— Нямаше — каза Ранилист. — Слез не бе такъв заек, който да не забележи идването на лисица. Лисиците не са опасни за зайци, които знаят какво да правят.

— Съжалявам, че лисицата го е хванала, сър. Всичко това се дължи на много лош късмет.

Ранилист се загледа в Голям Перчем, с големите си бледи очи.

— Ще те запитам още нещо, Тлайли. Този патрул бе по следите на група зайци. Какво знаеш за тях?

— И аз забелязах следите им, горе-долу по това време. Нищо повече не мога да кажа.

— Не си ли бил с тях?

— Ако съм бил с тях, сър, щях ли да дойда в Ефрафа?

— Казах ти, че аз ще задавам въпросите. Можеш ли да ми кажеш накъде са отишли?

— Боя се, че не, сър.

Ранилист спря да се взира в Голям Перчем и известно време запази мълчание. Голям Перчем се досети, че Генералът очаква той да запита дали това е всичко и може ли да си върви. Реши, обаче, той също да мълчи.

— Има и още нещо — каза накрая Ранилист. — Отнася се до бялата птица в полето тази сутрин. Не се ли боиш от такива птици?

— Не, сър. Никога не съм чувал такава птица да нарани заек.

— Но такива случаи са известни, Тлайли, въпреки целия ти голям опит. Както и да е, защо си я доближил?

Голям Перчем бързо започна да търси отговор на въпроса и каза:

— Честно да ви кажа, сър, възможно е да съм се опитвал да направя впечатление на капитан Кервил.

— Е, би могъл да имаш и по-лош мотив. Но ако ще впечатляваш някого, най-добре да започнеш с мен. Вдругиден смятам лично да водя Далечен Патрул. Ще прекося железния път и ще открия следите на онези зайци, които Слез щеше да намери, ако ти не бе направил онзи гаф. Така че, най-добре ще е и ти да дойдеш и да ни покажеш тогава колко си способен.

— Много добре, сър. За мен това ще е удоволствие.

Последва нова тишина. Този път Голям Перчем реши да се престори, че си тръгва. Това и стори, но веднага бе спрян от нов въпрос:

— Когато си бил с Хайзънтлей, тя каза ли ти защо бе изпратена в Близкия Заден Знак?

— Да, сър.

— Не съм много сигурен, дали тези неприятности са приключили, Тлайли. Бъди нащрек. Ако тя ти каже нещо, толкова по-добре. Възможно е тези зайки да са в процес на успокояване, но може и да не е така. Аз искам да знам това.

— Много добре, сър — каза Голям Перчем.

— Това е всичко — заключи Ранилист. — Сега за предпочитане е да се върнеш при Знака си.

Голям Перчем се насочи към полето. Силфлеенето бе почти приключило, слънцето бе залязло и се стъмваше. Вечерната светлина бе засенчена от плътни облаци. Киа никъде не се виждаше. Часовите се бяха върнали вече и зайците от Знака започваха да се прибират под земята. Седнал в тревата, Голям Перчем изчака, докато и последният заек влезе в дупката. Все още Киа го нямаше, Голям Перчем бавно се насочи към входа. Като влизаше се сблъска с един от стражите, блокирал изхода — да не би Черният Аварин да избяга.

— Махай се от пътя ми, дребен мръсен доносник и кръвопиец такъв — изрева Голям Перчем.

После се извърна и добави, докато слизаше надолу към бърлогата си:

— Сега можеш да отидеш да докладваш това.

* * *

Докато светлината отслабваше под облачното небе, Леско се хлъзна за пореден път върху твърдата гола земя под железопътния мост, излезе изпод него от северната му страна и се заслуша. Малко по-късно и Петко се присъедини към него и те се промъкнаха дебнешком малко по-нататък, по посока на Ефрафа. Въздухът бе влажен и горещ. Носеше се мирис на дъжд и зреещ ечемик. Никакъв звук не се чуваше наблизо. Единствено зад тях, откъм лъката при отсамния бряг на Тест, се носеше пискливото и непрестанно писукане на двойка тъмнокръсти късокрили кюкавци^[1]. Киа долетя откъм горната част на железопътния насип.

— Сигурен ли си, че каза тази вечер? — запита за трети път Леско.

— Лоша работа — отговори Киа. — Може те хванали го. Свършено е с гу’син Гулям Перчем. Ти как мисли?

Леско нищо не отговори.

— Аз не мога ясно да видя — обади се Петко. — Облаци и гръмотевица. Онова място — ей там в полето, е като дъно на река. Всичко би могло да става там.

— Голям Перчем е там. Ами ако е загинал? Или ако се опитват да го принудят да им каже…

— Леско… — прекъсна го Петко. — Леско-Ра, така няма да му помогнеш, като стоиш тук в тъмното и се тревожиш. Най-вероятно нищо лошо не се е случило. Просто му се е наложило да не дойде по някаква причина. Тъй или иначе, тази вечер няма да дойде — това сега е сигурно. А нашите зайци тук са в опасност. Киа може да дойде пак утре в ранни зори и да ни донесе ново съобщение.

— Прав си, разбира се — каза Леско, но никак не ми се тръгва оттук. Представи си, че все пак се появи. Нека Сребърен Блясък отведе другите обратно, а аз ще остана тук.

— Сам нищо не би могъл направиш, Леско, дори и ако кракът ти бе наред. Все едно да се опитваш да ядеш трева, която я няма още. Защо не й дадеш възможност да порасне?

Те се върнаха под арката на моста. Сребърен Блясък излезе да ги посрещне, а останалите зайци се раздвижиха неспокойно из копривата.

— Ще трябва да се откажем за тази вечер, Сребърен Блясък — каза Леско. — Сега трябва да приберем цялата група отвъд реката, докато още не е станало съвсем тъмно.

— Леско-Ра — обади се Съдинката и се подхлъзна настрани, — нали всичко ще се уреди? Голям Перчем ще дойде утре, нали?

— Разбира се, че ще дойде — каза Леско. — А ние всички ще сме тук, за да му помогнем. А и още нещо ще ти кажа, Хлао-ру. Ако той утре не дойде, аз самият ще отида в Ефрафа.

— И аз ще дойда с теб, Леско-Ра — каза Съдинката.

* * *

Голям Перчем приклекна в бърлогата си и се сгуши до Хайзънтлей. Тесните тунели на подземието бяха заредени с напрежение, а въздухът му приличаше на дълбока купчина листа. Голям Перчем бе на крачка от пълно нервно изтощение. Откакто приключи разговорът му с генерал Ранилист, той все повече и повече затъваше в кошмарите на всички конспиратори от памтивека насам. Какво бе успял да разкрие Ранилист? Очевидно цялата информация достигаше до него. Той знаеше, че Леско и останалите са дошли от север и са прекосили железния път. Научил бе за лисицата. Знаеше, че една чайка се навърта наоколо в сезон, когато би трябвало да е далеч оттук. Нещо повече, знаеше също, че той, Голям Перчем, преднамерено е отишъл наблизо до чайката. А освен това бе разбрал, че двамата с Хайзънтлей са се сближили. Колко време оставаше, докато Ранилист направи окончателната стъпка и види как всички тези факти се съгласуват помежду си? А може би вече се бе сетил и само изчакваше, за да ги арестува в подходящия момент?

Всички предимства бяха на страната на Ранилист. Все едно че той седи на сигурно място — на кръстовището на всички пътеки и ясно вижда какво става на всяка една от тях. А Голям Перчем, от друга страна, в своите смешни усилия да си премери силите с него, пълзи тромаво и без посока сред храсталаците и се издава с всяко свое движение. Не знаеше как пак да се свърже с Киа. А дори и да успееше да стори това, щеше ли Леско да може да доведе зайците си за втори път? Може би Кемпиън вече ги бе забелязал, по време на патрулите си? Ако се опита да говори с Черния Аварин — щеше да е подозрително. Ако се опита да доближи Киа — пак щеше да е подозрително. Тайните му прозираха вече на няколко места и той нямаше как да ги скрие.

Но следваше и нещо още по-лошо.

— Тлайли — прошепна Хайзънтлей, — смяташ ли, че ти, аз и Тетутинанг бихме могли да избягаме още тази нощ? Ако се преборим с часовия на изхода вероятно ще успеем да избягаме, преди да е тръгнал да ни преследва патрул.

— Но защо? — попита Голям Перчем. — Какво те кара да предлагаш такова нещо?

— Уплашена съм. Ние говорихме с другите зайки, нали разбиращ, точно преди силфлеенето. Те бяха готови да побягнат, веднага щом птицата нападне часовите, но после нищо не се случи. Сега всички те знаят за плана — Нелтилта и останалите. Най-вероятно Съветът скоро ще научи. Разбира се, казахме им колко жизненоважно е да пазят тайна и че ти пак ще опиташ. Тетутинанг в момента внимателно ги наблюдава — каза ми, че ще направи всичко възможно да не заспи. Но истината е, че няма как да се запази тайна в Ефрафа. Възможно е дори някоя от поканените зайки да е шпионка, при все че само Фрит знае колко внимателно ги подбрахме. Може всички да ни арестуват още преди утре сутринта.

Голям Перчем се опита да мисли трезво. Без съмнение, той можеше да избяга, заедно с две решителни и разумни зайки. Но часовият, освен ако не го убие, щеше веднага да вдигне тревога. А той не бе сигурен, че ще успее в тъмното бързо да намери пътя към реката. Но дори и да успее, преследвачите сигурно щяха да го последват до дъсчения мост, при неговите неподготвени и спящи другари. Даже и при най-добро стечение на обстоятелствата, щеше да изведе от Ефрафа само две зайки — и причината за всичко това щеше да е, че той не е издържал на напрежението. Сребърен Блясък и останалите нямаше да знаят колко много е трябвало да изтърпи. Щяха да научат само, че той е избягал.

— Не, още не е време да се отказваме — отговори накрая Голям Перчем, колкото може по-нежно. — Неспокойна си заради идващата буря и продължителното чакане. Слушай, обещавам ти, че утре по това време ще сме напуснали завинаги Ефрафа, и то заедно с другите зайки. Сега най-добре да поспиш тук за малко, а после да отидеш да помогнеш на Тетутинанг. И си мисли за онези високи хълмове и всичко друго, което ти разказах. Ще видиш, че ще отидем там — мъките ни няма вечно да продължават.

И докато тя заспиваше до него, Голям Перчем се зачуди — как изобщо щеше да изпълни това обещание и дали няма да бъдат събудени от полицията на Съвета. Каза си: „Ако стане така, ще се бия докато ме разкъсат на парчета. Няма да успеят да направят от мен втори Черен Аварин.“

* * *

Като се събуди, Голям Перчем установи, че е останал сам в бърлогата. За момент се уплаши, че Хайзънтлей може да е арестувана, но после съобрази, че Ауслафите не биха могли да сторят това, без той да усети. Вероятно се бе събудила и се бе върнала при Тетутинанг, без да му се обади.

Бе малко преди изгрев-слънце, но въздухът продължаваше да е тежък и изпълнен с напрежение. Голям Перчем тръгна по тунела към изхода. Ленивчето — дежурният часови, надничаше неспокойно навън, но се обърна като чу приближаването на Голям Перчеми му каза:

— Дано да завали, сър. Иначе гръмотевиците са такива, че и тревата ще покиселее от тях. Но май чак довечера ще завали.

— Би било жалко за Знака, след като това е последната вечер в този график — отговори Голям Перчем. — Върви да събудиш капитан Кервил. Аз ще те сменя, докато дойдат останалите.

Ленивчето тръгна, а Голям Перчем седна на изхода и подуши тежкия въздух. Цялото небе бе покрито с облаци. Изглеждаше като да беше се приближило почти до върховете на дърветата, а сутрешното зарево го осветляваше със зловещ лисицоподобен отблясък. Нито една чучулига не бе излетяла, дори и дроздовете не пееха, както обикновено. В празното поле пред него нямаше никакъв признак на движение. Обхвана го изкушението да избяга. За нула време щеше да достигне до железопътния мост. Почти сигурно бе, че Кемпиън и неговия патрул не са навън в подобно време. Всяко живо същество по околните поля и гори бе замлъкнало, сякаш бе затиснато от голяма мека лапа. Нищо живо не се движеше в такъв неблагоприятен ден. Дори инстинктите бяха замъглени и не можеше да се разчита на тях. Времето бе подходящо да стоиш на едно място и да мълчиш. Но точно такова време е най-удобно за бягство. Може би това бе най-добрият му шанс.

— О, Господи със звездна светлина в ушите, прати ми знак как да постъпя! — помоли се Голям Перчем.

Чу движение зад себе си. Бяха Ауслафите, които водеха затворника. В буреносното утро, Черният Аварин изглеждаше по-нещастно от всякога. Носът му бе изсъхнал и се виждаше бялото на очите му. Голям Перчем излезе на полето, откъсна с уста малко детелини и ги донесе обратно.

— Ето, да се ободриш малко — каза той на Черния Аварин. — Хапни малко детелина.

— Това не е разрешено, сър — обади се един от пазачите.

— О, остави го да похапне, Бартсия — отговори другият. — Никой няма да забележи. В такъв ден на всички ни е зле — можеш да си представиш какво му е на затворника.

Черният Аварин изяде детелината и Голям Перчем зае обичайното си място до Кервил, който пристигна да гледа как зайците от Знака ще излязат навън.

Всички тази сутрин бяха бавни и колебливи. Дори и Кервил не се държеше енергично и оживено, както обикновено. Почти нищо не каза на излизащите зайци, докато минаваха покрай него. Остави Тетутинанг и Хайзънтлей да излязат в пълна тишина. Нелтилта, обаче, се спря без никой да я кара и го изгледа предизвикателно.

— Не ти харесва времето, а, Капитане? — попита тя. — Я се стегни! Може някаква изненада да ти се случи съвсем скоро.

— Какво означава това? — запита остро Кервил.

— На зайките може да им порастат криле и да полетят — каза Нелтилта. — И това може съвсем скоро да стане. Тайните се движат по-бързо и от къртици под земята.

Тя последва другите зайки в полето. За момент Кервил като че ли се поколеба дали да не я извика да се върне.

— Дали би имал нещо против да ми погледнеш задната лапа? — запита Голям Перчем. — Май ми е влязло трънче в нея.

— Ела тогава навън — отговори Кервил. — Макар че и там почти нищо няма да се вижда.

Дали защото все още мислеше за думите на Нелтилта или по някаква друга причина, но Кервил не направи особено щателно търсене на трънчето — което по принцип бе добре, защото трънче нямаше. Изведнъж той погледна нагоре и извика:

— О, проклятие! Пак се появи тази бяла птица, пуста да остане! Защо непрекъснато идва тук?

— Ама това защо те тревожи? — попита Голям Перчем. — Тя нищо лошо не прави. Само търси охлюви.

— Всичко необичайно би могло да представлява опасност — отговори Кервил, цитирайки Ранилист. — И ти, Тлайли, днес ще стоиш настрана от нея, разбра ли? Това е заповед.

— О, добре — отговори Голям Перчем. — Но ти сигурно знаеш как да се отървеш от такава птица? Мислех, че всички зайци знаят това.

— Не ставай смешен! Да не би да имаш предвид нападение срещу такава голяма птица? При това клюнът й е дебел колкото предната ми лапа!

— Не, не! Това е нещо като заклинание — майка ми ме научи на него. Нали разбираш, също като: „Калинке-малинке, отлети си у дома!“ И двете заклинания действат — или поне така ставаше, когато майка ми ги използваше.

— Е да, но това с калинките действа, защото всички калинки се покатерват до върха на някой стрък и после отлитат.

— Добре де — отговори Голям Перчем, — нека бъде както ти казваш. Но понеже не харесваш птицата, предложих ти начин да се отървеш от нея. В старото ми селище имахме много такива заклинания и поговорки. Само ми се иска да бяхме имали и някое заклинание, което да ни спасява от хората.

— И какво точно е заклинанието? — попита Кервил.

— Ами казваш:

О, птицо бяла, отлети

и до довечера не идвай ти!

Като изрече заклинанието, Голям Перчем продължи да обяснява:

— Разбира се, това трябва да е на опростения общ език на обитателите на храсталаците. Не би могло да очакваме, че птицата ще разбира заешки език. Хайде все пак да опитаме. Нищо не губим ако заклинанието не подейства, а иначе всички в Знака ще си помислят, че ти си прогонил птицата. Къде е тя сега? Почти нищо не виждам в тази тъмнина наоколо. А, ето я къде е — зад ония магарешки бодли. Виж сега какво ще правиш: подскочи на една страна, после на другата страна, разрови земята с лапи — точно така, чудесно, вирни си ушите и после тръгни право напред, докато — а, ето че дойдохме. И сега казвам:

О, птицо бяла, отлети

и до довечера не идвай ти!

После Голям Перчем възкликна:

— Точно така! Видя ли — заклинанието наистина подейства. Мисля, че в тези стари заклинания и поговорки има нещо повече, отколкото ние можем да разберем. Разбира се, може би птицата просто случайно излетя в този момент. Но трябва да признаеш, че си отиде.

— Е, може би това се дължи на цялата тази палячовщина, която изиграхме, докато се приближавахме към птицата — каза с кисел тон Кервил. — Трябва да сме изглеждали като напълно луди. Какво ли са си помислили останалите? Но щом сме дошли дотук, най-добре да направим обиколка на часовите.

— Аз мисля да остана тук да се нахраня, ако нямаш нищо против — отговори Голям Перчем. — Миналата вечер така се случи, че почти не вечерях.

* * *

Все пак, Голям Перчем не бе загубил съвсем късмета си. По-късно тази сутрин, съвсем неочаквано, му се яви случай да говори с Черния Аварин. Бе обиколил задушните бърлоги — всички зайци се задъхваха от горещина и бяха с направо трескав пулс. Тъкмо се чудеше дали да не предложи на Кервил да поискат разрешение от Съвета да изведат зайците над земята, за да прекарат известно време из храсталаците (а това може би щеше да му даде и известни възможности), когато усети нужда да пусне храка. Никой заек не пуска храка под земята. Точно както учениците знаят, че не може да им бъде отказано посещение на училищната тоалетна (освен ако не е прекалено скоро след предния път), ефрафските зайци отиваха до канавката, просто за да имат възможност да подишат свеж въздух и да сменят за малко обстановката. По принцип не бе редно да им се разрешава да отиват там по-често от необходимото, но някои от членовете на Ауслата бяха по-либерални от останалите си колеги. Като приближи изхода към канавката, Голям Перчем се натъкна на двама-трима млади зайци, които се шляеха там из тунела. Както обикновено, той реши да играе ролята си колкото може по-убедително, затова строго ги запита:

— Вие защо се мотаете тук?

— Пазачите на затворника са горе при изхода и те ни върнаха, сър — отговори единият от зайците. — В момента не разрешават на никой да излиза.

— Не дори и за пускане на храка? — учуди се Голям Перчем.

— Не, сър.

Възмутен, Голям Перчем се насочи към изхода. Там бяха пазачите на Черния Аварин, които разговаряха с дежурния часови.

— Боя се, че не можете да излезете в момента, сър — каза Бартсия. — Затворникът е в канавката, но няма много да се бави.

— Нито пък аз — отговори Голям Перчем. — А ти просто се махни от пътя ми, разбра ли?

След това избута Бартсия настрана и излезе в канавката.

Денят бе станал дори още по-облачен и задушен. Черният Аварин бе приклекнал малко по-настрани, под няколко надвиснали стръка девесил. По раздраните му уши бяха накацали мухи, но той като че ли не ги забелязваше. Голям Перчем тръгна по канавката и приклекна до него.

— Слушай, Черен Аварино — прошепна бързо той. — Заклевам се във Фрит и в Черния Заек, че ти говоря самата истина. Аз съм таен неприятел на Ефрафа. Това го знаеш само ти и няколко зайки. Смятам да избягам с тях довечера и ще те взема също и теб. Засега нищо недей да правиш. Като настъпи моментът, аз ще дойда и ще ти кажа. Просто се стегни и бъди готов.

После, без да чака отговор, Голям Перчем се премести, все едно че е намерил по-добро място. Върна се при изхода преди Черния Аварин, който очевидно имаше намерение да стои навън колкото пазачите му разрешат, а те явно също не бързаха.

— Сър — каза Бартсия, когато Голям Перчем влезе, — стана вече трети път, сър, да не зачитате моята власт. Боя се, че ще трябва да докладвам това, сър.

Голям Перчем изобщо не му отговори и се върна нагоре по подземния ход. Като мина покрай младите зайци, им каза:

— Изчакайте още малко, ако можете. Не вярвам онзи нещастник да успее да излезе втори път днес.

Поколеба се дали да не отиде да потърси Хайзънтлей, но реши, че е по-разумно да се държи настрана от нея. Тя знаеше какво да прави и, колкото по-малко ги виждаха заедно, толкоз по-добре. Заболя го глава и почувства нужда да се усамоти на тишина. Върна се в бърлогата си и заспа.