Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (28)

25. Нападението

Той продължи да се съгласява, иначе нямаше да е крал… Никой не можеше да му каже: „Време е за жертвоприношението.“

Мери Ренолт, „Кралят трябва да умре“

Както се развиха нещата, Леско и Съдинката успяха да се върнат в Медената Пита чак привечер. Още докато се хранеха в полето, започна да вали и излезе студен вятър, така че те потърсиха подслон — най-напред в една близка канавка, а след това (тъй като канавката бе на склон и след десетина минути започна да се пълни с дъждовна вода) — при едни навеси, близо до пътеката. Заровиха се в голяма купа слама и известно време се ослушваха — дали няма плъхове наблизо. Но всичко бе тихо, на тях им се приспа и скоро се унесоха в сън, а навън продължи да вали цяла сутрин. Когато се събудиха, вече бе средата на следобеда и все още ръмеше. Леско бе на мнение, че няма закъде да бързат. Преходът щеше да бъде неприятен във влагата наоколо, а и никой уважаващ себе си заек не би си тръгнал, преди да се нахрани около навесите. Известно време бяха заети с купчина цвекло, така че потеглиха чак когато дневната светлина бе започнала вече да отслабва. Не бързаха особено и стигнаха горичката на хълма малко преди свечеряване, без никакъв проблем, ако не се брои измокрената козина. Само два-три заека бяха излезли, без особен ентусиазъм, да силфлеят във влагата. Никой не бе забелязал тяхното отсъствие и Леско веднага слезе под земята, като поръча на Съдинката засега да не казва нищо за приключението им. Леговището му се оказа празно, той си легна и скоро заспа.

Когато се събуди, намери Петко до себе си, както обикновено. Бе малко преди изгрев-слънце. Земният под бе приятно сух и уютен. Леско тъкмо се готвеше още да поспи, но Петко се обади:

— Целият беше вир-вода, Леско.

— Е и, какво от това? Нали знаеш, тревата е мокра.

— Не си се измокрил само от силфлеене. Беше мокър до кости. Вчера май не си бил тук, а?

— Ами, слязох надолу да се нахраня.

— С цвекло, нали? А краката ти имат мирис на фермерски двор — с кокоши тор и трици. Но има също и нещо странно — нещо, което не мога да помириша. Какво се е случило?

— Е, наложи да се шмугна покрай една котка, но защо да се тревожим?

— Защото криеш нещо, Леско. Нещо опасно.

— Зелениката е в опасност, не аз. Защо се тревожиш за мен?

— Зелениката? — възкликна учудено Петко. — Но нали той и останалите достигнаха до голямото селище още вчера вечерта? Киа ни каза. Нима искаш да кажеш, че не си чул?

Леско бе хванат натясно и отговори:

— Е, сега вече научих. Радвам се да го чуя.

— Така че, в крайна сметка, положението е следното — заговори пак Петко. — Вчера си ходил до някаква ферма и си избягал от котка. И каквото и да си намислил, толкова си се залисал с него, че си забравил да попиташ снощи, какво става със Зелениката.

— Е, добре де, Петко, всичко ще ти разкажа. Взех Съдинката със себе си и отидохме до онази ферма, за която Киа ни разказа — където държат зайци в клетка. Намерих зайците, говорих с тях и имам намерение да отида отново там някоя нощ и да ги измъкна от клетката, за да могат да се присъединят към нас тук.

— Защо?

— Ами, две от тях са зайки. Това е причината.

— Но ако Зелениката успее, много скоро ще имаме предостатъчно зайки. А също така, чувал съм, че питомните зайци не привикват лесно към живота на свобода. Истината е, че просто се правиш на интересен.

— Правя се на интересен? — ядоса се Леско. — Е, ще видим какво мислят Голям Перчем и Къпината по въпроса.

— Не е ли така, щом рискуваш живота си и живота на други зайци за нещо без стойност или с малка стойност за нас? — възрази Петко. — Естествено, другите ще те подкрепят. Нали си Главен Заек. Ти следва да решаваш какво е разумно и те ти се доверяват.

Но като ги убедиш тях, това още нищо не доказва. Три-четири мъртви заека вече ще са доказателство, че вършиш глупости — само че тогава ще е прекалено късно.

— О, я ме остави на спокойствие — отговори Леско. — Искам да поспя.

Сутринта, по време на силфлея, подкрепен и от почтително потвърждение от Съдинката, Леско разказа на останалите за посещението във фермата. Както бе очаквал, Голям Перчем възторжено подкрепи идеята за набег до фермата с цел освобождаване на питомните зайци.

— Това няма как да не успее — каза той. — Чудесна идея, Леско! Не знам как точно се отваря клетка, но Къпината ще се занимае с въпроса. Единствено ме е яд, че сте избягали от онази котка. Един здрав заек по нищо не отстъпва на някоя котка. Майка ми се би с една навремето и мога да ви кажа, че котката имаше с какво да я запомни — одраска й козината, все едно че бе върбовка през есента! Просто оставете котките във фермата на мен и на един-двама от останалите!

За Къпината бе необходимо малко повече да бъде убеждаван. Но, подобно на Голям Перчем и Леско, той също бе разочарован, че не участва в експедицията със Зелениката. Затова, когато другите двама казаха, че разчитат на него да измисли как да бъде отворена клетката, той се съгласи да дойде.

— Необходимо ли е всички да идват с нас? — попита той. — Казвате, че кучето е вързано и предполагам, че котките не е възможно да са повече от три. Прекалено много зайци само ще пречат в тъмното — някой може да се загуби и ще трябва да се бавим, за да го търсим.

— Тогава нека дойдат Глухарчето, Великденчето и Крепис — каза Голям Перчем, — а другите да останат тук. Довечера ли смяташ да отидем, Леско-Ра?

— Да, колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Иди да кажеш на тримата, които ще ни придружат. Жалко, че ще е тъмно, иначе можеше и Киа да дойде с нас — той би се радвал да го стори.

Но така се случи, че намеренията им за тази нощ се объркаха — преди здрачаване пак заваля и се появи северозападен вятър, носещ сладко-горчивия аромат на цъфнал лигуструм, откъм вилите в тази посока. Леско остана седнал на рида, чак до свечеряване. Накрая, като стана ясно, че ще продължи да вали и през нощта, той се присъедини към останалите в Медената Пита. Бяха убедили Киа да се приюти от вятъра и дъжда и така един от разказите на Глухарчето бе последван от невероятна история, която очарова и озадачи всички. Отнасяше се за отдавна отминало време. Фрит трябвало да замине на пътешествие и оставил целия свят в непрекъснат дъжд. Но един човек построил голям плуващ сандък и там се побрали всички животни и птици, докато се върнал Фрит и пак ги освободил.

— Това няма да се повтори тази нощ, нали Леско? — запита Съдинката, като слушаше ромона на дъжда в буковите листа навън. — Тук няма сандък.

— В такъв случай, Киа ще те вземе и ще отлети на луната, Хлао-ру — отговори Синчеца. А после ще можеш да се върнеш на главата на Голям Перчем, като някоя брезова клонка. Но сега има време първо да поспим.

Преди да заспи, Петко поговори отново с Леско.

— Предполагам, че няма смисъл да те моля да не отиваш? — попита той.

— Виж какво — отговори Леско. — Да не би пак да си усетил нещо, този път за фермата? Ако е така, защо не го кажеш направо. Тогава всички ще знаем какво можем да очакваме.

— За фермата нямам предчувствие — нито добро, нито лошо. Но това още не значи, че всичко е наред. Тези предчувствия идват понякога само — невинаги. Нямах предчувствие нито за лендрито, нито за враната. Да не говорим, че сега нямам и представа какво става със Зелениката и другарите му. Може да е нещо хубаво, но може и да е лошо. Но нещо ме плаши за самия теб, Леско — само за теб се отнася, а не за някого от другите. Виждам те съвсем ясно и отчетливо как си сам, като някоя изсъхнала клонка на фона на небето.

— Е, ако виждаш неприятности само за мен, а не за останалите, кажи им и ще предоставя на тях да решат дали следва да стоя настрана от тази работа. Но това значи много да отстъпя, Петко — нали разбираш? Дори и след като те чуят, все някой ще си помисли, че просто ме е страх.

— Ами виж какво, по мое мнение тази експедиция не си заслужава риска, Леско. Защо да не изчакаме Зелениката да се върне? Това е всичко, което трябва да правим в момента.

— Ако чакам Зелениката, попадам в клопка. Нима не разбираш какво точно искам — зайките да са вече тук, когато той се върне? Виж, Петко — научил съм се толкова много да ти вярвам, че ще взема всички възможни предпазни мерки. Дори няма изобщо да влизам в двора на фермата. Ще стоя отвън, на пътеката — и ако това не е съобразяване със страховете ти, не знам какво повече би могло да направя.

Петко нищо повече не каза и Леско насочи мислите си към набега и възможните трудности при връщането заедно с питомните зайци.

Следният ден бе ясен и сух. Свеж ветрец прочисти каквото бе останало от влагата. Облаците идваха откъм юг и като че ли се надбягваха над хребета — точно както в майската вечер, когато Леско за пръв път бе изкачил хълма. Но сега бяха по-високо и по-малки. Накрая се наредиха в блестящото като някоя скумрия небе, подобно на брегова линия при отлив. Леско взе със себе си Голям Перчем и Къпината и тримата отидоха до ръба на скалата — оттам ясно се виждаше фермата Нътхенгър, на нейното малко възвишение. Описа подхода към фермата и как да се стигне до клетката с питомните зайци. Голям Перчем бе в повишено настроение. Вятърът и предстоящите действия го възбуждаха. Той отиде при Глухарчето, Крепис и Великденчето и известно време започна да се прави на котка и да ги подканя да го атакуват, колкото може по-истински. Леско, малко обезсърчен от снощния разговор с Петко, бързо възвърна настроението си, като ги гледаше как се боричкат по тревата и накрая и той се присъедини към тях — първо в ролята на атакуващ, а после и като котка. Започна да се пули и да трепери, точно като тигровата котка от фермата.

— Направо ще се разочаровам, ако не срещнем някоя котка след цялата тази подготовка — каза Глухарчето, докато чакаше реда си да изтича странично към паднал буков клон, да го сграбчи с нокти и после пак бързо да се отдалечи. — Чувствам се като наистина опасно животно.

— Я го вижте, гу’син Глухарю! — възкликна Киа, който търсеше охлюви наблизо. — Гу’син Гулям Першем иска вие всички да си представяте гулям клон. Да ви направи смели. Но котката не е клон. Нея нито я виждаш, нито я чуваш. После хоп! Ето я пристигнала.

— Ама ние не отиваме там да се храним, Киа — отговори Голям Перчем. — Точно в това е разликата. Ние ще се оглеждаме за котки през цялото време.

— А защо да не изядем котката? — запита Синчеца. — Или да докараме някоя тук за размножаване? Това в крайна сметка би подобрило състава на селището.

Леско и Голям Перчем решиха, че набегът ще бъде направен след свечеряване, веднага щом фермата утихне. Това означаваше да изминат разстоянието от половин миля^[1] до навесите по залез-слънце, вместо да рискуват да правят нощен преход в местност, която само Леско познаваше. Можеха да похапнат от цвеклото, да останат там докато се стъмни и после да изминат краткото останало разстояние до фермата, след като добре са отпочинали. След това, в случай че се справят с котките, щеше да има предостатъчно време да се заемат с клетката. Иначе, ако пристигнеха чак на зазоряване, би се наложило да бързат, за да изпреварят появата на хората. Още повече че при варианта с вечерен набег, бягството на питомните зайци щеше да се установи чак на следващата сутрин.

— И помнете — каза Леско. — Възможно е на тези зайци да им е необходимо много дълго време, докато достигнат хълма. Ще трябва да сме търпеливи с тях. Предпочитам този преход да стане на тъмно, независимо от елилите. Иначе, да се мотаем наоколо през деня би било още по-лошо.

— При лошо стечение на обстоятелствата — допълни Голям Перчем, — винаги можем да изоставим питомните зайци и да се стрелнем нанякъде. Нали елилите нападат най-последните? Знам, че това звучи безсърдечно, но в случай на истинска беда, най-напред трябва да спасяваме нашите зайци. Но да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Когато стана време да потеглят, Петко не се виждаше никъде. Леско си отдъхна, защото се страхуваше да не би Петко да им каже нещо, което да понижи духа им. Но всъщност единственият проблем се оказа разочарованието на Съдинката, че не го вземат в групата. Леско бързо можа да го успокои — каза му, че той вече е изпълнил своя дял от задачата. Синчеца, Жълъда и Съдинката ги изпратиха до подножието на хълма и дълго гледаха след тях — как се отдалечават покрай живия плет.

Стигнаха до навесите в полумрака след залез-слънце. Лятното свечеряване бе спокойно, без бухали и така тихо, че ясно се чуваше непрекъснатото „Чик, чик, чик“ на един славей в далечните гори. Два плъха при цвеклото отначало се озъбиха, но после размислиха и ги оставиха на спокойствие. Като се нахраниха, зайците се настаниха удобно в сламата, докато светлината от запад съвсем се скри.

Зайците нямат наименования за звездите, но все пак Леско знаеше как изглежда изгрева на звездата Капела^[2]. Наблюдаваше я сега, докато се появи с целия й златист блясък на тъмния североизточен хоризонт, вдясно от фермата. Когато звездата достигна до точката, която Леско си бе определил — до един гол клон, той вдигна останалите и ги поведе нагоре по склона към брястовете. Близо до билото, той се промуши през плета и изведе цялата група на пътеката.

Леско сподели с Голям Перчем за обещанието си към Петко да се пази от опасности. Голям Перчем, който се бе променил много в сравнение с по-ранните дни, не намери нищо нередно в това.

— Щом така е казал Петко, по-добре наистина да се пазиш — каза той. — А освен това, то се съгласува и с плановете ни. Ти ще стоиш извън фермата на безопасно място, а ние ще доведем при теб питомните зайци. Тогава ще поемеш нещата и всички ще се отдалечим.

Леско премълча, че самият той по-рано бе предложил точно същото — да остане при пътеката, а Петко се бе съгласил с това само защото не можеше да го разубеди да не участва изобщо в набега.

Приклекнал под един пречупен клон, Леско наблюдаваше как другарите му, водени от Голям Перчем, се насочват към фермата. Напредваха бавно, по заешки — няколко скока, после спиране и изчакване. Нощта бе тъмна и скоро те се загубиха от поглед, но Леско още можеше да ги чуе — как се движат край дългата плевня. Той се настани на земята и зачака.

Надеждите на Голям Перчем за екшън се реализираха веднага. Близо до ъгъла на плевнята срещнаха неочаквано котка. Това не бе тигровата котка от предното идване. Тази беше с червеникави, бели и черни шарки (и следователно бе женска). Бе една от тези стройни, припкащи, бързоподвижни и с потрепваща опашка котки, които в дъждовно време стоят по прозорците на фермите, а в слънчевите следобеди наблюдават наоколо от върха на някой чувал. Котката се появи изведнъж иззад ъгъла на плевнята, видя зайците и замръзна на място.

Без да се колебае нито за миг, Голям Перчем се спусна към нея, все едно че бе най-обикновена букова клонка. Но дори още по-бърз от него бе Глухарчето, който успя да я одраска и после да отскочи на безопасно разстояние. Котката се завъртя към него и в същия миг Голям Перчем се стовари от другата й страна, с цялата си тежест. Котката, хапейки и дращейки, се сборичка с него и той се преобърна на земята. Другите го чуха как изруга по котешки и също зае позиция. После успя да навре едната си задна лапа до тялото на котката и няколко пъти силно я изрита.

На всеки познавач на котките е добре известно, че те изобщо не харесват целенасочени нападения. Ако някое куче просто иска да се държи приятелски с дадена котка, в крайна сметка може да бъде дори одраскано. Но ако същото това куче се спусне в устремна атака, много котки изобщо не биха стояли на място да го срещнат. В случая, котката бе като замаяна от устремното и яростно нападение на Голям Перчем. Тя изобщо не бе някоя слабачка, но имаше лошия късмет да се бие с целеустремен боец, копнеещ за екшън. Така че тя се дръпна настрана от Голям Перчем и в този миг Великденчето я одраска по лицето. Това бе като последната капка, от която прелива чашата. Ранената котка се отдръпна, прекоси двора и изчезна някъде под оградата на краварника.

Голям Перчем също бе ранен — имаше три успоредни драскотини на една от задните си лапи. Възхитени, останалите го наобиколиха, но той веднага прекъсна хвалбите им, огледа се наоколо в тъмния двор и се опита да възвърне хладнокръвието си.

— Хайде — каза той, — бързо да вървим, докато кучето още не се е разлаяло. Накъде са бараката и клетката?

Крепис бе този, който успя да намери малкото дворче. Леско бе изразил безпокойство дали вратата на бараката няма да се окаже затворена. Тя, обаче, бе оставена малко открехната и петте заека се вмъкнаха вътре, един подир друг. Вътре в мрака не се виждаше къде е клетката, но те се ориентираха в коя посока са питомните зайци по мириса и звука.

— Къпина — нареди бързо Голям Перчем, — ела с мен да отвориш клетката. Вие тук тримата — стойте и наблюдавайте. Ако се появи друга котка, ще трябва да се справите сами.

— Добре — отговори Глухарчето. — Просто я остави на нас.

Голям Перчем и Къпината намериха сламената бала и се покачиха на дъските. Щом се оказаха там, Чемшира се обади откъм клетката:

— Кой е там? Леско-Ра, ти ли си дошъл отново?

— Леско-Ра ни изпрати тук — каза Къпината. — Дойдохме да ви измъкнем. Ще дойдете ли с нас?

Последва тишина и раздвижване в сеното, а после Детелина отговори:

— Да, измъкнете ни.

Ориентирайки се с обонянието си, Къпината заобиколи мрежестата врата и отиде при куката и скобата. Мина известно време докато осъзнае, че кожените ремъци са меки и могат да бъдат захапани. Но те бяха толкова прилепнали към дървената рамка, че направо бе невъзможно да ги достигне със зъби. Няколко пъти се опита безуспешно да направи това и накрая седна на задните си лапи, чудейки се какво да прави.

— Нищо няма да стане с тази врата — каза той. — Мисля си дали няма някакъв друг начин.

В този момент така се случи, че Чемшира се надигна и се облегна с предните си лапи на телената мрежа. От неговия натиск, горната част на вратата се наклони малко навън и по-горният от двата кожени ремъка леко се разхлаби, точно на мястото, където бе закован към клетката. След като Чемшира се отдръпна назад, Къпината забеляза, че ремъкът се е извил и малко се е отделил от дървото.

— Опитай сега — каза Къпината на Голям Перчем.

Голям Перчем захвана ремъка и силно дръпна. Кожата малко се разкъса.

— В името на Фрит, това ще свърши работа — каза Къпината, с тона на херцог Уелингтън при Саламанка^[3]. — Просто се нуждаем от време, това е всичко.

Ремъкът бе добре направен и бе необходимо още много дърпане и гризане, за да го махнат. Глухарчето се изнерви и на два пъти даде фалшива тревога. Голям Перчем се сети, че тримата часови са под напрежение, защото трябваше непрекъснато да наблюдават, без нищо друго да правят. Затова той се смени с Глухарчето и изпрати Великденчето да замести Къпината. Когато най-после Глухарчето и Великденчето успяха да измъкнат кожения ремък от гвоздея, Голям Перчем се върна обратно при клетката. Засега още не бяха постигнали успех с отварянето на вратата. Ако някой от питомните зайци се облегнеше на нея, тя се завърташе леко около оста на долния ремък и скобата. Само че долният ремък не се скъса. Пуфтейки от нетърпение, Голям Перчем повика отново Къпината и го попита:

— Сега какво да правим? Трябва ни някаква магия, нещо като плуващото парче дърво по реката.

Къпината се вгледа във вратата, докато Чемшира я буташе отвътре. Рамката на вратата опъваше долния ремък, но той държеше здраво и бе така прилепнал, че нямаше как да се захване със зъби.

— Бутнете я в другата посока, отвън навътре. Ти бутай, Голям Перчем и кажи на заека отвътре да се дръпне.

Голям Перчем бутна горната част на вратата навътре и цялата врата се завъртя много повече отпреди, защото долу от външната страна нямаше прагче, което да я задържа. Коженият ремък се усука и Голям Перчем почти загуби равновесие. За малко да падне вътре в клетката, но металната скоба запъна и спря въртенето на вратата. Голям Перчем се стресна и отскочи назад, ръмжейки.

— Е, нали каза, че искаш магия? — обади се доволен Къпината. — Направи го отново.

Няма такъв кожен ремък, който, закован само с по един гвоздей от двете си страни, да издържи на продължително усукване. Скоро единият гвоздей престана да се вижда заради повдигналия се ръб на кожената материя около него.

— Внимателно сега — каза Къпината. — Ако се измъкне изведнъж, ще полетиш на другата страна. Просто дърпай леко със зъби.

След още две минути вратата увисна само на скобата. Детелина я бутна откъм страната с ремъците, отвори я и излезе, последвана от Чемшира.

Когато група от няколко същества, хора или животни, работят заедно за преодоляването на някакво препятствие и най-накрая постигнат успех, често следва пауза — като да са почувствали необходимост да спрат за момент и така да отдадат почит на достойния противник. Например, пада на земята някое голямо отсечено дърво, с грохот, скърцане и дъжд от листа наоколо. За момент дърварите остават мълчаливи и не сядат веднага да почиват. Или някой заснежен път бива почистен след часове работа и най-сетне камионът е готов да отведе хората вкъщи, далеч от студа. Но те остават за малко по местата си, подпрени на лопатите си и само кимат сериозно при преминаването на колите с благодарните пътници в тях. Сега от изкусно направената врата бе останало само парче телена мрежа, захваната за дървената рамка с четири шини. А зайците бяха седнали на дъските и я помирисваха безмълвно. След известно време и другите двама обитатели на клетката — Лавъра и Сенка, излязоха колебливо и се огледаха.

— Къде е Леско-Ра? — запита Лавъра.

— Наблизо — отговори Къпината. — Чака на пътеката.

— А къде е пътеката?

— Пътеката? — изненада се Къпината. — Ама вие нали…

Но изведнъж се спря по средата на изречението, като се сети, че питомните зайци не бяха виждали нито пътеката, нито дори целия двор на фермата. Те нямаха представа даже и за най-близката околност. Къпината още разсъждаваше върху значението на този факт, когато се обади Голям Перчем:

— Не трябва да се бавим сега. Всички да вървят след мен.

— Но накъде? — запита Чемшира.

— Как накъде? Да се махаме оттук, разбира се — каза припряно Голям Перчем.

Чемшира се огледа и продума:

— Но аз не знам…

— Е, аз пък знам — прекъсна го Голям Перчем. — Просто върви с нас. Не се интересувай от нищо друго.

Питомните зайци се спогледаха объркано. Явно бе, че ги е страх от този голям рошав заек, с неговия странен кичур коса на главата и мирис на кървава рана. Те не знаеха какво да правят и не разбираха какво се очаква от тях. Разбира се, помнеха Леско. Бяха се развълнували от отварянето на вратата и с любопитство излязоха от клетката след това. Но отвъд тези действия, те нямаха никаква цел, нито пък имаха изобщо възможност да намислят такава. Тяхната представа за всичко ставащо бе все едно като мисленето на малко дете, казващо на някои алпинисти, че ще дойде с тях нагоре по стръмен скалист склон.

Къпината ги изгледа със свито сърце. Какво да правят с тях? Ако ги оставят сами, сигурно ще подскачат бавно из бараката и малкия двор, докато котките ги намерят и ги хванат. Да тръгнат по своя воля да качват хълма бе за тях все едно като да полетят към луната. Имаше ли някаква проста и ясна идея, с която да ги убедят, поне част от тях, да тръгнат? Той се обърна към Детелина:

— Предполагам, че никога не си яла трева нощем. Много по-вкусна е, отколкото през деня. Хайде всички да отидем и да похапнем, съгласни ли сте?

— О, да — отговори Детелина. — Това би ми харесало. Но дали е безопасно? Всички много ни е страх от котки, да знаете. Те понякога идват и се взират в нас през мрежата. Тръпки ни побиват от това.

Това поне бе началото на разумно отношение, помисли си Къпината и после каза на глас:

— Големият заек може да се пребори с всяка котка. Без малко да убие една, докато идвахме насам.

— А освен това, не иска да се бие с още една, ако зависи от него — допълни Голям Перчем припряно. — Така че, ако искате да ядете трева на лунна светлина, да отиваме — където Леско ни чака.

Като поведе цялата групичка към малкото дворче, Голям Перчем за момент забеляза силуета на победената котка, как гледа откъм купчината дърва. Поради котешката си природа, тя не можеше да престане да се интересува от зайците, но очевидно нямаше куража да започне втора битка, затова тя си остана неподвижна, докато зайците тръгнаха да прекосяват дворчето.

Скоростта на движение бе отчайващо бавна. Чемшир и Детелина изглежда бяха осъзнали, че трябва да се бърза и правеха каквото могат. Но другите два заека, след като веднъж се озоваха на дворчето, седнаха на едно място и започнаха глупаво да се оглеждат, напълно объркани. След като мина доста дълго време и дори котката се раздвижи откъм купчината дърва и се прокрадна по посока на бараката, Къпината най-после успя да ги изведе в по-големия двор. Но тук, като се намериха на още по-открито място, те изпаднаха в нещо като неподвижна паника, подобно например на неопитни алпинисти, оказали се на отвесна скала. Те изобщо не бяха способни да направят и крачка, а седнаха неподвижно, примигвайки и взирайки се втренчено в тъмнината наоколо. Вече изобщо не обръщаха внимание нито на придумването на Къпината, нито на заповедите на Голям Перчем. В този момент втора котка — Лесковата тигрова котка, се показа откъм далечния ъгъл на фермата и се насочи към тях. При минаването й покрай кучешката колиба кучето (лабрадорска порода) се събуди, показа навън главата и раменете си и погледна първо в едната, а после и в другата посока. То забеляза зайците, изтича напред колкото му позволяваше въжето и се разлая.

— Хайде! — викна Голям Перчем. — Не можем да оставаме тук. Бързо всички на пътеката.

Къпината, Великденчето и Крепис веднага побягнаха и увлякоха със себе си Чемшира и Детелина — към тъмното пространство покрай плевнята. Глухарчето остана при Сенка, молейки я да се раздвижи и очаквайки всеки момент да усети котешките нокти на врата си. Голям Перчем подскочи към него.

— Глухарче — каза той точно до ухото му. — Измъквай се оттук, ако ти е мил животът!

— Но… — започна да казва Глухарчето.

— Прави каквото ти казвам! — нареди Голям Перчем.

Страшният кучешки лай бе докарал дори и него до състояние, близо до паниката. Глухарчето се поколеба за миг. После остави Сенка и се стрелна към пътеката, заедно с Голям Перчем.

Намериха останалите събрани при Леско, при ската край пътеката. Чемшира и Детелина трепереха и изглеждаха напълно изтощени. Леско им казваше нещо успокоително, но се спря веднага, щом забеляза как се появи Голям Перчем. Кучето спря да лае и настъпи тишина.

— Всички сме тук — каза Голям Перчем. — Да тръгваме ли, Леско?

— Но нали питомните зайци бяха четири. Къде са другите двама? — запита Леско.

— На двора — отговори Къпината. — Не можахме нищо да направим за тях. А после се разлая кучето.

— Да чухме го. Искате да кажете, че те са свободни?

— Скоро ще станат още по-свободни — каза ядосано Голям Перчем. — Котките са там.

— Защо тогава ги изоставихте?

— Защото не искат да помръднат. Положението бе много опасно, дори още преди да се разлае кучето.

— Кучето вързано ли е? — попита Леско.

— Да, вързано е. Но нали не очакваш някой заек да запази самообладание, само на няколко крачки от разярено куче?

— Не, разбира се — отговори Леско. — Ти показа чудеса от храброст, Голям Перчем. Тъкмо ми обясниха, преди да дойдеш, как толкова много си набил една котка, че тя повече не посмяла да се приближи. Виж сега, дали ще можеш ти, заедно с Къпината, Великденчето тук и Крепис, да заведете тези два заека при селището? Боя се, че за това ще е необходима почти цялата нощ. Те не могат да се движат много бързо и ще трябва да сте търпеливи с тях. А ти, Глухарче, нали ще дойдеш с мен?

— Къде, Леско-Ра?

— Да вземем останалите двама — каза Леско. — Ти си най-бързият, така че това не е опасно за теб, нали? Хайде, Голям Перчем, недей да се мотаеш наоколо, бъди така добър. Ще се видим утре сутринта.

И преди още Голям Перчем да успее да му отговори нещо, Леско се шмугна под брястовете. Глухарчето остана на мястото си и погледна въпросително към Голям Перчем.

— Ще направиш ли каквото ти каза? — попита Голям Перчем.

— А ти? — запита на свой ред Глухарчето.

На Голям Перчем му бе необходим само миг да съобрази, че ако сега каже „не“, ще последва пълен хаос. Не можеше да поведе цялата група обратно към фермата, а нямаше как и да ги остави сами. Затова измърмори нещо по адрес на Леско — че е прекалено емблирски умен, бутна Крепис настрани от един кострец^[4] и поведе петте заека нагоре по ската и после по посока на полето. Останал сам, Глухарчето тръгна след Леско към двора на фермата.

Докато се движеше покрай плевнята, той чу Леско как говори със Сенка. И двата питомни заека не се бяха помръднали от мястото, където ги бяха оставили с Голям Перчем. Кучето се бе прибрало в колибата си; но макар и да не се виждаше, Глухарчето усети, че то е будно и нащрек. Той излезе предпазливо от сянката и отиде при Леско.

— Говорим си тук със Сенка — каза му Леско. — Тъкмо й обяснявах, че ни предстои малко път. Нали ще идеш отсреща при Лавър, да го накараш и той да дойде с нас?

Леско говореше с безгрижен тон, но Глухарчето забеляза разширените му зеници и лекото потрепване на предните му лапи. А и той самият усети нещо необичайно — като особена светлина във въздуха. Имаше някаква странна вибрация в далечината. Огледа се за котките и видя, че са наблизо — точно както се бе опасявал. И двете бяха приклекнали пред сградата на фермата, недалеч от тях. Явно, че не се приближаваха съвсем, може би от страх от Голям Перчем, но не се и отдалечаваха. Поглеждайки към тях, Глухарчето почувства внезапен пристъп на ужас.

— Леско! — прошепна той. — Котките! Мили Фрит, защо очите им блестят със зелена светлина? Погледни!

Леско бързо се извърна и сега вече Глухарчето отскочи назад в истински ужас, защото неговите очи също блестяха, само че в тъмночервен цвят. В този момент, бучащият вибриращ звук се засили и заглуши шумоленето на нощния бриз в брястовете. После и четирите заека бяха като зашеметени от внезапна ослепителна светлина, която ги обля като пороен дъжд. Самите им инстинкти се вцепениха от този ужасен блясък. Кучето излая и после пак замлъкна. Глухарчето се опита да помръдне, но не можа. Страшната светлина като че ли му режеше мозъка.

Леката кола, която бе дошла по пътеката и после по стръмния скат под брястовете, се приближи още няколко ярда^[5] и спря.

— Зайците на Люси са излезли, погледни!

— Я, най-добре бързо да ги приберем. Остави включени фаровете!

Като чу човешките гласове, идващи някъде отвъд страховитата светлина, Леско бързо дойде на себе си. Не можеше да вижда, но усети, че слухът и обонянието му са наред. Затвори очи и веднага осъзна къде се намира.

— Глухарче! Сенка! Затворете очи и бягайте! — извика той.

В следния миг подуши лишеите и студената влага на каменен под. Бе влязъл под дъските на плевнята. Наблизо бе Глухарчето, а малко по-нататък и Сенка. Отвън се чуваха човешките ботуши, как скърцат по камъните.

— Това е! Сега ги заобиколете!

— Няма да стигнът далеч!

— Хванете ги де!

Леско отиде при Сенка и й каза:

— Боя се, че трябва да изоставим Лавър. Ти просто ме следвай.

После, без да излизат изпод дъските на плевнята, и тримата тръгнаха по посока на брястовата горичка. Човешките гласове останаха назад. Изскочиха на тревистата поляна при пътеката и се озоваха отново на тъмно, но въздухът миришеше на изгорели газове — една враждебна, задушлива миризма, която допълнително ги объркваше. Сенка пак седна на земята и не искаше да помръдне.

— Дали да не я оставим, Леско-Ра? — попита Глухарчето. — В края на краищата, хората няма да я наранят. Те хванаха Лавър и го занесоха обратно в клетката.

— Ако се отнасяше за мъжки заек, щях да се съглася — отговори Леско. — Но ние се нуждаем от тази зайка. Точно за това дойдохме.

В следния миг усетиха мириса на запалени бели пръчици и чуха как хората се приближават откъм двора. Последва прещракване на метал и хората започнаха да търсят нещо в колата. Резкият метален звук като че ли разбуди Сенка. Тя погледна към Глухарчето и каза:

— Не искам да се връщам в клетката.

— Сигурна ли си? — попита Глухарчето.

— Да. Ще дойда с вас.

Глухарчето веднага се насочи към живия плет. Чак след като го прекоси и достигна канавката зад него, се сети, че е от противоположната страна на пътеката, а не откъдето бяха дошли. Бе попаднал в непозната канавка. Все пак, в това нямаше нищо тревожно — нали пътеката водеше надолу по склона и това бе посоката за вкъщи. Започна бавно да се движи по канавката, чакайки Леско да се присъедини.

Леско прекоси пътеката скоро след Глухарчето и Сенка. Чу зад себе си как хората се отдалечават от хрудудуто. Докато се качваше по ската край пътеката, светна лъчът на електрически фенер и попадна в червените му очи и бялата му опашка, миг преди да се шмугне в дивия плет.

— Ето там! Див заяк, виж!

— А, предполагам, че и нашите не са далеч. Тръгнали са с него, разбирате ли? Най-добре да идем да погледнем.

В канавката Леско настигна Глухарчето и Сенка под един къпинов храст.

— Движи се бързо, ако можеш — каза Леско на Сенка. — Хората са точно зад нас.

— Не можем да продължим, Леско, без да излезем от канавката — обади се Глухарчето. — Задръстена е.

Леско подуши въздуха напред. Точно зад къпиновия храст, канавката бе затрупана с купчина земя, плевели и отпадъци. Налагаше се да излязат на открито. Хората вече се бяха покачили по ската и лъчът на фенерчето проблясваше в къпиновия храст над главите им. После се чуха стъпки покрай канавката, само на няколко ярда^[6] от тях. Леско се извърна към Глухарчето и му каза:

— Слушай. Аз ще изтичам покрай ъгъла на полето, от тази канавка до отсрещната, така че да ме видят. Във всички случаи, ще се опитат да ме осветят с този лъч. Докато се занимават с това, ти и Сенка се покачете на пътеката и изтичайте към сенника с цвеклото. Там се скрийте и аз ще дойда при вас. Готови ли сте?

Нямаше време за спорове. Само след миг Леско изскочи от канавката, току пред краката на хората и се втурна да тича по полето.

— Ето го!

— Ама дръж фенера към него, де! Хубаво и без да мърдаш.

Глухарчето и Сенка изкатериха ската и се втурнаха по пътеката. Леско, следван от светлинния лъч, почти бе достигнал отсрещната канавка, когато усети рязък удар по една от задните си лапи и пареща болка по цялата си страна. Веднага след това се чу и гърмът на пушечния изстрел. Докато се преобръщаше във въздуха, преди да падне в туфа коприва на дъното на канавката, ясно си спомни аромата на цъфналия фасул по залез-слънце. Той не бе разбрал, че хората носят пушка.

Леско започна да пълзи из копривата, влачейки ранената си лапа. Съвсем скоро хората щяха да пристигнат, да го осветят с фенерчето си и да го хванат. Блъсна се в страничната стена на канавката, чувствайки как тече кръв по лапата му. Изведнъж усети въздушно течение току под носа си, а също мирис на влажна и гниеща маса и екот като от кухина. Бе стигнал до изхода на дренажна тръба, стигаща до канавката — стори му се като гладък и хладен тунел, по-тесен от заешка дупка, но все пак достатъчно широк, за да влезе в него. С полегнали уши и притиснат към пода корем, Леско запълзя в тръбата, избутвайки малка кална купчина пред себе си. После чу тропот на ботуши и застина на място.

— Не съм сигурен, Джон, дали го уцели, или не.

— А, разбира се, че го уцелих. Това там долу е кръв, не виждаш ли?

— Да, така е, но това нищо не значи. Досега може да е отишъл много далеч. Май го изгуби.

— Мисля, че е тук, в тази коприва.

— Ами потърси го тогава.

— Няма го.

— Е, не можем да се мотаем тук през цялата проклета нощ. Трябва да хванем ония другите, дето са излезли от клетката. По-добре бе да не стреляш, Джон. Така си ги подплашил, разбираш ли? Утре можеш да ги потърсиш, ако са тук.

Последва тишина, но Леско продължаваше да лежи неподвижен в шепнещия хлад на тръбата. Почувства отпадналост и изпадна в изпълнен с болка унес. По-късно се появи кървава нишка, прокапваща от тръбата в отъпканата и вече пуста канавка.

* * *

Голям Перчем, приклекнал близо до Къпината в сламата на навеса, подскочи да бяга още като чу изстрела. Но после веднага се овладя и каза бързо на останалите:

— Не бягайте! Къде смятате да отидете? Тук наоколо няма дупки.

— По-далеч от пушката — отговори Къпината, с побелели от ужас очи.

— Чакайте! — извика Голям Перчем и се ослуша. — Те тичат насам по пътеката. Чувате ли ги?

— Чувам само два заека — каза Къпината след малко. — И единият от тях звучи като много отпаднал.

Спогледаха се и продължиха да чакат. После Голям Перчем отново се изправи.

— Всички си стойте по местата — нареди той. — Аз ще ида да ги доведа.

Отвън той откри Глухарчето, който продължаваше да увещава накуцващата и напълно изтощена Сенка.

— Бързо влизайте тук — каза Голям Перчем. — В името на Фрит, къде е Леско?

— Хората го простреляха — отвърна Глухарчето.

Двамата новодошли се присъединиха към другите пет заека в сламата. Глухарчето изпревари въпросите им и каза:

— Простреляха Леско. Първо хванаха Лавър и го занесоха обратно в клетката. После дойдоха подир нас. Тримата бяхме в канавка, но стигнахме до задръстено място. Леско сам реши да изскочи навън, за да им отвлече вниманието, така че ние да можем да избягаме. Но не знаехме, че имат пушка.

— Сигурен ли си, че го убиха? — попита Великденчето.

— Не можах да го видя след изстрела, но хората бяха много близо до него.

— Най-добре да изчакаме — предложи Голям Перчем.

Чакаха дълго време. В крайна сметка, Голям Перчем и Къпината се върнаха предпазливо по пътеката. Намериха кървави следи по отъпканото дъно на канавката и се върнаха да кажат на останалите.

Пътят на връщане, с трите накуцващи питомни заека, бе отегчителен и продължи повече от два часа. Всички бяха нещастни и обезсърчени. Когато най-сетне стигнаха до подножието на хълма, Голям Перчем каза на Къпината, Великденчето и Крепис да се отделят и да избързат напред. Тримата приближиха горичката на развиделяване и един заек дотича да ги посрещне във влажната трева. Бе Петко. Къпината се спря и изчака при него, докато спътниците му се отдалечиха в мълчание.

— Петко — проговори Къпината, — има лоши новини. Леско…

— Знам — прекъсна го Петко, — разбрах вече.

— Откъде разбра? — попита стреснато Къпината.

— Като идвахте насам преди малко, имаше и четвърти заек зад вас — куцащ и целия в кръв. Изтичах да видя кой е и после останахте само тримата — един до друг.

Петко замълча и се огледа наоколо, като че ли още търсеше четвъртия заек, изчезнал в полумрака. После, тъй като Къпината също мълчеше, Петко запита:

— Какво точно се случи?

Къпината разказа цялата история. След като я чу, Петко се прибра обратно в селището и влезе в празната си бърлога. Малко след това Голям Перчем доведе питомните зайци и веднага извика всички да се съберат в Медената Пита. Петко не се появи.

Посрещането на новодошлите зайци бе доста тъжно. Дори и Синчеца не успя да каже нещо жизнерадостно. Глухарчето бе неутешим, защото все мислеше, че е имал възможност да спре Леско — да не излиза от канавката. Събирането приключи в мрачна тишина, а после и силфлеенето бе без настроение.

По-късно сутринта пристигна Зелениката, накуцвайки. От тримата му спътници, само Сребърен Блясък бе бодър и в добро състояние. Зърнастеца бе ранен в лицето, а Ягодата имаше треска и очевидно бе напълно изтощен. Други зайци с тях нямаше.