Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (27)

24. Фермата Нътхенгър

Пристигна Робин в Нотингам

        но не, естествено, по пътя.

На Бога и на кротката Мария той,

        помоли се да тръгне си оттам.

 

До него едроглав монах стои

        дано го Господ подкрепи!

Добрия Робин той позна

        в момента щом го той съзря.

Чайлд, Балада № 119, „Робин Худ и Монаха“

Леско бе седнал на рида в лятната нощ. Нощта продължаваше не повече от пет часа, а тъй като и не бе съвсем тъмно, той бе буден и неспокоен. Засега всичко вървеше добре. Киа бе открил в следобеда Зелениката и бе коригирал посоката му малко на запад. Бе го оставил на скрито в един голям жив плет, с точно зададена посока към голямото селище. Сега вече бе сигурно, че два дни ще са достатъчни за прехода. Голям Перчем и някои други зайци вече бяха започнали да разширяват бърлогите си, в очакване на завръщането на Зелениката. Киа бе направил страхотен скандал с един керкенез, крещейки думи, които биха стреснали дори хората от някое Корнуолско пристанище. И макар спорът да не бе окончателно разрешен, керкенезът явно вече щеше да чувства подобаващ респект по отношение на района при горичката. Никога нещата не бяха изглеждали толкова добре, още откакто бяха напуснали Сендълфорд.

Но тъкмо сега Леско бе обхванат от дух на весела пакостливост. Той се чувстваше по същия начин, както в сутринта, когато прекосиха река Енборн и той отиде сам да разузнае бобеното поле.

Сега пак бе в самоуверено настроение и готов за приключение. Но какво приключение? Трябваше да е нещо достойно за разказване на Зелениката и Сребърен Блясък при тяхното завръщане. Нещо — е, разбира се не нещо омаловажаващо тяхната собствена задача. Разбира се, не това — но все пак да е достатъчно смело, за да им покаже, че техният Главен Заек не им отстъпва в нищо. Той обмисляше всичко това, докато слезе с подскоци надолу по рида и подуши една туфа салатна разваленка в тревата. Какво точно би могло да им създаде малък и не особено неприятен шок? Изведнъж си помисли: „Да предположим, че като се върнат, в селището вече има една-две зайки?“ И веднага се сети какво бе казал Киа за пълната със зайци кутия във фермата. Какви ли зайци биха могли да са това? Излизаха ли изобщо от кутията? Бяха ли виждали някога див заек? Киа бе казал, че фермата е съвсем близо до подножието на хълма — разположена е на малко възвишение. Значи, лесно би могло да се стигне там рано сутрин — преди още хората да са се раздвижили. Кучетата сигурно ще са вързани, само че котките ще са на свобода. Но един заек тича по-бързо от котка, стига да е на открито и да я види отдалеч. Важното за Леско бе да не бъде изненадан. Той би могъл да се движи покрай живите плетове, без да привлече елили, освен ако не го сполети лош късмет.

Но всъщност, какви точно бяха намеренията му? Защо отиваше към фермата? Леско изяде последната разваленка и си отговори, както стоеше на звездната светлина: „Просто ще ида да разгледам и ако успея да намеря тези домашни зайци, ще се опитам да поговоря с тях. Нищо повече от това. Няма да предприемам никакви рискове — е, разбира се, истински рискове — не и докато видя дали си заслужава.“

Дали да отиде сам? Би било по-безопасно и по-весело, ако си вземе и другар. Кой е най-подходящият? Голям Перчем? Глухарчето? Леско отхвърли тази възможност. Той се нуждаеше от някой, който ще прави каквото му се казва и няма да настоява на собственото си мнение. Веднага се сети за Съдинката. Той би го последвал навсякъде без да задава въпроси и ще направи всичко, което му каже. В момента сигурно спеше в бърлогата си, която споделяше със Синчеца и Жълъда, недалеч от Медената Пита.

Леско имаше късмет. Намери Съдинката близо до изхода на бърлогата, при това се бе вече събудил. Така можаха да излязат, без да смущават другите два заека и поеха по тунела, водещ към изхода при рида. Съдинката се оглеждаше несигурно наоколо, малко объркан и като че ли очакваше някаква опасност.

— Всичко е наред, Хлао-ру — каза Леско. — Няма от какво да се страхуваш. Искам да слезеш с мен долу, в подножието на хълма, и да ми помогнеш да намерим една ферма, за която чух да се говори. Просто ще я разгледаме.

— Ферма ли ще разглеждаме, Леско-Ра? Ама защо? Това няма ли да е опасно? Котки и кучета и…

— Щом си с мен, всичко ще е наред. Само ние двамата — никой друг не ми е нужен. Имам таен план. Недей да казваш на останалите — поне за известно време. Искам точно ти да дойдеш и никой друг няма да свърши работа.

Тези думи постигнаха желания от Леско ефект. На Съдинката не му трябваше повече убеждаване и те потеглиха заедно по затревената пътека, прекосиха торфището и слязоха по стръмния склон. Преминаха през тесния залесен пояс и стигнаха до мястото, където Зелениката бе викал Голям Перчем в тъмното. Тук Леско се спря и започна да души и да се ослушва. Бе точно преди зазоряване, когато бухалите се връщат, ловувайки по пътя си. При все, че един израсъл възрастен заек не е реално застрашен от бухалите, повечето зайци все пак се страхуват от тях. А можеше да има и невестулки, и лисици. Все пак, нощта бе тиха и влажна и Леско, спокоен в своята весела самоувереност, бе сигурен, че ще успее било да подуши, било да чуе всеки един четириног ловец.

Където и да се намираше точно фермата, тя най-вероятно бе оттатък пътя, минаващ покрай отсрещния край на полето. Леско бързо се насочи натам, а Съдинката го следваше по петите. Движеха се тихо — ту вътре, ту извън живия плет, покрай който Зелениката и Синчеца бяха дошли. Над тях имаше бръмчащи жици, които не се виждаха в нощната тъмнина. Така само за няколко минути те достигнаха до пътя.

Има моменти, когато със сигурност знаем, че всичко е наред. Един батсман^[1] например, който е изиграл великолепни ининги^[2], след това казва, че просто е чувствал как не може да пропусне топката. Или някой оратор или актьор, когато има щастлив ден, може да почувства как вниманието на публиката го носи, все едно че плува във вълшебна вода, в която няма как да потъне. Леско имаше точно такова чувство сега. Навсякъде наоколо бе тихата лятна нощ. Звездите все още грееха ярко, макар и да бяха започнали да избледняват на изток. Нямаше нищо страшно и той чувстваше готовност да проникне в хиляда ферми, наредени една след друга. Докато бе седнал със Съдинката на ската на миришещия на катран път, забеляза как един млад плъх побягна от отсрещния плет и се скри в туфа повехнали звездици, точно под тях двамата. Дори и тази среща Леско възприе не като случаен късмет, а като нещо в реда на нещата — сигурен бе, че рано или късно ще се появи някакъв водач. Той бързо се спусна по ската и намери плъха да седи в канавката.

— Фермата — попита го Леско. — Къде е фермата — тук близо, на малко възвишение?

Плъхът се вгледа в него, с потрепващи мустаци. Нямаше никаква причина да се държи приятелски, но нещо в изражението на Леско правеше учтивия отговор да бъде съвсем естествена реакция.

— Оттатък пътя. По алеята.

Небето ставаше с всеки миг по-светло. Леско пресече пътя без да чака Съдинката, който го настигна при живия плет покрай малката алея. Оттук, след още една кратка пауза за ослушване, те се насочиха към склона в северна посока.

Нътхенгър е като ферма от старинен разказ. Между Екинсуел и подножието на хълма Уотършип, на разстояние около половин миля^[3] от всеки от тях, е разположена широка могила, по-стръмна откъм север и по-полегата на юг, точно като хълма Уотършип. По двата склона се изкачват тесни пътеки, срещащи се при голям пръстен от брястове около най-високата точка на могилата. Всеки вятър — дори и най-лекият, предизвиква шумолене откъм височината на брястовете — мощно и многолистно. Вътре в този пръстен са сградата на фермата, нейните плевни и стопански постройки. Сградата е най-малко двестагодишна, а може би и повече. Тя е тухлена, с каменна южна фасада по посока на хълма. Откъм източната й страна има плевня, изградена високо над земята — на каменни колони. От противоположната страна е краварникът.

Когато Леско и Съдинката изкачиха могилата, първите утринни лъчи вече осветяваха двора на фермата и сградите. Пеещите наоколо птички бяха от същите видове като тези, с които вече бяха свикнали от няколко дни насам. Една червеношийка, кацнала на ниска клонка, изчурулика цяла фраза и после изслуша отговора на друга червеношийка, някъде оттатък сградата на фермата. После сипка изпя своята низходяща трела, а и друга пойна птичка^[4] започна да се обажда. Леско се спря и седна на едно място, за да подуши въздуха. Силен аромат на слама и миризмата на крави се смесваха с уханието на брястови листа, пепел и фураж. Долавяха се и по-слаби миризми, подобно на звън на камбанки за едно тренирано ухо. Тютюн, разбира се, доста котешка и също малко кучешка миризма и — без никакво съмнение, също така и заешки мирис. Леско погледна към Съдинката и видя, че и той го е усетил.

Докато двата заека възприемаха тези миризми, в същото време се и ослушваха. Но ако не се броят леките движения на птиците и първото пробръмчаване на мухите около тях, нищо друго не се чуваше, освен непрекъснатия шепот на дърветата. По северния склон на хълма не бе имало вятър. Тук, обаче, лекият южен бриз се чувстваше съвсем ясно — заради шумоленето на малките, пърхащи листа на брястовете — точно както слънчевите лъчи в една градина се усещат по-ясно заради капчиците роса. Този звук, идващ от най-високите клони, безпокоеше Леско, защото приличаше на признак за приближаването на нещо огромно, което, обаче, все не идваше. Ето защо двамата със Съдинката останаха неподвижни известно време, напрегнато слушайки това силно и, като че ли, безсмислено буйство над главите им.

Не забелязаха никаква котка, но близо до къщата имаше кучешка колибка. Крадешком зърнаха и кучето вътре — голямо черно куче, с гладка козина, заспало с глава върху предните лапи. Леско не забеляза да има верига, но в следващия момент видя едно тънко въженце, което излизаше през вратата на колибата и бе завързано за покрива й. „Защо въже?“ — учуди се той. Но после се сети: „Защото така едно буйно куче няма да дрънчи по цяла нощ“.

Двата заека отидоха при стопанските постройки. Най-напред се стараеха да стоят на скрито и непрекъснато се оглеждаха за котки. Но котки нямаше и не след дълго зайците станаха по-дръзки, започнаха да минават и през открити места и дори да се спират да хапнат глухарчета в зелената трева на двора. Воден от обонянието си, Леско се насочи към една ниска барака. Вратата й бе полуотворена и той влезе, почти без да се спира на тухления праг. Точно срещу вратата, на широка дървена етажерка, бе поставена телена клетка. През мрежата се виждаха кафява купичка, малко зеленина и ушите на два-три заека. Докато Леско се бе загледал натам, единият от зайците се приближи до мрежата, погледна навън и го видя.

До етажерката, откъм отсамната й страна, имаше изправена бала слама. Леско с лекота скочи отгоре й, а оттам на дебелите дъски на етажерката — които се оказаха стари, гладки, прашни и покрити с плява. После се обърна към Съдинката, току-що влязъл през вратата.

— Хлао-ру — каза Леско, — това място има само един изход. Трябва да внимаваш за котки, иначе можем да попаднем в капан. Стой на вратата и, ако видиш навън котка, кажи ми веднага.

— Добре, Леско-Ра — отговори Съдинката. — В момента няма никой наоколо.

Леско отиде при страничната стена на клетката. Замрежената предна страна бе издадена навън от лавицата, така че той нито можеше да я достигне, нито да погледне през нея. Но в една от дъските срещу него имаше дупка от стар чвор и през нея видя потрепващо носле.

— Аз съм Леско-Ра — каза той. — Дойдох да си поговорим. Вие разбирате ли ме?

Отговорът дойде на малко странен, но напълно разбираем заешки език:

— Да, разбираме те. Аз се казвам Чемшир. Откъде идваш?

— От хълмовете. Приятелите ми и аз живеем там на воля, без хора. Ядем трева, лежим на слънце и спим под земята. Колко сте на брой?

— Четири. Зайци и зайки.

— Излизате ли оттук изобщо?

— Да, понякога. Едно дете ни извежда и ни слага в кошара на тревата.

— Дошъл съм да ви разправя за моето заешко селище. Нуждаем се от още зайци. Предлагам ви да избягате от фермата и да се присъедините към нас.

Вратата на клетката бе от мрежа, поставена на дървена рамка, с две кожени панти, заковани за вертикалните дъски и две завързани с тел за мрежата скоби. До мрежата бяха дошли четири заека. Двама от тях — Лавър и Детелина, бяха от черна ангорска порода. Другите два — Чемшира и неговата зайка — Сенка, бяха черно-бели хималайци.

Леско започна да говори за живота на хълмовете и вълнуващата свобода, на която се наслаждават дивите зайци. Верен на обичайната си искреност, той им разказа за затруднението на селището си — липсата на зайки, а също и как са започнали да ги търсят. „Но ние не искаме да ви откраднем зайките“ — каза той. После добави: „И четиримата сте добре дошли при нас — както зайците, така и зайките. На хълмовете има достатъчно място за всеки.“ След това им разказа за вечерното хранене по залез-слънце и за ранните утрини във високата трева.

Домашните зайци изглеждаха едновременно объркани и очаровани. Детелина — ангорката, бидейки силна и активна зайка, очевидно бе развълнувана от описанието на Леско и зададе много въпроси за селището и хълмовете. Ясно бе, че те възприемат живота си в клетка като скучен, но сигурен. Бяха научили доста за елилите от някакъв източник и явно считаха, че малко диви зайци оцеляват продължително време. Леско осъзна, че макар и да бяха щастливи да говорят с него и се радваха на посещението му — заради настъпилото разнообразие в иначе монотонния им живот, те не бяха способни да вземат решение и да го изпълнят. Те не знаеха как да стигнат до някакво убеждение. За него и другарите му, мисленето и действието бяха втора природа; но на тези зайци тук никога не бе се налагало да действат — било за да си спасяват живота, или дори за да си намерят храна. За да ги заведе на хълмовете, трябваше някак да ги подтикне. Леско се замисли и за известно време седна мълчалив, като в това време похапна малко трици, разпилени около клетката. После каза:

— Сега трябва да се връщам при приятелите ми на хълмовете — но ние ще се върнем. Ще дойдем някоя нощ и, повярвайте ми, ще отворим клетката ви също така лесно, както това прави фермерът. И тогава, който иска да бъде свободен, нека дойде с нас.

Чемшира тъкмо щеше да отговори нещо, когато Съдинката се обади:

— Леско, навън има котка.

— Ние не се страхуваме от котки, каза Леско на Чемшира, когато сме на открито място.

После Леско, опитвайки се да не изглежда припрян, се върна на пода, минавайки отново върху сламената бала и отиде до вратата. Съдинката надничаше през процепа при пантата и каза:

— Струва ми се, че ни подуши, Леско. Боя се, че знае къде сме.

— Тогава недей да стоиш там — нареди Леско. — Следвай ме отблизо и се затичай, когато аз побягна.

После, без да се бави за да гледа през процепа при пантата, Леско заобиколи полуотворената врата на бараката и се спря на прага.

Котката (сива котка тигрова порода, с бели гърди и лапи) бе при отсрещната страна на малкото дворче и вървеше преднамерено бавно покрай купчина дърва. Когато Леско се появи на прага на бараката, тя веднага го видя и застина на място с втренчени очи и нервно потрепваща опашка. С бавни подскоци, Леско премина прага и пак се спря. Дворът бе вече огрян от слънчева светлина. В настъпилата тишина се чу как няколко мухи бръмчат около купчина тор наблизо. Във въздуха се носеше аромат на слама, прахоляк и глог.

— Изглеждаш гладна — каза Леско на котката. — Вероятно плъховете са станали прекалено хитри за теб?

Котката не отговори. Леско седна, примигвайки срещу слънцето. Котката се сниши почти хоризонтално на земята и мушна главата си между предните си лапи. Съдинката, застанал непосредствено зад Леско, мръдна неспокойно и Леско, без да сваля очи от котката, усети как той трепери.

— Не се плаши, Хлао-ру — прошепна Леско. — Ще те измъкна оттук, но трябва да изчакаме тя да дойде към нас. Стой неподвижен.

"Леско, навън има котка."

Котката започна да размахва опашка, повдигна задницата си и цялата настръхна от напрежение.

— Можеш ли да тичаш? — попита Леско. — Струва ми се, че не. Каквато си опулена бърсалка за чинии…

В този миг котката се втурна да прекоси двора и двата заека побягнаха със силни тласъци на задните си крака. Котката дойде наистина много бързо и, при все че и двамата реагираха веднага, едва успяха да се измъкнат. Лабрадорското куче яростно залая докато тичаха покрай дългата плевня. Мъжки глас се провикна. От прикритието на живия плет покрай пътеката, те се обърнаха и погледнаха назад. Котката почти веднага бе спряла и с престорено безгрижие лижеше едната си лапа.

— Хич не обичат да изглеждат глупаво — каза Леско. — Повече няма да ни безпокои. Ако не се бе втурнала така срещу нас, щеше да ни преследва много по-дълго, а можеше да повика и втора котка. Освен това, някак си не можеш да се втурнеш да бягаш преди да са те подгонили. Добре, че я видя да идва, Хлао-ру.

— Радвам се, ако съм помогнал, Леско. Но каква ни беше целта и защо говори със зайците в кутията?

— После ще ти обясня всичко. Нека сега да отидем към полето и да се нахраним. А след това ще се приберем, без да ни се налага да бързаме.